Харолд Робинс
Пиратът (48)

ПЕТНАЙСЕТА ГЛАВА

Хамид сведе надолу нощния бинокъл. От мястото си сред дърветата около лагера успя да определи кое е бунгалото на жените. Мъжете вероятно бяха в съседното. Внимателно, безшумно, той се спусна по ствола на дървото.

Бен Езра го погледна.

— Е?

— Открих къде са затворниците. В центъра на лагера. Трябва да минем през всички други бунгала, за да стигнем до тях. В първото са мъжете, във второто — жените. Всяка къщичка се охранява от двама войници отпред и двама — отзад. Командирското помещение е в голямата постройка точно срещу входа. В момента пред него са паркирани три джипа.

— С колко души смяташ, че разполагат?

Хамид изчисляваше бързо. Дванайсет оръдия, монтирани върху стените, винаги по двама души дежурни на оръдие. Ако дежурят по дванайсет часа, тогава само за оръдията са нужни четирийсет и осем души. Осем стражи за помещенията на затворниците. Плюс другите, които видя.

— Деветдесет, стотина може би.

Бен Езра кимна замислен. За нападение можеше да използва най-много осемнайсет мъже. Трябваше да остави двама души да охраняват пистата, която бяха превзели преди по-малко от час. Там имаше седем войници от Братството. Вече всички бяха мъртви. Йеменците поискаха разрешението му да завладеят пистата и той им го даде. Твърде късно си спомни, че йеменците може би не вземат затворници.

Искаше Баидр и Каридж да останат на пистата, но Баидр настоя да дойде с него, затова се наложи там да стоят двама от доброволците, от които нямаше желание да се лиши. Погледна часовника си. Десет часът. В четири сутринта големият хеликоптер, осигурен от Баидр щеше да ги чака на пистата. В него щеше да бъде доктор Ал Фей с пълен лекарски екип. Всичко трябваше да протече с точност до секунда, за да могат да се доберат до пистата преди преследвачите.

Атаката беше предвидена за два часа, а към пистата бе нужно да тръгнат не по-късно от три. За един час трудно щяха да стигнат пеша, особено при положение, че не знаеха какво е състоянието на осемте пленници. Надяваше се, че ще бъдат достатъчно здрави да се справят без помощ. Ако се наложеше някой от тях да бъде носен, не разполагаха с хора за това.

Отново погледна часовника си. Четири часа до сигнала. Взря се в Хамид.

— Мислиш ли, че можеш да се вмъкнеш вътре и да разположиш пластичните бомби?

— Ще се опитам.

— Първите удари искам да попаднат върху тези четири големи прожектора. После върху джиповете.

Хавид кимна.

— Искам всички часовникови механизми да са нагласени на два нула нула.

— Ще бъде направено — отговори Хамид.

— Имаш ли нужда от помощници?

— Бих могъл да взема един човек — отвърна учтиво Хамид.

Бен Езра се обърна и погледна войниците. Бяха професионалисти, добре обучени. От тях наистина не можеше да се лиши, имаше работа за всекиго. Очите му се спряха на Джабир. Той не беше млад, но излъчваше ненатрапваща се компетентност. Привлече вниманието му и го посочи.

— Хамид има нужда от един мъж да му помогне за пластичните бомби — каза Бен Езра. — Желаеш ли да отидеш?

Джабир хвърли поглед към Баидр.

— За мен ще бъде чест, ако охранявате господаря ми в мое отсъствие.

Бен Езра кимна.

— Ще го охранявам все едно, че е мой. — По-късно щеше да се сети за тази своя мисъл. Той действително беше негов.

Извика евреина-ефрейтор, който отговаряше за групата.

— Разположи ракетохвъргачките и ги насочи към стената под картечниците. Следващата цел за поразяване е сградата на командването.

Евреинът отдаде чест и се оттегли. Направи знак на капитана от Йемен.

— Избрах твоите войници да поведат нападението. Още при първите взривове на пластичните бомби ще изловите колкото се може повече от картечарите. След това, без да чакаш резултата, ще ме последваш през портала и ще разгърнеш хората си около помещенията на войниците, докато ние търсим заложниците.

Капитанът козирува.

— Благодарим за честта, с която ни удостоявате. Ще преследваме задачата си до смърт.

Бен Езра отговори на поздрава.

— Благодаря, капитане.

Извърна се и отново огледа стените на лагера. На бледата лунна светлина те се открояваха призрачно бели. Отново се обърна. Мъжете вече се пръскаха, заемаха позиции, готвеха се за атаката. Тръгна бавно към Баидр и Каридж и приседна до тях.

— Как върви? — запита Баидр.

Бен Езра изгледа сина си. Колко странно, помисли си. Бихме могли да бъдем толкова значими един за друг. И все пак пътищата Господни водят извън границите на разбираемото. След толкова много години да се съберат заедно в един чужд свят, да преодоляват границите на омразата, всеки за себе си да отговаря на общите нужди.

Старецът потъна в мисли.

— Как върви? — повтори въпроса си Баидр. Погледът на Бен Езра се проясни. Бавно кимна.

— Върви — отговори. — От този момент нататък сме в ръцете Господни.

— Кога ще нападнем?

— В два нула нула. — Гласът му прозвуча строго. — Не желая да ни пречиш по никакъв начин. Не си военен и не бих искал да те убият. Ще чакаш тук, докато изпратя да те доведат.

— Семейството ми е там — каза Баидр.

— С нищо няма да им помогнеш, ако си мъртъв.

Баидр се облегна на дървото. Генералът беше забележителен старец. През двете нощи на дълго и мъчително ходене по най-тежкия терен, който беше виждал, генералът се движеше пъргаво и бързо като всички останали. Нито веднъж Баидр не го видя уморен. Как го наричаха евреите? Пустинния лъв? Прозвището напълно отговаряше на истината.

Бен Езра се обърна към израелския ефрейтор.

— Остават петнайсет минути до началото. Предай.

Войникът незабавно изпълни заповедта. Генералът изглеждаше угрижен.

— Хамид и Джабир още не са се върнали.

Баидр се изправи. Погледна към лагера. Всичко беше тихо.

От една страна се чу шумолене сред дърветата.

След малко се показаха Хамид и Джабир.

— Защо се забавихте толкова? — запита сърдито генералът.

— Трябваше да се справим със стражите — обясни Хамид. — Плъпнали са там като мухи. Смятам, че съм сбъркал в оценката си. Вероятно има сто и петдесет души.

— Това не променя нищо — заяви Бен Езра. — Дръжте се близо до мен, когато навлизаме. Щом изгърмят ракетите, евреите ще дойдат да ни помогнат с пленниците.

— Да, сър. — Хамид се огледа. Баидр беше далеч и нямаше да чуе. — Зърнах дъщеря му. Беше в зданието на командването. С нея имаше още двама мъже. Единият беше Али Ясфир. Другия не го познавам.

Бен Езра направи физиономия. Независимо дали я харесваше или не, тя му беше внучка.

— Предай да не стрелят по момичето, ако е възможно — каза.

— Да, сър. — Хамид се затича и изчезна сред дърветата.

Оставаха десет минути. Бен Езра пъхна ръце под джелабата и откачи колана си. Сръчно го затегна върху дрехата.

На кръста си напипа ятагана и го извади от ножницата. Изящно изкованата стомана блесна на лунната светлина. Бен Езра отново се почувства млад. Оръжието, без което никога не беше влизал в бой, висеше на хълбока му. Всичко беше наред.

Лайла взе нова бутилка кока кола и я отнесе на масата.

— Кога се връщаш? — запита тя Али Ясфир.

— Сутринта.

— Иска ми се да дойда с теб. Тук полудявам. Няма какво да правя.

— Едно момиче на сто и четирийсет мъже и му е скучна?

— Много добре разбирам какво искаш да ми кажеш — Тросна му се Лайла.

— Скоро всичко ще свърши. Тогава отново ще се върнеш в Бейрут.

— А какво ще стане с тях, когато свърши? — Той вдигна рамене. — Налага ли се? Дори и ако баща ми се съгласи с всичко, което искаме?

— Прекалено много са. Винаги могат да ни идентифицират.

— А децата, и те ли трябва да умрат?

— На теб какво ти е станало? Смятах, че ги мразиш. Заради тях губиш цялото си наследство.

— Децата не мразя. Джордана и баща ми да. Но не и децата.

— Децата също могат да ни познаят.

Тя поседя мълчалива за малко, после се изправи.

— Ще изляза, за да глътна малко въздух — каза.

След като вратата се затвори след нея, Ясфир се обърна към Рамадан.

— Ако не се върна навреме, известно ти е какви са заповедите.

— Да — отговори Рамадан.

— Тя първа трябва да си отиде — нареди Ясфир. — Тя, повече от всички останали, ще ни отведе до бесилото. Прекалено много знае за нас.

Нощният въздух беше свеж и разхлади лицето й. Лайла тръгна бавно към стаята си. Толкова неща се случиха, които не беше очаквала. Нямаше романтика, нито пък каквито и да е силни усещания, каквито си беше представяла. Всичко беше толкова досадно. Скука и празни дни и нощи.

Нямаше чувството, че допринася за освободителната кауза. Отдавна се беше отказала да свързва това, което ставаше тук, с борбата за освобождение на палестинците. Всички войници бяха наемници. И то много добре платени. Като че ли никой от тях не го беше еня за каузата. Интересуваха се само от заплатата си. Съвсем не бе онова, за което говореха момичетата и момчетата в училище. Тук думата свобода означавате друго нещо.

Спомни си, че веднъж Хамид се беше опитал да й го обясни. Но тогава тя отказваше да разбере. Струваше й се много отдавна, а бяха изминали само шест месеца. Защо тогава се чувстваше толкова млада, а сега — като стара?

Спря при входа на бунгалото си и огледа лагера. Беше тихо. Нещо я безпокоеше, но не можеше да си даде сметка точно какво. Очите й доловиха някакво движение върху стената. Единият от картечарите се протягаше. На бледата лунна светлина видя как ръцете му се изпънаха към небето. А после изведнъж се хвърли с главата надолу към лагера. След малко гръмна пушка. Застинала от изненада, тя наблюдаваше как небето сякаш се разтваря и огньовете на ада се изливат върху тях.

Тази мисъл й мина след като се затича. Разбираше какво я бе обезпокоило. Тишината. Беше твърде тихо.