Харолд Робинс
Пиратът (23)

СЕДМА ГЛАВА

Лайла с мъка изпълзя по назъбената, покрита с пясък скала, докато стигна заграждението от бодлива тел. Спря задъхана. След малко се обърна и се взря в бледо осветената нощ. Соад — едрата египтянка и Айда — ливанката бяха на сантиметри зад нея.

— Къде е Хамид? — запита тя.

— Откъде, по дяволите, да знам? — изруга египтянката. — Смятах, че е стигнал горе преди нас.

— Джамила одраска коляното си, като се катереше по скалите — каза Айда. — Видях го, че я превързва.

— Това беше преди един час — саркастично додаде Соад. — А досега сигурно е изтъркал путката й като кожа на прашка.

— Какво да правим? — запита Лайла. — За да прекосим, са ни необходими ножици за бодлива тел.

— Мисля, че Фарида има — каза Айда.

— Предайте й назад — нареди Лайла. Съобщението премина бързо по редицата жени зад нея. След малко ножиците, прехвърлени от ръка на ръка, стигнаха до Лайла. Соад й ги подаде.

— Боравила ли си с такива по-рано?

— Не — отговори Лайла. — А ти?

Соад поклати глава.

— Няма да е трудно. Последният път наблюдавах Хамид как го прави.

Тя пое ножиците и полека долази до заграждението с бодлива тел, после се извъртя по гръб. Бавно вдигна ножиците над главата си. Излъсканите метални остриета блеснаха на лунната светлина. Навярно само за част от секундата, но незабавно картечницата напред затрака и куршумите засвистяха над главите им.

— По дяволите! — възкликна с възмущение Лайла, залягайки. Не смееше да помести дори главата си, за да погледне към другите. — Къде сте? — извика.

— Тук сме — обади се Соад. — Не мърдаме.

— Трябва да се изтеглим — каза Лайла. — Забелязали са ни.

— Ти се изтегляй. Не тръгвам наникъде, докато не спре картечницата.

— Ако изпълзим, спасени сме — стрелят на метър от главите ни.

— Те са араби — отбеляза саркастично Соад. — Не познавам арабин, който да стреля точно. Оставам тук.

— Аз пък потеглям. Ако искаш, можеш да си стоиш тук цяла нощ.

Предпазливо се обърна по корем и запъпли като рак покрай телената ограда. След малко чу дращещи звуци зад себе си. Погледна назад. Останалите жени я следваха.

Почти половин час по-късно спря. Картечницата все още стреляше, но куршумите вече не летяха над главите им. Бяха излезли извън обсега им.

Този път не рискува. Натърка с пръст остриетата на ножиците, така че да не отразяват светлината. Отново се обърна по гръб и достигна телената мрежа. Беше по-твърда, отколкото си мислеше. Шумът от рязането се носеше в тишината на нощта, но изглежда, никой не чуваше. След няколко минути направи в първия ред отвор колкото да се провре. През отвора излази към следващия ред. Оставаха още два реда и тогава щяха да са вън от опасност.

Въпреки студа тя се изпоти. С мъка се захвана с втория ред. Беше от двойна тел и бяха нужни почти двайсет минути, за да я пререже. Последният ред беше изплетен от тройна тел, трябваха й четирийсет минути, за да се справи.

Просна се по гръб задъхана, ръцете и раменете я боляха. След малко погледна към Соад.

— Ще залягаме, докато се доберем до белите колчета. Вероятно са на двеста метра. Оттам нататък сме извън всякаква опасност.

— Окей — отговори Соад.

— Помнете — главите долу — напомни Лайла. Отново се претърколи по корем и започна да се влачи напред. Двеста метра по корем й се сториха като хиляда мили.

Най-накрая на няколко метра пред себе си видя белите колчета, набити в земята. В същото време чу мъжки гласове.

Лайла вдигна ръка с дланта назад, за да даде знак на жените да мълчат. Срамота щеше да е да ги забележат тъкмо сега. Всички се свиха на земята.

Гласовете идваха отляво. На лунната светлина тя различи трима войници. Единият палеше цигара, а другите двама седяха зад картечница. Кибритената клечка, изхвърлена от войника, описа пламтяща дъга и падна близо до лицето на Лайла.

— Тия курви са още там — каза войникът с цигарата.

Един от другите двама се изправи и раздвижи ръцете си, за да се сгрее.

— Хамид ще се окаже с няколко замръзнали путки в ръцете си.

Войникът с цигарата се изсмя.

— Може да ми подхвърли някои и на мен. Ще му покажа как да ги затопли.

— Хамид не се отказва от нищо — обади се седналият. — Той е като паша с харем.

Чу се леко бръмчене. Войникът с цигарата взе уоки-токито. Лайла не разбра какво говори по него, но чу какво обясни на другарите си, след като прекъсна връзката.

— Беше първи пост. Открили са ги, а после ги изпуснали. Смятат, че са тръгнали насам.

— Бабина им трънкина — каза единият от другите. — При тази лунна светлина виждам на половин миля напред. Нищо няма.

— Въпреки това си отваряй очите. Ще се изложим, ако няколко момичета ни направят на маймуни.

Лайла се усмихна злобно. Тъкмо това щеше да стане. Протегна ръка назад и потупа Соад по рамото. Беззвучно размърда устни:

— Чу ли?

Соад кимна, също и жените зад нея. Всички бяха чули.

Лайла направи широк и бърз жест с ръка. Те разбраха. С пълзене щяха да опишат кръг около платформата на картечницата. Раздвижиха се бавно, почти без да дишат.

Отне им близо час, докато заобиколят белите колчета и се разположат точно зад картечницата. Тогава Лайла даде сигнал.

С вик жените се изправиха на крака и нападнаха. Ругаейки, войниците се обърнаха и се оказаха срещу дулата на оръжията на жените.

— Пленихме ви — каза Лайла. Изведнъж ефрейторът се усмихна.

— Предполагам — призна той.

Лайла позна, че той беше онзи, който запали цигарата. Каза тържествуващо:

— Може би сега ще си промените мнението за жените-войници.

Ефрейторът кимна.

— Може би.

— А сега какво да правим? — запита Соад.

— Не знам — каза Лайла. — Смятам, че трябва да се обадим и да докладваме за пленниците. Обърна се към ефрейтора. — Дай ми твоето уоки-токи.

Той й го подаде. Усмихваше се.

— Мога ли да изляза с едно предложение?

— Щом желаеш — отговори Лайла делово.

— Ние сме ваши пленници, нали? Лайла кимна.

— Защо не ни изнасилите, преди да докладвате? Обещаваме, че няма да се оплачем.

Жените се разхилиха. Лайла се ядоса. Арабските мъже са най-отвратително самомнителните нерези. Натисна копчето за свръзка на уоки-токито. Но преди да получи отговор, Хамид и Джамила се приближиха: имаха вид като че се бяха разхождали цял следобед в парка.

— Къде, по дяволите, бяхте? — кресна тя на Хамид.

— Точно зад вас.

— Защо не ни помогнахте?

Той вдигна рамене.

— За какво да ви помагаме? Вие се справихте добре.

Тя погледна Джамила. Лицето на пълната палестинка изглеждаше разведрено и на Лайла й беше ясно защо. Обърна се към Хамид.

— Как минахте през бодливата тел?

— Лесно — отговори той с широка усмивка. — Изровихме си малък изкоп и проебахме пътя си оттам.

Докато можа, Лайла запази сериозен израз, а после се разсмя. Сирийският наемник имаше странно чувство за хумор, но все пак беше забавен. Подаде му уоки-токито.

— Хайде, обади им се — каза. — Може би ще ги накараш да ни изпратят камион. Мисля, че всички имаме нужда от гореща баня.

Парата се издигаше над покривите на бараките с душове. Гласовете на жените заглушаваха шума на течащата вода.

Всяка кабинка имаше по четири душа, тъй като бяха строени за обществени нужди, така че четири жени се събираха заедно. А понеже кабините бяха само две, винаги се нареждаше опашка от жени, които чакаха да се освободи място. Лайла обичаше да изчаква докато повечето жени свършат да се къпят, затова не бързаше. Облегна се на прозореца и запуши цигара, заслушана в говора на жените.

Бяха изминали вече почти три месеца, откакто дойде в лагера и през цялото време от сутрин до вечер ги тренираха. Каквато и тлъстина да е имало по тялото й, тя отдавна се беше стопила. Сега беше слаба, коремът и мускулите на хълбоците й бяха стегнати, гърдите й бяха като две ябълки. Лъскавата й черна коса, подстригана късо за удобство, когато пристигна, сега стигаше до раменете й.

Всяка сутрин преди закуска имаха два часа гимнастика и тренировка. След това идваше обучението на жените за работа с оръжия — как да ги използват и как да се отбраняват. Научиха как да употребяват ръчните и пластичните гранати, техниката на подготовка и укриване на пощенски пратки с експлозив, както и боравене с транзисторни апарати с часовников механизъм. Следобедите прекарваха в тренировки по ръкопашен бой и за въоръжена схватка. По-късно имаха политически лекции. Политическата подготовка беше важна, тъй като всеки от тях бе предполагаем мисионер на новия ред в арабския свят.

Политическите лекции биваха следвани от уроци по военна тактика, диверсия и саботаж, партизанска война и подривна дейност.

Целият последен месец тренираха на полето. Всички теоретични познания бяха приложени на практика. Лайла постепенно чувстваше как мускулите й заякват. Все по-рядко се възприемаше като жена. Целта, заради която тренираше, я беше обсебила, беше определила битието й. Чрез нея и други подобни на нея щеше да дойде новият свят. На моменти си спомняше за майка си и сестра си. Те бяха в Бейрут, все още живееха в стария свят — сестра й с дребнавите си грижи около семейството и социалните проблеми, а майка й продължаваше да страда и негодува от начина, по който беше отхвърлена от баща й, но не правеше нищо конструктивно с живота си. За миг Лайла затваряше очи и си представяше онзи ден в Южна Франция преди идването й тук. Мислеше как баща й и синовете му караха водни ски в залива пред хотел „Карлтон“. Баща й не беше се променил, откакто го видя за последен път преди девет години. Все още бе висок и хубав, пълен със сила и живот. Само ако можеше да разбере, само ако знаеше доколко е способен да помогне да се освободи арабския свят от империализма на Израел и Америка. Само ако знаеше за нуждата, страданията, гнета, който изпитваха неговите братя, нямаше да стои бездейно и да позволи това да се случи. Но само си мечтаеше да бъде така. Разбира се, той знаеше. Положително знаеше.

Но просто не го беше грижа. Богатството му бе дошло по рождение и единственият му стремеж беше да го увеличи. Той обичаше лукса и властта, която се проявяваше само като си мръднеше пръста. А ужасната истина е, че не беше сам. Шейховете, принцовете и кралете, банкерите и богаташите бяха едни и същи, независимо дали са араби или не. Те се интересуваха само от себе си. Каквито и облаги да произтичаха от техните начинания, те си оставаха инцидентни. Все още милиони селяни във всички арабски страни живееха на границата на глада, докато управниците им пътуваха в кадилаци с климатични инсталации, в частни самолети, поддържаха палати и къщи из целия свят и надуто говореха за освобождението на своите народи.

Рано или късно това трябваше да стане. Войната срещу чужденците беше само първата крачка. Втората и вероятно по-трудната щеше да бъде борбата срещу собствените им потисници — срещу хора като баща й, които ограбваха всичко и не деляха богатството си с никого.

Един от душовете се освободи и Лайла преметна голямата груба хавлиена кърпа върху разделителната преграда и пристъпи под вдигащата пара вода. Топлината премина през нея като успокоителен балсам. Усети как напрегнатите й мускули се отпускат. Бавно и лениво започна да се сапунисва, допирът на пръстите върху собствената й кожа й доставяше чувствено удоволствие.

В това отношение приличаше на баща си. Отново си го представи на водните ски, с изопнати мускули — цялото му същество се радваше на физическото усилие, на умението и равновесието.

Тя насапуниса меката окосменост на лонното възвишение, докато тъмните къдрички се покриха с бяла пяна. След това издаде бедрата си напред така, че водата да бие директно там. Топлината проникна в тялото й. Леко, почти несъзнателно тя се погали. Оргазмът и образът на баща й на ските, с изпънати бедра, я връхлетяха едновременно и я изненадаха. Преди да успее да се спре, друг оргазъм я разтърси. Сепна се, обзе я яд, а после отвращение от себе си. Изпитваше отвращение дори само от представата. Бързо спря горещата вода и застана като вдървена под ледената струя, докато тялото й посиня от студ. Излезе от клетката и уви хавлиената кърпа около себе си.

Истинска лудост. Никога по-рано не бе имала подобни мисли. Но то беше в кръвта й. Майка й го беше казвала много пъти. Била като баща си. Той бил подвластен на тялото си — страстта и похотта му никога не можели да бъдат задоволени. Майка им беше разказвала истории за него и жените. Не бил мъж, способен да се задоволи само с една почтена жена. Лоша кръв, заявяваше майка й като предупреждение.

Изсуши се и след като завърза кърпата около себе си, се върна в бараката.

Соад, която спеше на леглото до нейното, беше почти облечена.

— Какво ще правиш тази вечер?

Лайла понечи да вземе една роба.

— Нищо. Смятам просто да остана в леглото и да почета.

Соад започна да се черви.

— Имам среща с Абдула и един негов приятел. Защо не дойдеш?

— Наистина нямам желание.

Соад я погледна:

— Хайде. Ще ти се отрази добре, ако излезеш.

Лайла не отговори. Припомни си Соад в първия й ден тук. Дошла, за да бъде близо до приятеля си, и разказваше на всички как не можела да дочака мига да бъде с него. Но след като той не се появи, тя не се разстрои. Взе насериозно разкрепостяването на жената. В тази армия жените имаха равни права, изчука се с целия лагер и изобщо не се церемонеше. „В Кайро не е така“ — казваше тя с груб смях.

— Искам да знаеш нещо — сериозно започна Соад. — Ако дойдеш, ще ти отстъпя Абдула. Той е най-добрият ебач в лагера. Аз ще отида с приятеля му.

Лайла я стрелна с очи.

— Няма да дойда.

— За какво се пазиш? — запита Соад. — Дори да не го искаш за себе си, това е част от задълженията ти. Командващият офицер не ни ли каза, че ние отговаряме за утехата и облекчението на нашите мъже? Не мога да си представя по-добър начин да съчетавам задължения и удоволствие.

Лайла се разсмя. Умът на Соад работеше в една посока.

— Фантастична си — каза й тя. — Но нито един от тези мъже не ми харесва.

— Никога няма да разбереш, докато не ги изпробваш — възрази Соад. — Мъжете могат да те изненадат. Понякога най-големите любовници имат нищо и никакъв вид.

Лайла поклати глава.

Озадачен израз се изписа на лицето на Соад.

— Ти девствена ли си?

Лайла се усмихна.

— Не.

— Тогава си влюбена — заключи тя.

— Не.

Соад се отказа.

— Не те разбирам.

Това беше най-вярното, което Соад някога беше казвала. Но как да я накара да проумее, че в живота има други неща, по-важни за нея от секса?