Патриша Корнуел
Хищник (15)

15

На другата сутрин, вторник, по небето се трупаха облаци откъм далечното море, а бременното мъртво същество лежеше вкочанено на земята, нападнато от рояк мухи.

— Виж каква я свърши. Затри си децата. Глупава твар.

Бор го побутна с върха на ботуша си. Мухите се разхвърчаха като искри. После отново се завърнаха и той наблюдаваше как се събират върху съсирената кръв по главата. Гледаше вкочаненото мъртво същество и мухите, които го лазеха. Гледаше, без ни най-малко да се притеснява от гледката. После клекна до него, достатъчно близо, за да изплаши мухите отново, и сега вече усети миризмата. Помириса смъртта, една воня, която след няколко дни щеше да е нетърпима и да се носи на акър разстояние по посока на вятъра. Мухите щяха да снесат яйцата си в раните и скоро трупът щеше да гъмжи от ларви, но и това нямаше да го притесни. Той обичаше да гледа какво причинява смъртта.

Тръгна към порутената къща, като държеше пушката в готовност. В далечината се чуваше шумът от трафика по Саут 27, но нямаше причина някой да се появи в този пущинак. В крайна сметка щеше да има, но не сега. Стъпи на разпадащата се веранда и една прогнила дъска поддаде под ботушите му, после блъсна вратата и влезе в тъмно спарено помещение, потънало в прах. Дори в ясен ден вътре в къщата беше тъмно и задушно, а тази сутрин беше дори още по-лошо, защото се задаваше гръмотевична буря. Беше осем часът сутринта, а в къщата беше мрачно като през нощта, и той започна да ругае.

— Ти ли си? — чу се глас в тъмнината откъм задната част на къщата, където и трябваше да бъде.

До стената имаше импровизирана масичка от шперплат и недогорели дървета, а върху нея малък аквариум. Той насочи пушката към аквариума, натисна бутона и ксеноновата лампа на прожектора блесна върху стъклото, разкривайки черното тяло на тарантулата вътре. Паякът стоеше неподвижен върху песъчлива почва с парченца кора, застанал като тъмна ръка до паничката с вода и любимия си камък. В единия ъгъл на аквариума щурчетата се размърдаха, обезпокоени от светлината.

— Ела и поговори с мен — обади се отново гласът, настоятелно, но по-немощно от предния ден.

Не беше сигурен дали се радва, че пак го чува, но сигурно беше така. Той отхлупи аквариума и започна да говори на паяка тихо и нежно. Коремчето му беше оголяло, със засъхнала по него бледожълта кръв, и той се вбеси, като си спомни защо е в това състояние и какво беше причинило почти смъртоносната кръвозагуба. Косъмчетата на паяка нямаше да пораснат до следващото линеене и може би щеше да се оправи, а може би не.

— Знаеш кой е виновен за това, нали? — обърна се той към паяка. — И аз се погрижих, нали?

— Ела тук — обади се отново гласът. — Чуваш ли ме?

Паякът не помръдваше. Имаше голяма вероятност да умре и може би така щеше да стане.

— Извинявай, че ме нямаше толкова дълго. Сигурно ти е било самотно — каза той на паяка. — Не можех да те взема със себе си заради състоянието ти. Беше много дълго пътуване. И студено.

После бръкна в аквариума и нежно погали паяка. Той едва помръдна.

— Ти ли си? — гласът беше слаб и дрезгав, но все така настоятелен.

Замисли се как ли щеше да бъде, когато гласът вече нямаше да го има, и се сети за мъртвото същество, което лежеше на земята вкочанено и покрито с мухи.

— Ти ли си?

Той държеше бутона натиснат и светлината го поведе по мръсен дървен под, осеян с останки от изсъхнали яйца на насекоми. Ботушите му се движеха зад светлината.

— Ехо? Кой е там?