Харолд Робинс
Пиратът (9)

ОСМА ГЛАВА

Събуди се от слънчевата светлина, която заливаше стаята, а Джабир стоеше до леглото му с чаша горещо турско кафе, от което се вдигаше пара. Отпи една глътка. Опари му устата.

— Кое време е? — запита той.

— Пладне е, господарю — отговори слугата. Баидр се озърна. Не знаеше кога са си отишли жените. Последният му спомен беше за стихийна плетеница от топли тела. Беше легнал странично.

Едната натри цялото му тяло с някакво мазило и после всичките започнаха да го изблизват — ануса му, тестисите, зърната на гърдите, фалоса, корема му, докато желанието му стана толкова силно, че най-накрая течността избликна от него като изтощаващ гейзер.

Баидр сръбна още една глътка от врялото кафе и поклати глава.

— Баща ми буден ли е?

— Да, господарю. Заедно с принца е и двамата ви чакат за закуска.

Пийна още от кафето и се надигна от леглото.

— Кажи им, че ще взема душ и веднага идвам.

Пусна студена вода, после гореща, после пак студена. След миг се разсъни. Опипа с пръсти брадата си и реши, че може да се обръсне по-късно. На излизане от банята Джабир му подаде риза и панталон.

Когато влезе в стаята, принцът и баща му все още седяха около масата за закуска. Майордомът тъкмо отнасяше използваните чинии.

Баидр целуна баща си, после ръката на принца. След жеста, с който емирът го подкани да се разположи, той седна.

— Ще искаш ли нещо за ядене? — запита любезно принцът.

— Не, благодаря — отвърна Баидр. Би било неучтиво да яде, след като те са свършили.

— Тогава кафе — каза принцът.

Икономът се забърза да напълни чашата му. Баидр го опита. Беше гъсто и сладко. Чакаше тихо, изпълнен с уважение. Въпреки че пердетата бяха спуснати и в стаята не проникваше слънчева светлина, принцът беше със слънчеви очила, от които очите му не се виждаха. Той изчака докато Баидр остави чашата си.

— Баща ти и аз обсъждахме бъдещето ти.

Баидр наведе глава.

— Аз съм ваш слуга. Принцът се усмихна.

— На първо място ти си мой братовчед, от моята кръв. — Баидр мълчеше. Не трябваше да отговаря.

— Светът бързо се мени — каза принцът. — От раждането ти се случиха много неща. И според тора плановете ни трябва да се променят. — Той рязко плесна с ръце.

Икономът се оттегли от стаята и тихо затвори вратата след себе си. Останаха сами.

Принцът изчака малко. Гласът му се сниши до шепот.

— Знаеш, че винаги съм гледал на теб като на свой наследник и вярвах, че някой ден ти ще заемеш мястото ми, за да ръководиш нашата страна.

Баидр погледна баща си. Лицето на Шамир не издаваше нищо. Отново се обърна към принца.

— Но времената се промениха — продължи емирът. — Има други, много по-важни неща, пред които сме изправени. Под пясъка на пустинята на целия Близък изток приливът на бъдещето тече и обещава богатства, каквито не сме сънували. Изворът на това богатство е петролът — източник на енергия за съвременния индустриализиран западен свят. А нашата малка държава е разположена над най-големите петролни залежи, които съществуват.

Той спря да си поеме дъх, вдигна чашата с кафе до устните си, за да опита топлата сладка течност.

— През последния месец сключих договори с няколко американски, британски и европейски компании да разработят находището. За правата на експлоатация те се съгласиха да ни платят десет милиона долара. Ако се открие петрол, ще получаваме от тях допълнителни суми за всеки кладенец, както и възнаграждение за петрола, който се изнася. Ангажираха се и да изградят рафинерии, а също и да подпомогнат развитието на страната. В това е заложено много, но все пак не съм спокоен.

— Не разбирам — каза Баидр. Всъщност той разбираше. По тази причина го бяха изпратили да изучи методите на западния свят.

— Смятам, че ти е ясно — продължи рязко емирът. — Но нека продължа мисълта си. Въпреки че светът отхвърли империализма и колониализма като начин на живот, съществуват други начини да се поробят една държава и нейния народ. Като бъдат направени икономически зависими. Нямам намерение да позволя на Запада да постигне това, но ако го оставим да плати за нашето развитие, това ще е благоприятно за плана ми.

Баидр кимна. У него се зароди ново уважение към принца. Зад всичките му странни привички си личеше, че е мислещ човек.

— Как бих могъл да помогна? — запита той. — Аз съм на вашите заповеди.

Принцът погледна Шамир и одобрително поклати глава. Шамир се усмихна. Принцът отново се обърна към Баидр:

— Имам нужда от човек, който да проникне в западния свят и да вземе тези богатства, които те така скъпернически ни отпускат, да ги използва по западен начин, за да придобие още повече богатства. И ако ти се заемеш с тази задача, за която си обучен и ще получиш още по-солидна подготовка, обещавам, че първородният ти син ще стане мой наследник и следващ принц.

— Не са ми необходими обещания от моя повелител — каза Баидр. — С радост ще изпълня неговите желания.

Емирът се изправи и прегърна Баидр.

— И собственият ми син не би могъл да стори повече за мен.

— Благодаря на ваше превъзходителство за доверието. Моля се само премъдрият Аллах да прецени, че това начинание е подходящо и да ме направи достоен за него.

— Ще стане според волята на Аллаха — каза принцът. Той се върна на мястото си. — Ще се върнеш в Америка, за да учиш. Само че сега образованието ти ще бъде в ръцете на някои хора, които ми бяха препоръчани от американските петролни компании. Няма да посещаваш обикновени училища. Ще се специализираш и ще завършиш образованието си след три години.

Баидр кимна.

— Разбирам.

— Остава ни още само едно нещо, което трябва да уредим — продължи принцът. — Сватбата ти.

Баидр го гледаше изненадан. Това не беше очаквал.

— Сватбата ми ли? — повтори той. Принцът се усмихна.

— Не бива да се изненадваш. Според сведенията, които получих за изминалата нощ, ти би трябвало да ме дариш с много синове.

Баидр мълчеше.

— Баща ти и аз обсъдихме въпроса много внимателно и след като поразсъждавахме, ти избрахме булка, с която твърде ще се гордееш. Тя е млада и красива и произхожда от едно от най-добрите семейства в Ливан. Нарича се Мариам Риад, дъщеря е на известния банкер Мохамед Риад.

— Аз познавам девойката — допълни бързо баща му. — Наистина е много красива. И много благочестива.

Баидр се взря в баща си.

— На колко години е?

— На шестнайсет — отговори Шамир. — Въпреки че никога не е била в чужбина, е високообразована. В момента учи в Американския девически колеж в Бейрут.

— Шестнайсет е рано за женитба.

Емирът се разсмя.

— Аз добре съм преценил. Вероятно в Америка момиче на шестнайсет е младо. Но по нашите земи то е зряло за брак.

По обратния път към Бейрут Баидр мълчеше в колата. Чак когато приближиха града, Шамир го заговори.

— Какво има, сине?

— Нищо, татко.

— Разочарован ли си, че няма да наследиш принца?

— Не.

— Значи е мисълта за предстоящата ти сватба?

Баидр се поколеба.

— Аз дори не познавам момичето. Преди днешния следобед не бях чувал за нея.

Шамир го погледна.

— Смятам, че те разбирам. Чудиш се защо правим всичко възможно да те образоваме по западния начин на живот, а когато става дума за сватбата ти, постъпваме според нашия обичай? Това ли е?

— Мисля, че е това. В Америка поне първо се запознаваш с момичето и преценявате дали се харесвате.

— И тук се случва да е така, синко — каза тихо Шамир. — Но ние не сме обикновени хора. Нашите отговорности надхвърлят личните ни чувства.

— Но ти и мама сте се познавали, преди да се ожените. Всъщност израснали сте заедно.

Шамир се засмя.

— Вярно е. Но женитбата ни е била уговорена още докато сме били деца. Ние бяхме в течение и то ни сближи още повече.

— Ти би ли се оженил за някоя друга, ако е било уговорено? След като си наясно, че обичаш мама?

Шамир помисли малко, а после кимна.

— Да. Нямаше да ми е приятно, но не бих имал избор. Човек трябва да прави каквото се налага. Такава е волята на Аллаха.

Баидр погледна баща си и въздъхна. Волята на Аллах. Отнасяше се за всичко. Човек почти няма избор.

— Бих искал да видя момичето — каза той.

— Вече е уредено — отговори Шамир. — Поканихме семейството й да прекара уикенда с нас в планината. Пристигат вдругиден.

Внезапна мисъл осени Баидр.

— Ти си знаел отдавна, нали?

— Не отдавна — отвърна баща му. — Едва миналата седмица принцът ми съобщи решението си.

— Мама осведомена ли е?

— Да.

— Одобрява ли?

— Женитбата ли? Да.

— Ти като че ли се колебаеш — отбеляза Баидр.

— Майка ти винаги е мечтала да станеш принц — разсмя се Шамир. — Жените не всякога са практични.

— Ти също ли беше разочарован, татко?

Шамир впери очи в очите на сина си.

— Не. — Спомни си нощта, когато синът му се роди. — Ти винаги си бил и ще си останеш моят принц.