Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Pirate, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,2 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
vens (2008)
Допълнителна корекция
didikot (2009)

Издание:

Харолд Робинс. Пиратът

ИК „Фама“, София, 1993

Художник: Александър Петров

Редактор: Мария Коева

Художник: Александър Петров

Технически редактор: Олга Стоянова

ISBN: 954-597-011-1

История

  1. — Добавяне

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

— Имате връзка със Съединените щати, мистър Каридж — каза на английски телефонният оператор на хотела.

— Благодаря — отвърна Дик. Чу се виене, после няколко прищраквания и най-после глас.

— Ало — каза Дик.

Доловиха се още прищраквания, а после бръмчене.

— Ало, ало — повтаряше той. Изведнъж линията се изчисти и той чу гласа на съпругата си.

— Ало, Марджъри? — извика.

— Ричард, ти ли си? — гласът й звучеше несигурно.

— Разбира се, че съм аз, Ричард — рязко каза той, необяснимо защо раздразнен. — А кой мислиш, че е?

— Чувам те толкова отдалече — отговори тя.

— Далече съм — потвърди той. — В Кан.

— Какво правиш там? — запита тя. — Мислех, че си на работа.

— За Бога, Марджъри, наистина работя. Казах ти, че шефът планира да прекара уикенда тук заради рождения ден на жена си.

— За чий рожден ден?

— На съпругата си — изкрещя той. — Както и да е, Марджъри. Как са децата?

— Добре са — отговори тя. — Само Тими е настинал. Не го пуснах на училище. Кога се връщаш?

— Не зная — каза той. — Шефът има доста работа тук.

— Но ти обеща, че този път е само за три седмици.

— Натрупаха се разни неща. Не съм виновен аз.

— Бяхме по-добре, когато работеше за „Арамко“. Поне тогава се прибираше всяка вечер.

— Но и печелех много по-малко — отвърна той. — Дванайсет хиляди на година вместо четирийсет.

— Но ми липсваш — рече тя и гласът й потрепери като че щеше да се разплаче.

Той омекна.

— Ти също ми липсваш, скъпа. И децата.

— Ричард — обади се тя.

— Да, мила?

— Наред ли е всичко при теб?

— Добре съм — увери я той.

— Все се безпокоя. Струва ми се, че непрекъснато летиш, че не се застояваш на едно място достатъчно, за да си починеш.

— Научих се да спя в самолета — излъга той.

— Добре съм. — Със свободната си ръка се пресегна за цигара и я запали. — Във всеки случай ще бъда тук до сряда. Дотогава ще бъда много зает.

— Радвам се — каза тя. — Скоро ли ще се прибереш?

— Веднага, щом бъде възможно.

— Обичам те, Ричард.

— И аз те обичам. Целуни децата от мен.

— Непременно — обеща тя. — Довиждане.

— Довиждане, скъпа. — Той остави слушалката и всмукна дълбоко от цигарата. Огледа хотелската стая. Стори му се особено празна и някак стерилна. Навсякъде по света хотелските стаи си приличат. Така са измислени, че да не се чувстваш у дома си.

Искаше му се да е по-подобен на Баидр. Където и да попаднеше, той сякаш плуваше в свои води. Непознатите стаи и непознатите места катове ли не му влияеха. Разбира се, той си имаше къщи и апартаменти в повечето големи градове. Ню Йорк, Лос Анжелис, Сан Франциско, Париж, Лондон, Женева, Бейрут, Техеран. Но дори и да беше в хотел, успяваше да преобрази стаята според собствения си стил.

Вероятно защото беше прекарал целия си живот в чужбина. Още като момче баща му го пратил на училище в Англия, по-късно в колеж в Щатите — първо Харвардския институт за бизнес, а след това Станфорд. Странно, животът му е бил планиран, преди още да се роди. Като първи братовчед на царуващия емир и единствен мъжки потомък на фамилията, съвсем естествено беше да му поверят и своя бизнес. С развитието на отдаване под наем на петролните находища, парите потекоха към хазната. Фамилните инвестиции бяха прехвърлени на Баидр, тъй като арабите не можеха да се доверят на западняци. Освен основните различия във философията и религията, съществуваше много дълга история на колониално потисничество. Баидр бе започнал като богат, а по-късно стана още по-богат. Само от комисиони доходът му надвишаваше пет милиона долара годишно, а той контролираше и един международен инвестиционен фонд от над петстотин милиона долара. А най-любопитното от всичко беше, че ръководеше бизнеса си без централизирана организация. Във всяка държава беше наел по една малка група служители, които докладваха директно на него. Най-накрая взимаше решенията сам. Той единствен знаеше всичко. Сега, след две години работа, Дик придобиваше представа за обхвата на операцията и въпреки това откриваше, че всеки ден носи ново развитие, което го изненадваше.

Първият път, когато установи, че Баидр вероятно е замесен в Ал Иквах беше, когато видя, че телеграмата е подписана от Абу Саад — финансовият представител на групировката. Винаги беше смятал, че Баидр с присъщия му консерватизъм не одобрява действията на федаините и че по негово мнение те по-скоро вредят, отколкото помагат на арабската кауза. Но изглежда, имаше бизнес с тях. Каридж беше достатъчно умен, за да проумее, че трябва да съществува някаква причина. Ставаше нещо, за което само Баидр беше в течение. Недоумяваше какво би могло да бъде. Нямаше място за предположения. С времето щеше да разбере. Когато Баидр бъде готов да го разкрие.

Каридж погледна часовника си. Беше почти десет часът. Трябваше да се облича и да отиде на яхтата. Баидр искаше той да е наблизо, когато се сключват сделки.

Баидр спря при вратата, съединяваща двете самостоятелни спални. Остана за малко замислен, след това отиде до нощното шкафче и взе обшитата с кадифе кутийка за скъпоценности. По дебелия килим шумът от чехлите му не се чуваше. Единствено шумоленето на арабската джелаба от сатениран памук съпроводи влизането му в стаята й.

Вътре беше съвсем тъмно — светлина проникваше само през отворената врата. Видя свитото й тяло, скрито под чаршафите. Затвори вратата тихо, отиде до леглото и седна. Тя не помръдна. След малко заговори:

— Джордана…

По нищо не пролича да го е чула.

— Будна ли си? — прошепна той. Отговор не последва. Той се наведе напред и постави кутийката с накита на възглавницата до главата й, след това се изправи и се упъти към вратата. Когато посегна към дръжката, лампата изведнъж светна. Той примигна и се обърна.

Тя беше седнала в леглото, дългата й руса коса бе разпиляна върху белите рамене и едрите гърди с розови пъпки. Мълчеше.

— Мислех, че спиш — каза той.

— Спях — отвърна тя. — Добре ли пътува?

Той кимна.

— Да.

— Момчетата ще се зарадват да те видят — отбеляза тя. — Ще имаш ли възможност Да прекараш известно време с тях?

— Смятам да остана до сряда — съобщи й той. — Утре можем да ги заведем на Капри и да изкараме там няколко дни.

— Това ще им хареса — отбеляза тя. — Отметна завивката и стана от леглото. Пеньоарът й лежеше върху един стол и тя го взе. В огледалото откъм далечния край на стаята забеляза, че той я наблюдава.

— Трябва да се облека за гостите — рече тя и се извърна към него, докато обличаше халата си. Той не отговори.

— По-добре и ти се облечи.

— Ще се облека — отвърна той.

Наблюдаваше я, докато тя излезе от стаята и затвори вратата след себе си, после отново се обърна към леглото. Черната кадифена кутийка все още лежеше върху възглавницата. Тя дори не беше я забелязала.

Отиде до леглото, взе я, после тихо влезе в собствената си спалня. Натисна звънеца за Джабир. Джабир се появи на секундата.

— Да, господарю?

Баидр му подаде кутийката.

— Дай я на капитана да я прибере в сейфа. Сутринта ще я върнем.

— Да, господарю — отговори той, слагайки кутийката в джоба си.

— Приготвил съм синия смокинг от шантунг за тази вечер. Това удовлетворява ли ви?

 

Баидр кимна.

— Отлично.

— Благодаря ви — каза Джабир. Поклони се и излезе от стаята.

Баидр се взираше във вратата, която слугата бе затворил след себе си. Невъзможно. Не е могла да не забележи кутийката със скъпоценностите на възглавницата до главата си. Беше предпочела да не й обърне внимание.

Изведнъж се извърна и отново влезе в стаята й. Тя седеше пред тоалетката и се наблюдаваше в огледалото. Видя отражението му и се обърна. Дланта му я удари през лицето. Тя падна от стола на пода, а ръката й помете парфюма и подбраните бурканчета с козметика от тоалетката. Гледаше го с очи, разширени повече от изненада, отколкото от страх. Докосна бузата си и почти усети следите от пръстите му. Не направи опит да стане.

— Беше глупаво от твоя страна — каза почти хладно. — Сега няма да мога да дойда на партито по случай собствения ми рожден ден.

— Ще дойдеш — отговори той мрачно. — Дори ако се наложи да носиш фередже като всички почтени мюсюлманки.

Погледът й го проследи, докато той вървеше към вратата. Баидр спря и я се втренчи в нея.

— Честит рожден ден — каза и затвори вратата след себе си.

Дик стоеше близо до бара и следеше с очи шефа си на палубата. Баидр беше в компанията на Юсеф и още няколко души и със свойствената си спокойна съсредоточеност слушаше как Юсеф разказва една от своите безкрайни истории. Дик погледна часовника си. Беше почти един часът. Ако Баидр беше обезпокоен задето Джордана още не се беше появила, изобщо не го показваше.

Музиката звучеше от високоговорители, окачени по-високо от навеса над палубата. Няколко двойки танцуваха, плавните им движения се осветяваха от крушки, опънати на жици над главите им и поставени специално за партито. Други двойки седяха около банкетни маси, разположени покрай перилата, както и на коктейлни масички около дансинга. Бюфетът беше долу, на главната палуба, но Баидр още не бе дал знак за започване на вечерята.

Али Ясфир се приближи към него. Лицето на пълния ливанец лъщеше от пот, независимо че вечерта бе хладна.

— Красив кораб — отбеляза той. — Какви са размерите му?

— Дължината му е петдесет и пет метра — каза Дик.

Ясфир кимна.

— Изглежда по-голям. — Той погледна Баидр на палубата. — Нашият домакин явно се забавлява.

Каридж се усмихна.

— Винаги го постига. Не познавам друг човек, който така да владее умението да съчетава бизнеса и удоволствието.

— Очевидно удоволствието е на първо място.

Тонът на Ясфир изразяваше леко неодобрение. Каридж му отговори учтиво, но студено:

— Все пак днес е рожденият ден на мадам и този път той не възнамеряваше да се занимава с бизнес.

Ясфир прие скрития укор без коментар.

— Дамата още не я няма.

Каридж си позволи една усмивка.

— Това е неин рожден ден и знаете какви са жените. Вероятно планира ефектна поява.

Ясфир кимна дълбокомислено.

— Западните жени много се различават от арабките. Те си позволяват волности, за които нашите жени не могат и да мечтаят. Моята съпруга… — Гласът му замря, щом отправи очи към стълбата на долната палуба.

Каридж проследи погледа му. Джордана току-що бе излязла. Всички разговори заглъхнаха. Само музиката звучеше над главите им. Внезапно тя премина в бързия ритъм на „Мисирлу“.

Светлината сякаш обгръщаше Джордана, докато прекосяваше разстоянието до центъра на дансинга. Беше облечена като ориенталска танцьорка. Впит златист сутиен покриваше гърдите й, под него беше гола чак до обсипания със скъпоценни камъни колан, от който висяха разноцветни парчета прозрачен шифон, образуващи полата й. На главата си имаше коронка, а дългата й златиста коса се спускаше върху раменете й. Копринен воал забулваше лицето й така, че се виждаха само мамещите й очи. Вдигна ръце над главата си и застина за миг.

Каридж чу как ливанецът затаи дъх. Джордана никога не беше изглеждала толкова красива. Не оставаше скрито никое от очертанията на прекрасното й тяло. Тя бавно разкърши снага в ритъма на музиката. Първо пръстите й се задвижиха в такт и когато той се ускори, тя затанцува. В живота си Каридж беше виждал много танцьорки на кючек. Семейството му беше от Близкия изток и той от дете познаваше този танц. Но никога не бе наблюдавал подобно изпълнение.

Беше върхът на сексуалността. Всеки порив на тялото й му навяваше спомени за многото жени, които беше познавал, всичко се концентрираше в еротиката на танца. Той съзнателно откъсна очи от Джордана и огледа палубата.

Всички бяха подвластни на същото усещане — както мъжете, така и жените. Страстите и желанията им се разкриваха в начина, по който се взираха в нея, докато танцът отиваше към вихрената си кулминация. Всички освен Баидр. Той стоеше и наблюдаваше всяко нейно движение. Но лицето му беше безучастно, погледът зареян. Изразът му не се промени дори когато тя отиде до него и снишавайки се пред краката му, направи традиционните подканващи жестове. Музиката стигна кулминацията си, тя падна на колене, а челото й докосна стъпалата му.

За момент настъпи тишина, после избухнаха аплодисменти. Чуваха се викове „Браво!“, примесени с арабското „Асанти!“

Джордана все още не помръдваше.

След малко Баидр се наведе, пое ръцете й в своите и я изправи на крака. Когато той се обърна към гостите, те продължаваха да ръкопляскат. Той вдигна ръка, за да въдвори тишина. Ръкоплясканията замряха.

— От името на моята съпруга и от мое име ви благодаря, че сте с нас на този радостен празник.

Чуха се още ръкопляскания и пожелания за щастлив рожден ден. Той почака, докато всичко отново утихна.

— Сега няма вече какво друго да кажем, освен че… вечерята е сервирана.

Все още държейки ръката й, той я поведе към стълбата и двамата заслизаха. Глъчката от разговори отново изпълни нощта, докато гостите се раздвижваха, за да ги последват.