Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Pirate, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,2 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
vens (2008)
Допълнителна корекция
didikot (2009)

Издание:

Харолд Робинс. Пиратът

ИК „Фама“, София, 1993

Художник: Александър Петров

Редактор: Мария Коева

Художник: Александър Петров

Технически редактор: Олга Стоянова

ISBN: 954-597-011-1

История

  1. — Добавяне

ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА

Баидр погледна ръчния си часовник.

— Имаме четири часа, докато отворят борсата в Ню Йорк — каза той.

— Така че нямаме достатъчно време да рефинансираме десет милиона лири стерлинги, мосю Ал Фей — отбеляза швейцарският банкер Брьон.

— А е твърде късно, за да анулираме поръчките.

Джон Стърлинг-Джоунс — британският му съдружник кимна в знак на съгласие.

— Няма да е възможно. Предлагам да преосмислите положението си, мистър Ал Фей.

Дик Каридж наблюдаваше шефа си от далечния ъгъл на стаята. Баидр не промени израза на лицето си, макар че знаеше какво му предлага британският банкер. Съвсем лесно беше да вдигне телефона и да съобщи на Абу Саад, че е съгласен с новото им предложение. Но направеше ли го, те щяха да имат власт над него. А той нямаше намерение да го позволи. Не и след всичките години, за които бе изградил независимостта си. Сега никой не можеше да го купи. Дори неговият царуващ принц.

— Решението ми остава непроменено, мистър Стърлинг-Джоунс — каза тихо Баидр. — Нямам намерение да влизам в оръжейния бизнес. Ако желаех, щях да го сторя преди години.

Англичанинът не отговори. Баидр се обърна към швейцареца.

— Колко мога да покрия оттук? — запита той. Швейцарецът погледна към бюрото си.

— Имате свободен балансов кредит от пет милиона лири, мистър Ал Фей.

— А заемен кредит?

— При сегашните обстоятелства ли? — запита швейцарецът.

Баидр кимна.

— Никакъв — осведоми го той. — Освен ако не промените решението си. Тогава, естествено, ще можете да теглите всякакви суми каквито поискате.

Баидр се усмихна. Банкерите винаги са едни и същи.

— Ако желаех, нямаше да се нуждая от вашите пари, мосю Брьон. — Той бръкна в джоба си и извади чекова книжка: — Бихте ли ми услужили с писалката?

— Разбира се, мистър Фай. — Швейцарецът му я подаде с претенциозен жест.

Баидр опря книжката в ъгъла на бюрото и бързо попълни чек. Подаде го на банкера обратно с писалката.

Банкерът взе чека.

— Мосю Ал Фей, — каза той изненадано, — ако изплатим този чек за пет милиона долара, сметката ви ще се изпразни.

Баидр се изправи.

— Точно така, мосю Брьон. Можете да я закриете. До един час ще чакам в хотела си копие от трансферното авизо до банката ми в Ню Йорк. — Той тръгна към вратата. — До обяд ще получите и инструкции за това как да разполагате със сметките на другите гаранти, които са под мой контрол. Надявам се, че ще отделите същото внимание на закриването на тези сметки, каквото отделихте при отварянето им.

— Мосю Ал Фей! — Гласът на банкера се извиси до писък. — Никой никога не е теглил от банката четирийсет милиона лири в един ден.

— Сега някой ги изтегли — Баидр се усмихна и направи знак на Каридж, който го последва през вратата. Поеха към улицата.

Почти бяха стигнали изхода, когато Стърлинг-Джоунс ги настигна.

— Мистър Ал Фей!

Баидр се извърна да го погледне.

— Да, мистър Стърлинг-Джоунс?

В бързината си англичанинът започна да заеква.

— Мосю Брьон и аз преразгледахме положението ви. Какви банкери сме, ако не отпуснем заем на един толкова стар и ценен клиент? Ще имате заема от пет милиона лири.

— Десет милиона. Не виждам причина да харча от собствените си пари.

Англичанинът се вторачи в него за момент, но после, кимна.

— Десет милиона лири.

— Много добре, мистър Стърлинг-Джоунс. — Обърна се към Дик: — Ти се върни с мистър Стърлинг-Джоунс и прибери чека, който току-що им дадох. Аз отивам на събранието на „Арамко“, ще ме намериш там.

— Да, сър.

Баидр кимна учтиво на банкера и без да се сбогува, излезе на тротоара, където го чакаше лимузината. Шофьорът скочи от мястото си, за да му отвори вратата.

Баидр се разположи на удобната седалка и въздъхна с облекчение. Банкерите не знаеха, че всичко беше блъф. Нямаше начин да закрие сметките на попечителите, без да има съгласието на шефовете. Но чекът за пет милиона долара ги накара да забравят тази подробност.

Той запали цигара. Утре това вече нямаше да има значение. Банката „Чейс Манхатън“ в Ню Йорк щеше да му даде седемдесет процента от пазарната стойност на основния капитал като допълнителна гаранция. Той щеше да върне тази сума на швейцарската банка, тъй като лихвеният процент на нюйоркската банка беше по-нисък. Така стоковата му наличност ще възлезе само на три милиона лири и ако се окаже необходимо, ще покрие сумата от собствената си сметка.

Всъщност положението не беше чак толкова лошо. Може би дължеше едно благодарствено писмо на Али Ясфир. Поради оттеглянето на поддръжката им, той приключи като акционер, който държи контролния пакет от акции на една малка банка в Ла Джола в Калифорния, на една застрахователна компания със седалище в Ричмънд в щата Вирджиния и на една финансова компания за жилищни заеми с четирийсет клона във Флорида. Само трите компании притежаваха авоари, от които поне двайсет милиона в брой с годишна лихва от десет милиона долара, след като бъдеха обложени с данъци.

Внезапно реши да не ходи на събранието на „Арамко“. Нямаше какво да прави там. Производствените и продажбени квоти за годината бяха изпълнени. Вместо това той нареди на шофьора си да го върне обратно в хотел „Президент Уилсън“, където държеше апартамент.

Вдигна телефона и позвъни в „Арамко“, извини се, че отменя съвещанието в последния момент и помоли щом Каридж се появи, да го изпратят в хотела. После се обади на пилота си на летището и му нареди да се приготви незабавно за излитане към Щатите.

Влезе в спалнята, съблече сакото си и се опъна на леглото. Почти незабавно от малката си стаичка зад тази на Баидр се появи Джабир.

— Господарят ще желае ли вана?

— Не, благодаря. Искам само да полежа тук и да помисля.

— Да, господарю. — Джабир се обърна, за да си тръгне.

Баидр го извика отново.

— Къде е момичето? — Почти беше забравил, че бе довел Сюзан, дребната червенокоса френска актриса, която Юсеф му представи в Кан.

— Тя излезе по магазините, господарю — отговори Джабир. — Каза, че ще се върне скоро.

— Добре. Внимавай никой да не ме безпокой поне един час.

— Да, господарю. Да дръпна ли завесите?

— Хубава идея. — Когато слугата се оттегли, Баидр затвори очи. Трябваше да свърши толкова много неща, толкова много да мисли, а времето му беше изключително малко. Трудно му бе да повярва, че тъкмо вчера следобед кара водни ски заедно със синовете си.

Прекара целият ден с момчетата. Ходиха по плажове, търсиха миди, каквито не намериха, наеха водни колела в Сен Тропе, спускаха се с шнорхели в Поркрол, направиха си пикник на остров Левант. След като вечеряха, гледаха филмчета на Уолт Дисни, които той пазеше за тях във филмотеката на яхтата. Там имаше и други филми, но те не бяха за деца.

Едва в събота вечер по обратния път към Кан той осъзна нещо, което го безпокоеше.

Бяха в салона и гледаха „Снежанка и седемте джуджета“, когато това му хрумна. Той огледа напрегнатите им лица, които следяха филма. Вдигна ръка, даде знак на стюарда, който играеше ролята и на прожекционист. Филмът спря и лампите в салона светнаха.

Момчетата обърнаха очи към него.

— Още не е време за лягане, татко — каза Мохамед.

— Не, не е — отвърна той на арабски. — Сега ми дойде мисълта, че бяхме много заети, прекарахме си хубаво, а нямахме време да поговорим.

— Добре, татко — съгласи се момчето. — За какво ще си говорим?

Баидр го изгледа. Мохамед му бе отговорил на английски.

— Хайде да си говорим на арабски — каза им той с мила усмивка.

В погледа на момчето пролича някакво неудобство, но то кимна.

— Да, баба — отговори то на арабски. Баидр се обърна към малкия си син.

— Съгласен ли си, Шамир?

Малкият кимна, но не каза нищо.

— Изучавате ли Корана? — запита той. И двамата потвърдиха.

— Стигнахте ли вече до предсказанията?

Отново безмълвно кимнаха.

— И какво научихте? — запита ги той.

— Научих, че има само един Бог — смънка по-голямото момче. — И че Мохамед е Неговият пророк. — От отговора на детето Баидр разбра, че то е забравило уроците си.

Отстъпчиво той се извърна към Шамир.

— А ти какво научи?

— Същото — бързо отговори малкият на английски.

— Смятах, че ще си говорим на арабски — каза меко той.

Малкият го погледна в очите.

— Трудно е, татко.

Баидр замълча. Шамир придоби угрижен вид.

— Нали не ми се сърдиш, татко? Знам думите на френски — не е ли същото?

— Не ти се сърдя, Шамир — каза той нежно. — Много добре.

Малкият се усмихна.

— Тогава може ли да си догледаме филма?

Той кимна и даде знак на стюарда. Лампите в салона изгаснаха и на екрана отново се появи картината. След няколко минути те пак се зареяха в приключенията на Снежанка. Но очите на Мохамед се насълзиха.

Той привлече детето до себе си.

— Какво има, сине мой? — запита той на арабски.

За миг момчето го погледна в лицето и сълзи се стекоха по бузите му. Опита се да заглуши хълцанията си.

Баидр се почувства безпомощен.

— Кажи ми, сине.

— Татко, аз говоря толкова лошо — каза момчето на арабски със силен английски акцент. — Усещам, че се срамуваш от мен.

— Никога няма да се срамувам от теб, момчето ми — каза, държейки детето до себе си. — Напротив, много се гордея.

Момчето се усмихна през сълзи.

— Наистина ли, татко?

— Наистина, сине мой. Хайде сега, гледай си филма.

След като децата си легнаха, той стоя дълго в затъмнения салон. В стаята влязоха Юсеф и двете французойки. Юсеф запали лампите, преди да разбере, че Баидр е там.

— Съжалявам, шефе, — извини се той. — Не знаех, че сте тук.

— Няма нищо — каза Баидр, изправяйки се. — Бях тръгнал към стаята си да се преоблека. — През главата му мина някаква мисъл. — Ти беше ли тук, когато Джордана и децата пристигнаха от Бейрут? — запита той на арабски.

— Преведох ги през митницата.

— Учителят им по арабски беше ли с тях? Юсеф се замисли за момент.

— Като че не. Май беше само гувернантката.

— Защо ли Джордана не го е довела?

— Не зная, шефе. Тя никога не споделя с мене.

Лицето на Баидр беше невъзмутимо.

— Освен това Джордана и аз нямаме много възможности да разговаряме. Тя винаги е заета. Тук има толкова забавления.

— Предполагам. Сутринта ми напомни да телеграфирам в Бейрут. Искам баща ми да изпрати учител със следващия самолет.

— Да, шефе.

Баидр тръгна към стаята си.

— Добре ли е да вечеряме в „Мускарден“ в Сен Тропе? — запита Юсеф.

— В „Мускарден“ — чудесно. — Баидр пое по коридора към стаята си. Остави всичко в ръцете на Юсеф. „Мускарден“ е най-хубавият ресторант в Сен Тропе, а Юсеф не се задоволяваше с нищо по-долу от най-доброто.

На следващата сутрин, преди да излети самолетът му за Женева, Баидр се обади на Джордана от летището.

— Какво стана с учителя по арабски? — запита той. — Мислех, че е дошъл с вас.

— Беше болен и нямаше време да потърся друг.

— Нямало време ли? — запита той саркастично. — Можеше да се обадиш на баща ми. Той щеше да намери и да го изпрати незабавно.

— Не смятах, че е важно. Все пак те са в лятна ваканция. Не би трябвало да учат.

Гласът му охладня от гняв.

— Не е важно ли? Кое ти дава правото да решаваш кое е важно и кое не е? Даваш ли си сметка, че Мохамед ще управлява четири милиона араби, а дори не може да говори на собствения си език?

Тя не отговори.

— Осъзнавам, че съм оставил твърде много неща в твоите ръце — заяви той. — Телеграфирах на баща си да изпрати учител и след като се върнат през есента, ще отидат да живеят в дома на родителите ми. Сигурно там ще бъдат възпитани както трябва.

За момент тя замълча. Когато проговори, в гласа й се чувстваше обида.

— А с мен? — запита. — Какви са ти плановете за мен?

— Никакви — отвърна рязко той. — Прави каквото искаш, по дяволите. Когато имам нужда от теб, ще те уведомя.