Харолд Робинс
Пиратът (37)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Въпреки късноноемврийския мраз и дъжд, които обвиваха Париж с мрачна пелена, Юсеф крачеше в добро настроение по авеню Джордж V. Зави покрай „Фукет’с“ към бюрото на Шанз Елизе. Влезе в тесния френски асансьор, затвори вратата и натисна копчето за най-горния етаж. Желязната клетка бавно се понесе към покрива.

Усмихваше се на себе си, мислейки за новия си приятел — гърче, тънко и младо, с черни къдрици около лицето и огромни тъмни очи. Момчето беше влюбено в него. Сигурен беше. Съвсем истински. Когато му предложи пари, момчето се обиди, а очите му се напълниха със сълзи. Той бързо се извини и пресуши сълзите му с целувки. А когато му обеща да се видят следващата вечер, момчето се усмихна лъчезарно.

Желязната клетка спря със скърцане на последния етаж. Юсеф излезе, затвори вратата внимателно след себе си, за да може асансьорът да тръгне отново при други повиквания. По истински френски маниер вратата на бюрото беше дървена, а името на компанията изписано с черни букви върху голямото матово стъкло: „БИРИС (Франция) ООД.“

Секретарката му, в чиито задължения влизаше да приема посетителите, вдигна поглед, щом той се появи, и се усмихна.

— Добър ден, мосю Зиад.

— Добър ден, Маргьорит — отговори той, мина покрай нея и влезе в стаята си. Затвори вратата, свали шлифера и отиде до прозореца. Независимо от дъжда по Шанз Елизе имаше много хора. На отсрещната страна на булеварда туристите вече купуваха билети за вечерното представление в „Лидо“, а магазините бяха пълни с купувачи.

Вратата зад него се отвори и без да се обръща, той подаде шлифера си.

— Нещо ново? — запита, докато жената поемаше дрехата.

— Когато пристигнах тази сутрин, на телекса имаше съобщение — отговори тя.

— Къде е?

— В папката на бюрото ви. Сложих го най-отгоре.

Той отвори папката, взе жълтия лист от телекса и бързо го прочете.

ЗИАД. ОТКАЖИ ПРОЕКТА ЗА ФИЛМА И НЕЗАБАВНО УРЕДИ ВЪПРОСА С ДОГОВОРА НА ВИНСЪНТ. АНУЛИРАЙ ПО-НАТАТЪШНИ ПРАТКИ НА АРАБСКИ КУКЛИ ООД ДО НОВО НАРЕЖДАНЕ. ВОДИ СЕ РАЗСЛЕДВАНЕ НА КОМПАНИЯТА. ИНФОРМИРАЙ В НАЙ-СКОРО ВРЕМЕ ЗА УСЛОВИЯТА ЗА СПОРАЗУМЕНИЕ С ВИНСЪНТ.

ПОЗДРАВИ: АЛ ФЕЙМЕД.

Усети внезапна болка в стомаха. Седна на стола, а по челото му изби пот. Мислите препускаха в главата му. Нещо се е случило. По някакъв начин са го разкрили. Гаденето се надигна в гърлото му и той едва успя да се добере до банята.

След като повърна, се почувства по-добре. Напълни чаша с вода от гарафата на бюрото си и я изпи на малки глътки, докато отново изпиташе телекса. Стомахът му започна да се уталожва. Възможно бе да не е това, което първо си помисли. Задуши се от собствената си вина и от страх. Баидр би могъл да има хиляда основания за решенията си, съвсем различни от онези, от които се боеше.

Трябваше да се успокои, да помисли и определи точните причини за действията на Баидр. Тогава ще знае какво да прави. Запали цигара и обърна листа с телекса наопаки върху бюрото си. Първо трябваше да изпълни получените нареждания.

Вдигна телефона.

— Намерете ми мистър Майкъл Винсънт — каза на секретарката си.

— Да, мосю Зиад — отговори Маргьорит. — Желаете ли да говорите с него?

— Не точно сега — отвърна. — Първо искам да се свържа с мосю Ясфир. На него също ще трябва да позвъните.

Той остави слушалката и се опита да подреди мислите си. Беше получил четиристотин хиляди долара предназначени за Винсънт, но му изплати само половината. Чудеше се дали ще се споразумеят да се ограничат с тази сума. Тогава щяха да се отърват само с това, което вече бяха платили. Ще направи впечатление на Баидр. Почувства се по-добре. Може би нещата не бяха толкова лоши, колкото му се струваха.

Телефонът върху бюрото му избръмча. Беше секретарката.

— Мосю Ясфир е на телефона.

— Къде е?

— В Женева.

Натисна копчето и заговори на арабски, така че дори някой да ги чуе, да не разбере.

— Получих нареждания да спра доставките за „Арабски кукли“. Имате ли представа защо?

Гласът на Ясфир беше спокоен.

— Не. Позовават ли се на някаква причина?

— Всъщност не. Само казват, че се води разследване на компанията.

Ясфир замълча.

— Ще трябва да телеграфирам в бюрото ни в Бейрут — рече Юсеф.

— Не — отговори студено Ясфир. — До Коледа имаме запланувани доставки по два пъти седмично. За нас това е най-важният сезон от годината.

— Не мога да постъпя другояче — наблегна Юсеф. — Ако не го направя, това ще означава да се простя с работата си.

— В такъв случай проблемът е твой, приятелю. Ако не се получат някои доставки, съдружниците ми ще изгубят над двайсет милиона долара. А това те не биха искали да се случи.

— Нищо не мога да измисля — повтори Юсеф. — Не ми се ще да изгубя комисионната. Но трябва да запазя работата си.

— Ти не схващаш същността на въпроса — каза Ясфир. — Да бъдеш безработен и жив или с работа, но мъртъв.

Изведнъж връзката прекъсна. Веднага се чу гласът на телефониста-французин.

— Желаете ли да продължите, мосю? Юсеф се втренчи за момент в апарата.

— Да — отговори веднага.

Отново почувства болката в корема и пот изби по челото му. Оброни глава в ръцете си. Нужно му бе да помисли. Трябваше да намери начин да накара Баидр да промени решението си.

Телефонът избръмча отново. Вдигна слушалката. Гласът на секретарката му беше дразнещо весел. Изумителното е, че французите смятат всеки успешно осъществен международен разговор за лична победа.

— Мосю Винсънт току-що е тръгнал от Лондон за Париж — каза тя. — Очаква се да пристигне в хотел „Джордж V“ около един часа.

— Оставете му съобщение, че трябва да го видя на обяд. Много е важно.

Затвори телефона, но почти тутакси го вдигна отново.

— Донесете ми два аспирина — нареди — а после наберете мосю Каридж в Женева.

Аспиринът не му помогна много, а линията с Женева беше заета. Юсеф погледна часовника си. Минаваше единайсет часа.

Поначало не пиеше, но този път щеше да направи изключение.

Изправи се и излезе от стаята.

— Ще се върна след малко — каза на секретарката.

Маргьорит се озадачи.

— Добре ли сте? — запита загрижено.

— Добре съм — отвърна той рязко. Излезе в антрето, вмъкна се в желязната клетка, която бавно го свали на партера. Напусна сградата и зави наляво към „Фукет’с“.

Отиде на бара. Барманът веднага се приближи.

— Добър ден, мосю Зиад. Какво обичате?

— Какво ще ми предложите за нервен стомах?

Барманът го изгледа.

— Алка зелцер. Смятам, че действа отлично.

— Не — рязко отговори Юсеф. — Нещо по-силно.

— Фернет-бранка, мосю — отговори бързо барманът. — Това е стар лек, но си остава най-добрият.

— Добре. Двоен.

— Двоен ли, мосю? — Барманът го погледна особено.

— Да. И по-скоро. — Юсеф се раздразни. Защо всичко трябва да става толкова трудно?

— Да, мосю. — Барманът се обърна и взе една бутилка. След малко тъмнокафявата течност бе налята в старовремска чашка и поставена пред Юсеф. — Мисля, че ще ви дойде много, мосю, пийте го на малки глътки.

Юсеф го стрелна с отвращение. Французите винаги държаха да правиш нещата по тяхному. Вдигна чашата и изля цялото й съдържание в гърлото си. За момент застина като парализиран, тъй като напитката с ужасния вкус изгори гърлото му. Помаха ръка пред устата си, обърна се и се затича нагоре по стълбата към тоалетната.

Майкъл Винсънт беше спокоен, когато отвори вратата на Юсеф. Усмихна се и му подаде ръка.

— Имам добри новини — каза топло. — Завърших първата редакция на сценария.

Юсеф го погледна без ентусиазъм.

— Има някои проблеми, които трябва да обсъдим, приятелю.

Винсънт веднага настръхна. Знаеше, че в речника на филмопроизводството проблеми беше съдбоносна дума. Но знаеше също, че не бива да отговаря направо.

— Няма проблеми, които да не могат да бъдат разрешени.

Юсеф се взря в американеца. За първи път, откакто го познаваше, той изглеждаше съвсем трезвен. Защо тъкмо сега? Винаги му беше по-лесно да се справи с Винсънт, когато беше пийнал.

— Позволих си да запазя маса за обяд в ресторанта — каза.

Винсънт се усмихна.

— Отлично. Гладен съм. Не съм закусвал.

— Какво искаш да пиеш? — запита Юсеф щом седнаха край масата.

Винсънт поклати глава.

— Никога не пия на гладен стомах.

Юсеф се обърна към главния келнер.

— Нека да видим менюто.

— Имаме отлична задушена сьомга, мосю Зиад — предложи шефът.

За Юсеф нямаше значение какво яде.

— Звучи добре. — Погледна американеца. — А за теб?

— На мен също ми звучи добре.

Юсеф се прокле. Този мъж беше твърде приятен. Надяваше се, че ще пие нещо.

— Бутилка монраше — поръча на келнера. Може би малко бяло вино ще помогне.

Келнерът се поклони и се отдалечи. Двамата замълчаха. Пръв проговори Винсънт.

— Спомена за някакви проблеми?

— Да — отвърна сериозно Юсеф. Погледна Винсънт и реши да действа директно, колкото и да му беше чужд този подход. — Тази сутрин получих инструкции да анулираме договора.

Винсънт не промени израза на лицето си. После леко въздъхна.

— Мислех, че нещо подобно може да се случи. Твърде хубаво беше, за да е вярно.

— Не си ли изненадан?

Режисьорът поклати глава.

— Не. След като преди няколко седмици прочетох в „Холивудски кинопроизводител“, че друга компания, се готви следващата пролет да филмира историята на Мохамед в Мароко.

Юсеф веднага почувства облекчение. Явно такава е причината за телекса. Поне не го подозираха.

— Да — отговори с каменна физиономия.

— Няма нужда да се мръщиш така — каза Винсънт. — Ако беше работил във филмовия бизнес колкото мен, щеше да знаеш, че има и по-лошо.

— Дори и тъй да е — обади се Юсеф, — все пак предстои ни да свършим една неприятна работа. Помолен съм да постигнем споразумение по договора.

Винсънт се наежи.

— Няма какво да уреждаме. Условието в договора е твърдо. Получавам един милион долара независимо дали филмът бъде направен или не.

— Не смятам така. Доколкото разбирам, половината от хонорара ти трябва да бъде изплатен по време на снимките. Ако не започнем производството на филма, това означава, че тази част няма да се плати. Освен това единият милион долара включва двеста хиляди за непредвидени разходи при изпълнението. Ако филмът отпада, няма защо да плащаме и тази сума.

— Аз тълкувам договора по различен начин. Смятам, че мога да предизвикам изплащането на цялата сума.

— Как? — запита Юсеф с равен глас. — Ако прочетеш договора, ще откриеш, че той е изготвен според ливанските закони и каквито и въпроси да възникнат, те трябва да бъдат уредени в ливански съд. Смяташ ли, че ти, един чужденец, ще имаш някакъв шанс пред Ал Фей? Нищо няма да получиш. Всъщност дори може би няма да намериш адвокат, който да се заеме със случая против нас.

Винсънт мълчеше. Именно тази клауза в договора не му бе харесала. А по отношение тъкмо на нея те бяха непоколебими. Сега разбираше защо.

Юсеф се почувства по-сигурен.

— Приятелите нямат работа в съдебната зала — рече. — Ще бъде много по-добре ако уредим нещата помежду си. Светът е малък. Никога не можеш да кажеш кога ще ни се случи да си помогнем един на друг.

— Какво предлагаш?

— Вече си получил двеста хиляди. Изплащането на още сто хиляди довършва нашите задължения към сценария. Предлагам да спрем дотук.

Винсънт мълчеше.

— Аз се отказвам от комисионната си — добави бързо Юсеф. — Смятам, че е съвсем честно, тъй като сценарият няма да се реализира. В такъв случай всички пари ще бъдат твои.

— А разходите ми? Сто хиляди от тази сума се предполагаше да се изплатят по време на писането на сценария.

Юсеф се замисли. Това, което казваше американецът, беше вярно. От друга страна, той вече разполагаше с парите, с които да му плати, така че нямаше проблем. Особено след като Баидр знаеше, че парите са похарчени. Все пак не успя да потисне естествената си алчност.

— Ако изплатим разходите, тогава аз ще настоявам за моята комисиона.

Винсънт пресмяташе наум. Триста хиляди долара общо или четиристотин хиляди без двайсет процента. Разликата беше само двайсет хиляди долара, все пак по-добре от нищо.

— Съгласен — каза. — При едно условие.

— Какво е то? — предпазливо запита Юсеф.

— Че направите всичко възможно да ме включите в другия филм.

Юсеф се усмихна, отдъхвайки си.

— И бездруго щяхме да постъпим така — отговори.

Келнерът с виното пристигна, отвори бутилката със замах и отсипа малко на Юсеф, за да го одобри.

— Много е хубаво — потвърди Юсеф и направи знак на келнера да напълни чашата на Винсънт.

Винсънт вдигна ръка.

— Промених решението си — каза. — Донесете ми двойно уиски с лед.