Патриша Корнуел
Хищник (49)

49

Над Кеймбридж вилнееше поредната снежна буря и Бентън едва виждаше къщите на отсрещната страна на улицата. Снегът се сипеше косо, на едри парцали, и той наблюдаваше как светът около него бързо потъва в белота.

— Мога да направя още кафе, ако искаш — каза Скарпета, влизайки в хола.

— Пих достатъчно — отвърна той с гръб към нея.

— И аз — каза тя.

Той я чу, че сяда на плота на камината и слага чаша кафе.

Усети погледа й върху себе си и се обърна към нея, без да знае какво да й каже. Тя беше с мокра коса и черен копринен халат, под който нямаше нищо. Лъскавата материя галеше нежно тялото й и разкриваше дълбокия прорез между гърдите й, защото беше седнала странично на плота, леко приведена напред, обгърнала колене със своите силни ръце, кожата й беше гладка и стегната за нейната възраст. Отблясъците от огъня докосваха късата й руса коса и изключително красивото лице, а светлината от огъня и лъчите на слънцето обичаха косата и лицето й така, както той ги обичаше. Обичаше я цялата, всяка частица от нея, но точно в този момент не знаеше какво да каже. Не знаеше как да поправи нещата.

Снощи беше казала, че го напуска. И щеше да си опакова куфара, ако имаше, но тя никога не идваше с куфар. Тук имаше свои вещи. Тази къща беше и неин дом и той цяла сутрин се ослушваше за шума от отварящи и затварящи се чекмеджета и врати на гардероби, за шума, който показва, че някой си тръгва и никога няма да се върне.

— Не можеш да летиш в това време — каза той. — Май ще трябва да останеш тук.

Голите дървета стояха като нарисувани на фона на цялата тази сияйна белота и никъде не се виждаше никаква движеща се кола.

— Знам как се чувстваш и какво искаш — продължи Бентън, — но днес няма да стигнеш до никъде. И не само ти. Някои от улиците тук не ги чистят веднага. Тази е една от тях.

— Твоята кола е 4х4 — каза тя, като гледаше към ръцете си в скута.

— Очаква се над половин метър сняг. Дори да успея да те закарам до летището, самолетът ти няма да излети. Не и днес.

— Хапни нещо.

— Не съм гладен.

— Какво ще кажеш за един омлет със сирене? Трябва да се храниш. Ще се почувстваш по-добре.

Наблюдаваше го от камината с подпряна на ръцете брадичка. Халатът беше стегнат здраво около талията и тя приличаше на лъскава черна скулптура, която той желаеше така силно, както винаги досега. Пожела я още при първата им среща преди повече от петнадесет години. И двамата бяха шефове. Той на Отдела за изследване на поведението към ФБР, а тя на Центъра по съдебна медицина във Вирджиния. Работеха по едно особено ужасяващо престъпление, когато тя влезе в конферентната зала. Още си спомняше как изглеждаше тогава: с дълга бяла престилка над светлосив раиран костюм и куп папки в ръцете. Тези ръце го заинтригуваха, силни и вещи, но изящни.

Той се отърси от спомените, осъзнавайки, че тя го гледа и попита:

— С кого говори по телефона преди малко? Чух, че говориш с някого.

Вероятно се е обадила на адвоката си, помисли си той. Или на Луси. Или на някой друг, за да им каже, че го напуска и този път е окончателно.

— Обадих се на доктор Селф — отвърна тя. — По-скоро, опитах се. Оставих й съобщение.

Той се озадачи и това му личеше.

— Сигурна съм, че я помниш — каза тя — или може би я слушаш по радиото.

— Моля те!

— Милиони хора го правят.

— Защо й се обаждаш? — попита той.

Тя му разказа за Дейвид Лак и рецептата. Каза му също, че доктор Селф се беше държала доста хладно и неотзивчиво, когато й се беше обадила за съдействие първия път.

— Не се учудвам. Тя е въздухарка, надута егоцентричка. Напълно оправдава името си^[1].

— Всъщност тя беше в правото си. Нямах правомощия. Няма труп, поне доколкото знаем. На този етап не е длъжна да отговаря на въпросите на който и да е съдебен лекар, а и не съм сигурна дали бих я нарекла „въздухарка“.

— А какво ще кажеш за „психиатрична курва“? Слушала ли си я какви ги дрънка напоследък?

— Значи все пак слушаш нейните предавания.

— Следващия път покани някой истински психиатър да изнася лекции в академията, не някаква радионекадърница.

— Идеята не беше моя и дадох ясно да се разбере, че съм против. Но крайното решение е на Луси.

— Това е нелепо. Луси не може да търпи такива хора.

— Мисля, че Джо е дал предложението доктор Селф да бъде поканена като гостуващ лектор, неговото първо голямо постижение като аспирант. Да ангажира знаменитост за летния семестър. А след това да се появи и в нейното шоу, при това многократно. Всъщност те говориха за академията в ефир, от което никак не съм доволна.

— Идиот. Лика прилика са си.

— Луси нехаеше. Не отиде на нито една от лекциите, разбира се. Не я интересуваше какво прави Джо. Напоследък много малко неща я интересуват. Какво ще правим?

Този въпрос не беше по темата за Луси.

— Не знам.

— Ти си психологът. Би трябвало да знаеш. Всеки ден се срещаш с човешката болка и нещастие.

— Тази сутрин съм много нещастен — каза той. — За това си права. Ако бях твоят психолог, бих ти казал, че изсипваш твоята болка и гняв върху мен, защото не можеш да ги стовариш върху Луси. Не можеш да се ядосаш на някого с тумор в мозъка.

Скарпета сложи още дърва в камината.

— Тя не е спирала да ме ядосва през целия си живот — призна Скарпета. — Никой друг не подлага на изпитание търпението ми така, както тя.

— Луси е единствено дете, отгледано от човек с гранично разстройство на личността — каза Бентън. — Един хиперсексуален нарцисист. Сестра ти. Освен това, Луси е необикновено надарена. Тя не разсъждава като останалите хора. Лесбийка е. И като събереш всичко това, получаваш един човек, който отдавна се е научил да живее в собственото си затворено пространство.

— Един изключителен егоист, значи.

— Ако психиката ни е наранявана често, може да се превърнем в егоисти. Тя се опасяваше, че ако разбереш за тумора, ще започнеш да се отнасяш с нея по различен начин, а това само би подсилило вътрешните й страхове. Ако ти знаеш, тогава всичко придобива реални измерения.

Тя се загледа през прозореца зад него, сякаш омагьосана от снега. Вече беше натрупало поне двадесет сантиметра и колите, паркирани по улицата, изглеждаха като снежни преспи. Дори нямаше деца, които да играят в снега.

— Слава богу, че напазарувах — каза Бентън.

— В тази връзка да видим какво мога да приготвя за обяд. Трябва да си направим един хубав обяд. И да се опитаме да прекараме един хубав ден.

— Случвало ли ти се е да имаш изрисувано тяло? — попита той.

— Моето или чуждо?

Той леко се усмихна:

— Определено не твоето. В твоето тяло няма нищо мъртво. Имам предвид нашия случай тук. Червените отпечатъци на ръце по тялото й. Чудя се дали са били направени, докато е била жива, или след като е била убита. Ще ми се да имаше начин да разбера.

Тя го изгледа продължително, огънят пращеше зад гърба й и напомняше шума на вятъра.

— Ако ги е направил, докато е жива, значи имаме работа с един съвсем различен тип хищник. Колко ужасяващо и унизително би било това? — продължи той. — Да те завържат…

— Знаем ли, че е била завързана?

— Има едни белези по китките и глезените й. Зачервени области, които съдебният лекар отбеляза като възможни контузии.

— Възможни ли?

— За да се различават от постсмъртните находки — отвърна Бентън. — Особено след като тялото е било изложено на студа. Така каза тя.

— Тя ли?

— Шефката тук.

— Една останка от не толкова славното минало на Центъра по съдебна медицина в Бостън — отбеляза Скарпета. — Много жалко. Тази жена сама успя почти да срине това място.

— Ще съм ти задължен, ако погледнеш доклада. Имам го на диск. Искам да чуя твоето мнение за рисунките, а и за всичко останало. Наистина е важно за мен да знам дали ги е направил, докато е била жива, или след като я е убил. Много жалко, че не можем просто да сканираме мозъка й и да видим какво се е случило.

Тя прие това като сериозен коментар.

— Това е кошмар, който едва ли искаш да видиш. Дори ти не би искал да го видиш. Ако беше възможно де.

— Базил иска да го видя.

— Да, нашето приятелче Базил — въздъхна тя, като въобще не беше доволна, че Базил Дженрет се беше намесил в живота на Бентън.

— Хипотетично — каза той — би ли искала да го видиш? Би ли искала да видиш пресъздаването, ако беше възможно?

— Дори ако имаше начин да се пресъздадат последните мигове на един човек — отвърна тя от камината, — не съм сигурна колко надеждна би била тази информация. Подозирам, че мозъкът има удивителната способност да обработва информацията по такъв начин, че да осигури най-малката доза стрес и болка.

— Някои хора мислено се откъсват, предполагам — каза той в мига когато мобилният й телефон звънна.

Беше Марино.

— Обади се на вътрешен 243 — каза той. — Веднага.