Харолд Робинс
Пиратът (20)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Обедните слънчеви лъчи се процеждаха през дърветата над лоджията извън салона на хотела в Бевърли хилс Поло и образуваха нежни очертания върху розовите покривки. Баидр седеше в сянката на една беседка, закътана от слънцето. Каридж и двамата японци бяха срещу него. Той ги наблюдаваше как довършват обяда си.

Поставиха ножовете и вилиците в чиниите си педантично по европейски маниер, за да покажат, че са привършили.

— Кафе? — запита той.

Кимнаха. Той даде знак на келнера и поръча четири кафета. Предложи им цигари, които те отказаха. Баидр запали и ги загледа.

По-възрастният каза нещо на японски на съдружника си. По-младият се наведе през масата.

— Мистър Хокайдо пита дали ще имате време да размислите върху нашето предложение.

Баидр се обърна към младия, макар да знаеше, че Хокайдо разбира всяка дума.

— Размислих по него.

— И? — Младият мъж не успя да въздържи нетърпението си.

Баидр долови сянка на разочарование, която премина по лицето на по-възрастния и бързо изчезна.

— Няма да стане — рече. — Споразумението е твърде едностранчиво.

— Не разбирам — обади се младият. — Готови сме да построим десетте танкера на цената, която вие предложихте. Единственото ни желание е да използвате нашите банки за финансиране.

— Виждам, че не разбирате — продължи тихо Баидр. — Вие говорите за продажба, а аз се интересувам от формирането на цялостен консорциум. Не виждам защо трябва да се състезаваме при купуването на известна собственост. Успехът ни ще дойде, ако вдигнем цената, която в края на краищата ще платим. Например вземете сделката с Ранчо дел сол. Една от вашите групировка току-що го купи.

— Била е друга, не нашата — каза бързо младият. — Не бях осведомен, че се интересувате от това.

— Не се интересувам — отговори Баидр. — Но в този район има един друг терен, на който сме хвърлили око, а вашата групировка също се е насочила към него. Крайният резултат е, че първоначалната цена почти се удвои и който и от нас да го вземе, губи преди да е започнал.

— Вие чрез вашата банка в Ла Джола ли преговаряте? — запита младият японец.

Баидр кимна.

Младият се обърна към Хокайдо и бързо заприказва на японски. Хокайдо слушаше внимателно, кимаше, а после отговори. Младият отново преведе на Баидр.

— Мистър Хокайдо изразява съжалението си, че се намираме в съревнование за този имот, но казва, че преговорите са започнали, преди да влезем в контакт помежду си.

— Аз също съжалявам. Затова се обърнах към вас. За да постигнем помирение. Никой от нас не желае парите на другия. Всеки от нас има предостатъчно за себе си. Но ако работим заедно, бихме могли да си помагаме в други отношения. По тази причина говорихме да ни построите танкери.

— Но дори и тук усложнявате нещата — каза младият. — Ще построим десетте танкера, които искате, но откъде да ви намерим веднага десет танкера? На пазара няма.

— Това ми е известно, но вашата параходна компания разполага с повече от сто танкера. За вас ще бъде проста работа да ги прехвърлите на нашата компания, като запазите за всеки от тях правото на петдесет процента собственост. Така всъщност вие не губите ползата от тях.

— Губим петдесет процента от дохода, който ни носят — обясни младият мъж. — Не виждаме с какво се компенсира тази загуба.

— Петдесетте процента от дохода на допълнителните танкери, които строите, покриват повече от достатъчно загубите ви — отсече Баидр. — Вашето правителство ще погледне благосклонно на петдесетте процента от чуждите инвестиции, които аз осигурявам.

— Нямахме спънки, за да бъдат одобрени чуждите ни инвестиции — продължи младият.

— Условията в света се променят — спокойно заяви Баидр. — Рецесията в западния свят би се отразила на положителното салдо на плащанията ви.

— В момента нищо подобно не се задава на хоризонта — възпротиви се младият мъж.

— Човек никога не знае. Една промяна в световните доставки на гориво би довела до пълен застой на технокрацията. Тогава пред вас ще изникнат два проблема. Единият — намаляване на купувачите и вторият — неспособност да поддържате степента на продуктивност.

Младият човек отново заговори на Хокайдо. Възрастният човек бавно кимаше, докато слушаше. После се обърна към Баидр на английски.

— Ако се съгласим с вашето предложение, ще използвате ли танкерите за доставка на петрол за Япония?

Баидр кимна.

— Изключително?

Баидр отново кимна.

— Колко петрол бихте гарантирали? — запита Хокайдо.

— Изцяло зависи от моето правителство колко ще разреши. Мисля, че при сегашните обстоятелства би могло да се постигне удовлетворително споразумение.

— Бихте ли могли да осигурите клауза за най-облагодетелствана държава?

— Бих могъл.

Хокайдо помълча за момент. Следващите му думи бяха много ясни и точни.

— Накратко, мистър Ал Фей, всъщност вие твърдите, че ако сега ви дадем пет кораба на половин цена и построим още пет с ваши пари, вие ще бъдете така добър да използвате тези кораби да носят в нашата страна петрол, който ние ще купуваме от вас.

Баидр не отговори. Лицето му беше като маска. Изведнъж японецът се засмя.

— Сега разбирам защо ви наричат Пират. Вие сте истински самурай. Но все пак трябва да представя всичко това на моите съдружници в Япония.

— Естествено.

— Бихте ли дошли в Токио, ако решим да продължим преговорите?

Японците се изправиха. Баидр също стана. Мистър Хокайдо се поклони и подаде ръка.

— Благодаря за изключително приятния и информативен обяд, мистър Ал Фей.

Баидр стисна ръката му.

— Благодаря за времето, което ми отделихте, и за търпението ви.

Когато японците тръгнаха, Каридж направи знак за сметката.

— Не разбирам от какво се оплакват — каза той и се засмя. — Ние плащаме обяда. — Подписа чека и добави: — Майкъл Винсънт ни чака в бунгалото.

— Добре. Кога пристига Джордана? — запита Баидр.

— По разписание в четири часа — отговори Дик. — Преди обяда проверих. Има петнайсет минути закъснение. Трябва да потеглим от хотела не по-късно от три и половина.

Минаха през тъмното фоайе на хотела и отново излязоха на слънце. Поеха по пътеката, която водеше към бунгалата им. Стъпките им отекваха по розовата настилка.

— Провери ли какво става с Ранчо дел сол? — попита Баидр.

Каридж кимна.

— Всичко е готово. Наехме частна къща за вас близо до главната сграда с изглед към игрището за голф. Хората от банката са получили регистрация в самия клуб. Вечерята е в отделна зала. Първо ще сервират коктейли. Така че ще имаме възможност да се опознаем.

— Някой да е отказал?

— Не. Всички ще дойдат. И те очакват да ви видят с такова любопитство, каквото и вие изпитвате към тях.

Баидр се разсмя.

— Какво ли биха си помислили, ако се появя в традиционен костюм?

Каридж също се засмя.

— Ще изгубят ума и дума. До мен стигнаха приказки, че ви смятат за прост дивак. Те са големи сноби. Всички са бели англосаксонски протестанти. Никакви евреи, никакви католици, никакви чужденци.

— В такъв случай вероятно ще харесат Джордана — каза Баидр. Тя беше родена и израснала в Калифорния, така че пред нея номерата им не минаваха.

— Непременно — отговори Каридж.

— Въпреки всичко няма да е лесно. Забелязах липса на какъвто и да е ентусиазъм по отношение на новия бизнес и откакто управляваме банката, изпуснахме няколко важни сделки.

— Според докладите им те хвърлят вината върху контролираните от евреите банки в Лос Анжелис.

— Твърде лесно извинение, за да ме задоволи. Винаги се отнасям с подозрение, когато ми кажат нещо, което смятат, че ще приема. Оплескаха офертата с ранчото Стар и позволиха на японците да ни притиснат до стената с продажната цена.

— Казаха, че японците действали чрез банките в Лос Анжелис.

— Не е особено сполучливо. Бяха в изгодно положение. Трябваше да уредим всичко преди онези от Лос Анжелис да научат за сделката. А сега ни изпързаляха да извървим целия път до Токио и обратно.

Стигнаха бунгалото. Каридж отвори вратата и влязоха. Хладната тъмна стая с климатична инсталация действаше добре след ослепителната горещина на слънцето.

Винсънт се изправи, неизменната чаша с уиски беше на масичката пред него.

— Баидр, хубаво е, че се виждаме отново.

— Винаги е хубаво да те види човек, приятелю. — Стиснаха си ръцете, Баидр заобиколи малката масичка до дивана и седна.

— Как върви сценарият?

— Затова исках да те видя. Отначало си помислих, че ще е лесно. Като филмите ми за Мойсей и Исус — винаги има някакви чудеса, до които прибягваме за визуално пресъздаване. Например разделянето на Червено море пред евреите, възкресението. В настоящия случай обаче не е така. Заради вашия пророк не стават никакви чудеса. Той е просто човек.

Баидр се засмя.

— Вярно. Просто човек. Като всички нас. Ни повече, ни по-малко. Това разочарова ли ви?

— От кинематографична гледна точка да — отговори Винсънт.

— Струва ми се, че така посланието на Мохамед ще звучи по-убедително и драматично. Че един обикновен човек разнася откровението на Аллах сред хората. А какво ще кажете за преследването на арабите-неверници и подигравките от страна на евреи и християни, за изгонването и бягството му от Медина? А за борбата му да се завърне в Мека? Разбира се, че в това има достатъчно драматични моменти за няколко филма.

— За мюсюлманската общност вероятно да, но много се съмнявам, че на западния свят ще допадне идеята, според която християните са били злодеите на вселената. Казахте, че искате този филм да бъде показан по цялото земно кълбо, нали?

— Да.

— Тук е нашият проблем. — Той вдигна чашата и пресуши уискито. — Трябва да го разрешим преди да започнем работата по сценария.

Баидр мълчеше. Истината в Корана беше толкова очевидна, защо все изникваше този проблем? Неверниците не желаеха дори да я чуят. Ако само веднъж отвореха умовете и сърцата си за посланието на Мохамед, светлината щеше да ги озари. Той погледна замислено режисьора.

— Ако си спомням добре вашата версия във филма ви за Христос, него го разпъват римляните, а не евреите, не е ли така?

Винсънт кимна.

— Това не противоречи ли на истината? — запита Баидр. — Всъщност нали именно евреите осъждат Христос да бъде разпнат?

— Съществуват различни версии — каза Винсънт. — Защото самият Христос е евреин и е бил предаден от един от апостолите си — Юда, — също евреин и тъй като равините от храмовете на правоверните са го мразели заради заплахата, която представлявал за властта и авторитета им, много хора смятат, че именно евреите са подтикнали римляните да го разпънат на кръст.

— Но във филма езичниците-римляни са виновниците, нали?

— Да.

— Ето и отговорът — каза Баидр. — Ще построим филма около конфликта на Мохамед с кураишите, който довежда до бягството му в Медина. В действителност борбата на пророка не е с евреите, които вече са приели принципа на един бог, а с трите големи арабски племена, които почитали много богове. Тъкмо те, а не евреите го довеждат до бягството му от Мека.

Винсънт го гледаше.

— Помня, че съм чел това, но никога не съм виждал събитията в такава светлина. Смятах, че арабите винаги са го поддържали.

— Но не и в началото — каза Баидр. — Племето кураиш се е състояло от езичници-араби, които почитали много богове и всъщност по-скоро към тях, а не към евреите и християните Мохамед насочил отначало учението си за истинския Аллах. Тъкмо тях той първо нарекъл неверници.

— Ще опитам от тази гледна точка — каза Винсънт. Напълни чашата си отново и се взря в Баидр. — Сигурен ли сте, че няма да ви е интересно да напишем сценария заедно?

Баидр се изсмя.

— Аз съм бизнесмен, а не писател. Оставям това на вас.

— Но вие знаете историята много по-добре от всички.

— Прочетете отново Корана. Може би тогава ще разберете как виждам аз нещата. — Изправи се. — Юсеф пристига следобед и идущата седмица ще се съберем всички. Сега, ако ме извините, отивам на летището да посрещна съпругата си.

Винсънт стана.

— Мисля, че ми показахте правилния път. Веднага ще седна да работя според новото виждане.

Стиснаха си ръцете и Винсънт си тръгна. Баидр се обърна към Каридж.

— Какво мислиш? — запита той.

— Ако смея да си кажа мнението, шефе, смятам, че би трябвало да му платите и да забравите тая работа. Единственото, в което можете да сте сигурен относно този филм, са загубите.

— Коранът учи, че човек може да се облагодетелства разнородно от действията си, да търси не само печалбата, но и доброто.

— Вярвам, че сте прав, но на ваше място много бих внимавал, преди да продължа с филма.

— Ти си необикновен млад човек. Понякога не си ли мислиш и за друго освен за долари и центове?

Каридж издържа погледа му.

— Не и когато работя. Не мога да си представя, че сте ме наели заради изисканите ми обноски.

— Предполагам, че не — отбеляза той. — Но съществуват неща по-важни от парите.

— Не на мен се пада да вземам решения — каза Дик. — Не и когато се отнася до вашите пари. — Започна да прибира някои документи в куфарчето си. — Мое задължение е да съм сигурен, че вие съзнавате всички рискове. Останалото е ваше дело.

— И ти смяташ, че работата с филма носи риск?

— Голям.

Баидр се замисли за малко.

— Ще го имам предвид по-нататък. Отново ще е върнем към него, когато сценарият бъде готов и платим.

— Да, сър.

Баидр тръгна към вратата на спалнята.

— Благодаря, Дик — каза тихо. — Не бих искал някога да си помислиш, че не оценявам онова, което се опитваш да правиш за мен.

Дик се изчерви. Баидр не го хвалеше често.

— Няма нужда да ми благодарите, шефе.

Баидр се усмихна.

— Ще взема набързо един душ и след няколко минути съм готов. Обади се да докарат колата пред бунгалото.

— Готово, шефе. — Каридж вдигна телефона, преди Баидр да затвори вратата.