Харолд Робинс
Пиратът (40)

СЕДМА ГЛАВА

Баидр вдигна телефона. Гласът на Юсеф звучеше весело.

— В хотела съм тук, в градчето, и имам нещо много специално за теб от Париж — каза. — Ще дойдеш ли да вечеряме?

— Едва ли ще мога.

— Шефе, познаваш ме. Когато казвам, че е нещо специално, наистина е така. Има невероятно тяло и е луда, абсолютно луда. Няма нещо, за което да си помислиш, и тя с удоволствие да не го направи.

— Отлага се. Друг път. Някои хора ще дойдат тук на вечеря.

— Може би сутринта.

— Също изключено. Тук в къщата имам няколко срещи сутринта.

— Тогава кога искаш да ме видиш? — запита Юсеф. — Утре на обяд?

— Целият ден съм зает. Трябва да стане довечера.

— Довечера? — загрижена нотка се появи в гласа на Юсеф.

— Да. Гостите сигурно ще си тръгнат до среднощ. Бъди тук в дванайсет и половина, да речем.

— Сигурен ли си, че не искаш да дойдеш? — предложи Юсеф. — Момичето ще се разочарова много. Казах й колко си страхотен.

— Купи й нещо от бижутерския магазин в хотела, предай й поздравите ми и й кажи, че аз съм толкова разочарован, колкото и тя.

— Окей, шефе. Довечера ще се видим. Дванайсет и половина, нали?

— Добре — заключи Баидр и затвори телефона. Все още седеше сред мрака на библиотеката, когато влезе Джордана.

— Момчетата си лягат — каза. — Питат дали ще се качиш, за да им пожелаеш лека нощ.

— Естествено — съгласи се той, изправяйки се. Мина покрай нея, но ръката й го спря.

— Има ли нещо? — запита тя, гледайки го в лицето.

— Защо смяташ така?

— Изглеждат разтревожен. Кой се обади?

— Юсеф. Ще дойде да се видим след като гостите ни си тръгнат.

— Аха.

— Ще дойде сам. Налага се да говорим нещо важно във връзка с бизнеса.

Тя млъкна.

— Не ти е симпатичен, нали?

— Никога не съм го харесвала — отговори тя. — Знаеш го. Прилича на повечето мъже, които те обкръжават. Събират се като хищни лешояди с надеждата да оберат огризките. Междувременно ти се подмазват, като че ли си някакъв бог. Има още един, когото срещнах два пъти — първия път на яхтата, а втория — в Калифорния, след като ти си тръгна. Али Ясфир. И той е такъв.

— Не знаех, че е бил в Калифорния — отбеляза Баидр.

— Беше. Видях го да влиза във фоайето на „Поло“ тъкмо когато си тръгвах. Беше с Юсеф. Не посмях да им обърна гръб.

Той се загледа в нея. Странно, че тя свързваше двамата. Знаеше повече, отколкото той предполагаше.

— По-добре се качи — подкани го тя. — Момчетата чакат и няма да имаш много време да се облечеш, преди да пристигнат гостите.

— Окей.

— Баидр…

Той отново се обърна.

— Благодаря ти.

— За какво?

— Децата никога не са били тъй щастливи. Знаеш ли, че през последните две седмици ти прекара повече време с тях отколкото през последните три години. Радват се, че баща им е тук. И аз също.

— И аз се радвам.

— Надявам се да продължи по-дълго. — Тя сложи ръка на рамото му. — Отдавна не е било като сега.

Той не помръдна.

— Смяташ ли, че по-често ще имаме такива периоди? — запита тя.

— Ще видим. Винаги има много работа.

Тя отдръпна ръката си. Нарочно внимаваше лицето й да не изрази нещо.

— По-добре побързай — каза, отвръщайки се от него. — Трябва за последно да проверя подготовката на вечерята.

Загледа се в нея, докато тя прекосяваше стаята и излизаше през вратата към салона. Чак след като я изгуби от очи, излезе в антрето и се изкачи по стълбата към стаята на момчетата.

Бяха седнали в леглата си и го чакаха. Той им заговори на арабски:

— Хубаво ли прекарахте днес?

Отговориха му на същия език почти в един глас.

— Да, татко.

— Майка ви ми каза, че искате да ме видите.

Децата се спогледаха.

— Ти му кажи — рече Мохамед.

— Не — отговори Шамир. — Ти. Ти си по-голям.

Баидр се засмя.

— По-добре някой от вас да се престраши, защото трябва да отида и да се облека.

— Попитай го. — Шамир молеше настойчиво брат си.

Мохамед погледна баща си. Очите му бяха широко отворени и сериозни.

— Тук ни харесва, татко.

— Радвам се.

Мохамед се взря в по-малкото си братче, търсейки поддръжка.

— И на мен ми харесва — обади се Шамир с тънкото си гласче. Хвърли поглед към брат си на другото легло. — Сега вече можеш да го питаш.

Мохамед си пое дълбоко дъх.

— Искаме да живеем тук, татко. С теб.

— А какво ще кажете за Бейрут?

— Там не ни харесва, тате — бързо отвърна Мохамед. — Няма какво да правим там. Няма нито сняг, нито нищо.

— А училището?

— Арабският ни сега е много по-добър, татко — светкавично се намеси Шамир. — Мислехме си дали не можем… — Гласът му заглъхна. Хвърли страхлив поглед към Мохамед.

— Мислим си — поде Мохамед — дали не може ли да пренесем училището тук? За да бъдем на сняг и пак да се подготвяме.

Баидр се засмя.

— Не е толкова лесно.

— Защо? — запита Шамир.

— Не може да се пренесе цяло училище. А какво ще правят останалите ученици? Няма да имат училище, в което да ходят.

— И тях ще ги вземем — каза Мохамед. — Обзалагам се, че и на тях тук ще им хареса повече.

— Гувернантката ни твърди, че ти си способен да направиш каквото поискаш — продължи Шамир.

Баидр се усмихна.

— Е, тя греши. Има някои неща, които дори аз не съм способен да направя. И това е едно от тях.

Забеляза разочарованието на лицата им.

— Знаете ли, обаче какво ще направя? — добави.

— Какво? — попита Мохамед.

— След около два месеца имате друга ваканция — каза. — Тогава пак ще ви доведа тук.

— Но може би снегът ще се е стопил — възрази Шамир.

— Няма. Обещавам ви. — Коленичи и целуна последователно двамата. — Хайде сега, спете. Ще говоря с инструктора по ски. Може утре да ни заведе на северния склон.

— Където карат големите момчета ли? — възбудено запита Мохамед.

— Да, но трябва да обещаете, че ще бъдете двойно по-внимателни.

— Обещаваме, татко — отвърнаха двамата едновременно.

— Тогава лека нощ.

— Лека нощ, татко — отговориха. Той тръгна към вратата.

— Татко — обади се Мохамед зад него.

— Да?

— Забравихме нещо. Благодарим ти, татко.

Той се закова за миг.

— Аллах да ви пази, синове мои. Спете добре.

Джордана чакаше в антрето, когато излезе от спалнята им.

— Заспиват ли?

Той се усмихна.

— Почти. Знаеше ли какво искат да ме питат?

— Не. Не ми казаха, само твърдяха, че е важно. Той тръгна по коридора към техните стаи. Тя вървеше до него.

— Казаха, че искат да живеят тук. Не желаят да се връщат в Бейрут.

Тя не отговори.

— Дори ме помолиха да преместя тук училището заедно с всички деца. — Засмя се. — Човек никога не знае какви шантави идеи хрумват на децата.

— Не са чак толкова шантави — отговори тя. — Не и когато децата знаят какво искат.

— А какво е то?

Тя го погледна в очите.

— Те те обичат — каза. — Ти си им баща и никой не е в състояние да те замени. Искат да живеят с теб.

— Не си ли им обяснила, че имам много работа? Сигурно ще могат да го разберат.

— Не е толкова лесно, колкото ти се струва — отвърна тя. — Как ще обясниш на едно дете, че слънцето на небето, на което се дължи животът, не може да ни огрява всеки ден?