Харолд Робинс
Пиратът (45)

ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА

Обади се едва на следващата сутрин. Гласът му звучеше на пресекулки по линията, която пукаше.

— Имаме важни въпроси да обсъждаме — рече. — Твърде важни, за да ги разискваме по телефона. Смятам, че една среща ще бъде от взаимна полза.

Гласът на Баидр беше хладен.

— Не е изключено.

— Къде ще ви бъде удобно?

— Аз съм в офиса.

— Едва ли идеята е добра. Моите уважения, но там съществуват много възможности да ни подслушват.

— Ще бъдем сами.

— Само Аллах знае колко подслушвателни устройства са скрити в стените на сградите — каза Ясфир.

— Къде предлагате?

— Взаимно приемливо място, може би някоя пейка в парка срещу вашия хотел.

— Кога ще сте там?

— Мога да дойда след петнайсет минути.

— Ще бъда там. — Баидр затвори телефона. Натисна едно копче на бюрото си. Дик влезе в кабинета.

— Той иска да се срещнем в парка отсреща. Смятащ ли, че нашият специалист по електрониката ще успее да улови оттук разговора с телескопичен микрофон?

— Не знам. Ще опитаме.

— Повикай го тогава. Имаме само петнайсет минути.

Техникът се яви в кабинета след по-малко от десет минути. Баидр го заведе до прозореца и му показа отсрещния парк.

— Ще можете ли да ни запишете оттам?

— Възможно е — отговори човекът. — Това се влияе от много неща. От уличния шум. От движението. Ще ни е от голяма полза, ако останете на едно място.

— Не знам — отговори Баидр. — Много ще зависи от другия.

— Ще опитам. Ще видим какво ще се получи.

Човекът работеше бързо. Проверяваше усилвателите, когато Дик отвори вратата и подаде глава.

— Време е.

Неохотно Баидр се подготви да тръгне. Предпочиташе да изчака още няколко минути, за да разбере дали електронният подслушвател ще заработи, но се страхуваше да не закъснее. Прекоси преходното помещение и стигна до вратата. Джабир се изправи, готов да го последва.

Баидр му направи знак.

— Чакай тук — каза.

Джабир отново седна. Щом вратата се затвори след Баидр, Дик го повика.

— Господарят ти ще бъде в парка отсреща — заяви. — Проследи го, но от разстояние и гледай да не те забележи. Боя се за него.

Джабир кимна и безмълвно напусна офиса. Когато той излизаше от хотела, Баидр вече пресичаше улицата. Джабир застана близо до ъгъла, откъдето можеше да го наблюдава.

След като пресече улицата, Баидр влезе в малкия парк. На първата пейка седеше стара жена, увита добре, за да се предпази от студения есенен вятър, и хранеше гълъбите. Баидр се настани на далечния край на друга пейка. Погледна нагоре и надолу по пътеката. Нямаше жива душа — дори чиновниците, които идваха тук за кратък отдих през обедната почивка липсваха. Запали цигара.

Петнайсет минути по-късно вече пушеше четвъртата цигара и недоумяваше дали Ясфир не го е пратил за зелен хайвер, когато старицата внезапно стана от пейката. Той с любопитно я проследи с очи, докато тя пристъпваше по тротоара извън парка и се качваше на едно такси. Чудно, че толкова зле облечена жена можеше да си позволи такси. В този момент му хрумна една мисъл. Погледна пейката, на която бе седяла. Под торбичката с фъстъци, които беше оставила, имаше лист обикновена бяла хартия. Очите му обходиха напечатаното на машина послание:

Моите извинения, че не се срещнахме, но заминавам извън страната по неотложна работа. Освен това срещата ни нямаше да постигне ефект, тъй като исканията ни са прости и мога да Ви ги предам на този лист. С удоволствие искам да Ви съобщя, че жена Ви и децата Ви пристигнаха благополучно на местоназначението и са добре. Утре сутрин ще получите запис с гласа на жена си, който ще Ви увери в този факт. За да гарантираме продължаващия интерес към тяхното съществуване, ще изпълните следните условия.

1. Всяка сутрин депозит от 100 000 щатски долара да се внася до 12 часа на обяд на сметка №1015 в Застрахователната банка в Женева. Тази сума е за възстановяване на похарчените средства за грижите около Вашето семейство, докато то е наш гост.

2. Разрешете пратките, отменени по-рано, да продължат, както е планирано. Следващата пратка ще бъде след четири дни, считано от днешна дата и тя ще бъде последвана от пратки през ден до края на годината.

3. Трябва да подготвите и подпишете собственоръчно на празен лист ефективно прехвърляне на 50 процента от равностойността на компанията ви. Тази сума, заедно с изплащането на 10 000 000 щатски долара да бъде прехвърлена но указаната по-горе банкова сметка, не по-късно от 5 януари 1974 година.

В случай че изпълните навреме всички горепосочени условия, жена Ви и децата ще Ви бъдат върнати преди 10 януари, навреме за церемонията за провъзгласяване на големия Ви син за принц. Всяко нарушение на поверителния характер на този договор или неточно изпълнение на някое от условията, както са описани, ще доведе до смъртта на някой или на всички членове на Вашето семейство. Като допълнително доказателство за добрата ни воля и за да Ви уверим в задоволителното им състояние, всеки ден в офиса си в Женева ще получавате запис с гласа на жена си, в който тя ще прочита заглавие от парижкото издание на „Хералд трибюн“ от предния ден и ще Ви казва по няколко лични данни за общото им състояние. Разбира се, очакваме помощта Ви във войната с общите ни врагове. Идбах ал-баду!

Беше подписано БРАТСТВО НА БОРЦИТЕ ЗА ОСВОБОЖДЕНИЕ НА ПАЛЕСТИНА.

Баидр бавно се изправи и тръгна към офиса си в хотела. Когато отвори вратата, Дик го очакваше.

— Какво стана? Не видяхме никого и не се чу нищо.

— Никой не дойде — каза Баидр. — Само това намерих — Подаде листа на Дик, който го последва в кабинета.

Мина зад бюрото и се отпусна тежко на стола. Дик продължи да чете, докато специалистът по електрониката събра нещата си и си тръгна.

— Те са луди — заяви Дик, когато свърши. — Няма начин да се съгласите с тези условия.

Уморено Баидр кимна в знак на съгласие. Нямаше начин да изпълни третото и последно условие. Петдесет процента от компаниите му не бяха на негово име. В най-добрия случай чистата стойност на неговия дял беше около двайсет процента.

— Аз го знам и ти го знаеш, но на тях не им е известно. И как да преговаряш с някого, с когото не разговаряш? Когото не виждаш?

— Трябва да го открием. Може би има средство.

— Добре, ще го открием, но това, което ме безпокои, е какво ще стане с децата и Джордана.

— Тогава какво можем да направим? — запита Дик.

— Първо ще уредим този депозит да се внася всеки ден и пратките да продължат както те искат. Така ще спечелим време.

— Тези доставки могат да причинят смъртта на стотици хора в Съединените щати. Не бих искал това да тежи на съвестта ми.

— Нито пък аз. Трябва да намерим начин да спираме доставките от другата страна.

— Как планирате да стане?

— Имам един приятел в Ню Йорк — Пол Гитлин. Той е адвокат, човек с голяма морална сила и силно развито чувство за справедливост. Сигурен съм, че ще разбере в какво положение се намирам и ще се отнесе с уважение към доверието, което му оказваме. Той ще намери начин да спира доставките там и заедно с това да ни защити.

— А после?

— Ще използваме времето си, за да открием къде държат семейството ми и ще го измъкнем. — Стана от стола и тръгна към прозореца. — Уреди банковите депозити и поръчай разговор с Ню Йорк — каза, без да се обръща.

— Да, сър — отговори Дик, тръгвайки към кабинета си.

— Дик?

Дик се извърна.

Баидр го гледаше. По лицето му имаше бръчки, които Дик по-рано не беше забелязвал.

— Обади се на „Униджет“ и ми наеми самолет. Ще взема баща си от Бейрут и заедно ще отидем да се видим с принца. Вероятно има начин да ни помогне.

Старият принц прочете листа и свали очилата си с треперещи пръсти. Сбръчканото му като на сокол лице под гутрата съчувствено се вдигна към Баидр и баща му.

— Тази организация ми е известна — каза. — Това е отцепническа група, изгонена от Ал Фатах поради нихилистични цели.

— Чувал съм, ваше височество — обади се Баидр. — Смятах, че с вашето застъпничество бихме могли да съберем достатъчно подкрепления и да ги принудим да се покажат.

— И тогава как ще постъпиш? — запита принцът.

— Ще ги унищожа! — отговори яростно Баидр. — Те са крадци, изнудвани и убийци. Те унижават и позорят каузата, на която претендират, че служат.

— Всичко, което казваш, сине мой, е вярно. Но ние нищо не можем да сторим.

— Защо не? — запита Баидр. Правеше всичко възможно, за да сдържа гнева си. — Става дума за вашия наследник, за наследника на трона ви, чийто живот е в опасност.

Очите на стария човек бяха слаби и сълзяха, но мислите му бяха ясни и точни.

— Той още не е мой наследник. И няма да бъде, докато аз не го провъзглася.

— Така че вие не ни предлагате никаква помощ? — попита Баидр.

— Не мога официално — отговори принцът. — Както и никой друг държавен глава, при когото би могъл да отидеш. Тази организация, която се нарича Братство, получава достатъчна подкрепа от някои среди. Дори Ал Фатах смята да ги остави да правят каквото искат. — Вдигна листа и го подаде на Баидр.

Баидр го пое безмълвно.

— Неофициално можете да откриете къде тези демони държат семейството ти и можеш да поискаш от мен колкото хора и колкото пари са необходими, за да ги освободиш.

Баидр се изправи с натежала душа.

— Благодаря за благодеянието ви, ваше височество — каза чинно. Беше сигурен обаче, че няма смисъл. Без официална помощ никога нямаше да ги открият.

Докато му подаваше ръката си, старият принц въздъхна.

— Ако бях млад — каза, — щях заедно с теб да ги търся. Бог да ти помага, сине мой. Ще се моля на Аллах за спасението на твоите обични.

Когато излязоха от големия палат на ослепителното слънце, Дик ги очакваше в лимузината с климатична инсталация. Видя ги, че вървят към колата.

— Какво каза? — запита.

— Той нищо не може да направи — отговори бащата на Баидр.

Когато колата тръгна, Баидр се загледа през прозореца.

— Безнадеждно е — каза тихо. — Никой нищо не може да стори. Никой не иска да ми помогне.

Дик мълча дълго. Толкова години преживени рискове. Цялата работа, всички усилия, за да стигне той дотук, щяха да отидат на кино. Но има някои неща, които са по-важни от работата. Като живота на невинни деца. Спомни си за своите две и си представи как би се чувствал, ако те бяха в такова положение. Всъщност това реши въпроса.

Обърна се към Баидр така, че да го гледа.

— Знам за едни, които ще ви помогнат — продума.

— Кои?

Дик изговори тихо:

— Евреите.

Баидр се изсмя горчиво.

— Защо ще искат да ми помогнат? Аз съм по рождение техен враг.

Шамир се взря в сина си.

— Хората не се раждат врагове. Това е нещо, на което се научават по-късно.

— Каква е разликата? — отвърна саркастично Баидр. Обърна се към Дик. — Защо биха ми помогнали? — запита отново.

Дик го погледна право в очите.

— Защото аз ще ги накарам — каза тихо. Баидр замълча. После изпусна лека, уморена въздишка.

— За тях ли работиш?

Дик кимна.

— Да.

— Не си евреин — каза Баидр. — Тогава защо?

— Родителите ми се върнаха да живеят в Йордания — започна да разказва Дик. — Един ден мъж на име Али Ясфир ги посетил и поискал от тях да позволят неговата организация да използва селото като база. След няколко месеца, през които изнасилили три момичета и се погаврили с много други, селяните поискали да ги изгонят. Но федаините отговорили с убийства. Лично Али Ясфир водел хората си от къща на къща и систематически прочистил селото. Само едно малко момченце и две момичета успели да избягат. Те ни разказаха истината, докато федаините шумно прокламираха последното зверство на евреите. Двете момичета с очите си видели как Али Ясфир собственоръчно заклал майка ми и баща ми.

— И сега, след като си ме предал — каза Баидр с горчивина, — смяташ, че те ще ми помогнат?

Дик открито издържа погледа му.

— Не по тази причина. А тъй като и двамата вярваме, че арабите и евреите могат да живеят и работят в мир. Хора като Али Ясфир убиват тази възможност. Те са нашите врагове. И трябва да бъдат унищожени.