Харолд Робинс
Пиратът (34)

ПЪРВА ГЛАВА

Дик почука на вратата на спалнята на Баидр. Чу се гласът му, леко заглушен:

— Влез.

Дик отвори вратата и примигна. Завесите бяха дръпнати и в стаята нахлуваше утринното швейцарско слънце. Баидр седеше зад малко бюро, с гръб към прозореца. Лицето му беше в сянка, тъй като светлината идваше отзад. Вдигна очи към Каридж.

— Да?

— Французите са тук, шефе.

Баидр погледна часовника си.

— Ранобудни са.

Каридж се усмихна.

— Те не рискуват. Не искат някой друг се добере до вас преди тях.

Баидр се засмя.

— Това е хубавото на французите. Винаги можеш да разчиташ, че не робуват на никаква вярност, освен към себе си.

— Какво да им кажа?

— Да чакат. — Подаде сноп документи на Каридж. — Знаеш ли нещо за това?

Каридж ги пое и се взря в тях. В горната част с главни букви пишеше: „Арабски кукли ООД“. В папката имаше няколко товарителници и разписки. На всяка разписка личеше печат „платено“. Погледна отново Баидр.

— Не повече от вас, освен че редовно си плащат сметките.

Баидр взе отново папката.

— Точно така. Но е крайно необичайно. Познаваш ли някой ливанец, който си плаща сметките редовно?

— Не разбирам. Те са добри клиенти. От какво можем да се оплачем?

— Още нещо — продължи Баидр — Дават премии за експресна доставка. С какво, по дяволите, са толкова важни тези кукли, че се отпускат премии за спешно изпращане? Това също е необичайно. Ливанците не биха се съгласили да плащат премии за каквото и да е, дори животът им да зависеше от това.

— Идва Коледа. Може би искат куклите да са в магазините по-рано.

— Би било допустимо, ако доставките започваха сега. Но началото е сложено през септември. — Баидр върна папката на Каридж. — Направи ми подробен анализ на тази компания.

— Разбрано, шефе. — Тръгна към вратата. — Нещо друго?

Баидр поклати глава.

— Предложи на французите кафе. Аз ще изляза след няколко минути.

Когато вратата се затвори зад Каридж, Баидр се изправи, отвори френските прозорци зад бюрото си и излезе на терасата.

В чистия утринен въздух се усещаше наближаващата зима. Баидр си пое дълбоко дъх и го задържа в гърдите си. В далечината планините се извисяваха в ясно синьозелено, снегът вече украсяваше върховете им. Баидр хвърли поглед надолу към града, който тъкмо се разбуждаше. По улиците се долавяше оживление.

Женева. Всичко беше тук. Парите, властта, дипломацията, търговията. Тъкмо тук трябваше да се спечели битката, а не на бойните полета на Близкия изток. Банките и търговските кантори на този чудноват старинен швейцарски град създаваха илюзията, че са над съперничеството и борбите, но желаят да печелят от всяка промяна на вятъра, независимо откъде духа той.

Баидр се върна обратно в стаята и се огледа. Апартаментът в хотела бе нает целогодишно и изпълняваше целта си при редките му престои. Но отсега нататък не се знаеше как ще бъде. През следващата година щеше да прекарва по-голяма част от времето си тук. Не беше достатъчно голям, достатъчно пищен за приемите, които щеше да устройва.

Колкото повече мислеше, толкова по-разумно му се струваше. Не би било прахосничество да си осигури постоянна база тук. Освен това зимният сезон в Швейцария винаги е добър. Целият свят се стичаше между Сен Мориц и Гщаат. Сигурен беше, че на Джордана ще й хареса — партитата, светският живот, зимните спортове.

Напомни си да й се обади по-късно и да й съобщи за решението си. Също и Каридж да уведоми брокера по недвижими имоти, че търси къща в Женева и вила в Гщаат. Сигурен беше, че бързо ще намери нещо. С пари нещата се уреждат лесно.

Изправи се пред огледалото и се огледа. С бялата риза и тъмен панталон изглеждаше по-скоро европеец отколкото арабин. Отиде до килера-дрешник и излезе с роба, преметната на ръката. Бързо навлече тъмнокафявата мишла и заметна на главата си бялото парче плат, поръбено с черно платно, което се спускаше до раменете му. Отново се огледа. Този път кимна доволен. Сега имаше вид на арабин. Усмихна се и се запъти към вратата. Имаше известни предимства в облика на чужденец. Особено когато предстояха преговори с французите, които смятаха, че превъзхождат всички на тази земя.

— Ние сме малка страна, мосю Дюшан, — каза Баидр на френски, — напълно затворена и лишена от излаз на морето, освен по благоволение на съседите ни, така че би трябвало много добре да схванете нашия проблем. Водата. Имаме петрол, но нямаме вода. Много пъти съм чувал моят принц да казва, че с готовност би заменил излишните ни петролни кладенци с водни. Ако имаме вода, страната ни ще разцъфти.

Дюшан погледна съдружника си и кимна с разбиране.

— Мосю Ал Фей, Франция винаги е била сред първите държави в света, които разбират трудностите на страните от Близкия изток и желанието им за самоопределение и свобода. Публично осъдихме експлоатацията на ресурсите ви и показахме, че поддържаме вашата кауза, което често ставаше в ущърб на отношенията ни с великите сили и в противоречие със световното обществено мнение. Не си ли спомняте, че по време на предишния конфликт през шейсет и седма отказахме на Израел доставка на петдесет реактивни бомбардировача Мираж?

— Спомням си. — Но не добави, че Франция не само отказа доставката на Израел, но отказа да върне на Израел и стоте милиона долара, които бяха изпратили за самолетите. Все пак не се сдържа да направи един намек. — Откакто така щедро дарихте свободата на Алжир, не преставате да бъдете в предните редици на онези страни, които признават великия принцип на арабското самоопределение.

За миг по лицето на французина пробяга израз на неудобство, но после изчезна.

— Сега Франция е готова да изпълни каквито и да е поръчки за военно снаряжение за арабските страни. Фабриките ни работят с пълен капацитет — строят самолети, бронетранспортьори, танкове, почти всичко, от което арабският свят се нуждае, за да докаже способността си да се защитава.

Баидр се усмихна вежливо.

— Радвам се. Със сигурност ще предам това на комитета. Както ви е известно, аз не се занимавам с военните доставки. Нямам нищо общо с тях. Работя в областта на индустриалното развитие. Много бих се заинтересувал, ако предлагате машина, която произвежда вода.

— Съществуват заводи, които произвеждат вода, но за съжаление изискват вода, за да действат.

Баидр се направи на наивен.

— Така ли?

— Атомни обезсоляващи заводи. Скъпи са, но вършат работа. За съжаление вашата страна няма излаз на море.

— Това е вярно, но ние имаме споразумение със съседите си — Сирия, Ирак, Йордания, Саудитска Арабия — да развиваме водопроизводителни източници за общото ни благо.

— Вие представяте ли и тях? — запита французинът.

— В това отношение арабският свят за първи път е единодушен. Ние ще изграждаме заедно индустриалния и селскостопанския си потенциал. Например стигнахме до нова спогодба с „Фиат“ от Италия да произвеждаме версия на техен модел. Заводите ще бъдат пръснати в различни държави, така че работниците във всяка от тях ще бъдат облагодетелствани.

— Много похвално — каза сухо французинът.

— Естествено, на нас ще ни струва повече да произвеждаме сами тези коли, отколкото да ги внасяме. Но тъй като не се интересуваме толкова от печалбата, колкото от това да постигнем някаква самостоятелност, според нас си заслужава. В момента преговаряме и в други области като домакински прибори и телевизори. Изумително е колко много може да се постигне, когато човек желае да действа.

— Според вашите изчисления колко повече ще ви струва да произвеждате тези неща, вместо да ги купувате? — запита Дюшан.

Баидр вдигна рамене.

— Петдесет процента, сто процента. Какво значение има? Имаме парите, за да заплатим. Можем да си го позволим.

Французинът млъкна за малко. Когато заговори, сякаш не беше така самоуверен както преди.

— За нас интерес представлява индустриалната ви програма. Сигурен съм, че ще открием много проекти, които ще бъдат доходни и за двете страни. Нашата лека промишленост е на второ място в Света.

— Радвам се да го чуя. Това, което специално ме привлича, са плановете ви за атомни обезсолители на водата. Тази област със сигурност заслужава усилени изследвания и в някое от тях несъмнено бихме могли да работим заедно.

— Може би това е най-скъпият проект от всичките — бързо додаде Дюшан.

— Както ви казах, парите нямат значение. Само в моята малка страна доходът от петрол е повече от един милион долара на ден. Като умножите тази цифра по останалите арабски страни, сумата става астрономическа.

— Франция не е бедна страна. Разполагаме с толкова долари, от колкото се нуждаем. Всъщност повече от достатъчно.

— Имам представа за това, но има и други разменни средства. Тъй като не се занимавам с политика, препоръките ми ще бъдат приети, когато се направят изчисленията.

Французинът го погледна неотстъпчиво. И двамата знаеха за какво говори Баидр. Петролът беше в основата на пазарлъка, но не за пари, а с цел коопериране.

— Мосю Ал Фей — каза той, — нямам думи да изразя колко съм доволен, че открихме една област, в която можем да си сътрудничим. Бъдете сигурен, че ще дойда отново при вас с няколко съвсем конкретни предложения.

Баидр се изправи.

— Ще ви очаквам с голямо нетърпение. — Французинът също стана. Баидр се поклони официално и направи обичайния арабски жест за довиждане. — Вървете си в мир.

Щом французинът си тръгна, Каридж се върна в стаята.

— Тук започват да се тълпят — каза. — Заприлича на едно малко ООН — има германци, италианци, румънци, норвежци.

— Мълвата бързо се разнесе, нали? Каридж кимна. Бяха пристигнали едва предишния ден.

— Приличат на кучета около разгонена кучка.

Баидр се засмя.

— По-добре се обади в банката и виж дали не могат да ни услужат с няколко секретарки. А после изготви приемен график. Ще трябва да се срещнем с всички.

— Защо? Само някои от тях ще могат да ни предложат нещо.

— Знам, но няма значение. Точно сега всички са в шок заради ембаргото. Все още не им се вярва. Когато стигне до съзнанието им, ще изпаднат в паника и ще се разгневят. Едната страна на нашата дейност е да поддържаме максимален брой приятели.

— Правилно, шефе. — Каридж тръгна към вратата.

Баидр го спря.

— Дик, набери ми мисис Ал Фей. Тя е в Бейрут в дома на баща ми.

— Разбира се. — Вратата се затвори зад него, а след миг звънна телефонът. Швейцарската телефонна служба се гордее с бързината си. Джордана беше на телефона.

— Как са децата? — запита той. Джордана отговори глухо.

— Добре.

— Харесва ли им училището?

— Не знам дали им харесва или не, но ходят.

— Много ли си заета?

Последва мълчание.

— Сигурно се шегуваш — каза тя. — Намирам се в Бейрут. Абсолютно няма какво да правя.

— Тогава вероятно не ще имаш нищо против да дойдеш тук и да ми помогнеш. Реших да взема къща в Женева и вила в Гщаат, а ще бъда много претрупан, за да се занимавам с това.

— Баидр, истина ли е?

— Защо да не е истина? Струва ми се, че в близко бъдеще ще прекарваме доста време тук. Ще дойдеш ли?

Тя се засмя.

— Със следващия самолет.

— Добре. — Усмихна се на телефона. — Обади се с кой полет и ще изпратя Джабир на летището да те посрещне.

Щом връзката прекъсна, Дик влезе в стаята. На лицето му бе изписан странен израз.

— Навън има едно момиче, което иска да ви види.

Изведнъж Баидр се ядоса.

— Много добре знаеш, Дик — обърна се към него остро, — днес имам твърде много работа, за да се занимавам с момичета. Отпрати я.

— Вече го направих, сър, — настоя Дик, — но тя се върна след няколко минути с Джабир. Той твърди, че бихте искали да я видите.

У Баидр заговори любопитството. Обикновено Джабир никога не се замесваше с жените.

— Коя е?

— Не знам, сър. Нито тя, нито Джабир ми казаха име. Искат да ви изненадат.

Баидр помисли за миг. Трябва да е нещо важно. Джабир не се включваше в никакви игри.

— Окей, ще я приема — рече. — Но съвсем за кратко. И кажи на Джабир, че го правя само заради него и това няма да се повтори.

— Да, сър.

Баидр отиде до бюфета и напълни чаша с кафе. Взе я в ръка и тръгна с нея към бюрото си. Чу, че вратата зад него се отваря и се обърна.

Една млада жена стоеше на прага почти свенливо. Баидр я погледна. У нея имаше нещо смътно познато. Беше красива, лицето й беше с почти сърцевидна форма, имаше тъмносини очи и лъскава черна коса, която падаше върху раменете й. Беше облечена с риза и джинси, както повечето млади хора, но съзря, че фигурата й е хубава. Забеляза, че някакъв страх се прокрадва в ъгълчетата на тъмносините очи. Изведнъж всичко си дойде на мястото.

— Лайла!

Трепетна усмивка цъфна на лицето й.

— Здравей, татко — каза тя нежно. Той прекоси стаята и я прегърна.