Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Pirate, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,2 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
vens (2008)
Допълнителна корекция
didikot (2009)

Издание:

Харолд Робинс. Пиратът

ИК „Фама“, София, 1993

Художник: Александър Петров

Редактор: Мария Коева

Художник: Александър Петров

Технически редактор: Олга Стоянова

ISBN: 954-597-011-1

История

  1. — Добавяне

ШЕСТА ГЛАВА

Баидр отговори на телефона, гласът му звучеше весело.

— Добро утро, Дик.

— Добро утро, шефе. Как е там горе?

— Направо прекрасно. На момчетата много им харесва. Трябва да ги видиш на ски. Като че са се родили с тях.

— Хубаво — каза Дик. — Налага се да поговорим по работа. Устройството включено ли е?

— Не — отговори Баидр. — Обади се след десет минути. Дотогава ще го включа.

Дик затвори телефона и провери дали неговото устройство е включено в линията. Леко побутна плъзгача и светна червена лампичка. Работеше. Изключи го. Това заглушително устройство бе специално направено, така че ако някой случайно се намесеше в линията, нямаше да чуе друго освен неразбираеми звуци.

Спомни си предишната нощ. Аферата с „Арабски кукли“ ставаше все по-странна. Възникваше и ново усложнение. Съвсем неочаквано Лайла прояви изненадващ интерес към въпроса.

Тя поведе разговора заобиколно, чисто по арабски. Лежаха голи в леглото му, пушеха хашиш, след като се бяха любили. Той усещаше как потъва в мъгла.

— Мисля си дали ще можем да се срещаме така, когато баща ми се върне — започна тя.

— Ще намерим начин.

— Няма да имаш време. Когато той е тук, ти нямаш минута свободна.

Той не отговори.

— Понякога дори си мисля, че ти повече му робуваш и от Джабир.

— Не е толкова лошо.

— Достатъчно лошо е — каза тя и очите й като че се насълзиха.

— Хайде, стига — обади се той и протегна ръка към нея.

Тя положи глава на гърдите му.

— Започвам да свиквам с теб, започвам да откривам колко си прекрасен.

— Ти самата си прекрасна.

— Искам да ти доверя нещо.

— Никакви такива.

Но тя продължи.

— Ти си първият истински мъж, с когото съм била. Всички останали бяха просто момчета. Никога не съм се чувствала с тях така, както с теб.

Той не отговори.

— И с теб ли е така? Същото ли изпитваш с жена си, както с мен?

Той си спомни жена си и синовете си, които бяха на шест хиляди мили и съвестта го загложди.

— Не е честно — възпротиви се той.

— Съжалявам, глупаво беше от моя страна. Няма повече да ти задавам такъв въпрос. — Взе цигарата от пръстите му. — Дай да си дръпна.

Наблюдаваше я как вдъхва сладкия аромат. След малко му я върна. Той я пое и постави в пепелника. Обърна Лайла по гръб и плъзна устни надолу.

Тя тихо стенеше, а ръцете й притискаха лицето му към тялото й.

— В името на Аллах, колко ми харесва. — Вдигна лицето му така, че да може да го гледа. — Знаеш ли, че ти си първият мъж, който ме лиже?

Той поклати глава.

— Никое момче, с което съм била, не ми е правило това. Но всичките бяха араби. Арабите са мързеливи любовници. Мислят само за собственото си удоволствие. Кажи ми, всички американци ли правят така?

— Наистина не знам.

— Ти искаш ли да те целуна там?

Той кимна.

— Тогава хайде — каза тя и го бутна по гръб. Взе възбудения му фалос в двете си ръце и обхвана главичката с устни. След малко вдигна глава и го погледна. — Имаш хубава пишка, знаеш ли? Дебела и прекрасна. Истински американска.

Той се изсмя на глас.

— Не се смей, наистина го мисля — каза тя сериозно. — На всички арабчета са дълги и тънки.

Той не й обясни, че може би защото момчетата са били млади и не са пораснали достатъчно.

— Само с араби ли си спала? — запита я той.

— Не, веднъж и с французин. Но беше тъмно и той толкова бързо свърши, че не успях да го видя. — Погледът й се плъзна надолу по тялото му. — Знаеш ли, ще ми липсва.

После неочаквано се засмя.

— Преди малко ми дойде много щура идея. В едно списание видях реклама за надувни кукли в истински размери. Не смяташ ли, че трябва да имам такава, която да прилича на теб? По този начин бих могла да те държа в стаята си и ако не можеш да дойдеш, ще я надувам й ще бъдеш при мен.

— Наистина е щуро. — Той се засмя.

— Обзалагам се, че ще накарам приятелите ми в „Арабски кукли“ да ми направят една — каза.

Предупредителната камбанка в главата му зазвъня високо и силно.

— Не мисля, че те се занимават с такива неща — отговори той.

— На мен могат да ми изработят. Бащата на Сам Мафрад е собственик на компанията, а той е близък приятел на бащата на майка ми.

Мафрад беше ливанският банкер, който представяше Ал-Иквах и вероятно дядо й го познаваше. Ливанските банкери са здраво свързана общност. Но следващият въпрос го накара да отхвърли каквото и да е съвпадение.

Седнала в леглото, тя запита, сякаш току-що й бе хрумнало:

— Това не е ли компанията, с чиито доставки баща ми не иска да се занимава?

Той кимна.

— Не може да го направи. Те са наши стари приятели. Много ще се разстроят.

— Тогава го кажи на баща си. Сигурен съм, че ако знае, не е изключено да размисли.

— Не, не мога. Ти му кажи. Не обича никой да го поучава как да постъпва.

Той мълчеше.

— Ти си способен да направиш нещо. Би могъл да сложиш окей на пратките.

— А баща ти? Нали ако открие, ще ме навре в кучи гъз.

— Няма да разбере. Просто не му показвай доклада. Той има толкова грижи, че няма и да се сети за това.

— Не мога да го направя.

— Защо не? Наистина ще му направиш услуга. Семействата ни са близки от години и ще му спестиш много притеснения.

— Не мога. Нямам това право.

— Тогава го направи заради мен. Ако татко открие, ще му кажеш, че аз съм те накарала. Аз само се опитвам да избягна разправии между семействата.

— Съжалявам — заяви той твърдо. Изведнъж тя се разяри. Измъкна се от леглото и застана пред него.

— Държиш се с мен, все едно съм някаква глупачка! — развихри се тя. — За ебане — ставам, а за друго не!

— Хей, почакай — каза той помирително. — Не мисля нищо подобно. Много уважавам мнението ти. Не де съмнявам, че си права, но ти ме караш да извърша нещо, за което нямам пълномощия. Но ще направя нещо друго. Утре ще предам на баща ти какво си ми казала и той ще одобри доставките.

— Нямам нужда от твоите услуги! — сряза го тя. — Не искам да му казваш нищо, разбираш ли? Нищо!

— Няма, щом не искаш.

— Това искам. Ако има нещо за казване, ще му го кажа аз.

— Окей, окей — отговори той.

Тя грабна робата си от стола и тръгна към вратата, но по средата на пътя се обърна с лице към него.

— Всички вие се страхувате от баща ми, но мен не ме е страх. И някой ден сами ще го установите!

Той дълго седя в леглото и пуши цигара след цигара. Беше повече от съвпадение. Дори семействата Риад и Мафрад да бяха в близки приятелски отношения, всичко, на което тя даваше ход тъкмо в този момент, беше някак нагласено.

Размишляваше дали да каже на Баидр или не, но реши да не го прави. Това само щеше да разкрие връзката им и той би трябвало да се прости с работата си. Колкото и либерален в някои отношения да беше Баидр, все пак той си оставаше неин баща.

Може би до сутринта тя щеше да се успокои. Междувременно той реши да предприеме нещо.

Независимо от късния час той взе телефона от нощната масичка и натисна копчето, за да не може никой в къщата да чуе разговора от друг апарат. Набра номера на частен детектив, когото компанията беше използвала няколко пъти.

Когато сложи слушалката обратно, след като размени няколко думи с човека, се почувства по-добре. Отсега нататък щом Лайла излезеше от къщи, щеше да бъде под наблюдение. До края на седмицата той щеше да има представа с кого се вижда и за всичките й приятели в Женева. Вероятно, когато всичко се сглоби, ще е в състояние да прозре действията й.

Отиде в офиса преди осем часа, когато знаеше, че няма никого наоколо и ще свари Баидр на закуска. Тъкмо беше време да му се обади. Вероятно бе включил онова устройство. Набра номера.

Баидр отговори.

— Дик?

— Да.

— Включи устройството.

Чу бучене по линията и натисна копчето. Изведнъж бученето престана.

— Сега окей ли е?

— Идеално — каза Баидр. — Какво става?

— „Арабски кукли“. — Беше лаконичен. — Те са прикритие. Страхувам се, че внасяме наркотици за тях. — Разказа му набързо всичко, което бе научил.

Баидр помълча малко.

— Как сме се забъркали в тая каша? — запита. — Сделката в Бейрут ли е сключена?

— Не, в Париж. Получих информация, че договорът е дошъл лично чрез Юсеф.

— От това се страхувах. Чух, че се среща с Али Ясфир. Но не смятах, че ще има куража да извърши нещо подобно сам. Сигурно са играли големи пари, за да го раздвижат.

Каридж се изненада.

— Вие знаете за контактите между тях?

— Да, но ми се струваше, че само Ясфир поддържа връзката. Очевидно съм сгрешил. Дадох съгласие за всичките му дребни странични сделки. Бяха повече или по-малко обичайни. Но това е нещо друго.

— Какво ще правим с тях?

— Няма много какво да се прави. Не можем да се разкрием, ще е равносилно на това да отворим кутията на Пандора. Една дума и губим целия брокераж с американските митници, както и всичките си привилегии по доставките. Трябва да се справим вътрешно. Първото, което трябва да сторим, е да извикаме Юсеф тук. Да разберем колко сме затънали.

— Ще дойдете ли да се срещнете с него? — запита Дик.

— Не. В Женева е пълно с любопитни погледи. По-добре го накарай да ме посети в Гщаат.

— Окей. Искате ли да дойда аз?

— По-добре остани там. С колкото по-малко хора се види, толкова по-добре.

Нова мисъл осени Дик.

— Чух да се говори, че Мафрад и Риад са много близки. Смятате ли, бившият ви тъст може да има връзка с тях?

— Невъзможно! — Реакцията на Баидр беше убедителна. — Риад е старомоден консерватор. Не би се сближил с мошеник като Мафрад, дори той да е тъне в злато.

— Помислих си, че може би знаете — каза Дик. Пак се сети за Лайла. Думите бяха на върха на езика му, но се разколеба. След като затвори телефона, известно време остана замислен. Щом няма връзка между семействата, защо тя толкова наблегна, че имало? Нещо не пасваше, поне засега.

Вратата се отвори и влезе секретарката му. Тя спря изненадана.

— Мистър Каридж — каза на английския си с швейцарски акцент. — Много сте подранили.

— Да. Имах важни телефонни разговори.

— Искате ли кафе?

— Да, моля. И ми донеси тетрадката си. Трябва да изпратя телекс на Зиад в Париж.

Когато тя се върна с тетрадката, той промени намерението си и реши да позвъни по телефона. Така можеше да му съобщи, че Баидр го вика, по-леко отколкото със студен телекс. Пиеше кафето си, когато Юсеф се обади.

— Шефът нареди да се свържа с теб и ако си свободен, да те помоля да отидеш в Гщаат да се видите — каза.

Нотка на загриженост пролича в гласа на Юсеф.

— Нещо специално ли е? Дик се засмя.

— Не смятам. Между нас казано, мисля, че малко му е омръзнало да играе на семеен мъж. Вероятно търси някакво извинение да се измъкне оттам.

Дик усети облекчението му.

— Ще му предложа извинение. Винсънт се съгласи да прекратим договора, без да му плащаме нещо повече от онова, което сме му дали досега. Мога да кажа, че шефът трябва да слезе от планината, за да подпише документите.

— Това ще му хареса — отбеляза Каридж.

Усещайки, че разговорът придобива поверителен обрат, Юсеф си позволи да премине към приятелски тон.

— Върху какво се гради интересът на шефа към „Арабски кукли“?

Дик продължи в същия дух:

— Наистина не знам. Не ми каза. Но ти го познаваш така добре, както и аз. Интересува се от всеки нов бизнес, който има мирис на пари. Вероятно иска да се включи.

— Според всичко, което съм чул, става дума за дребна операция. Не смятам, че е достатъчно голяма за него.

— Ако стане въпрос за това докато си там — продължи Дик нехайно, — можеш да му разкажеш.

— Добра идея. — Дик почти почувства как задейства мисълта на Юсеф. — Тук имам да свърша няколко неща. Кажи на шефа, че ще пристигна по някое време вечерта.

— Ще му предам — отговори Дик и затвори телефона.

Секретарката влезе в стаята с още една чаша кафе.

— Отвън е мис Ал Фей — каза, слагайки подноса върху бюрото му. — Пита дали ще имате време да я приемете тази сутрин?

— Нека влезе — отвърна Дик. Изглежда, Лайла е намислила нещо, мислеше си той, докато си сипваше кафе. Обикновено сутрин не идваше в офиса.

Тази сутрин тя повече от друг път имаше девически вид. Застана колебливо пред бюрото му.

— Няма да ти отнема много време.

— Не се притеснявай. Искаш ли кафе?

— Не, благодаря. Дойдох специално, за да ти кажа, че съжалявам за снощи.

— Забрави го. Аз вече го забравих.

— Не, наистина — продължи тя настоятелно. — Държах се като разглезено дете. Нямах право да те разпитвам за тези неща. Не искам нищо да се променя между нас.

— Бъди спокойна.

— Честно?

— Честно — отговори той.

Забеляза, че си отдъхна, в очите й се таеше странно тържество.

— Довечера да дойда ли при теб? — запита тихичко.

— Ще ми е много мъчно, ако не дойдеш.

— Обещах на едни приятели да вечерям с тях. Ще свърша колкото се може по-бързо и ще се прибера.

— Ще те чакам.

Тя заобиколи бюрото, взе ръката му и я притисна до гърдите си.

— Не знам как ще изчакам до довечера — каза. Телефонът звънна. Той изтегли ръката си от гърдите й и я сложи върху слушалката.

— Страхувам се, млада госпожице — каза шеговито-сериозно, — че и двамата ще трябва да изчакаме. — Вдигна слушалката. — Момент — изрече. Покри микрофона с ръка и вдигна поглед към нея. — Както виждаш, имам работа.

Тя го целуна леко по устните и се отправи към вратата. По средата на пътя се спря, като че ли я бе осенила някаква мисъл.

— Между другото, няма да споменаваш на баща ми нищо, нали?

— Няма — отговори той, все още затиснал слушалката с длан.

— Добре. — Тя му изпрати въздушна целувка. — До довечера.

Той задържа усмивката върху лицето си, докато вратата се затвори след нея, но когато освободи микрофона, придоби загрижен вид.

Някъде дълбоко в себе си беше сигурен, че нещо не е наред. Никак.