Харолд Робинс
Пиратът (38)

ПЕТА ГЛАВА

Али Ясфир влезе в кафенето на отсрещната страна на улицата, което се падаше срещу хотел „Президент Уилсън“. Погледна часовника си. Беше почти шест часът и заведението беше пълно с хора, излезли от работа и седнали на чашка, преди да се отправят към домовете си извън града. В дъното на помещението откри една тиха маса до стената, поръча си кафе и се приготви да чака. Беше му казала, че едва ли ще успее да се измъкне преди шест. Разтвори парижкото издание на „Хералд трибюн“.

Във вестника имаше много статии за паниката в Съединените щати, причинена от петролното ембарго. В началото страната беше в състояние на объркване. Хората не можеха да повярват, че това действително се случва с тях. Но по-късно се съвзеха и започнаха да търсят начини да увеличат резервите си. Нямаше много възможности. През зимата наистина щяха да усетят лишения. До пролетта, когато осъзнаят, че ще им са нужни пет години, за да разработят отново собствените си източници на петрол, които бяха оставили да западнат поради евтиния внос, вече ще бъдат на колене и ще молят за милост.

Това щеше да стане, ако арабите успееха да запазят единството си. Вече започваха да се появяват пукнатини в бронята. Носеха се слухове, че петролните танкери, натоварени за Америка, се промъкват през залива Оман и идват не само от Иран, а също и от Обединените арабски емирства, Кувейт, дори от Саудитска Арабия. Той никога за момент не се съмняваше в слуховете. Всички тези страни бяха свързани с Америка не само с чувства, а с хладни, твърди нари. Инвестициите им в американската икономика бяха големи, но те не смееха да се намесват много от страх, че това ще доведе до пълната им загуба. Фактът, че собственият им интерес пречеше за пълната свобода на арабския свят не означаваше нищо за няколкото избраници, които управляваха тези страни. Те само използваха кризата, за да увеличат собствената си власт и богатство. Хора като Ал Фей — вероятно най-лошият от всички — би трябвало да бъдат прочистени, преди арабите да заемат полагаемото им се място под слънцето. Това, което даваха за движението, беше като някакво подаяние в сравнение със собствените им печалби.

Пророкът е казал: „Очаквайте деня на Страшния съд.“ А те не бяха готови да чакат много дълго. Вече се крояха планове властта на тези хора да се насочи срещу тях. Скоро щеше да се започне и те щяха да почувстват гнева на онези, които са предали.

Али Ясфир пиеше второто си кафе, когато младата жена влезе и застана пред него. Той безмълвно посочи с ръка стола срещу себе си.

Тя седна и келнерът се появи.

— Кока кола с лимон — поръча. Когато келнерът се оттегли, погледна Ясфир.

— Съжалявам, че закъснях, но ми беше трудно да се измъкна толкова рано.

— Нямаше да те безпокоя, ако не беше важно.

— Разбирам. — Келнерът донесе питието и отново изчезна. — Какво става? — запита.

— Много неща — отговори той тежко. — Може би най-лошото е, че има опасност от заобикаляне на ембаргото.

Тя отпи от колата без да коментира, погледът й беше втренчен в лицето му.

— Съединените щати упражняват голям натиск, за да повлияят на хора като баща ти. Заплашват с конфискация на инвестициите им в Щатите.

— Не съм забелязала нещо подобно. През целия ден съм в офиса. Чета почти всяко листче, което пристига.

— Те не са глупави. Някои неща не се пишат на хартия. Но все пак заплахите съществуват и баща ти им отговаря.

— Как? Баща ми няма нищо общо с разпределението на петрола.

— Но влиянието му в Съвета е голямо. Рано или късно ще се вслушат в неговото мнение и на други такива като него.

Тя запали цигара и вдъхна дълбоко.

— Нещата всъщност не са такива, каквито изглеждат, нали?

Али Ясфир кимна.

— Може да се наложи да предприемем акция по-скоро отколкото си мислехме.

Тя бавно изпускаше дима през устата си.

— Не си ли се променила? — запита той бързо. — Все още ли вярваш в същите неща?

— Не съм се променила. Как бих могла? Все още си спомням колко жестоко постъпиха с нас израелските самолети. Пред мен са мъртвите тела и лица на моите приятели. Видях с очите си непровокираното варварство на израелците. Няма да се отметна от становището си към тях, докато всички те не измрат.

Той леко се отпусна.

— Опасявах се, че американският ти любовник може да е променил схващанията ти.

Тя твърдо срещна погледа му.

— Той не е мой любовник — каза студено. — Аз го използвам, за да имам достъп до бизнеса на баща ми.

— Тогава знаеш за нареждането да се спрат доставките от „Арабски кукли“?

— Да.

— Знаеш ли защо?

— Не съм сигурна, но подозират, че Зиад взима пари и от другата страна. Сега разследват, за да разберат дали е вярно.

— За нас е много важно тези доставки да продължат. Това е главният ни източник на американски долари. Смяташ ли, че имаш достатъчно влияние над американския си приятел, за да се анулира това нареждане?

— Не знам — каза тя със съмнение. — Баща ми го инструктира да спре доставките. — Погледна го. — Ако говоря направо с баща си?

— Не. Баща ти няма представа за тях. Ако сведенията му бяха сигурни, щеше да ги спре. Той по-рано ни отказа.

— Тогава не съм наясно какво да правя.

— Вероятно би могла да убедиш американеца да докладва на баща ти, че няма проблем с доставките и че Зиад не получава пари от тях.

— Вярно ли е?

— Разбира се, че не — заяви Ясфир сопнато. — Не бъди толкова наивна. Как си мислиш, че можем да привлечем към сътрудничество свиня като него, освен чрез подкуп? Можеш да кажеш на приятеля си, че току-що си научила как „Арабски кукли“ е притежание на твои приятели и ти не би искала да ги тревожиш.

— Смяташ ли, че той ще повярва?

— Кой би могъл да каже? Ти най-добре трябва да знаеш какво влияние имаш над него.

Едва забележима усмивка се появи на устните й.

— Би могъл да го направи. Бяхме заедно поне четири пъти на ден докато баща ми беше в Гщаат. Като луд е. Не ме оставя.

— Ако това е вярно, тогава не би трябвало да имаш трудности с него.

— А ако откаже?

— Ще го заплашиш, че ще отидеш при баща си и ще му разкажеш за отношенията ви. — Забеляза изумлението на лицето й и бързо добави: — Но това е за в краен случай. Засега само го помоли. Утре ще се срещнем пак по същото време и ще ми съобщиш отговора му.

— Нещо друго?

— Засега не.

— Колко трябва да остана тук? — запита тя. — Не изкарах цялото обучение само за да стана секретарка. Кога ще имам възможност да извърша нещо истинско?

— Тъкмо сега правиш нещо много важно за нас. Но другото може да дойде по-скоро, отколкото си мислиш.

След като специалният пратеник на консулството си тръгна от офиса, Каридж погледна часовника. Седем часът. Отвори чекмеджето на бюрото и извади специалния ключ за куриерската чанта. Вероятно бе нещо много важно, щом го изпращаха в заключена дипломатическа чанта с последния самолет за деня от Бейрут.

Вътре имаше само папка с един-единствен лист хартия. Отгоре с главни червени букви беше изписано ПОВЕРИТЕЛЕН ДОКЛАД „АРАБСКИ КУКЛИ“.

Отвори папката и бързо започна да чете. Съдържанието беше кратко и отговаряше точно на въпроса. „Арабски кукли“ беше прикритие на синдиката на наркотиците. Сред притежателите му бяха американски мафиот, френски корсиканец — известен оператор на хероиновите рафинерии и двама ливанци — единият с широки връзки сред производителите на мак в Ливан и в Турция, а другият — банкер, който представяше различни федаински групировки в много от финансовите им сделки.

Ала възнаграждението, което се изплащаше за доставките, беше впечатляващо. Бяха намерили законен износител да вкарва за тях наркотиците в Съединените щати, тъй като БИРИС не само осигуряваше превозвача, но като брокер с разрешение от американската митница разтоварваше доставките и ги изпращаше директно на консигнатора в Ню Йорк. Въпреки че нюйоркският консигнатор бе добре известен американски вносител на играчки на едро, той не се съмняваше, че имат подходяща договореност за внасяне на доставките в Щатите.

Каридж вдигна телефона и поръча разговор с Директора на БИРИС в кантората на параходното Дружество в Бейрут. Имаше още нещо, което трябваше да провери.

Директорът се обади от другата страна на линията, разлигавен от радост, че лично му се обажда Изпълнителният помощник на мистър Ал Фей. За първи път разговаряше с някой по-високостоящ в йерархията от Юсеф. Беше много любезен.

Не, лично той не знаел нищо за „Арабски кукли“, само че хората там са много вежливи и че плащат навреме. Би желал всичките му клиенти да се издължават така точно като тях, но нали знаете какви са.

Дик изрази съчувствие към него и каза, че мистър Ал Фей е в течение на проблемите му и ги разбира. После попита как получават сметките — кой от агентите им ги разписва.

Директорът се извини. За съжаление никой от хората му не знаел достатъчно за тези сметки. Той имал пълно доверие на мистър Зиад, който уреждал всичко в Париж. На тях оставало само да ги придвижват. Специално внимавали клиентът да получи най-доброто обслужване. Хубави сметки като тези рядко пристигали.

Дик му благодари и затвори телефона. Недоумяваше дали Юсеф бе запознат със съдържанието на доставките. Трудно му беше да повярва, че Юсеф би действал срещу волята на Баидр. Особено след случилото се с Али Ясфир в Кан през лятото той много добре знаеше, че Баидр бе отказал да служи като преден пост на нелегалната дейност на федаините независимо колко достойни за уважение смятаха те мотивите си.

Все пак имаше само един начин сделката да е била сключена. Някой трябва да се е свързал с Юсеф. Мислеше си доколко Юсеф познава Али Ясфир. Опита да си спомни дали не ги е виждал заедно в Кан, но единственото, което му идваше наум бе, че по негова молба Юсеф предаде поканата на Баидр на Ясфир за партито на яхтата.

Тъкмо заключи папката в сейфа, когато се върна Лайла. Вдигна поглед към нея с мисълта, че още на другата сутрин трябва да позвъни на Баидр.

— Нещо случило ли се е? — запита бързо Лайла. — Имаш много сериозен вид.

— Много неща са ми на главата — И принудено се усмихна. — Как са приятелките ти?

Тя отвърна на усмивката му.

— Глупави момичета. В училище правеха добро впечатление, но сега имам чувството, че съм ги надраснала. Говорят само за момчета.

Той се засмя.

— Струва ми се нормално.

— Но те само за това мислят.

— А ти за какво мислиш?

Тя се приближи до бюрото, наведе се над него и лицето й почти докосна неговото.

— Да се любя с теб — отвърна.