Харолд Робинс
Пиратът (47)

ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА

— Мамо, татко кога ще дойде да ни вземе?

Джордана се взря в личицето на Шамир, което се подаваше от края на одеялото, вдигнато до брадичката му. Надзърна и към Мохамед на другото легло. Той вече спеше, очите му бяха плътно затворени, а лицето му бе притиснато към твърдата възглавница. Тя отново се обърна към Шамир.

— Скоро, миличкото ми, скоро.

— Иска ми се да дойде утре — каза Шамир. — Тук не ми харесва. И хората не са добри.

— Татко ще дойде скоро. Затвори очи и заспивай.

— Лека нощ, мамо.

Тя се наведе и го целуна по челото.

— Лека нощ, миличко. — Изправи се и се върна обратно в другата стая, с която разполагаха. Слаба лампа блещукаше в центъра на малката маса, където се хранеха. Останалите три жени седяха около масата и се взираха в лампата. Нямаше какво да правят, нито какво да четат. Дори разговорът не вървеше. След две седмици престой вече нямаше за какво да си говорят, а поначало и нищо не ги свързваше.

— Децата заспаха — каза тя само за да чуе гласа си.

— Благословени да са малките — обади се гувернантката Ан. Останалите дори не повдигнаха глави.

— Боже мой! — възкликна Джордана. — На какво приличаме! Толкова одърпани жени като нас няма.

Този път те вдигнаха погледи.

— Трябва да решим — заяви тя енергично. — Утре бихме могли да направим нещо за себе си. Сигурно в тоя проклет лагер има някъде игла и конец.

— Дори и да има — отговори стюардесата Маргарет, — вероятно няма да ни дадат. Всички дрехи, от които се нуждаем, са на самолета, но няма да изпратят някой да ни ги донесе.

— Трябва да настояваме.

— Няма да помогне — каза Маргарет. Погледна Джордана. — Не мога да разбера защо мистър Ал Фей не изплати откупа и не ни измъкне оттук.

Джордана се обърна към нея.

— Откъде знаеш, че не го е направил? И че ни държат повече, отколкото се налага?

— Просто не мога да си обясня — продължи Маргарет. Покри лице с ръце и се разплака. — Тук е толкова ужасно. Не ни пускат навън освен до тоалетната и тогава пазачът стои пред отворената врата и наблюдава. Не ни дават да говорим с мъжете. Дори не знаем как са те. Може и да са ги убили вече.

— Живи са — каза Джордана. — Онзи ден видях как един човек им носеше храна.

В този момент стюардесата престана да плаче.

— Съжалявам, мисис Ал Фей. Не исках да си го изкарвам на вас. Сигурно просто много ми се е насъбрало, това е всичко.

Джордана кимна съчувствено.

— Смятам, че на всички много ни дойде. Истински ад е да не си в течение какво става. Те го знаят и по тази причина ни държат изолирани.

Отиде до закования с дъски прозорец и надникна през един тесен процеп. Не виждаше нищо освен тъмнината на нощта. Върна се до масата, седна на празния стол и също се взря в мъждукащата лампа.

Загуби представа за времето. След половин, един или два часа — не знаеше колко — вратата на стаята внезапно се отвори. Тя и останалите се втренчиха изненадано в двамата войници, застанали на прага. Единият войниците я посочи.

— Ти — каза той грубо на арабски — ела с нас.

— Аз ли? — запита тя изумена. Това се случваше за пръв път. Дори всекидневните записи се правеха в стаята. Даваха й малка изрезка от „Хералд Трибюн“, на която бяха отпечатани датата и заглавието и нищо повече. Тя ги прочиташе в микрофона и след това добавяше по няколко думи за себе си и за децата. После отнасяха магнетофона и микрофона. Само предполагаше, че тези ленти служеха да уверят Баидр, че са живи и че са добре.

— Да, ти! — повтори той.

Останалите я изгледаха с очи, изпълнени със страх.

— Не се безпокойте — каза тя бързо. — Може би информацията, която чакаме, е дошла. Скоро ще се върна и ще ви разкажа всичко.

Надигна се от стола и пое към вратата. Войниците застанаха от двете й страни и мълчаливо тръгнаха с нея към стаята на командирите. Отвориха й вратата, после я затвориха след нея, а те останаха отвън.

Стоеше и мигаше от неочакваната яркост на светлината. Тук нямаше малки газени лампи. Някъде зад сградата се чуваше, че работи генератор. Електричество. От някакво радио се разнасяше арабска музика.

Лайла и Рамадан седяха край маса с още един мъж, когото тя не разпозна, докато той не се изправи и обърна, за да я поздрави.

— Мадам Ал Фей — изрече и се поклони. Тя се вторачи в него.

— Мистър Ясфир!

Той се усмихна.

— Виждам, че си спомняте името ми. Чувствам се поласкан.

Тя не отговори.

— Вярвам, че сте настанени удобно — каза той с равен глас.

— Съжалявам, че не не сме в състояние да отвърнем с равна щедрост на вашето гостоприемство, но правим каквото можем.

— Мистър Ясфир — заяви тя студено, — защо просто не оставите тези глупости и не минете направо към целта!

Погледът на Ясфир стана суров.

— Почти бях забравил, че сте американка. — Пресегна се назад и взе от бюрото един лист. — Ще прочетете това изявление пред микрофона.

— А ако откажа?

— Ще бъде много жалко. Вижте, съобщението, което трябва да прочетете пред микрофона, е последният ни опит да спасим живота ви и този на вашите деца.

Тя отмести поглед към Лайла. Пред нея имаше до половина пълна бутилка кока кола. Обърна се отново към Ясфир.

— Ще го направя.

— Ето тук. — Той й посочи далечния ъгъл на стаята, където беше подготвен магнетофонът върху масичка между два стола. Взе микрофона и й го подаде.

— Говорете бавно и ясно — каза. — Важно е всяка дума върху лентата да се разбира. — Натисна „старт“. — Хайде.

Тя погледна листа и започна да чете на глас.

— Баидр, чета ти това известие, тъй като то е последно предупреждение и те искат аз и ти да сме наясно но въпроса. Току-що се разбра, че всички доставки, направени според споразумението с теб, са били конфискувани в Съединените щати. Смята се, че ти си отговорен за загубите и в резултат на това ти е наложена глоба — допълнителна сума от десет милиона, която да се изплати по сметката не по-късно от понеделника, след като получиш тази лента. Ако не го направиш, както и ако продължават да се конфискуват доставките, това ще представлява нарушение на споразумението и ще се наложи да се премине към незабавно привеждане в изпълнение на най-строгото наказание. Само ти можеш да предотвратиш екзекуцията на семейството си. — Тя спря и с ужас загледа Ясфир.

Той й направи знак да продължава да чете.

— Вече се знае, че си молил за помощ принца, както и други арабски владетели. Вярваме, досега си се уверил, че арабският свят е с нас. Съветваме те да престанеш да си губиш времето в търсене на помощ, която няма да получиш.

Ясфир грабна микрофона от ръката й и заговори.

— Това е последното ни съобщение. Други предупреждения няма да има. Само действие. — Натисна „стоп“.

— Не може да е вярно — каза тя. Той й се усмихна.

— Разбира се, че не — отговори той. — Но вашият съпруг е много труден човек, както сигурно знаете. Нужно е да бъде убеден в сериозността на нашата заплаха. — Изправи се на крака. — Вероятно сте изморена — каза. — Мога ли да ви предложа някакво питие?

Тя не му отговори и седна. Идваше й твърде много и преставаше да схваща. Беше нещо повече от отвличане, намесваха се и политически отсенки, за които не беше мислила по-рано. Струваше й се, че няма начин Баидр да може да изпълни всички изисквания, които му се поставяха.

Щеше да умре. Сега го разбираше. Необяснимо защо това беше без значение за нея. Дори и да живее, вече нямаше за какво. Самата тя бе разрушила всички възможности да притежава любовта на Баидр.

Студени тръпки я побиха. Децата. Не бяха сторили нищо, за да понесат това на собствения си гръб. Те не биваше да плащат за греховете на родителите си.

Изправи се.

— Мисля, че сега мога да пийна нещо — каза. — Случайно да имате някакво вино?

— Да. — Той се обърна. — Лайла, донеси бутилката с вино.

Лайла се загледа в него, а после бавно стана.

Неохотно отиде до съседната стая и се върна с виното. Постави го върху масата и тръгна към стола си.

— Две чаши, Лайла — каза той.

Тя отиде до бюфета и се върна с две прости чаши. Остави ги до виното и седна.

— Нямаме тирбушон — обясни.

— Няма значение — рече Ясфир. Взе бутилката и отиде до мивката в ъгъла на стаята. Рязко чукна гърлото с тапата о порцелана. Гърлото се отчупи. Направи го толкова опитно, че се разляха само няколко капки от виното. Върна се усмихнат и напълни двете чаши. Взе ги, обърна се към Джордана и й подаде едната.

Тя се загледа, очарована от червения цвят на виното в чашата. Не помръдна. Цветът й напомни за кръв. За нейната. За тази на децата й.

— Вземи — рече той грубо.

Гласът й превъзмогна вцепенението, което я беше обзело.

— Не — извика изведнъж и блъсна чашата в ръката му.

Чашата отхвръкна към гърдите му и изцапа костюма и ризата му с червеното вино. Той огледа себе си, после нея и очите му се изпълниха със силен гняв.

— Кучка! — кресна и я удари през лицето.

Тя падна на пода. Странно, че не усещаше болка, а само тъпа вдървеност. Стаята се завъртя пред очите й. Видя как лицето му се навежда над нея и ръката му посяга. Затвори очи и като че болката експлодира в лицето й — първо от едната страна, после от другата. В далечината се чуваше смехът на Лайла.

Експлозиите спряха и тя усети, че нечии ръце раздират дрехите й. Чу разкъсването на плата, докато някой дърпаше предната част на роклята й. Отвори очи. Изведнъж стаята се изпълни с войници.

Ясфир стоеше над нея с лице, зачервено от напрежение, до него беше Лайла, някаква необяснима радост блестеше в очите й. Бавно обърна глава. Двамата войници, които я бяха довели, наблюдаваха, до тях стояха двамата стражи, които пазеха вратата на стаята им, а зад тях още войници, които не беше виждала. Всички лица й изглеждаха едни и същи, всички имаха яростно похотлив вид. Само Рамадан не бе помръднал. Той седеше на стола си, а върху лицето му беше изписано отвращение.

Изведнъж тя установи, че е гола. Плъзна ръце, опитвайки да се прикрие от нахалните им погледи. Лайла се изсмя отново.

— Уличницата крие това, което едно време толкова гордо показваше. — Коленичи и грабна китките на Джордана, раздалечи ги от тялото й и ги стисна. Изгледа войниците. — Кой ще бъде първият, който ще се възползва от курвата на баща ми?

— Съпругата на баща ти! — извика Джордана, борейки се да се измъкне от хватката на Лайла. — Оженихме се по законите на Корана пред очите на Аллах!

Внезапно в стаята настана тишина, някаква промяна настъпи у войниците. С неудобство те се спогледаха, а после бавно се изтеглиха към вратата.

— Страхливци! — кресна им Лайла. — Страхувате се да проявите мъжествеността си с тази курва ли?

Войниците не се обърнаха назад. Един по един излязоха от стаята. Остана само Ясфир, вторачен в тях. После той също се обърна, върна се до масата и седна. С треперещи пръсти вдигна чашата с вино до устните си и я пресуши на един дъх.

Лайла отпусна рязко китките на Джордана и се изправи на крака. Стрелна с очи двамата мъже край масата, а после се отдалечи в ъгъла на стаята. Отпусна се в стола до магнетофона тихичко, без повече да ги поглежда.

Най-после Рамадан се раздвижи. Коленичи до Джордана, пъхна една ръка под раменете й и я подпря. Внимателно я изправи на крака.

Тя напразно се опитваше да се прикрие с парцалите от разкъсаната рокля. Той я поведе към вратата, взе един войнишки шинел, който висеше на стената, и я наметна с него. Отвори вратата и извика на войниците отвън.

— Придружете мадам Ал Фей обратно до стаята.

— Благодаря ви — прошепна тя. Той не отвърна.

— Няма ли надежда за нас? — запита тя. Въпреки че и този път той не отговори, някаква лека промяна в израза на очите му й даде чакания отговор.

Погледна го в лицето.

— Не ме е грижа какво ще стане с мен. Децата ми. Моля ви, не ги оставяйте да умрат.

— Аз съм само един войник, който трябва да се подчинява на заповедите — каза той не без съчувствие. — Но ще направя каквото мога.

Тя впери очи в неговите, кимна и се обърна. Усещаше слабост и леко се препъваше. Единият от войниците подхвана лакътя й, за да я подкрепя. Колкото и да бе странно, докато приближаваха стаята, чувстваше, че силата й се възвръща.

Имаше някаква надежда. Може би неголяма. Но все пак я имаше.