Харолд Робинс
Пиратът (7)

ШЕСТА ГЛАВА

Бетонната писта трептеше в зноя на обедното слънце, а двумоторният самолет ДС–3 кръжеше над летището в края на пустинята и се готвеше за кацане. Щом чу свалянето на колесника, Баидр погледна през илюминатора надолу към земята. В далечния край на полосата чакаха няколко големи черни кадилака, а зад тях, в сянката на няколко палми видя камили и водачите им. Стържещият шум на предкрилките беше знак, че самолетът е в последната фаза преди кацане.

Баидр се извърна с лице към кабината. Стюардесата вече беше седнала със закопчан колан. Срещу него Джабир бе направил същото. Докато самолетът се спускаше плавно над пустинята, той закопча и своя колан.

Пясъкът стремително се движеше под илюминатора, сякаш пилотът имаше намерение да се приземи в пустинята. Тогава зърна под себе си пистата за кацане и когато колелата я докоснаха, самолетът се разтрепери. След миг пилотът удари спирачките и Баидр се почувства като залепнал за седалката. Внезапно налягането изчезна и самолетът се придвижи леко към края на пистата. Шумът от моторите намаля в кабината, стюардесата се изправи и се приближи към него.

Русата американка имаше същата безлична професионална усмивка, която стюардесите си изработват, независимо към коя компания служат. Фактът, че това беше частният самолет на баща му, като че ли не променяше навика й.

— Надявам се, че полетът ви хареса, мистър Ал Фей.

Той кимна.

— Беше приятен, благодаря.

— Летяхме успешно — каза тя. — Само осемдесет и седем минути от Бейрут дотук.

— Много добро време — съгласи се той. Самолетът спря. През прозорците той видя, че лимузините се приближават. От първата кола наскачаха няколко мъже, облечени в своего рода униформи. Всички бяха въоръжени с автомати. Притичаха и заеха определените си места около самолета. Вратите на втората лимузина оставаха затворени. Баидр не виждаше вътре поради тъмните й стъкла. Стълбичката, хваната от четирима работници по пистата, бе избутана до самолета.

Баидр издърпа колана и се изправи. Тръгна към вратата. Джабир го спря с ръка.

— Нека господарят бъде тъй добър да почака за момент.

Баидр кимна и остави слугата да се придвижи към вратата пред него. Вторият пилот беше излязъл от кабината и двамата със стюардесата стояха на изхода. Никой не отваряше. Джабир разтвори сакото си и изпод мишницата си изтегли тежък автоматичен лугер. Издърпа предпазителя и стисна оръжието, готов за стрелба.

На вратата се почука. Едно, две, три. Вторият пилот вдигна ръка. Погледна към Джабир.

— Едно, две — поясни слугата. — Те трябва да отговорят с едно, две, три, четири и тогава слизаме.

Пилотът кимна. Той потропа с юмрук по вратата. Едно, две.

Отговорът беше незабавен и точен. Пилотът освободи заключалката на вратата и тя се отвори. Двама души от охраната бяха вече на върха на подвижната стълба, а още двама стояха в подножието й.

Баидр понечи да се упъти към вратата, но Джабир отново го спря с ръка.

— С ваше позволение, господарю.

Направи една крачка към стълбата и бързо размени няколко думи на арабски с охраната, после се обърна към Баидр и кимна.

Нажежените пари от пустинята лъхнаха младия мъж още преди да стигне до вратата. Баидр излезе на слънцето и примигна от ослепителната светлина. Спусна се надолу по стълбичката и точно в този момент вратата на втората лимузина се отвори и баща му се появи.

Шамир излезе пред охраната и тръгна бавно, за да посрещне Баидр. Беше облечен в мека традиционна роба на пустинен шейх, а гутрата предпазваше главата и врата му от палещите лъчи на слънцето. Баидр изтича към баща си, пое протегнатата му ръка и я притисна към устните си с обичайния жест на уважение.

Шамир се пресегна и изправи главата на сина си. Очите му разучиха лицето на младия мъж за един дълъг миг, после той се наведе, прегърна го и целуна двете му бузи.

— Мархаб. Добре дошъл вкъщи, синко.

— Я халабик. Щастлив съм, че съм си у дома, татко. — Баидр се изпъна. Беше с една глава по-висок от баща си. Шамир вдигна поглед към него.

— Пораснал си, сине — каза той с гордост. — Станал си мъж.

Баидр се усмихна.

— Вече е хиляда деветстотин петдесет и първа, татко. Момчетата растат.

Шамир кимна.

— Ние се гордеем с теб, синко. Гордеем се с постиженията ти в американските колежи, гордеем се с наградите, които ни донесе, гордеем се, че те приеха в знаменития Харвардски университет в Бостън, в Кеймбридж и Масачузетс.

— Аз искам само да нося чест и радост на родителите си — отговори Баидр. Погледна към колата. — Как са майка ми и сестрите ми?

Шамир се усмихна.

— Добре са. Ще ги видиш много скоро. Майка ти с нетърпение те чака вкъщи, а сестрите ти и съпрузите им ще дойдат да вечеряме заедно.

Ако Баидр бе почувствал разочарование, че не бяха го посрещнали на летището, той прекрасно знаеше, че не бива да го показва. Това не бяха Съединените щати, където бе живял през последните пет години. Арабките не се появяват на обществени места, поне уважаваните дами не го правят.

— Жадувам да ги видя — каза той. Бащата хвана ръката му.

— Хайде, да влезем в колата. Там е хладно. Тя е последен модел с климатична инсталация срещу тази непоносима жега.

— Благодаря ти, татко. — Баидр вежливо почака, докато баща му влезе пръв в колата, и го последва.

Един бодигард изтича до колата, затвори вратата подире им, а после седна отпред до шофьора. Останалите от охраната се напъхаха в лимузината пред тях. Докато автомобилите се изтегляха, Баидр забеляза, че камиларите подкараха камилите към самолета, за да вземат багажа и провизиите. Колата напусна летището и зави по асфалтиран път, който водеше към планините, отстоящи на няколко мили. По пътя ги последва ланд ровър, съоръжен с картечница.

Баидр погледна баща си.

— Войната свърши преди много години — мислех, че стражи вече не са необходими.

— Все още има много бандити в планините — обясни баща му.

— Бандити ли?

— Да — каза баща му. — Онези, които минават границата и крадат, изнасилват и убиват. Някои смятат, че са израелски партизани.

— Но тук наблизо няма граница с Израел — отбеляза Баидр.

— Вярно е — отговори възрастният човек. — Допустимо е да са техни наемници. Не можем да си позволим да не бъдем бдителни.

— Някога тези бандити безпокоили ли са те? — запита Баидр.

— Не. Имаме късмет. Но чухме, че са нападали други. — Шамир се усмихна. — Хайде да си говорим за по-приятни неща. Чу ли, че след няколко седмици най-голямата ти сестра чака бебе?

Автомобилите заизкачваха планините. След няколко минути Баидр зърна първата зеленина отстрани на пътя. Кактусите отстъпиха пред ниски иглолистни храсти, после се появиха цветя, тропически растения и трева. Баща му се пресегна, натисна копчето и спусна стъклата. Застоялият, охладен въздух бе издухан и на негово място в колата нахлу свеж аромат.

Баща му дълбоко пое дъх.

— Човекът е направил много изобретения, но никое от тях не може да замени мириса на планинския въздух.

Баидр кимна. Бързо напредваха нагоре в планината. Оттатък билото бе домът им, който гледаше към морето. Мислеше си дали е останал такъв, какъвто го помнеше.

Къщата се показа щом преодоляха хребета и се спуснаха надолу. Гледайки от прозореца си, Баидр зърна белия покрив на къщата под себе си. Беше по-голяма, отколкото си я спомняше. Нови крила бяха пристроени. В далечния край на имението към морето бе изграден голям плувен басейн. Имаше още нещо, което по-рано не съществуваше. Около цялото имение бе издигната висока стена, приблизително на всеки петдесет метра върху нея се извисяваха вишки, пазени от стражи с картечници.

Самата къща бе скрита сред дървета. Баидр отново се обърна към баща си.

— Всички къщи ли са така? Баща му кимна.

— Някои имат още по-силна охрана. Повече от сто души пазят принца в лятната му резиденция.

Баидр не каза нищо. Сигурно нещо не е наред, щом се налагаше хората сами да се превръщат в затворници, за да се чувстват в безопасност. Колата сви в страничен път, който водеше към къщата.

След малко минаха под дърветата, които я забулваха отдалеч и стигнаха до огромни железни порти в стената. Вратите, задвижвани от безшумни електромотори, бавно започнаха да се разтварят. Автомобилите минаха, без да спират. След още четиристотин метра спряха пред огромна бяла къща. Един слуга притича да отвори вратите на колата. Баща му слезе пръв. Баидр го последва.

Вдигна очи към голямото мраморно стълбище, което водеше към вратата. Тя зееше. На прага се появи незабулена жена, само с кърпа на главата, облечена в дълга бяла дреха.

— Мамо! — извика той, изтича нагоре по стъпалата и я прегърна.

Набила погледна сина си, в ъгълчетата на очите й избиха сълзи.

— Прости ми, сине мой — прошепна тя. — Не можах да издържа повече, докато те видя.

Тъй като случаят не беше тържествен и присъстваха само членове на семейството, всички се храниха заедно. При официални случаи мъжете вечеряха сами, а жените след тях или пък въобще не ядяха.

През масата Баидр огледа сестрите си. Фатима беше три години по-голяма от него, с кръгло лице и наедряло от бременността тяло; цъфтеше, седнала гордо до съпруга си.

— Ще бъде момче — заяви тя. — В семейството на Салах се раждат само момчета и всички казват, че приличам на майка му, когато е била бременна с него.

Баща й се изсмя.

— Бабини деветини. В това няма нищо научно, то докато не е открит по-точен начин, нека вярваме, че е така.

— Ще ти даря първия внук — каза нарочно Фатима, гледайки сестра си Навал, чието първо дете беше момиче.

Навал не отговори. Съпругът й Омар, който работеше като доктор в болницата на тъста си, също мълчеше.

— Момче или момиче — обади се Баидр, — такава ще бъде волята на Аллаха.

С това всички се съгласиха. Шамир се изправи и каза:

— На Запад има обичай мъжете да се оттеглят в друга стая, за да запалят по една пура. Намирам, че този обичай е много приятен.

Баща му тръгна към кабинета си. Баидр и зетьовете го последваха. Слуга им държеше вратата. Шамир отвори кутията с пури върху бюрото си. Взе една и я подуши със задоволство.

— Кубински пури. Изпратиха ми ги от Лондон. Той поднесе кутията. Салах и Омар си взеха, а Баидр поклати глава. От джоба си извади пакет американски цигари. — Свикнал съм с тези.

Шамир се усмихна.

— Дори интонацията ти е станала по-скоро американска отколкото арабска.

— Но не и за американците — отбеляза Баидр. Той запали цигарата си и изчака останалите да запалят пурите.

— Какво мислиш за тях? — запита Шамир с любопитство.

— В какъв смисъл? — се заинтересува Баидр.

— Повечето са евреи — каза Салах. Баидр се обърна към него.

— Не е вярно. Пропорционално на цялото население има много малко евреи.

— Бил съм в Ню Йорк — настоя Салах. — Там гъмжи от евреи. Те контролират всичко — правителството, банките.

Баидр изгледа зет си. Салах беше набит, педантичен млад мъж, чийто баща бе натрупал състоянието си като лихвар и сега притежаваше една от големите банки в Бейрут.

— Това значи ли, че имаш вземане-даване с еврейски банки? — запита Баидр.

Лицето на Салах придоби ужасен израз.

— Разбира се, че не — отговори сковано той. — Ние работим само с най-големите банки — „Банк ъв Америка“, „Фърст Нешънъл“ и „Чейс“.

— А те не са ли еврейски? — продължи Баидр. С ъгълчето на окото си забеляза усмивката на баща си. Шамир схвана накъде биеше.

— Не — отвърна Салах.

— Тогава евреите не контролират всичко в Америка — отбеляза Баидр. — Нали така?

— За щастие — каза Салах. — Не че не биха го направили, ако имаха възможността.

— Но Америка е произраелска — обади се Шамир.

Баидр кимна.

— Да.

— Защо?

— Трябва да се опиташ да вникнеш американския начин на мислене. Те изпитват съчувствие към потиснатите. А Израел свири много успешно на тази струна в своята пропаганда. Първо срещу британците, а сега срещу нас.

— А как можем да променим това положение?

— Много просто — отговори Баидр. — Оставете Израел на мира. Той представлява само тясна ивица земя сред нас, и то не по-голяма от бълха върху гръб на слон. С какво са способни да ни навредят?

— Няма да останат колкото бълха — възрази Салах. — Бегълци от цяла Европа се стичат там с хиляди. Изметът на Европа. И те няма да се задоволят с това, което имат. Евреинът винаги иска всичко.

— Още не сме сигурни — рече Баидр. — Вероятно ако ги приемем като братя и се хванем заедно да разработим земите си, ще открием, че не са такива. Преди много време са казали, че силната сабя може да повали дъб с един удар, но не е в състояние да среже копринен шал, който плува във въздуха.

— Страхувам се, че е твърде късно — отбеляза Салах. — Виковете на братята ни, които живеят под тяхно господство, вече ечат в ушите ни.

Баидр сви рамене.

— В Америка това не е известно. Там знаят само, че една малка нация от милион души живее обкръжена от врагове, които ги превъзхождат по численост в съотношение сто към едно. Баща му кимна важно.

— Трябва доста да се мисли по този въпрос. Проблемът е много сложен.

— Не е сложен — заяви изтежко Салах. — Запомнете думите ми и след време всички ще видите, че каквото ви казвам, е вярно. И тогава ще се обединим, за да ги унищожим.

Шамир се взря в другия си зет.

— Омар, ти как смяташ?

Младият доктор смутено преглътна. Беше необикновено стеснителен.

— Аз не се занимавам с политика — отговори той. — Затова не разсъждавам по тези въпроси. В университетите в Англия и Франция, където учих, много от професорите бяха евреи. Те бяха способни лекари и добри преподаватели.

— И аз споделям мнението ти — каза Шамир. Погледна Баидр. — Вярвам, че нямаш планове за утре.

— Аз съм си вкъщи — отвърна Баидр. — Какви планове да имам?

— Чудесно — рече Шамир. — Защото утре сме канени на вечеря у негова светлост принц Фейяд. Той желае да отпразнува осемнайсетия ти рожден ден.

Баидр се озадачи. Рожденият му ден бе минал преди няколко седмици.

— Негова светлост тук ли е?

— Не е — отговори Шамир. — Почива си от семейството и задълженията в Алайх. Поканени сме утре да му гостуваме.

Баидр беше наясно, че не бива да пита за повода. В подходящ момент баща му щеше да му каже.

— С удоволствие, татко — отвърна той.

— Добре. — Баща му се усмихна. — Сега да се върнем ли при майка ти и сестрите ти? Зная, че с нетърпение чакат да им разкажеш за Америка.