Харолд Робинс
Пиратът (16)

НЯКЪДЕ ДРУГАДЕ:
Юни 1978 година

Черната лимузина кадилак с дипломатически номер спря пред административната сграда и от нея излязоха трима души — двама в цивилни дрехи и един полковник от американската армия. Заизкачваха стъпалата пред зданието. Израелските войници, охраняващи входа, застанаха мирно за почест. Полковникът ги поздрави и тримата влязоха.

Генералщабният старши сержант на рецепцията се изправи и отдаде чест. Полковникът му отговори. Сержантът се усмихна.

— Нали знаете къде да отидете, полковник? — По-скоро беше твърдение, отколкото въпрос.

Кимайки, полковникът отвърна на усмивката.

— Тук съм идвал и преди, сержант. — Обърна се към другите двама. — Бихте ли ме последвали…

Поведе ги по коридора към асансьора и натисна копчето. Вратите тихо се разтвориха и те влязоха. Той докосна едно копче на таблото и асансьорът започна да слиза. На шестото ниво под земята спря и вратите отново се разтвориха.

Полковникът ги поведе към друга приемна, където седеше друг генералщабен старши сержант. Той обаче не се изправи. Огледа ги, а после сведе очи към списъка върху бюрото си.

— Моля, господа, представете се.

Полковникът заговори пръв.

— Алфред Р. Уейгрин — полковник от американската армия.

Цивилният с едноредния костюм:

— Робърт Л. Харис — от Държавния департамент на Съединените Щати.

Мъжът със смачканото спортно яке:

— Сам Смит — от американска компания за водопроводни части.

Сержантът дори и не понечи да се усмихне при това абсурдно прикритие на агент на ЦРУ. Той отметна имената върху листа и даде на всекиго по една жълта пластмасова лична карта, които те закачиха на ревера си. Натисна сигнално копче върху бюрото си и един ефрейтор се появи на вратата отдясно.

— Моля, придружете господата до конферентна зала А.

Залата за конференции А се намираше в края на дългия тесен сив коридор и се охраняваше от двама войници и пропуск с още един сержант. Ефрейторът спря пред бюрото, докато сержантът проверяваше пластмасовите им лични карти, после натисна едно копче, а то отвори електронно задвижваните врати. Посетителите влязоха в залата, а вратите автоматично се затвориха зад тях.

В залата вече имаше деветима души, само двама от които носеха униформи на израелската армия — единият беше бригаден генерал, а другият — полковник. Бригадният генерал пристъпи напред с протегната ръка.

— Алфред, колко е хубаво, че отново се срещаме.

Американецът се усмихна и стисна ръката му.

— Радвам се, че те виждам, Лев. Да ви представя Боб Харис от Департамента и Сам Смит. Господа, генерал Ежнев.

Размениха си ръкостискания. Генералът ги представи на всички и след това посочи към голямата кръгла маса в далечния край на обширната конферентна зала.

— Да седнем, господа.

Картички с напечатани на тях имена посочваха местата им и когато всички седнаха, около масата остана един празен стол. Падаше се от лявата страна на израелския генерал и тъй като той беше офицерът с най-висок ранг, това означаваше, че свободното място е за негов началник. Американците погледнаха с любопитство към картончето с името, но се въздържаха от коментар. Генерал Ежнев улови погледите им.

— Съжалявам за закъснението, господа, но ми съобщиха, че генерал Бен Езра е на път за насам. Задържало го е улично задръстване, очаквам го да пристигне всеки момент.

— Бен Езра ли? — прошепна Харис на полковника. — Никога не съм го чувал.

Военният се усмихна.

— Страхувам се, че той се изявяваше малко преди твоето време, Боб. Пустинният лъв е почти легендарна личност. Честно казано, мислех, че отдавна е починал.

Генерал Ежнев дочу края на забележката.

— Вашият Макартър ли беше казал: „Старите войници никога не умират, те просто изчезват“? Бен Езра доказва колко е погрешна тази мисъл. Той отказва да умре, както и да изчезне.

— Трябва вече да е около седемдесетте — обади се човекът на ЦРУ. — Последното, което научихме за него, е че след войната през шейсет и седма, се е оттеглил в кибуц.

— Той е на седемдесет и четири години — каза евреинът. — А що се отнася до кибуца, няма начин да разберем колко време прекарва там. Омагьосал е целия кибуц. Дори и децата няма да го издадат. Никога не знаем дали е там или не.

— Струва ми се, че ако искахте да сте в течение какво възнамерява да прави, щяхте да го държите в Тел Авив — рече Харис.

— Би било неудобно — каза усмихнат Ежнев. — Пустинният лъв никога не се е славил с такта си. Може би вашият президент все още си спомня коментара му, когато през петдесет и шеста Айзенхауер спря нахлуването на британци и французи до Суецкия канал. Известно ви е, че беше планирал операцията за британците.

— Не знаех — обади се Харис. — Но защо е трябвало президентът да се сърди? По онова време той не беше президент.

— Беше вицепрезидент, а Бен Езра напълно открито обяви подкрепата си към известни арабски елементи, които държеше отговорни за решението на Айзенхауер. Бен Езра отиде дотам, че посъветва британците да предадат на Айзенхауер да си гледа собствените дела. Страхувам се, че езикът му не беше твърде дипломатичен. След като се създаде това неловко положение, Бен Гурион нямаше друг избор, освен да приеме оставката му. Тъкмо тогава той отиде в Синай да живее в кибуц.

— Споменахте, че се е оттеглил на шейсет и седем години? — запита Харис.

— Да. Но неофициално. А това се оказа още едно затруднение. Той не искаше да спираме действията, докато не стигне до Кайро и не получи пълна капитулация. Неговото разузнаване, твърдеше той, било способно да докаже, че ако сега не го сторим, след седем години ще се наложи да повторим същата операция.

— Какво го кара да смята, че неговите източници са по-добри от нашите собствени? — попита мъжът от ЦРУ.

— Майка му е арабка и все още някои твърдят, че той е повече арабин, отколкото евреин. Във всеки случай живее сред хиляди араби там и колкото и да е странно, те, изглежда, му вярват и ходят при него, за да търсят справедливост. Арабите го наричат Имам, което ще рече свят човек, живеещ според свещените закони. Сам преминава границите спокойно и безнаказано.

— Бил ли е женен? — запита Харис.

— Два пъти — отговори генерал Ежнев. — Веднъж като съвсем млад. Първата му жена починала в пустинята при раждането на дете, което също умряло, докато се опитвали да се промъкнат през британските линии в Палестина. Вторият път, след като се оттегли. Ожени се за арабка и доколкото зная, тя е жива и обитава кибуца заедно с него. Нямат деца.

— Тогава идването му тук означава ли, че вие очаквате някакви неприятности? — запита полковник Уейгрин.

Израелецът вдигна рамене.

— Ние, евреите, винаги очакваме неприятности. Особено, когато се случват неща, които не разбираме.

— Като? — поинтересува се Харис.

— Тъкмо затова сме се събрали — обясни Ежнев. — Нека да почакаме Бен Езра. След двумесечно пълно мълчание сега се появява за пръв път и поиска да се съберем.

В гласа на Харис се усещаше известно високомерие.

— И старецът го постига, просто ей така?

— Не съвсем. Първо е трябвало да убеди Дайян, че знае нещо. След това Дайян е отишъл при министър-председателката. Тъкмо тя даде разрешение за събранието.

— Човек би помислил, че след като е толкова настоятелен, поне би бил точен — отбеляза Харис.

— Той е възрастен човек — каза извинително Ежнев. — Освен това държи да използва собствената си кола — един стар фолксваген, който непрекъснато се поврежда. Не иска да вземе някоя от нашите. Ако не бях оставил специално нареждане отвън, сигурен съм, че нямаше да го пуснат дори на паркинга. — Телефонът пред него иззвъня. Той вдигна слушалката, кимна и я остави обратно. — Генералът е на път за насам, господа.

Електронно задвижваните врати се отвориха безшумно и всички глави се обърнаха. Мъжът, който стоеше там, беше висок над метър и осемдесет, облечен в прашна, набита с пясък бедуинска роба. Бялата коса и бялата брада, които закриваха сбръчканото му, потъмняло от слънцето лице го правеха да изглежда по-скоро арабин отколкото евреин. Само поразително тъмносините му очи изключваха арабски произход. Той се отправи към генерал Ежнев с твърда и горда походка. Гласът му беше дрезгав, като че разяден от времето и пясъка на пустинята.

— Лев — каза той, протягайки ръка.

— Генерале — отговори Лев Ежнев, изправяйки се на крака. Стиснаха си ръцете. — Господа, позволете да ви представя генерал Бен Езра. — След това го запозна с всеки в посока, обратна на часовниковата стрелка, започвайки със седящия отдясно на стареца.

Бен Езра се взираше право в очите на всекиго и повтаряше името си. Когато приключи представянето, всички седнаха.

Ежнев се обърна към възрастния човек.

— Това е ваше събрание, генерале.

— Благодаря. — Старецът говореше английски без акцент. — Допускам, че сте известени за строежите на египтяните по протежение на Суецкия канал и на Голанските възвишения от сирийците. Както предполагам, известно ви е и новото въоръжение, които пристига във все по-големи количества от Русия и Китай. Вероятно си давате сметка, че ако доставките продължават с тази скорост, съвсем скоро те ще постигнат военен паритет и може би нападателен потенциал по-голям от нашия собствен.

— Вярно — съгласи се Ежнев. — Наясно сме по въпроса.

— Сигурен съм, че сте осведомени и за големия приток от северокорейски пилоти на изтребители и бомбардировачи.

— Да — каза Ежнев. — Но ние знаем и че умерените отправят тежки критики към Садат относно руското влияние.

Бен Езра кимна.

— Не бива да позволяваме да ни приспива фалшиво чувство на сигурност. За първи път те изграждат една способна военна машина. А това е нещо, което човек не предприема, ако няма намерение да го използва.

— Съгласен — потвърди Ежнев. — Но може да мине година и половина, преди да се подготвят.

— Не — възрази му Бен Езра. — Те са готови сега. Възможно е да ни нападнат всеки момент.

— Тогава какво чакат? — тонът на Ежнев беше учтив, но в него се долавяше и нотка на нетърпение. — Досега не ни каза нищо, което да не знаем.

Бен Езра остана невъзмутим.

— Този път не можем да преценяваме решенията им само на военна основа. В техния план играят роля и други фактори. Инфилтрират се в западния свят чрез финансови инвестиции. Освен това организират страните производителки на петрол да се обединят в една икономическа сила, която ще се използва, за да се намали подкрепата, която получаваме от страните с развити технологии. Ще ни ударят тогава, когато тези планове бъдат разработени, но не и по рано.

— Имате ли специална информация за това? — запита Ежнев.

— Не. Всички сведения, с които разполагам, съм натрупал по време на пътуванията си. В Синай се носят слухове, че движението Федаин упражнява натиск върху умерените. Набелязват си обекти сред самите араби, за да получат насилствено съдействието на богатите петролопроизводители.

— Някакви подробности? — Старият човек поклати глава.

— Това ме накара да свикам настоящето събрание. — Взря се в американците през масата. — Смятах, че нашите дейни приятели сигурно знаят нещо за този натиск.

Харис погледна колегите си.

— Де да знаехме — каза. — Но наистина ни е известно много малко.

Изразът на Бен Езра беше непроницаем.

— Вие сте от Държавния департамент? Харис кимна.

— Разбираемо е — заключи Бен Езра. Обърна очи към човека от ЦРУ. — А вие?

Смит се почувства неловко.

— Осведомени сме за икономическите им планове.

— Да?

— Но не успяваме да ги свържем — обясни Смит. — Икономическият тръст като че ли се ръководи от един човек — личният представител на принц Фейяд Баидр Ал Фей. Той изглежда напълно независим, известен консерватор, привърженик на сближаването с Израел. Не защото му харесвате, а тъй като смята, че то ще доведе до икономическо решение, което ще облагодетелства целия Близък изток. Но нямаме начин да разберем със сигурност. Досега не сме успели да проникнем в неговата организация.

Ежнев го погледна.

— Не сте успели?

Американецът поклати глава.

— Не.

Ежнев се усмихна с известен триумф.

— Тогава ние бихме могли да помогнем. Имаме наш човек там.

Около масата се възцари кратко мълчание. Бен Езра го наруши.

— Така ли? — запита той. Ежнев говореше спокойно.

— Изглежда, че главният интерес на Ал Фей в момента е желанието му да направи филм за живота на Мохамед, който ще се нарича „Пратеникът“. Знаем също и че е отхвърлил предложението на Ал-Иквах да се заеме с определени техни покупки.

Бен Езра го погледна.

— Али Ясфир имал ли е някакво участие в това предложение?

Ежнев се изненада на свой ред.

— Откъде знаете?

— Не знаех — отговори възрастният човек. — Но тъкмо сега Ясфир се появи в един от тренировъчните лагери на Ал-Иквах в Ливан с, както казват, най-важната вербовка, която някога са правили. Дъщерята на най-големия богаташ в арабския свят. Този човек има ли дъщеря?

— Две — отговори Ежнев. — Едната е омъжена и живее в Бейрут близо до майка си — първата Ал Фей. По-малката учи в Швейцария.

— Сигурен ли сте? — запита Бен Езра.

— Нямаме сведение, което да го опровергава — отговори Ежнев. — Но може да се провери много лесно.

— Други деца има ли?

— Да. Двама сина от сегашната си жена — американка. По-големият син, сега десетгодишен, ще бъде определен от принц Фейяд за наследник на трона.

— Значи като са отвлекли момичето, те държат Ал Фей в ръцете си — каза Бен Езра.

— Възможно е.

— Ще видя какво може да се открие в Синай — заяви Бен Езра.

— А вие гонете вашите източници.

— Ще го направим — обеща Ежнев.

— Съгласен — добави Смит.

— Все пак остава най-важният въпрос — продължи Ежнев. — Кога смятате, че ще нападнат?

Бен Езра го погледна.

— Веднага след празника рамадан — категорично отвърна той.

Ежнев не успя да сдържи изумлението в тона си.

— Но това е тъкмо около свещените празници. Няма да го сторят. Уважението към законите на Мойсей все още е важна част от тяхната религия.

Бен Езра се изправи.

— Не чак толкова, колкото при нас.

Ежнев се втренчи в него.

— Ако ни нападнат, ще бъдем готови.

— Надявам се — отвърна старецът. — Но има и по-добри начини.

— Да поемем инициативата и да нападнем ние ли? — запита Ежнев, но не изчака отговора. — Знаете, че не можем да го направим. Съюзниците ни няма да разрешат.

Бен Езра го изгледа, а след него американците.

— Може и да разрешат, ако осъзнаят, че без нас губят силата си в Близкия изток. Шести американски флот не е в състояние да прекоси пустинята и да завземе петролните кладенци.

— Държавният департамент смята, че в близко бъдеще няма да има атака от страна на арабите — твърдо заяви Харис.

Бен Езра се усмихна. Погледна човека от ЦРУ.

— Вашето мнение същото ли е?

Смит не отговори. Не беше място, където да прави официални изявления.

Бен Езра се обърна към американския военен.

— Завърши инсталирането на последните руски ракети земя-въздух в зоната на Суец и на Голанските възвишения. Видях ги със собствените си очи. Не сте ли съгласен, че когато отбранителната ви система е инсталирана, идва моментът за атака?

Уейгрин кимна.

— Така смятам.

Бен Езра обходи с поглед масата.

— Тогава те са готови. — Спря за момент. — А сега изчакват, за да уредят нещата си вкъщи.

— А как ще узнаем кога ще стане това? — запита Ежнев.

— Няма да можем — вдигна рамене старецът. — Докато нападнат. Освен ако…

— Освен ако какво?

Очите на стария човек приеха замислен израз. За миг изглеждаше зареян в спомените си, после взорът му се проясни.

— Може да ви се стори странно, но в кокалите на стария човек има едно усещане, че можем да открием отговора в самия Ал Фей. Ветровете, които духат над пустинята, невинаги се зараждат на Изток, а идват от Запад. Арабските шейхове са усетили силата на своето богатство. Това ще сложи истинския край на руското влияние. За тях комунизмът не е отговор. А контролът на Близкия изток е само началото. Ако умно инвестират богатството си, може би скоро ще контролират целия свят, без да дадат и един изстрел.

Огледа умълчаните хора около масата.

— С голямо неудоволствие ще ви разочаровам, господа, но фактите говорят, че ние вече не сме важни за Исляма, освен като дразнител на честолюбието им. Те трябва да постигнат някаква победа, колкото и да е незначителна, само и само да спасят престижа си. Големият удар ще дойде, след като приключи битката.

Обърна се към американците.

— Ще имаме нужда от вашата помощ. Засега. По-късно вие ще имате нужда от нашата.

Харис беше учтив, но надменен.

— Какво ви кара да мислите така?

— Това, че ние ги разбираме повече от всички в света — каза старият човек, а и заприлича на сокол. — Това, че вие, а не ние, представлявате истинската цел.

Отново настана тишина. Най-накрая се обади Ежнев.

— Ще продължите ли да ни предавате информацията си?

Старецът кимна.

— Разбира се. Дори бих ви помолил за една услуга.

— Ако мога, ще я ви я окажа — отговори Ежнев.

— Бих искал пълното досие на Ал Фей. Целият му живот. Всичко — лично и в областта на бизнеса. Искам да зная всичко за него.

Ежнев обходи всички с поглед. Нямаше възражения. Кимна.

— Ще бъде изпълнено незабавно.

— Ще изложите ли твърденията ми на министър-председателката? — запита Бен Езра.

— Да, ще го направя.

— И й пратете една целувка от мене — каза Бен Езра усмихнат. — Смятам, че ще й потрябва.

Около масата се разнесе учтив тих смях. Телефонът звънна и Ежнев вдигна слушалката. Заслуша се малко, после затвори.

— Още едно отвличане — каза той. — Самолет на Луфтханза, излетял от Дюселдорф по рейс за Бейрут.

Бен Езра поклати замислено глава.

— Колко тъжно. Колко глупаво. — Той погледна американците. — И в крайна сметка какво се получава — само заглавия и нищо повече. Докато новините неусетно обсебват вниманието ни, тихичко, точно под носа ни, без никой да разбере, те обсебват света.