Майкъл Конъли
Смъртта е моят занаят (1)

1.

Смъртта е моят занаят. С нея си вадя хляба. Тя е наковалнята за професионалната ми репутация. Отнасям се към нея със страстта и точността на погребален агент: мрачен и съчувстващ, когато съм с опечалените, и сръчен занаятчия, когато съм сам. Винаги съм смятал, че тайната на взаимоотношенията със смъртта е да я държиш на разстояние от себе си. Това е правилото. Не й позволявайте да ви облъхва с ледения си дъх.

Правилото ми обаче не успя да ме защити. Превърнах се в каменна статуя в момента, в който двамата детективи ми съобщиха за Шон. Сякаш се намирах в аквариум. Движех се като под вода — напред-назад, напред-назад — и гледах света през стъклото. Докато седях на задната седалка на колата им, виждах очите си в огледалото да проблясват всеки път, когато колата минаваше под някоя улична лампа. Познавах този втренчен поглед, който бях виждал хиляди пъти през годините в очите на току-що научилите новината за смъртта на съпруга си жени.

Познавах само единия от детективите — Харолд Уекслър. Бях се запознал с него преди няколко месеца, когато с Шон се отбихме в „Булет“. Те работеха заедно в отдела за престъпления срещу личността в денвърската полиция. Спомням си, че Шон му казваше Уекс. Ченгетата винаги се обръщат на прякор едни към други. Уекслър беше Уекс. Шон — Мак. Това е нещо като племенна съпричастност. Някои от прякорите не са съвсем прилични, но ченгетата не се оплакват. Познавам един от Колорадо Спрингс на име Ското, на когото повечето ченгета му викаха Скрото. Някои даже минаваха всякакви граници и му викаха направо Скротума, но аз предполагам, че трябва да си много близък приятел с човека, за да си го позволиш.

Уекслър беше като дребен бик, мощен, но квадратен. Имаше грубо лице, зачервено до пръсване. Спомням си, че пиеше „Джим Бийм“ с лед. Винаги ме интересува какво пият ченгетата. И всеки път, когато видя, че някое от тях си го пие чисто, винаги си мисля, че сигурно твърде често им се налага да видят прекалено много неща, които обикновените хора няма да зърнат дори и веднъж. Онази нощ Шон пиеше бира „Лайт“, но той беше млад. Макар и шеф на екипа за ПСЛ (Престъпления срещу личността), той беше поне с десет години по-млад от Уекслър. Може би след десет години и той щеше да го пие ледено и чисто като Уекслър. Споменът за онази вечер в „Булет“ не ме напусна през цялото пътуване. Не знам защо. Не че се беше случило кой знае какво. Просто пих с брат си в бара на ченгетата. Беше последният ми хубав спомен с него, преди да се появи случаят с Тереза Лофтън. Споменът за нея ме върна обратно в аквариума.

Но през онези моменти, когато действителността успяваше да проникне през стъклото и да прониже сърцето ми, чувствах мъка и пустота. За пръв път през тридесет и четири годишния си живот усетих сърцето си разбито от мъка, въпреки че бях преживял и смъртта на сестра си. Тогава бях прекалено малък, за да скърбя за Сара, или дори да проумея трагедията на един неизпълнил се живот. Скърбях сега, защото дори не бях подозирал, че Шон е бил толкова близо до ръба. Та той пиеше бира „Лайт“, докато всички ченгета, които познавах, жулеха уиски с лед.

Разбира се, също така проумях до каква степен беше пропита със самосъжаление тази мъка. Истината беше, че ние от доста време не се бяхме чували. Пътищата на двама ни се бяха разделили. И всеки път, когато си помислех за това, мъката ме сграбчваше с костеливите си пръсти.

 

 

Брат ми веднъж ми разказа теорията за лимита. Той ми обясни, че всяко ченге от отдел „Убийства“ си има лимит, но разбира колко е едва когато го изчерпи. Имаше предвид разследването на убийствата. Шон смяташе, че всяко ченге има различен запас от издръжливост, обуславящ броя на мъртвите тела, които може да види, без да се повреди психически. Всеки човек си има определен брой. При някои обаче той е твърде малък. Някое ченге може да изкара и двайсет години в отдела и дори да не го наближи. Когато обаче някой извади късмета да достигне граничната стойност, тогава всичко се променя. Отива в отдела с архивите, хвърля си значката, все прави нещо. Защото знае, че вече не може да погледне следващия труп. А ако поради някаква причина го направи, ако превиши лимита си, тогава го загазва. Може даже и да захапе дулото. Така ми каза тогава Шон.

 

 

В един момент се сепнах, защото разбрах, че другото ченге, Рей Сейнт Луис, нещо ми говори.

Той се извърна и ме изгледа. Беше далеч по-едър от Уекслър. Дори и в едва осветената кола виждах надупченото му от дребна шарка лице. Не го познавах, но бях чувал другите ченгета да го наричат Едрия пес. Когато ги видях да ме чакат във фоайето, си помислих, че двамата с Уекслър са направо като двойката кучета Мът и Джеф. Сякаш бяха слезли от екрана на някой филм от късните часове. Дълги, тъмни палта, шапки. Цялата сцена трябваше да е в черно и бяло.

— Ти ме чу, Джак. Ние ще й съобщим. Това е наша работа, но искаме и ти да бъдеш там, ако се наложи да й помогнеш. Ако й прилошее, нали разбираш. Съгласен ли си?

— Да.

— Добре, Джак.

Пътувахме към дома на Шон в Боулдър. Знаех обаче, че никой нямаше да изненада съпругата му Райли. Тя щеше да го разбере още щом отвори вратата и ни види и тримата застанали пред нея без Шон. Всяка съпруга на полицай би го разбрала. Животът им преминава в очакване на този ден. Всеки път, когато на вратата им се почука, те очакват да видят вестителите на смъртта. Този път това щеше да се случи.

— Тя ще се досети още щом ни види — казах.

— Сигурно — кимна Уекслър. — Всички разбират.

И тогава проумях, че именно на това и разчитаха. Щеше да им улесни задачата.

Отпуснах глава, пъхнах пръсти под очилата си и стиснах основата на носа си. Сякаш се бях превърнал в герой от репортажите си, зашеметен от мъката и загубата, които подробно описвах така, че да мога да изкарам една сграбчваща осемдесетсантиметрова статия във вестника. А сега аз бях един от участниците в тази история.

Обзе ме срам, като се сетих как съм безпокоял по телефона вдовиците или родителите на загинало дете, или брат на някой самоубиец. Да, имах дори и такива в архива си. Нямаше смърт, за която да не съм писал и която да не ме е превръщала в натрапник на нечия скръб.

Как се чувствате? Обикновено това е първият въпрос на един репортер. А ако не беше толкова директен, тогава го прикривах в думи, предназначени да изразяват съчувствие и разбиране — чувства, които всъщност не изпитвах. Имам си и спомен от безсърдечието си — белег точно на брадичката ми. Получих го от един годежен пръстен с диамант на жена, чийто годеник бе загинал в лавина близо до Брекънридж. Зададох й дежурния въпрос и тя ме удари по лицето. По онова време още бях зелен в занаята и си помислих, че не са ме разбрали правилно. Сега си нося белега като значка.

— Спрете, ако обичате — помолих ги аз. — Ще повърна.

Уекслър рязко завъртя кормилото към отбивката на пътя и натисна спирачките. Колата поднесе малко, но той успя да я овладее. Трескаво се опитах да отворя вратата още преди колата да е спряла напълно, но дръжката не искаше да се раздвижи. Изведнъж проумях, че това е полицейска кола, пътниците на задната седалка често пъти биваха заподозрени или затворници. Задните врати имаха блокиращи устройства, които се управляваха от предното табло.

— Вратата — успях да изхъркам.

Колата накрая спря и Уекслър освободи блокировката. Блъснах рязко вратата, приведох се навън и повърнах. Три пъти. Половин минута бях като труп в очакване на следващия пристъп, но това беше всичко. Стомахът ми се беше изпразнил. Помислих си за задната седалка, за заподозрените и затворниците. Това, което представлявах в момента. Заподозрян като брат. Затворник на своята гордост. Присъдата, разбира се, щеше да бъде доживотна.

Излязох от колата и пристъпих на ръба на платното, където светлините на преминаващите коли се пресичаха в подвижните дъги на изгорелите газове над февруарския сняг. Бяхме спрели край някаква ливада, но не знаех точно къде. Не бях обърнал внимание колко се бяхме отдалечили от Боулдър. Свалих ръкавиците и очилата и ги напъхах в джобовете на палтото си. После се приведох и разрових мръсния сняг, докато отдолу се показа чиста бяла повърхност. Загребах с шепите си от тази ледена и чиста маса и затърках лицето си, докато накрая престанах да го усещам.

— Добре ли си? — запита ме Сейнт Луис.

Беше застанал зад мен и ми отправи тъпия си въпрос. Все едно, че ме беше запитал: „Как се чувстваш?“ Престорих се, че не съм го чул.

— Да тръгваме — казах.

Върнахме се в колата и Уекслър безмълвно я върна на шосето. Видях един знак за излизане от Брумфийлд и вече знаех, че сме на средата на пътя. Израснал съм в Боулдър и бях изминавал поне хиляда пъти петте километра и половина, които го делят от Денвър, но сега пътят ми се стори съвсем непознат.

За пръв път си помислих за родителите си и как щяха да го понесат. Стоически, бях уверен. Те с всичко се справяха по този начин. Никога не го обсъждаха. Само продължаваха. Така постъпиха и тогава със Сара. Сега щяха да го повторят и с Шон.

— Защо го е направил? — запитах аз след няколко минути.

Детективите не казаха нищо.

— Аз съм неговият брат, имам право да знам. Ние сме близнаци, по дяволите!

— Ти си също така и репортер — отвърна Луис. — Взехме те с нас, защото искаме Райли да има до себе си човек от семейството, ако се наложи. Ти си единственият…

— Брат ми си е пръснал черепа!

Изрекох го прекалено високо. Гласът ми прозвуча истерично — реакция, която не минава при ченгетата. Започнеш ли да крещиш, те веднага се затварят в себе си. Продължих по-тихо:

— Мисля, че имам право да знам какво се е случило и защо. Не пиша някаква шибана история. Господи, момчета, та вие сте…

Поклатих глава и изречението остана недовършено. Опитах ли отново, пак щях да загубя самообладание. Втренчих се през стъклото и видях приближаващите светлини на Боулдър. Бяха станали толкова много от времето, когато ги помнех като дете.

— Не знаем защо — проговори Уекслър след малко. — Ясно ли е? Всичко, което мога да ти кажа, е, че такива неща се случват. Понякога ченгета не могат да понесат мръсотията, която им я сервира отточната тръба. Мак трябва сигурно да е бил на ръба, това е всичко. Кой може да знае? Но вече се работи върху случая. И когато всичко се изясни, аз ще го науча. И ще ти го кажа. Обещавам ти.

— Кой работи по случая?

— Предадоха го на нашия участък. Отделът за специални разследвания се занимава с него.

— Какво искаш да кажеш, че с него се занимават специалните разследвания? Те нямат работа със самоубийства на полицаи.

— Обикновено нямат. Ние се занимаваме с тях. Този път обаче не ни позволяват да го разследваме. Сблъсък на интереси, нали знаеш.

ПСЛ, помислих си. Престъпления срещу личността. Убийства, нападения, изнасилвания. Самоубийства. Зачудих се кой ли ще заеме в доклада мястото на личността, срещу която е било извършено престъплението. Райли? Аз? Родителите ми? Брат ми?

— Това е заради Тереза Лофтън, нали? — запитах, макар и в действителност да не беше въпрос. Нямах нужда от тяхното потвърждение или отрицание. Просто изказах на глас онова, което смятах за очевидно.

— Не знаем, Джак — обади се Луис. — Нека засега да оставим тази тема.

 

 

Смъртта на Тереза Лофтън беше от онези убийства, които ужасяват всеки човек не само в Денвър, но и навсякъде другаде. Всеки, чул или чел за нея, дълго не можеше да се освободи от кошмарните видения.

Повечето от случаите на отдела са „малки убийства“. Така им казваме ние във вестникарския бизнес. Те успяват да ангажират съзнанието на читателите за кратко. Вестниците им отделят само по няколко снимки на вътрешните страници: погребани сред хартията така, както телата на жертвите в земята.

Но когато една красива студентка от колеж е намерена разрязана на две части в такова мирно до този момент място като парка на Вашингтон, във вестниците обикновено не остава и сантиметър свободно място. Убийството на Тереза Лофтън не беше от „малките“. Това беше магнит, който привлече репортери от цялата страна. Тереза Лофтън беше момичето от две части. Това беше специфичното при този случай. И върху Денвър наваляха като лешояди отвсякъде, от Ню Йорк, Чикаго и Лос Анжелис, от телевизиите, таблоидите и вестникари от всякакъв род и калибър. Прекараха цяла седмица в Денвър, отседнали в хотели с отлично обслужване по стаите, пребродиха града и студентското градче на университета, задаваха безсмислени въпроси и получаваха също толкова смислени отговори. Някои отъпкаха детската градина, където жертвата бе работила, или ходиха до Бат, откъдето бе дошла. Но където и да отидеха, чуваха едно и също нещо, че Тереза Лофтън напълно отговаря на идеалния образ на най-американското момиче.

Неизбежно се натрапваше сравнението със случая с чернокожата Далия в Лос Анжелис отпреди петдесет години. Тогава едно не толкова най-американско момиче било намерено прерязано на две на един пуст паркинг. Едно телевизионно шоу нарече Тереза Лофтън „Бялата Далия“, наблягайки на факта, че е била открита върху покритото със сняг поле близо до денвърското езеро Грасмиър.

И така историята сама се подхранваше. Пареше като горял две седмици казан за смет. Никой обаче не беше арестуван и последваха други престъпления, разпалили поредните огньове, на които си грееха ръцете националните медии. Поредните новости, или по-скоро съобщенията за липсата на каквито и да било новости по разследването на случая с Лофтън, отстъпиха във вътрешните страници на колорадските вестници. Просто се превърнаха в кратки вести по дайджест страниците. А Тереза Лофтън накрая зае мястото си сред малките убийства. Беше окончателно погребана.

И през цялото това време полицията и брат ми в частност останаха буквално неми, отказвайки дори да потвърдят факта, че жертвата е била открита на две части. Това се изплъзнало само благодарение на случайността. Фотографът Иги Гомес от „Роки“ се разхождал из парка, за да снима красиви пейзажи, от онези, които пълнят страниците на вестниците в дните без сензации, когато се натъкнал на мястото на престъплението преди всички останали репортери или фотографи. Ченгетата бяха повикали по телефона съдебния следовател и останалите служители по изследване на местопрестъплението, защото знаеха, че „Роки“ и „Поуст“ следят радиочестотите им. Гомес направил снимки на две носилки, използвани за пренасянето на две торби за трупове. Обадил се в редакцията в града и им предал, че ченгетата използват две торби, а съдейки по размера им, жертвите по всяка вероятност са деца.

По-късно един полицейски репортер от „Роки“ на име Ван Джаксън успял да се добере до източник на информация от кабинета на съдебния следовател, който потвърдил зловещата подробност, че всъщност в моргата е постъпила само една жертва, само че на две части. На следващата сутрин материалът в „Роки“ послужи като вой на сирена за медиите из цялата страна.

Брат ми и екипът му от ПСЛ работеха така, сякаш нямаха никакви задължения да осведомяват обществеността. Всеки ден канцеларията за връзки с медиите към полицейското управление в Денвър публикуваше няколко съвсем пестеливи реда в пресата, обявявайки, че разследването продължава и че още няма извършени арести. След като бяха притиснати в ъгъла, висшите полицейски служители нададоха вой, че разследването не може да се върши от медиите, макар и само по себе си това да беше смехотворно твърдение. Оставени без всякаква информация от страна на полицията, медиите постъпиха така, както винаги се постъпва в такива случаи. Те започнаха собствено разследване на случая, зашеметявайки читателите и телевизионните зрители с подбрани подробности от живота на жертвата, които в действителност нямаха нищо общо с трагедията.

Въпреки това в полицейското управление бяха като сфинксове и на практика извън него не се знаеше нищо сигурно. След две седмици атаката на медиите замря, лишена от хранителния си разтвор — информацията.

 

 

Аз не писах нищо за Тереза Лофтън, макар и да имах огромно желание. Този случай не принадлежеше към баналното ежедневие по тия места и всеки репортер би продал частица от душата си, за да го има. В началото обаче Ван Джаксън работеше по него с Лора Фитцгибънс, университетския криминален репортер. Трябваше да чакам благоприятния момент. Знаех, че докато ченгетата не приключат със случая, няма да мога да направя нищо. Ето защо, когато Джаксън още в началото на разследването ме помоли да разбера нещо от брат си, дори и по неофициален път, аз му казах, че ще опитам, но не го направих. Този случай беше мой и нямах никакво намерение да му помагам да извлече всичко, използвайки източника ми на информация.

И в края на януари, когато случаят вече започваше да се забравя, направих своя ход. И сгреших.

Една сутрин отидох да се видя с Грег Глен, градския редактор, и му казах, че искам да напиша голяма и изчерпателна статия по делото Лофтън. Това беше специалитетът ми, моята бомба. Дълги статии върху прочутите убийства в империята на вестника „Роки Маунтин“. Така че отидох при Глен и му казах, че имам информация. Казах му, че делото се води от брат ми и че той ще разговаря единствено с мен по него. Редакторът не си губи времето да преценява колко време и усилия вече беше вложил Джаксън по случая. Вълнуваше го единствено мисълта на всяка цена да изпревари „Поуст“. Излязох от кабинета вече с поръчението му.

Грешката ми беше, че казах на Глен за информацията, преди да разговарям с брат си. На следващия ден минах двете пресечки, отделящи редакцията на „Роки“ от полицейското управление, за да се срещна с Шон. Съобщих му за поръчението. Той ми каза да го откажа.

— Няма да стане, Джак. Не мога да ти помогна.

— За какво говориш, по дяволите? Та това е твой случай!

— Това е мой случай, но аз няма да сътруднича нито на теб, нито на когото и да било другиго, който иска да пише по него. Дал съм основните неща, с което съм си изпълнил служебното задължение, и толкова.

Той се загледа в помещението. Притежаваше този неприятен навик да не гледа събеседника си, щом не е съгласен с него. Когато бяхме малки, скачах върху него и го удрях по гърба всеки път, когато постъпеше така. Сега не можех да го направя, макар и оттогава насам много пъти да бях изпитвал такова желание.

— Шон, от този случай ще излезе чудесна статия. Ти си длъжен…

— Не съм длъжен да правя каквото и да било и не давам пет пари каква статия може да излезе от случая. Този специално е много лош, Джак. Разбираш ли ме? Не ми излиза от ума. А аз нямам никакво намерение да ти помагам да качваш тиражите на вестниците.

— О, хайде, човече, аз съм писател. Погледни ме. Пет пари не давам дали вестниците ще си качат тиражите или не. Цялата работа е в случая. Да им пикая на вестниците. Знаеш много добре какво е отношението ми към тях.

Накрая се обърна към мен и каза:

— Не знаеш как се чувствам след този случай.

За момент замълчах и извадих цигара. Бях ги намалил на половин пакет дневно и можех да мина и без цигара, но знаех, че това го тревожи. Така че я запалих с надеждата, че ще го разчувствам.

— Тук не се пуши, Джак.

— Тогава ме вкарай в пандиза за нарушение на обществения ред. Така поне ще арестуваш някого.

— Защо ставаш толкова неприятен всеки път, когато не става на твоето?

— А ти защо си такъв? Няма да кажеш и думичка по случая, нали така? Точно там е цялата работа. Не искаш да ровя наоколо и да пиша за неуспеха, ти. Защото си вдигнал ръце.

— Джак, не опитвай с удари под кръста. Знаеш, че тоя номер няма да мине.

Той беше прав. При него това не минаваше.

— Тогава какво? Искаш да запазиш само за себе си тази ужасяваща история? Такава ли била работата?

— Да, нещо такова. Може и така да се каже.

 

 

Седях в колата със скръстени ръце. Това ме успокояваше. Сякаш се държах в ръце. Колкото повече мислех за брат си, толкова по-объркан и неясен ставаше целият случай. Знаех, че делото Лофтън му тежеше, но не чак дотам, че да посегне на живота си. Не и Шон.

— Своя пистолет ли е използвал?

Уекслър ме изгледа в огледалото за обратно виждане. Изучаваше ме. Зачудих се дали знаеше какво се бе случило между брат ми и мен.

— Да.

Това ме зашемети. Просто не можех да го видя да постъпва по този начин. Не бях забелязал такова нещо при последните разговори. Пет пари не давах за делото Лофтън. Това, което те твърдяха, просто не можеше да е вярно.

— Не и Шон.

Сейнт Луис се извърна и ме погледна.

— Какво има?

— Не може да го е направил, просто това е.

— Виж, Джак, той…

— На него не му беше дошло до гуша от мръсотията, дето изтича от отходната тръба на живота. Той я обичаше. Питайте Райли. Питай когото искаш за това Уекс, ти го познаваше най-добре и знаеш отлично, че това са глупости. Той обичаше лова и преследването. Така казваше на занаята си. Не би го заменил за нищо друго на света. Вероятно вече можеше да е седнал и на стола на заместник-началника на полицейското управление, стига само да бе пожелал. Но това не го интересуваше. Искаше да работи в отдел „Убийства“. Затова и остана в ПСЛ.

Уекслър не каза нищо. Вече бяхме стигнали в Боулдър и карахме по Бейзлайн към Каскейд. Сякаш пропадах в мълчанието на колата. Шокът от удара, който ми бяха нанесли с вестта какво е направил Шон, бавно отшумяваше и ме оставяше студен и мръсен като снега върху банкета на пътя.

— Оставил ли е някаква бележка? — запитах. — Какво…

— Имаше бележка. Поне мислим, че е било бележка.

Забелязах, че Сейнт Луис хвърли предупредителен поглед към Уекслър, с който му казваше: „Говориш прекалено много.“

— Какво? Какво пишеше в нея?

Последва дълго мълчание, накрая Уекслър пренебрегна предупреждението на колегата си.

— „Вън от пространство. Вън от време.“

— „Вън от пространство. Вън от време.“ Просто това?

— Да. Това пишеше.

 

 

Усмивката, с която ни посрещна Райли, моментално отстъпи на ужаса, както на онази картина на Мюнх. Мозъкът е забележителен компютър. Стигат му и три секунди да гледа три лица на вратата и вече знаеш, че съпругът ти никога повече няма да се прибере у дома. IBM и да си съдерат задниците, никога няма да постигнат нещо такова. От устата й се изтръгна неразбираем звук, последван от неизбежната безсмислена дума:

— Не!

— Райли — започна Уекслър, — нека седнем за минутка.

— Не, Господи, не! Не!

— Райли…

Тя се дръпна от вратата, движейки се като попаднало в капан животно, стрелкайки се първо наляво, после надясно, сякаш си мислеше, че ако успее да избяга от нас, с това ще промени нещата. Тя заобиколи ъгъла и влезе във всекидневната. Последвахме я и я открихме върху дивана в едно почти кататонично състояние, не по-различно от моето. Едва сега сълзите й потекоха, Уекслър седна до нея. С Едрия Пес стояхме прави до тях и мълчахме като страхливци.

— Мъртъв ли е? — запита тя, въпреки че знаеше отговора.

Уекслър кимна.

— Как?

Той заби поглед в пода и се поколеба. Хвърли поглед първо към мен, после към Райли.

— Сам го е направил, Райли. Съжалявам.

 

 

Тя не повярва, точно както и аз. Уекслър обаче умееше да говори и след малко протестите й секнаха. Едва тогава за пръв път погледна към мен. Сълзите се стичаха по лицето й. Гледаше ме с умолителен поглед, сякаш ме питаше дали не сънуваме един и същ кошмар и дали не мога да направя нещо, за да се събудим. Бих ли могъл да я събудя? Бих ли могъл да обясня на тези два персонажа от черно-бялото кино колко дълбоко грешаха? Приближих се до дивана, седнах до нея и я прегърнах. Затова бях тук. Бях виждал достатъчно често тази сцена, за да знам какво се очакваше от мен.

— Ще остана — прошепнах аз. — Колкото искаш.

Тя не отговори. Освободи се от прегръдката ми и се обърна към Уекслър.

— Къде се случи?

— В парка Естес. До езерото.

— Не, той не би отишъл… какво е правил там?

— Получи телефонно обаждане. Някой му каза, че разполага с информация за един от тези случаи. Щеше да се срещне с тях в кафето при Станли. После… после потегли за езерото. Не знаем защо е отишъл там. Бил е открит в колата от един пазач, който е чул изстрела.

— Кой случай? — запитах.

— Виж, Джак, не искам да навлизам…

— Кой случай? — изревах аз, този път без да давам пет пари за истерията в гласа ми. — Лофтън, нали?

Уекслър кимна кратко и Сейнт Луис се отдалечи, клатейки глава.

— С кого щеше да се среща?

— Точно там е работата, Джак. Нямаме намерение да разискваме темата с теб.

— Аз съм неговият брат. А това тук е съпругата му.

— В момента всичко се разследва, но ако все още изпитваш някакви съмнения, забрави ги. Бяхме там. Той се е самоубил. Използвал е пистолета си, оставил е предсмъртна бележка и открихме следи от барутните газове върху ръцете му. Иска ми се да не го беше правил. Но го е направил.