Патриша Корнуел
Хищник (39)

39

Бентън увеличи още една снимка, този път направена на мястото, където е бил намерен трупът.

Жертвата изглеждаше като ужасно произведение на садистична порнография, лежеше по гръб, с разперени ръце и крака, около ханша й бяха увити като памперс чифт бели окървавени панталони, а вместо липсващото лице бяха поставени като маска чифт изцапани с фекалии бели бикини, леко окървавени, с две изрязани дупки за очите. Той се облегна назад в стола и се замисли. Щеше да е прекалено опростенческо да приеме, че убиецът го е направил само за да шокира. Имаше и друго.

Този случай му напомняше нещо.

Замисли се за нагънатите като памперс панталони. Бяха обърнати с опакото навън, което предполагаше няколко възможности. В някакъв момент може би е била накарана да ги, свали, а после ги е обула отново. Убиецът може да ги е свалил, след като е умряла. Бяха ленени. Малко хора в Нова Англия биха обули бели ленени панталони по това време на годината. На една от снимките, където панталоните бяха сложени на покрита с хартия аутопсионна маса, видът на кървавите петна беше показателен. Панталоните бяха целите в тъмнокафява кръв отпред, от коляното нагоре. Под коляното имаше само няколко петна. Бентън си представи как е стояла на колене, когато е била застреляна. Опита да се обади на Скарпета. Тя не вдигаше телефона.

Унижение. Контрол. Пълно сриване, превръщане на жертвата в напълно беззащитно същество, беззащитно като бебе. С качулка на главата като за екзекуция. С качулка като военнопленник, жертва на мъчения, на терор може би. Убиецът вероятно пресъздаваше нещо от своя собствен живот. От своето детство, най-вероятно. Сексуален тормоз вероятно. Садизъм може би. Много често случаят беше такъв. Прави на другите това, което е правено с теб. Отново опита да се свърже със Скарпета и отново не успя.

Мисълта за Базил се промъкна в съзнанието му. Той беше нагласявал някои от своите жертви, подпирал ги на нещо, в един случай на стената в дамската тоалетна на магистрална отбивка. Бентън си припомни мислено снимките от местопрестъпленията и аутопсиите на жертвите на Базил, онези, за които се знаеше, и видя в съзнанието си окървавените лица с избодени очи. Може би това беше приликата. Дупките за очи в бикините напомняха за избодените очи на жертвите на Базил.

Но може би това, което не му даваше мира, беше качулката. Да поставиш качулка на някого означаваше, че си в пълно надмощие над този човек, че го лишаваш от всякаква възможност за самозащита или бягство, че можеш да го тормозиш, да го измъчваш, да го наказваш. Никоя от жертвите на Базил не беше е качулка, поне тези, за които се знаеше, но при подобни случаи винаги имаше много неизвестни за действията при едно садистично убийство. Жертвите не можеха да разкажат.

Бентън се притесняваше, че може би прекарваше твърде много време в съзнанието на Базил.

Отново набра Скарпета.

— Аз съм — каза той, когато тя вдигна.

— Тъкмо се канех да ти се обадя — каза тя направо, със студен и леко треперещ глас.

— Разстроена си.

— Ти започни, Бентън — каза тя със същия глас, който почти не приличаше на нейния.

— Плакала ли си? — попита той, като не разбираше защо тя се държи така. — Исках да поговорим за случая, който имаме тук.

Тя беше единственият човек, който можеше да го накара да се почувства така. Уплашен.

— Надявах се да поговорим за този случай. Тъкмо в момента го разглеждам.

— Радвам се, че има нещо, за което искаш да поговориш с мен — отвърна Скарпета, като натърти думата „нещо“.

— Какво става, Кей?

— Луси — каза тя. — Това е, което става. Знаел си за състоянието й от година. Как можа да постъпиш така с мен?

— Значи ти е казала — рече той, като потърка челюстта си.

— Сканирали са я в твоята проклета болница, а ти не си ми казал и дума за това. Но знаеш ли какво? Тя е моя племенница, не твоя. И нямаш никакво право…

— Тя ме накара да обещая.

— Нямала е никакво право.

— Разбира се, че имаше, Кей. Никой не можеше да разговаря с теб без нейно съгласие. Дори лекарите й.

— Но на теб е казала.

— Защото е имала основателна причина…

— Това е много сериозно. Трябва да се справим някак. Не знам дали мога да ти вярвам вече.

Той въздъхна, а стомахът му беше свит на топка. Рядко се караха, но когато се случеше, беше ужасно.

— Ще затварям — каза тя. И повтори: — Трябва да се справим с това.

Затвори, без да се сбогува, и за момент Бентън остана като вцепенен на стола. Гледаше замаяно поредната ужасяваща снимка на екрана пред себе си, а после започна разсеяно да цъка с мишката из файловете по случая, прочете няколко доклада, прегледа рапорта, който Тръш му беше написал и въобще правеше всичко възможно да разсее мислите си от разговора.

Имаше следи от влачене, които започваха от един паркинг и водеха към мястото, където е било намерено тялото. Нямаше отпечатъци от обувки, които биха могли да са на жертвата, само от тези на убиеца й. Вероятно девети номер, може би десети, едър грайфер, някакъв вид туристически обувки.

Скарпета не беше права да го обвинява. Той нямаше избор. Луси го помоли да се закълне, че ще пази тайна, каза му, че никога няма да му прости, ако каже на някого, особено на нея или на Марино.

По следата нямаше капки или петна кръв, което предполагаше, че убиецът е увил тялото в нещо и го е влачил увито. Полицията беше открила разни влакна по следата.

Скарпета пренасочваше, нападаше него, защото не можеше да нападне Луси. Не можеше да нападне тумора на Луси. Не можеше да се ядоса на болен човек.

Веществените доказателства, намерени върху тялото, включваха нишки и дребни боклучета, влезли под ноктите или полепнали по кръвта, ожулената кожа и косата. Според предварителния лабораторен анализ намерените влакна можеше да са от килим или някаква памучна тъкан, а имаше също и минерали, останки от насекоми, растения и полени, които обикновено се срещаха в почвата, или онова, което съдебният лекар много дискретно беше нарекъл „пръстта“.

Когато телефонът на бюрото звънна, нямаше идентификация и Бентън реши, че е Скарпета.

— Ало — каза той.

— Обажда се операторът на болница „Маклийн“.

Той се поколеба, дълбоко разочарован и обиден. Все пак Скарпета можеше да му се обади. Не си спомняше откога не му беше затваряла телефона.

— Търся доктор Уесли — каза операторът.

Още му звучеше странно, когато хората го наричаха така. Беше завършил медицинското си образование преди много години, докато работеше за ФБР, но никога не беше държал хората да го наричат „доктор“.

— На телефона.

 

 

Луси седеше на тъмно в леглото в стаята за гости на леля си. Беше пила твърде много текила, за да шофира. Погледна номера на светещия дисплей на своя „Трео“, онзи, който започваше с 617. Чувстваше се малко замаяна, малко пияна.

Спомни си как Стиви набързо напусна къщата и изглеждаше разстроена и несигурна. После си спомни как я беше проследила до хамъра на паркинга и отново беше онази съблазнителна, загадъчна и самоуверена млада жена, с която Луси се беше запознала в „Лорейнс“, и когато се сети за това запознанство, почувства същата тръпка като тогава. Тя не искаше да усеща каквото и да било, но тръпката беше там, независимо от всичко, и това я безпокоеше.

Мисълта за Стиви я безпокоеше. Може би тя знаеше нещо. Била е в Нова Англия по същото време, когато онази жена е била убита и захвърлена в Уолдън Понд. И двете имаха червени отпечатъци на ръце по телата си. Стиви беше казала, че не си ги е правила сама.

Тогава кой?

Луси натисна бутона, малко замаяна, малко уплашена. Трябваше първо да провери този номер с 617, който Стиви й беше дала, да види дали действително е нейният и дали наистина името й беше Стиви.

— Ало?

— Стиви? — Значи номерът все пак беше неин. — Помниш ли ме?

— Как мога да те забравя? Никой не би могъл.

Говореше със съблазнителен глас, гальовен и плътен, и Луси отново почувства тръпката от „Лорейнс“. Напомни си за какво всъщност се обаждаше.

Отпечатъците. Откъде ги имаше? Кой ги беше правил?

— Бях сигурна, че няма да ми се обадиш — каза съблазнителният глас.

— Ето че се обадих — каза Луси.

— Защо говориш толкова тихо?

— Не съм вкъщи.

— Сигурно не бива да питам какво означава това. Но аз и без това върша доста неща, които не бива да правя. При кого си?

— Няма значение — отвърна Луси. — Ти още ли си в Провинстаун?

— Тръгнах веднага след теб. Въобще не спирах по пътя. Сега съм си вкъщи.

— В Гейнсвил ли?

— А ти къде си?

— Така и не ми каза фамилията си — отбеляза Луси.

— При кого си, ако не си вкъщи? В къща ли живееш? Предполагам.

— Някога идваш ли на юг?

— Ходя където пожелая. На юг от какво? В Бостън ли си?

— Във Флорида съм — каза Луси. — Искам да те видя. Трябва да поговорим. Защо не ми кажеш и фамилията си, така сякаш сме непознати.

— За какво искаш да говорим?

Нямаше да каже на Луси цялото си име. Безсмислено беше да я пита отново. Вероятно нямаше да й каже нищо, или поне не по телефона.

— Хайде да поговорим лично — предложи Луси.

— Така е най-добре.

Тя помоли Стиви да се срещнат в Саут Бийч на другата вечер в десет.

— Да си чувала за едно място, наречено „Дюс“?

— Знам го — каза съблазнителният глас на Стиви. — Много е известно.