Харолд Робинс
Пиратът (49)

ШЕСТНАЙСЕТА ГЛАВА

Децата се разбудиха и се развикаха от ужас. Малката къщичка се тресеше от експлозиите, които сякаш се разразяваха навсякъде около тях. Джордана скочи от походното легло, притича до тях и ги притисна към себе си.

Чу, че една от жените в съседната стая крещи, но не успя да разбере коя. През пролуките между дъските, с които бяха обковани прозорците, проблясваха червени и оранжеви светлини.

Още една експлозия разтърси нощта и като че цялата къщичка потрепера конвулсивно. Много странно, че не я беше страх. За първи път, откакто бяха отвлечени, се чувстваше сигурна.

— Какво става, мамо? — запита разплаканият Мохамед.

— Татко е дошъл да ни вземе, миличко. Не се плаши.

— Къде е той? — обади се Шамир. — Искам да го видя.

— Ще го видиш — успокои го тя. — Само след няколко минути.

Ан, гувернантката, се появи на прага.

— Добре ли сте, мадам? — извика оттам.

— Добре сме! — изкрещя Джордана в отговор, заглушавайки шума. — А вие?

— Една треска се заби в ръката на Магда, но иначе сме наред. — Спря, докато още една силна експлозия разтърсваше бараката. — Имате ли нужда да ви помогна за децата?

— Не, добре сме — каза Джордана. Спомни си нещо от един военен филм, който някога беше гледала. — Кажи на жените да залегнат на пода с ръце върху главите си. Така ще са в по-голяма безопасност.

— Да, мадам — отговори Ан с обичайната си шотландска невъзмутимост и изчезна от прага.

— На пода, момчета — изкомандва Джордана, повличайки ги със себе си. Изпружиха се от двете й страни, а тя простря ръцете си върху им и ги притисна към себе си.

Тътенът от експлозиите намаляваше. Сега все по-често чуваше изстрели, примесени с олелията, която вдигаха тичащи и крещящи хора. Стисна децата здраво и зачака.

Лайла бягаше из лагера, който се изпълни с мъже, объркано търчащи напред-назад. Атаката като че ли идваше от всички страни.

Само един човек сякаш имаше определена цел. Видя как Рамадан с пунша в ръце тича към бараката на жените.

Изведнъж си спомни за автоматичния пистолет, който носеше на колана си, и го извади. Тежестта на студената стомана в ръката й я успокои. Вече не се чувстваше така самотна и беззащитна.

— Рамадан! — извика тя след него.

Той не я чу, продължи на бегом и изчезна зад ъгъла на бараката. Без да знае защо, Лайла се стрелна след него.

Вратата беше отворена и тя влезе. Втурна се вътре и замръзна от ужас. Скупчени пред стената на задната стая, жените бяха заобиколили Джордана и момчетата. Рамадан, застанал на тесния праг между стаите, тъкмо вдигаше автомата си за стрелба.

— Лайла! — изпищя Джордана. — Те са твои братя!

Рамадан се завъртя, а оръжието се насочи към Лайла. Едва когато Лайла забеляза пълното безразличие върху лицето на Рамадан, проумя истината. За Ал-Иквах тя не означаваше нищо повече от братята си. Тя отричаше кръвната връзка, но Ал-Иквах — не. За тях Лайла представляваше само инструмент, който можеше да бъде отстранен, когато престанеха да се нуждаят от нея.

Държеше тежкото автоматично оръжие пред себе си с две ръце. По рефлекс пръстите й се свиха около спусъка. Едва когато пълнителят се изпразни и Рамадан тежко рухна на земята, тя проумя, че е натиснала спусъка.

Разглеждайки тялото, забеляза, че Джордана бързо обърна лицата на децата, за да не гледат кръвта, която бликаше от тялото на Рамадан.

Изведнъж усети как чифт силни ръце я хванаха изотзад, притискайки китките към тялото й. Започна настървено да се бори, за да се освободи.

— Лайла, престани! — отсече познат глас в ухото й.

Извърна глава, за да види кой е.

— Хамид! — възкликна изненадана. — Откъде се взе?

— За това по-късно. — Издърпа я заднишком от вратата. Отпусна хватката, но все още я държеше с една ръка и я повлече към една дупка, отворена в стената около лагера.

Когато стигнаха края на гората, бутна я да падне на земята. Тя вдигна очи и го погледна.

— Какво правиш тук?

Той отново натисна главата й надолу.

— Не си ли спомняш първото, на което те научих? — запита той рязко. — Сниши главата си.

— Ти не ми отговори на въпроса — възрази тя тихо.

— Дойдох да те взема.

— Защо, Хамид, защо?

— Защото не исках да те убият, ето защо — каза той дрезгаво. — Винаги си била лош войник.

— Хамид, ти ме обичаш — изрече тя и нотка на учудване се прокрадна в гласа й.

Той не отвърна.

— Защо никога не си ми го казвал?

Той се обърна и я изгледа.

— Какво право имам да обичам момиче като теб?

Бен Езра се разхождаше, даваше нареждания на войниците си, а ятаганът проблясваше над главата му.

Озърна се гневно наоколо. Съпротивата като че ли отслабваше. Огледа се за Хамид, но не го забеляза никъде. Изруга го на глас. Не понасяше войници, които толкова се задълбочаваха в битката, че забравяха заповедите. Беше му наредил да стои близо до него.

Даде знак на ефрейтора-евреин.

— Събери хората си! — След малко стрелна с очи Джабир. — Доведи господаря си! — изкрещя му. — Ще изведем заложниците!

От другата страна на лагера някой откри огън. Забеляза, че натам се затичаха няколко йеменци. Кимна мрачно на себе си. Беше направил правилния избор. Те бяха великолепни бойци.

Баидр пръв влезе в колибата. Щом видя синовете си, сърцето му подскочи. Отпусна се на коляно, за да ги вземе в прегръдките си, когато те се завтекоха към него с викове: „Татко! Татко!“.

Целуна единия, после другия и усети върху устните си солта на собствените си сълзи.

— Тате, ние не се изплашихме, честна дума — каза Мохамед. — Знаехме, че ще дойдеш.

— Да — обади се Шамир с тънкото си гласче. — Мама ни го повтаряше всеки ден.

Той вдигна поглед към нея. Очите му се замъглиха от сълзи. Изправи се на крака полека.

Джордана не помръдна, втренчена в него.

Безмълвно той й подаде ръка.

Бавно, почти неуверено тя я пое.

Той впери очи в нейните. Гласът му беше дрезгав.

— За малко да не успеем.

Тя се усмихна плахо.

— Никога и за миг не съм се съмнявала.

— Можеш ли да ми простиш? — запита той.

— Лесно е. Аз те обичам — каза тя. — А ти ще ми простиш ли?

Той се усмихна. Изведнъж той отново се бе преобразил в онзи, отдавнашния Баидр, в когото се бе влюбила.

— Лесно е — отговори той. — И аз те обичам.

— Изтегляй се! — провикна се евреинът-ефрейтор от вратата зад тях. — Нямаме на разположение цяла нощ!

Бен Езра беше застанал близо до входа на лагера.

— Има ли още някой? — запита генералът.

— Тук сме всички — отговори ефрейторът. Обърна се към капитана на йеменците.

— Поставени ли са ариергарди?

— Да, сър — отговори капитанът. — Четири души с автомати ще пазят известно време. Ние няма да ги чакаме. Ще отстъпят по същия път и след няколко дни ще ги вземем оттам, където кацнахме. — Бен Езра кимна. Това е то добър войник.

— Колко пострадали имаме?

— Един мъртъв, няколко повърхностни рани, това е всичко.

Бен Езра се обърна към евреина.

— Двама мъртви.

— Имаме късмет — каза сериозно генералът. — Спипахме ги по бели гащи! — Погледна към пътя. Отвлечените надаваха радостни възгласи. Летците бяха в добра форма, също и жените. Образуваха малка групичка и се опитваха да говорят едновременно. — По-добре ги накарайте да тръгват — каза Бен Езра. — На нашите приятели няма да им е нужно много време, за да установят колко сме малобройни и тогава ще ни подгонят по петите.

Евреинът тръгна. Бен Езра го извика.

— Виждал ли си сириеца?

Войникът поклати глава.

— Не съм го виждал, откакто влязохме след взривяването на ракетите. Беше пред мен и изведнъж изчезна.

Бен Езра се озадачи. Някакси не се връзваше. Освен да е убит и да лежи някъде, където не са успели да го намерят. Не, това не беше възможно. Сириецът беше много добър войник. Рано или късно щеше да се появи. Бен Езра се обърна и тръгна по пътя. Погледна часовника си. Три часът. Точно според плана.

Ако хеликоптерът дойдеше навреме, сутринта щяха да закусват в палата на принца.