Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Pirate, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,2 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
vens (2008)
Допълнителна корекция
didikot (2009)

Издание:

Харолд Робинс. Пиратът

ИК „Фама“, София, 1993

Художник: Александър Петров

Редактор: Мария Коева

Художник: Александър Петров

Технически редактор: Олга Стоянова

ISBN: 954-597-011-1

История

  1. — Добавяне

ШЕСТА ГЛАВА

Жегата от палещото бяло слънце като че се отразяваше в назъбените скали и пясъците на пустинята, които се простираха пред тях. Тук-там случаен изсъхнал шубрак се поклащаше мудно на топлия вятър. Пукотът на картечница някъде напред изведнъж секна.

Лайла лежеше неподвижно в малкото убежище. Усещаше как потта се събира под мишниците й, между гърдите и краката й. Внимателно се претърколи по гръб. Въздъхна с облекчение. Болката в гърдите й, на които се бе опирала о земята, утихна. Присви очи към небето и се замисли колко ли дълго ще лежи тук. Сирийският наемник, който отговаряше за тренировките им, й каза да не мърда оттам, докато останалите от взвода не я настигнат. Хвърли поглед към тежкия мъжки хронометър. Трябваше да са тук поне преди десет минути.

Стоически се насили да изчака. Може и да беше само тренировъчно упражнение, но куршумите, които използваха, бяха бойни и вече една жена беше убита, а три други — ранени. След последното упражнение в лагера въпросът с черен хумор беше кой ще спечели най-много от ликвидирането на федаините — те или израелците?

Искаше й се да запуши, но не смееше да мръдне. Струйка дим в чистия въздух щеше да привлече огъня. Зад дупката чу някакъв шум.

Тихо се обърна по корем и изви глава, за да погледне, като в същото време придърпа пушката към себе си. Малко по малко се промъкна до върха на укритието и се надигна.

Удари я една тежка ръка, която нахлупи стоманената каска и обшивката върху ушите й. През болката чу грубия глас на инструктора.

— Глупава женска! Казано ти беше да държиш главата си надолу! Щях да те забележа от сто метра.

Той се прекатури запъхтян в дупката до нея. Беше нисък и дебел, як мъж, на когото не достигаше нито дъх, нито търпение.

— Какво става тук горе? — запита той.

— Откъде да знам? — тросна се тя сърдито. — Нали ми нареди да не си подавам главата.

— Предполагаше се, че ти си авангардът.

— Ти ми обясни как да направя така, че да разбера какво става, без да си подавам главата от укритието? — саркастично каза тя.

Той млъкна. Без да продума, извади пакет цигари и й предложи. Тя взе една, а той запали цигарите и на двамата.

— Мислех, че не бива да пушим — отбеляза.

— Пичка ти майчина — каза той. — Уморих се да играя тия тъпи игри.

— Кога ще дойде взводът?

— Едва когато се стъмни. Решихме, че за тях няма да е безопасно да се придвижат по-рано.

— Тогава защо дойде тук?

Той я погледна унило.

— Някой трябваше да ти съобщи за промяната в плана.

Тя се втренчи в него. Можеше да изпрати някой от другите, нямаше нужда да идва лично. Но тя знаеше защо го е направил. Досега тя като че ли беше единствената жена от взвода, която не беше минал.

Това не я обезпокои особено. Можеше да се справи с него, ако се наложеше. Или пък ако искаше. В някои отношения всичко бе много улеснено. Всички традиционни мюсюлмански забрани бяха вдигнати. На жените им казаха, че в борбата за свобода тяхно задължение е да дават утеха и облекчение на мъжете. В новото свободно общество никой нямаше да ги сочи с пръст. Ето още един начин как жената можеше да помогне за спечелване на борбата.

Той откачи манерката от колана си и развъртя капачката. Отметна глава назад и остави водата да се излива на тънка струйка бавно в гърлото му, а после й я подаде. Тя сипа малко на пръстите си и бавно изтри лицето си.

— Да не ме чуе Аллах, но е горещо — каза той. Тя кимна, връщайки му манерката.

— Голям късметлия си — отбеляза. — Аз съм тук вече от два часа. А докато се стъмни, ти ще седиш по-малко от мен.

Отново се обърна по гръб и издърпа надолу козирката на каската да я пази от слънцето. Можеше поне да се нагласи удобно, докато чака. След малко усети погледа му. През притворените си клепачи виждаше как я е зяпнал. Забеляза тъмните кръгове от пот под мишниците, на кръста и на дъното на панталона си. Като че бе маркирала интимните си места.

— Ще се опитам да си почина — обяви тя. — Тази горещина ме скапа.

Той не отговори. Тя погледна нагоре към небето. Струваше й се, че яркосиният му цвят е характерен за края на лятото. Странно. Досега винаги го беше свързвала с края на лятната ваканция и връщането в училище. Един спомен изникна в съзнанието й. Беше ден, подобен на този, със същото синьо небе, когато майка й каза, че баща й ще иска развод. Заради онази американска кучка. А след спонтанен аборт тя не можеше повече да има деца, така че нямаше да му роди син. Този следобед Лайла и по-голямата й сестра играеха на плажа, когато изведнъж се появи икономката Фарида. Изглеждаше странно развълнувана.

— Незабавно се върнете в къщата — рече. — Баща ви тръгва и иска да се сбогува с вас.

— Добре — каза тя. — Само да си сменим мокрите бански.

— Не — възрази рязко Фарида. — Няма време.

Баща ви бърза.

Тя се обърна и се заклатушка обратно към къщата. Те тръгнаха след нея.

— Мислех, че татко ще поостане — каза Амал. — Защо заминава?

— Не знам. Аз съм само прислужница. Не ми се полага да питам.

Двете момичета се спогледаха. Фарида винаги знаеше всичко. Щом твърди, че не знае, значи не искаше те да знаят.

Спря пред страничната врата на къщата.

— Избършете краката си от пясъка — изкомандва ги. — Баща ви чака в предния салон.

Те бързо изтриха краката си и се втурнаха през къщата. Баща им ги чакаше близо до предната врата. Джабир вече пренасяше куфарите в колата.

Баидр се извърна и изведнъж се усмихна. Но очите му бяха странно тъжни. Когато се спуснаха към него, той приклекна на едно коляно, за да ги прегърне.

— Радвам се, че дойдохте навреме — каза. — Страхувах се, че ще тръгна, без да ви кажа довиждане.

— Къде отиваш, татко? — запита Лайла.

— Трябва да се върна в Америка по важна работа.

— Аз си мислех, че ще останеш — каза Амал.

— Не мога.

— Но ти ни обеща да ни заведеш на водни ски — запротестира Лайла.

— Съжалявам. — Гласът му някак се разтрепери и ненадейно очите му се насълзиха. Привлече ги към себе си. — Бъдете добри момичета и слушайте майка си.

Нещо не беше наред. Усещаха го, но не им беше ясно какво е.

— Когато се върнеш, ще ни заведеш ли на водни ски? — запита Лайла.

Баща й не отговори. Вместо това ги притисна здраво. Внезапно ги пусна и се изправи. Лайла вдигна поглед и си помисли колко е хубав. Никой от другите бащи не беше като него.

На прага зад него се появи Джабир.

— Става късно, господарю. Трябва да побързаме, за да хванем самолета.

Баидр се наведе и ги целуна — първо Амал, после Лайла.

— Момичета, разчитам на вас да се грижите за майка си и да й се подчинявате.

Те кимнаха безмълвно. Той се упъти към вратата, а те го последваха. Беше по средата на стълбите към колата, когато Лайла извика след него.

— Дълго ли няма да те има, татко?

Той като че ли се поколеба за миг, но в следващия беше вече в колата и вратата се захлопна, без той да отговори. Те се загледаха след автомобила, а после се прибраха в къщата.

Фарида ги чакаше.

— Мама в стаята си ли е? — запита Амал.

— Да — отговори Фарида. — Но си почива. Не се чувства добре и помоли да не я безпокоят.

— Ще слезе ли за вечеря? — обади се Лайла.

— Не смятам. Сега, момичета, се изкъпете и изтрийте всичкия пясък от себе си. Дали майка ви ще дойде на вечеря или не, искам ви на масата чисти и свежи.

Едва по-късно разбраха какво се е случило. След вечеря дойдоха родителите на майка им и щом баба им ги видя, се разплака.

Разтревожена, тя ги притисна към пълните си гърди.

— Бедните ми малки сирачета — нареждаше тя. — Какво ще стане с вас сега?

Дядо Риад веднага се разсърди.

— Тихо, жено! — изръмжа. — Какво искаш да направиш? Да изплашиш децата до смърт ли?

Амал веднага се разплака.

— Самолетът на татко ми се е разбил! — вайкаше се тя.

— Виждаш ли? — с тържествуващ глас натякна дядото. — Какво ти казах? — Той отстрани жена си и вдигна голямото момиче в прегръдките си. — Нищо не се е случило на татко ти. Добре е.

— Но нана каза, че сме сирачета.

— Не сте сирачета — отрече той. — Все още си имате майка и баща. И нас.

Лайла гледаше баба си. Тежкият грим на възрастната жена се беше размазал по бузите й.

— Тогава защо нана плаче?

Старият човек се почувства неудобно.

— Разстроена е, защото баща ви си отиде. Ето защо.

Лайла сви рамене.

— Няма значение. Татко все тръгва нанякъде. Но всичко е наред. Той пак се връща.

Дядо Риад се взря в нея. Не продума. В салона влезе Фарида.

— Къде е господарката ти? — запита той.

— В стаята си — отговори Фарида. Обърна се към децата. — Време е за лягане.

— Точно така — каза бързо дядо Риад. — Хайде в леглата. Ще се видим сутринта.

— Ще ни заведеш ли на брега? — запита Лайла.

— Да — отговори дядо й. — Сега правете каквото Фарида ви казва.

Когато тръгнаха, Лайла чу дядо си:

— Предай на господарката си, че ще я чакаме в салона.

Фарида се възпротиви неодобрително.

— Господарката е много разстроена. Тя няма да слезе.

Тонът на дядо й не търпеше възражения.

— Ще слезе. Кажи й, че е важно.

По-късно, когато си легнаха, чуха силни гласове, които идваха от долния етаж. Изпълзяха от леглата и открехнаха вратата. Гласът на майка им беше рязък и гневен.

— Посветих му живота си! — викаше тя. — И това е благодарността, която получавам! Да ме остави заради някаква американска кучка с руса коса, която му е родила проклет син!

Гласът на дядо им беше по-тих, но все пак го доловиха.

— Нямаше избор. Такова беше нареждането на принца.

— Ти го защитаваш! — укори го майка им. — Вместо собствената си кръв и плът ти защитаваш несправедливостта. Интересуваш се само от банката и парите си. Докато влоговете им са при теб, не те е грижа какво ще стане с мен!

— И какво става с теб? — изръмжа дядо. — Липсва ли ти нещо? Ти ставаш милионерка. Не ти взе децата, както му позволява законът. Остави ти имота и къщите — тук и в Бейрут плюс отделна сума за момичетата. Какво искаш още?

— Моя ли е вината, че не можах да му родя син? — извика Мариам. — Защо винаги жената е виновна? Не му ли родих деца, не му ли бях предана, макар и да знаех, че по света се влачи с курви от друга вяра? В името на Аллаха, кой от нас живя праведно? Във всеки случай аз, а не той.

— Волята на Аллах е, че един мъж трябва да има син — отвърна баща й. — След като ти не му го роди, той не само че има право, но негово задължение е да се сдобие с наследник.

Гласът на Мариам вече заглъхваше, но все още звучеше напрегнато.

— Може да е волята на Аллах, но един ден ще си плати. Дъщерите му ще разберат, че ни предаде, и в очите им ще бъде едно нищожество. Повече няма да ги види.

— На това място гласовете стихнаха и момичетата вече не чуваха какво се говори долу. Полека затвориха вратата и се върнаха в леглата си. Всичко беше много странно и не схващаха напълно какво става.

На следващия ден, докато бяха на плажа, Лайла ненадейно се обърна към дядо си, който седеше на стол под чадър и четеше вестник.

— Ако татко толкова е искал син — рече тя — защо не ми е казал? С радост щях да стана момче.

Дядо Риад остави вестника.

— Не е толкова лесно, дете.

— Вярно ли е това, което мама казва? — запита тя. — Никога ли няма да го видим вече?

Той помълча, преди да отговори.

— Майка ти беше разгневена. С времето ще го преглътне.

Но не се получи така. Годините минаваха и момичетата постепенно започнаха да възприемат отношението на майка им към бащата. А след като баща им не се опита да се сближи с тях, те най-накрая се убедиха, че тя е права.

Когато слънцето взе да преваля и лятната синевина започна да помръква, въздухът захладя. Лайла се изви настрани и погледна сириеца.

— Колко още остава?

— Около половин час — отговори той усмихнат.

— Ще имаме достатъчно време. — Протегна ръка към нея.

Тя бързо се дръпна.

— Недей!

Той я зяпна.

— Какво ти става? Да не би да си лесбийка?

— Не — каза тя тихо.

— Тогава не бъди толкова старомодна. Защо мислиш, че дават хапчета на момичетата?

Тя отвърна на погледа му. В гласа й се прокрадна презрение. Всички мъже бяха еднакви.

— За да се предпазвам аз, а не за твое удобство — отвърна.

— Той й отправи победоносна — поне по негово мнение — усмивка.

— Хайде, ела — обади се и отново протегна ръка. — Може би ще ти покажа как да изпиташ удоволствие.

С бързо движение тя го сръга с пушката в корема.

— Съмнявам се — изрече тихо. — Може да си ме научил как да използвам това оръжие, но аз вече зная да се чукам.

Той сведе очи, а после ги вдигна към лицето й. Разсмя се от сърце.

— Не съм се съмнявал и за минута — изрече бързо. — Само се тревожех да не загубиш тренинг.