Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Pirate, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,2 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
vens (2008)
Допълнителна корекция
didikot (2009)

Издание:

Харолд Робинс. Пиратът

ИК „Фама“, София, 1993

Художник: Александър Петров

Редактор: Мария Коева

Художник: Александър Петров

Технически редактор: Олга Стоянова

ISBN: 954-597-011-1

История

  1. — Добавяне

ТРЕТА ГЛАВА

Първата мисъл, която мина през главата на Лайла, когато Джордана влезе в стаята, беше колко е красива. Висока, с руса коса с меден цвят, със загорял калифорнийски тен, със стройно тяло и дълги прекрасни крака. Тя беше всичко, което една арабка никога не можеше да бъде. За един миг разбра защо баща й е постъпил така. Старите горчилка и враждебност избликнаха, но Лайла направи всичко възможно да не проличат в погледа й, когато Джордана се приближи към нея.

— Това е Лайла — заяви гордо Баидр. Погледът на Джордана беше ясен и прям, усмивката й — искрена и топла. Тя протегна ръка.

— Толкова се радвам най-после да те видя. Баща ти ми е говорил често за теб.

Лайла пое ръката й. Здрависването на Джордана беше сърдечно, както и приветствието й.

— И аз също се радвам, че се срещаме — изрече Лайла с неудобство.

— Баидр ми каза, че имаш намерение да останеш с нас.

— Ако не ви преча.

— В никакъв случай — увери я Джордана. — Напротив, радвам се. Сега може би ще има с кого да си говоря, когато го няма. Той пътува много.

— Знам — отвърна Лайла. Погледна баща си. — Съжалявам. Малко съм уморена. Нали няма нищо лошо, ако не остана за вечеря, а си легна?

Баидр хвърли бърз поглед към Джордана, а после отново към Лайла.

— Разбира се.

— И ти не ми се сърдиш, нали? — запита тя Джордана. — Освен това сигурно има много неща, за които да си приказвате.

— Нямам нищо против — отговори Джордана.

— Тогава лека нощ.

— Лека нощ.

Когато вратата се затвори зад нея, Баидр се обърна към Джордана.

— Как ти се струва? — запита.

— Мисля, че не ме харесва.

— Откъде знаеш? — В гласа му пролича изненада. — Тя дори не те познава.

— Дъщеря ти ревнува.

— Не ставай глупава — каза той раздразнен. — От какво може да ревнува? Аз я поканих да остане, нали?

Джордана го погледна. Има някои неща, които мъжете никога няма да разберат. Но си спомни с колко силно чувство за собственост имаше самата тя по отношение на баща си и какво изпита, когато го видя за пръв път с новата му жена.

— Всъщност няма значение — каза тя. — Радвам се заради теб.

Той не отговори.

— Много хубаво момиче — добави.

— Да.

— Защо така внезапно е решила да напусне училището?

— Каза, че усеща как животът минава — Отговори той. После се изсмя. — На деветнайсет години.

— Не е смешно — рече тя. — Разбирам я.

— Така ли? — Той се изненада. — Тогава вероятно ще можеш да ми обясниш защо след всичките тези години така изведнъж пожела да ме види?

— А защо не? Ти си неин баща. Момичетата имат много специално отношение към бащите си.

Той помълча.

— Би трябвало да се обадя на майка й и да я уведомя.

— Имам някакво чувство, че не бива да го правиш. Че майка й вече е в течение.

— Кое те кара да мислиш така?

— Баща ти ми каза, че е прекарала почти цялото лято с майка си и че само преди няколко седмици е тръгнала от Бейрут. Майка й вероятно знае къде е.

Той се втренчи в нея. Странно. Лайла му бе внушила, че идва от училище. Не спомена, че си е била вкъщи. Зачуди се защо е скрила, но реши да не споделя с Джордана.

— Смятам да се обадя на баща ми — каза, — ще го накарам да поговори с майка й.

Джордана се усмихна. В някои отношения беше съвсем прозрачен. Не искаше да разговаря с предишната си жена.

— Момчетата питат дали могат да дойдат, когато имаме къща. Никога не са играли на сняг.

Баидр се засмя.

— Кажи им, че ще дойдат още първия ден, когато завали сняг.

 

Дик Каридж се облегна на стола и свали очилата си за четене. Извади една кърпичка от кутията върху бюрото и завъртайки стола с гръб към силната лампа, започна бавно да бърше стъклата. Около прозореца се гонеха големи бели лениви снежинки.

Прекараха в Швейцария почти месец преди да завали сняг и Баидр, верен на думата си, извика момчетата да дойдат още същия ден. В момента заминаха за уикенда в Гщаат. Той остана в Женева, за да свърши натрупаната работа. Тази сутрин Баидр се обади в много добро настроение. Децата наистина се забавляваха.

Каридж се усмихна. Бащите много си приличаха, независимо от произхода си. Баидр изпитваше същото, каквото той със своите синове. Отново се извъртя към бюрото и погледна снимките на жена си и синовете си. Снимката, направена в Калифорния, внезапно го накара да се почувства много самотен. Бяха далеч от снега в Швейцария.

Чу отключването на външната врата откъм помещението, което той и Баидр използваха като канцелария, когато семейството беше в голямата къща в Женева. Погледна часовника. Беше два часът сутринта. Чу чаткане на токчета по мраморния под на входното антре. Несъмнено ходеше жена. Трябва да е Лайла. Тя единствена от семейството не отиде в Гщаат. Смотолеви нещо, че в събота има извънредни часове в училището, но не отиде на тях. Вместо това остана в стаята си до следобед, после излезе и едва сега се връща.

В нея имаше нещо особено, мислеше си той. Независимо от външната привлекателност и явното желание да помага той усещаше известна резервираност, някаква сдържаност в пресметливия й поглед. Понякога съзираше в очите й обида, особено от Джордана, макар че очевидно се опитваше да я скрие.

Стъпките стигнаха до стълбата и се заизкачваха, после спряха. Дръжката на вратата се раздвижи.

— Влез — извика той.

Вратата се отвори и Лайла застана на прага, облечена с неизменните джинси. Понякога се чудеше дали има други дрехи.

— Не исках да ви безпокоя. Под вратата се виждаше светлина.

— Няма нищо. Не ме безпокоите. В момента и без това си почивах.

Тя влезе в стаята и той забеляза как снежинките върху косата и дрехите й се топят.

— Откакто татко замина вчера сутринта, непрекъснато работите.

Той се усмихна.

— Това е единствената ми възможност да наваксам с преписките. Когато той е тук, нямам много време за тях.

— Никога ли не почивате?

— Разбира се, че го правя. Когато преди няколко месеца бяхме в Калифорния, прекарах цяла седмица със семейството си.

— Но оттогава — настояваше тя — нямате време за себе си дори през уикендите.

— За какво? — запита той. — Няма нищо, което бих искал да върша.

— Бихте могли да излезете на вечеря. Или пък на кино.

— По-скоро бих работил. Не обичам да ходя сам на такива места.

— Няма защо да сте сам. В Женева има много момичета, които чакат срещи.

Той се изсмя.

— Навсякъде има много момичета. Но вие забравяте, че съм женен мъж.

— Баща ми също е женен, но това не го спира — каза тя.

Той я погледна остро, недоумявайки какво знае.

— Има някои неща, които баща ви трябва да прави — намеси се бързо. — Това е част от работата му.

— Така ли? За него съм чувала много истории. — Той мълчеше.

— Чувала съм истории и за Джордана. — Погледът й беше предизвикателен. — Това също ли е бизнес?

Той я изгледа хладно.

— Винаги се намират хора, които клюкарстват. Повечето от тях не знаят какво говорят. Разбрах, че най-важният принос, който мога да имам към бизнеса на баща ви, е да си гледам работата.

Тя се изсмя.

— Разбирам защо татко има такова доверие във вас. Вие сте му верен.

— Той ме е наел — каза твърдо Каридж. — Уважавам го много.

— А той харесва ли ви? — запита го остро. Той отговори бързо и прямо.

— Да.

— Дори и да не ви дава свободни дни.

— Въпрос на личен избор — отвърна той спокойно. — Ако предпочитам да не ги взимам, това е моя работа.

Тя заобиколи бюрото му и погледна купчината преписки.

— Парите купуват много неща, нали? — Прозвуча като твърдение, а не като въпрос. — И вие робувате на системата като всички.

— Единственият по-добър начин да си печели човек прехраната — отговори й той на арабски — е да има богат баща.

Той забеляза гневната мълния в очите й и разбра, че ударът му е попаднал в целта.

— Аз не трябва… — И спря внезапно.

— Вие какво не трябва? — запита той меко. Самоконтролът бързо замени гнева. Тя се усмихна.

— Нищо. Къде се научихте да говорите толкова добре арабски?

— Вкъщи.

Тя се изненада.

— Смятах, че сте американец.

— Аз съм американец — усмихна се той. — Но родителите ми са дошли от Йордания. Името им е било Курейджи. Преди да се родя, баща ми го променил на Каридж, тогава той отворил първия си ресторант. Сметнал, че американците по-лесно ще казват „Каридж хаус“, а не „Курейджи хаус“.

— Родителите ти живи ли са?

— Не.

— Не искаха ли да се приберат в родината си?

— Искаха.

— Може би по-добре, че не са се прибрали — додаде тя бързо. — Поне докато евреите бяха пред прага им.

Той я погледна и не отговори. Истинската трагедия беше, че те всъщност се бяха върнали. Ако не бяха го сторили, вероятно щяха още да са живи.

Тя прие мълчанието му за знак на съгласие.

— Няма винаги да бъде така. Скоро ще се отърват от евреите. Ние направихме почти същото, но ни предадоха.

— Кой?

— Някои от нашите. Хора, които мислеха само за парите си, за власт. Ако не бяха ни спрели, щяхме да пометем евреите в морето.

— Все още не разбирам кои са тези хора.

— Ще разберете — каза тя и изведнъж стана тайнствена. — Много скоро. — Усмихна се и промени темата. — Искате ли да направя кафе?

— Много мило от ваша страна. Но не искам да ви създавам главоболия.

— Нищо не ми коства. Освен това и на мен ми се пие. Американско или турско?

— Турско — отговори той, макар че далеч повече предпочиташе кафе, приготвено по американски.

— Добре — каза тя и тръгна към вратата. — Веднага се връщам.

Той се втренчи във вратата, след като тя излезе. Държеше се странно. Само ако можеше да открие какво точно мислеше. Без определена цел взе следващата папка от купчината. Беше докладът, който Баидр бе поискал за „Арабски кукли ООД“. Погледът му се замъгли и я остави отново върху бюрото. Беше по-уморен, отколкото си мислеше. Можеше да почака докато изпие кафето.

Мина почти четвърт час, докато тя се върна. Когато я видя, зяпна от изненада. Беше се преоблякла. Вместо вечните джинси беше с бял кафтан, обточен със златен ширит, който започваше от деколтето и продължаваше покрай копчетата, съединяващи двете части. През отворите на кафтана се провиждаше златистото й загоряло тяло и беше ясно, че не носи нищо под дрехата.

Постави сребърния поднос върху малка масичка пред канапето. Докато сипваше кафето, бялата пара се издигаше и кръжеше над малките чашки. Взря се в него.

— Можете да станете от бюрото и да дойдете за кафето — рече. — Обещавам да не кажа на баща ми.

Той се усмихна и се изправи.

— Нещо ми подсказва, че не бихте го направили.

— Точно така.

Седна на канапето до нея. Тя взе чашка и му я подаде.

— Опитайте го.

Той отпи послушно. Сладостта почти го задави. Той пиеше кафе без захар.

— Достатъчно ли е сладко?

— Идеално — отговори той с каменна физиономия. Тя се усмихна доволна. — Обичам кафето много сладко.

— Пушите ли? — запита тя.

— Имам цигари върху бюрото — каза той и понечи да стане.

Тя го спря с ръка.

— Нямах предвид такива.

— О! — възкликна той и я погледна. — Понякога. Но не когато работя.

Тя отвори малката сребърна кутия, която лежеше върху подноса до каничката с кафе.

— Не смятате ли, че сте работили достатъчно за днес?

Той погледна хубаво оформените цигари.

— Джабир ми ги даде — довери му тя. — Той има най-добрия хашиш в града. Завива ги специално за баща ми.

— Знам — отговори той.

Тя взе една цигара и драсна клечка кибрит. Задържа пламъка за малко, докато изгори сярата, а след това го поднесе към цигарата. Дръпна няколко пъти и му я подаде.

Той я погледна, но не я взе.

— Хайде — настоя Лайла. — Отпусни се малко. До сутринта работата няма да избяга.

— Е, окей — съгласи се той. Пое цигарата от ръката й и вдъхна от нея. След като дръпна няколко пъти, й я върна. — Хубава е — рече.

— Така вече е по-добре — установи тя, пушейки отново. Засмя се. — Знаеш ли, за първи път приличаш на човек.

Той взе цигарата от нея и дръпна. В главата си започна да усеща бучене.

— Как изглеждам обикновено?

Тя се облегна на канапето.

— Извънредно сериозен. Много зает през цялото време. Никакъв израз на лицето. Твърде рядко се усмихваш. Разбираш какво искам да ти кажа.

— Не съм обръщал внимание.

— Много хора не знаят как изглеждат — Извърна тя очи към него. — Знаеш ли, без тези очила ще бъдеш хубав. — Тя свали очилата от лицето му. — Иди до огледалото и се виж.

— Няма нужда. Знам как изглеждам. Всяка сутрин се бръсна.

Тя се разсмя.

— Колко е смешно.

Той се усмихна.

— Така ли?

Тя кимна.

— Знаеш ли, не си толкова лош за американец. Поначало не обичам американците. Но ти си различен. Вероятно защото родителите ти са араби.

Той не отговори.

Тя се загледа в него, после изведнъж се наведе и го целуна по устните. Това го изненада и той не мръдна.

Лайла се отдръпна и го погледна в очите.

— Какво има? Не ти ли хареса?

— Не е това — отговори стеснително. — Все пак аз съм женен мъж.

— Зная, но жена ти е на другия край на света.

— Трябва ли да има някаква разлика?

— А няма ли? — запита го тя, втренчена в него. Той не отвърна. Вместо това дръпна още веднъж от цигарата. Бученето в главата му изведнъж престана и умът му съвсем се избистри. Почувства как всичките му сетива се изостриха. Не усещаше вече умора.

— Какво точно искаш от мен?

Тя го погледна в очите.

— Искам да науча всичко за бизнеса на баща ми. И ти ще ми помогнеш.

— Мога да ти покажа, без да се налага да спиш с мен. — Не й съобщи, че Баидр го беше инструктирал да поощрява интереса й към бизнеса.

Тя не отклоняваше очи от него.

— Обаче искам да спя с теб.

Той посегна към нея, но тя го спря с ръка.

— Почакай малко.

Стана, отиде до бюрото му и изгаси лампата. Стори му се, че плува във въздуха. Обиколи бавно стаята и изгаси всички лампи с изключение на една в най-далечния край. Върна се до дивана, изправена над него разкопча копчетата отпред на кафтана и го остави да се изхлузи на пода.

Той протегна ръце към нея и я прегърна. Почти грубо притисна устни към нейните.

— Спокойно — прошепна тя. — Ти още си облечен. — Започна да разкопчава копчетата на ризата му. — Отпусни се. Нека аз да те съблека.

По-късно, когато стенеше под него, а той се възхищаваше на силата на младото й заоблено тяло и чувстваше мощта на слабините й, които го всмукваха като вакуум, я чу как почти недоловимо започна да скимти.

Той направи опит да проясни съзнанието си, за да разбере какво казва. Това беше една и съща дума, която повтаряше, докато я обхванаха спазмите на физическия и умствен оргазъм: Татко! Татко! Татко!