Патриша Корнуел
Хищник (45)

45

Луси имаше макроаденом. Нейната хипофизна жлеза, която висеше на една нишкоподобна структура от хипоталамуса в основата на мозъка, имаше тумор.

Нормалната хипофиза е колкото грахово зърно. Наричат я още „главна жлеза“, защото предава сигнали на щитовидната жлеза, надбъбречните жлези, яйчниците или тестисите и контролира производството на хормони в тези жлези, които влияят драстично на метаболизма в организма, кръвното налягане, репродуктивните и други жизненоважни функции. Туморът на Луси беше приблизително дванадесет милиметра в диаметър. Беше доброкачествен, но нямаше да изчезне от само себе си. Симптомите при нея бяха главоболие и свръхпроизводство на пролактин, което водеше до неприятни усещания, наподобяващи тези в първите месеци на бременността. За момента тя контролираше своето състояние чрез лекарства, които би трябвало да намалят нивото на пролактина и размерите на тумора. Реакцията на нейния организъм не беше от най-добрите.

Тя мразеше тези лекарства и не ги взимаше редовно. В крайна сметка може би щеше да й се наложи да се подложи на операция.

Скарпета паркира на „Сигничър“ — летищния комплекс на Форт Лодърдейл, където Луси държеше своя джет на хангар. Влезе в хангара при пилотите, като не спираше да мисли за Бентън и дали някога щеше да му прости, чувстваше се така наранена и ядосана, че сърцето й препускаше, а ръцете й трепереха.

— Там все още превалява сняг — каза главният пилот Брус. — Ще летим около два часа и двадесет минути. Има доста силен насрещен вятър.

— Знам, че не искахте кетъринг, но предлагаме плато сирене — намеси се вторият пилот. — Имате ли багаж?

— Не — отвърна тя.

Пилотите на Луси не носеха униформи. Те бяха специално обучени агенти, които тя лично подбираше, не пушеха, не пиеха, не взимаха никакви наркотици, бяха много атлетични и тренирани в самоотбрана. Те придружиха Скарпета до пистата, където чесната ги чакаше като огромна бяла птица с издут корем. Тази гледка й напомни за корема на Луси, за онова, което й се беше случило.

В самолета тя се настани удобно на широката кожена седалка и докато пилотите бяха заети в пилотската кабина, се обади на Бентън.

— Ще съм там до един, един и петнадесет.

— Моля те, Кей, опитай се да разбереш. Знам как се чувстваш.

— Ще поговорим като дойда.

— Но ние никога не оставяме висящи такива неща.

Такова беше правилото, те спазваха старата мъдрост. Никога не оставяй слънцето да залезе с гнева ти, никога не се качвай ядосан в кола или самолет и не излизай от къщи, ако си гневен. Двамата знаеха по-добре от всеки друг колко бързо и непредвидено можеше да се стовари нещастието.

— Успешен полет — каза й Бентън. — Обичам те.

Лекс и Реба обикаляха къщата отвън, като че ли търсеха нещо. Прекратиха заниманието си, когато Луси спря с гръм и трясък мотора на алеята на Даги Симистър.

Изгаси двигателя, свали черния шлем и разкопча черното яке.

— Изглеждаш като Дарт Вейдър — посрещна я весело Лекс.

Луси не познаваше друг човек, който беше така хронично щастлив. Лекс беше находка и академията не мислеше да я пусне да си иде, когато се дипломира. Тя беше умна, внимателна и знаеше кога да не се натрапва.

— Какво търсим тук? — попита Луси, като обходи е поглед малкия двор.

— Виж онези дървета — отвърна Лекс. — Не че съм детектив, но когато бяхме в онази къща с изчезналите хора — и тя посочи бледооранжевата къща отвъд канала, — доктор Скарпета спомена, че е видяла инспектор по цитрусите тук. Оглеждал дърветата в района, може би в съседния двор. Оттук не се вижда, но някои от онези дървета имат същите червени линии по стволовете — и тя отново посочи бледооранжевата къща от другата страна на водата.

— Нищо чудно, маната се разпространява като чума. Ако тук има заразени дървета, вероятно много от дърветата в района също са заразени. Аз съм Реба Уогнър, между другото. Сигурно сте чувала за мен от Пит Марино.

Луси я погледна право в очите и каза:

— И какво мислите, че съм чула, ако е говорил за вас?

— Колко са слаби интелектуалните ми способности.

— Слаби интелектуални способности е фраза, която би развалила речника му. Най-вероятно е казал „тъпа“.

— Ето, вече знаете.

— Хайде да влезем вътре. — И Луси ги поведе към входната врата. — Да видим какво сте пропуснали първия път — обърна се тя към Реба, — след като сте с толкова слаби интелектуални способности.

— Майтапи се — каза Лекс на Реба, като вдигна от земята черното куфарче, което беше оставила до вратата. — Преди да направим каквото и да било, искам да потвърдиш, че къщата е била запечатана, след като сте приключили тук.

— Разбира се. Лично се погрижих. Всички врати и прозорци.

— А алармената система?

— Ще се изненадате да узнаете колко много хора тук нямат аларма.

Луси забеляза по прозорците стикери на една охранителна фирма и каза:

— Но се е притеснявала. Вероятно не е можела да си позволи истинска охранителна система, но е искала да сплаши евентуалните злосторници.

— Проблемът е, че злосторниците знаят този номер — отвърна Реба. — Стикери по прозорците и табели в цветните лехи. И най-обикновеният крадец е един поглед ще разбере, че тази къща няма алармена система. Че който живее в нея или не може да си я позволи, или е твърде стар, за да си прави труда.

— Много от възрастните хора наистина не си правят труда — рече Луси. — Но най-честата причина е, че си забравят кодовете. Говоря сериозно.

Реба отвори вратата и застоялият въздух ги лъхна в лицата, сякаш животът от тази къща отдавна си беше отишъл. Тя се пресегна и запали осветлението.

— Какво е обработено досега? — попита Лекс, като гледаше мраморния под.

— Нищо, освен в спалнята.

— Добре, нека останем тук за момент и да видим е какво разполагаме — каза Луси. — Знаем две неща. Първо, убиецът е успял да влезе без взлом. И второ, след като я е застрелял, е успял да излезе. Дали отново през вратата? — обърна се тя към Реба.

— Така мисля. Всичките прозорци са с жалузи. Не можеш да се покатериш през тях, освен ако не си Гамби^[1].

— Тогава да започнем да пръскаме от тази врата и да вървим към спалнята, където е била убита — каза Луси. — А после ще направим същото и с останалите врати. На триъгълник.

— Което ще рече тази врата, вратата на кухнята и плъзгащите се врати, през които се излиза от трапезарията на верандата, а и плъзгащата се врата на самата веранда — уточни Реба. — И двете плъзгащи врати са били отключени, когато Пит е дошъл, поне така каза.

Тя влезе в антрето, последвана от Луси и Лекс. Затвориха вратата.

— Има ли някаква друга информация за инспектора, който сте забелязали с доктор Скарпета по времето на убийството? — попита Луси, която на работното място никога не наричаше Скарпета своя леля.

— Открих няколко неща. Първо, те работят по двойки. А този, когото видяхме, беше сам.

— Откъде знаете, че партньорът му просто не се е виждал, може да е бил в предния двор например.

— Не знаем. Но ние видяхме само един човек. Освен това, според справката този ден изобщо не са били насрочени инспекции в района. Още нещо, той използваше плодоберачка, нали се сещате, един дълъг прът с кошничка или нещо подобно накрая, за бране на високи плодове. Доколкото разбрах, инспекторите изобщо не използват такива неща.

— Че за какво им е? — попита Луси реторично.

— Той я разглоби и я прибра в голям черен сак.

— Питам се, какво ли още е имало в сака — обади се Лекс.

— Например пушка — изказа предположение Реба.

— Да не прибързваме със заключенията — отвърна Луси.

— Ако питате мен, някой просто ни се подиграва — добави Реба. — Аз ясно се виждам от другата страна на водата. Полицай. Заедно с мен е доктор Скарпета и очевидно ние търсим нещо, разследваме, а той ни гледа отсреща, преструвайки се, че инспектира дърветата.

— Възможно е, но не може да сме сигурни — отвърна Луси. — Да не прибързваме със заключенията.

Лекс клекна над хладния мраморен под и отвори куфарчето. Спуснаха всички щори в къщата и си сложиха защитните облекла, а после Луси нагласи статива с апарата и кабелния дистанционен спусък, докато Лекс забърка луминола и го преля в черна бутилка с пулверизатор. Заснеха площта точно до входната врата, след което изгасиха светлината и късметът им се усмихна още първия път.

— Пресвета Дево! — чу се гласът на Реба в тъмнината.

Ясни очертания на отпечатъци от обувки засияха в синьо-зеленикаво, докато Лекс пръскаше пода, а Луси го заснемаше на лента.

— Сигурно е имал адски много кръв по обувките, за да остави такива отпечатъци, след като е минал през цялата къща — изкоментира Реба.

— С изключение на едно нещо — отвърна Луси в мрака. — Не са в правилната посока. Те влизат в къщата, вместо да излизат.