Хариет Бичер Стоу
Чичо Томовата колиба (9)

Глава IX
ОТ КОЯТО СЕ ВИЖДА, ЧЕ И ЕДИН СЕНАТОР МОЖЕ ДА БЪДЕ ЧОВЕК

Огънят в камината весело осветяваше килима на уютната гостна стая и хвърляше отблясъци върху чайните чаши й добре лъснатия чайник. Сенаторът Бърд събуваше ботушите си и се готвеше да пъхне нозете си в красивите нови пантофи, изработени от жена му, докато той отсъствуваше от къщи през време на заседанията на сената. Мисис Бърд, сияеше от радост, следеше как прислугата слага масата за вечеря и от време на време сгълчаваше децата, които скачаха, лудуваха и ядосваха майка си така, както са правили всички деца откакто свят светува.

— Том, остави дръжката на вратата! Бъди разумен!… Мери, Мери, не дърпай опашката на котката — горкото животно!… Джим, не се катери по масата! Не, не!… Не можеш да си представиш колко много се радваме, че си дойде тази вечер, мили! Каква изненада! — обърна се тя към мъжа си, когато най-после успя да откъсне вниманието си от децата.

— Да, да! Реших да отскоча да си почина у дома, макар и за една вечер. Ужасно съм уморен и главата ме боли.

Мисис Бърд погледна към шишето с камфор, което беше в полуотворения шкаф, и се подвоуми дали да посегне към него, но мъжът й се намеси:

— Не, не, Мери! Не искам лекарства. Чаша хубав горещ чай, както ти го правиш, и приятна домашна обстановка — ето какво ми трябва. Да, досадно е да законодателствуваш!

И сенаторът се усмихна, като че му беше приятно да си мисли, че се жертвува за родината.

— И какво решавахте в сената? — попита жена му, когато чаят беше поднесен.

Беше твърде необикновено, че малката нежна мисис Бърд проявяваше интерес към работата на сената. Тя мъдро бе решила, че й са достатъчни домашните грижи. Ето защо мистър Бърд я погледна учудено и отговори:

Нищо особено.

— Но вярно ли е, че в сената е гласуван закон, който забранявал да се дава храна и подслон на нещастните негри, които се прехвърлят отсам? Чувах да се говори за такъв закон, но не допусках, че е възможно да бъде гласуван.

— Какво става с тебе, Мери? Ти отведнъж започна да се занимаваш с политика?

— Глупости! Пет пари не давам за вашата политика. Но мисля, че това е нечувана жестокост. Надявам се, мили мой, че такъв закон не е гласуван.

— Действително сенатът прокара закон, който забранява да се оказва съдействие на робите, избягали от Кентъки. Тези дръзки аболиционисти почнаха, толкова много да се проявяват напоследък, че в Кентъки бяха започнали сериозно да се безпокоят и стана необходимо като добри християни да помогнем на нашите братя, на държавата и да предприемем нещо, с което да се сложи край на тези вълнения.

— И какъв е законът? Нима искат да ни забранят да подслоним тези нещастни същества поне за една нощ, да им дадем нещичко за ядене, няколко стари дрехи и тихичко да ги отпратим?

— Да, разбира се, мила! Това именно се нарича да дадеш „помощ и съдействие на избягали негри“.

Мисис Бърд беше малка, плаха и срамежлива жена с кротки сини очи, с нежен прасковен цвят на кожата и с извънредно мек и пеещ глас. Тя беше много страхлива — най-обикновен, средно голям пуяк, само като изкряка, можеше да я накара да побегне, а едно по-едро домашно куче смразяваше кръвта й, стига само да покажеше зъбите си. За нея мъжът и децата й бяха целият свят. И този свят тя управляваше повече с нежност и увещания, отколкото със заповеди и нареждания. Ала едно-единствено нещо — тъй като тя беше необикновено нежна и чувствителна — можеше да я разгневи и да я накара да излезе вън от себе си — това бе всяка проява на жестокост. В такъв момент тя изпадаше в пристъп на гняв, който ставаше още по-обезпокоителен и необясним, тъй като бе несъвместим с необикновено кроткия й характер. Нямаше по-снизходителна и добра майка, но децата й още не можеха да забравят как веднъж тя ги наказа най-безпощадно, когато ги завари заедно с лоши съседски деца да хвърлят камъни по едно беззащитно котенце.

При последните думи на мъжа си мисис Бърд се зачерви — това много я разхубавяваше. Тя изведнъж стана, приближи се към него с решителни стъпки и твърдо му каза:

— Джон, бих искала да знам: ти намираш ли този закон за справедлив?

— Ако ти кажа „да“, ще ме убиеш ли. Мери?

— Никога не очаквах това от тебе, Джон! Но ти не си гласувал за него, нали?

— Все пак гласувах, прелестна моя политикантко!

— Не се ли срамуваш, Джон! Какъв позорен, жесток и ужасен закон! Аз ще го наруша при първия случай, който ми се удаде. И надявам се, че ще ми се удаде такъв случай. До какво доживяхме — една жена да не може да подслони и нахрани умиращ от глад човек само защото е роб и през целия си живот е бил само унижаван и потискан нещастният!

— Но, Мери, изслушай ме! Твоите чувства са справедливи и интересни, мила моя. Аз те разбирам и още повече те обичам заради тях. Но въпреки това, мила моя, не бива да допускаме чувствата ни да надделяват над разсъдъка. Трябва да разбереш, че това не е въпрос на сантименталност. Тука са преплетени големи обществени интереси. Такава вълна от обществено негодувание се надига, че ние трябва да пренебрегнем нашите лични чувства.

— Глупости, Джон! Може да ме убеждаваш до утре, но няма да се съглася. Аз те питам, Джон: би ли изпъдил от вратата си едно нещастно, премръзнало и гладно същество само защото е беглец? Кажи, би ли го направил?

Трябва да се признае, че за нещастие нашият сенатор, по природа много добър и отзивчив, не можеше да изпъди човек, който се намира в тежко положение. Но при този спор още по-неизгодно бе за него, че жена му знаеше това и разбира се, нападаше почти незащитими позиции. Ето защо, за да спечели време, той прибягна до обикновените средства, които се използуват в подобни случаи. Той каза „хм!“, изкашля се няколко пъти, извади носната си кърпа и почна да бърше очилата си. Мисис Бърд видя, че противникът е в безизходно положение и без всякакво угризение на съвестта се възползува от своите предимства.

— Бих искала да те видя как ще сториш това, Джон. Много бих искала да те видя. Например да изпъдиш навън жена в снежна буря! Или може би, ще я задържиш и ще я изпратиш в затвора? Би ли го направил? Много би ти приличало!

— Не ще и дума… Това би бил неприятен дълг… — започна мистър Бърд уклончиво.

— Дълг, Джон! Не казвай тази дума. Ти знаеш, че това не е и не може да бъде нашият дълг. Ако господарите искат да не им бягат робите, нека се отнасят добре с тях. Това е моето мнение. Ако аз имах роби — надявам се, че никога няма да имам, — не бих се бояла, че ще бягат от мене или от тебе, Джон. Казвам ти: никой не бяга, когато е щастлив. А когато те бягат, горките, стига им страхът и дето мръзнат и гладуват — няма нужда да насъскваме всички срещу тях. Не! Въпреки всичко аз няма да се подчиня на вашия закон.

— Мери, Мери, мила, послушай! Нека двамата разсъдим добре…

— Мразя разсъжденията, Джон, особено когато се умува по такива въпроси. Вие, политиците, имате навика да спорите и умувате за най-прости и очевидни неща. Но когато се дойде до дела, сами се отказвате от вашите умувания! Познавам те достатъчно добре, Джон! И ти като мен не смяташ закона за справедлив и няма да му се подчиниш…

В този критически момент старият им черен слуга Къджоу открехна вратата и помоли мисис Бърд да отиде в кухнята. Нашият сенатор въздъхна с облекчение и погледна след мъничката си жена със смесено чувство на удоволствие и смущение. Той седна в креслото и зачете вестник.

След малко от вратата се чу развълнуваният глас на жена му.

— Джон, Джон, ела за момент.

Той остави вестника и отиде в кухнята. На прага се спря, изумен от гледката, която се откри пред очите му. Млада, стройна жена лежеше в безсъзнание върху два стола; дрехите й бяха изпокъсани и заледени; едната й обувка липсваше, а чорапът й бе разкъсан; от наранения й крак течеше кръв. Лицето й носеше печата на презряната раса. Но никой не можеше да остане равнодушен пред печалната й вълнуваща красота. Сенаторът изтръпна пред вида на това студено, мъртво подвижно лице.

Той затаи дъх и застана мълчалив. Жена му и тяхната черна прислужница, старата леля Дайна, свестяваха нещастната жена, а дядо Къджоу, взел детето на коленете си, свали обущата и чорапите му и започна да разтрива премръзналите му крачета.

— Сърцето ти се къса, като я гледаш! — каза леля Дайна състрадателно. — Изглежда, че припадна от топлината. Когато влезе, като че нищо й нямаше. Запита само дали може да се посгрее. И тъкмо я попитах откъде иде, и тя припадна. Никога не ще да е вършила тежка работа — вижда се по ръцете й.

— Бедната — каза съчувствено мисис Бърд, когато жената бавно отвори големите си черни очи и погледна безучастно. Отведнъж по лицето й премина смъртен ужас. Тя скочи и извика:

— Хари! Къде е той?… Взеха ли го?… Като чу гласа на майка си, детето се спусна от коленете на Къджоу, затича се и протегна ръчички към нея.

— Той е тук, той е тук! — извика жената. — О, госпожо! Спасете ни! Не ни оставяйте, не давайте да ми го отнемат! — обърна се тя с диво отчаяние към мисис Бърд.

— Не бойте се — успокои я мисис Бърд. — Тук сте на сигурно място. Тук никой няма да ви докосне.

— Бог да ви благослови — прошепна жената, закри лицето си с ръце и зарида. Като я видя, че плаче, детето се покатери на коленете й.

Милите и нежни грижи на мисис Бърд, които едва ли друг беше в състояние да прояви, поуспокоиха малко нещастната жена. Постлаха й да легне на скамейката близо до огъня и след малко тя се унесе, притиснала до себе си умореното като нея спящо дете. Майката решително отказа да турят детето на отделно легло и дори в съня си тя го обгърна с ръка, сякаш и сега се боеше да не й го отнемат.

Мистър и мисис Бърд се завърнаха в гостната и колкото и странно да изглежда, не подеха предишния разговор. Мисис Бърд се зае със своето плетиво, а мистър Бърд се престори, че чете вестника.

— Интересно коя и каква е тя? — каза мистър Бърд след дълго мълчание.

— Ще разберем, когато се събуди и се посъвземе — отвърна мисис Бърд.

— Виж какво, Мери — каза мистър Бърд и вдигна очи от вестника.

— Да, мили!

— Не би ли могла да й стане някоя от твоите рокли, ако се продължи и разшири? Тя изглежда по-едра от тебе.

По устните на мисис Бърд се плъзна едва забележима усмивка.

— Ще видим — отвърна тя.

Последва ново мълчание, прекъснато пак от мистър Бърд.

— Виж какво, Мери…

— Да, какво има пак?

— Знаеш, онази топла наметка, с която ме покриваш при следобедната ми почивка… Ти би могла да й я дадеш — тя няма какво да облече…

В този момент Дайна надникна в стаята и каза, че жената се е събудила и иска да види господарката.

Мистър и мисис Бърд отидоха в кухнята, последвани от двете си по-големи момчета; малката по това време вече спеше.

Жената седеше на скамейката до огъня и замислено гледаше пламъка. Трескавият и развълнуван израз бе изчезнал. Сега лицето й бе тъжно и спокойно.

— Искали сте да ме видите — мило се обърна към нея мисис Бърд. — Надявам се, че сега се чувствувате по-добре. Горката!

Дълбока хриплива въздишка беше единственият отговор. Тя вдигна черните си очи и погледна тъй умолително и с такова отчаяние, че мисис Бърд се просълзи.

— Не се страхувайте от нищо. Ние всички ви желаем доброто. Кажете ми откъде идвате и от какво се нуждаете?

— От Кентъки — отговори жената.

— Кога? — запита мистър Бърд и поведе сам разпита.

— Тази вечер.

— А как дойдохте дотука?

— Минах по леда.

— По леда! — в един глас извикаха всички присъствуващи.

— Да по леда — каза жената бавно. — Господ ми помогна и аз минах по леда. Те ме преследваха, настигаха ме, а нямаше друг изход.

— Господи боже, мисис — каза Къджоу. — Но ледът е целият на разбити блокове! И те се люлеят, потъват и изскачат от водата.

— Знаех, че е така, знаех — трескаво заговори тя. — И все пак минах по леда. Никога не мислех, че ще мога. Мислех, че няма да стигна отсреща… Но ми беше все едно… Иначе щях да умра! — Очите на жената горяха.

— Робиня ли бяхте? — запита мистър Бърд.

— Да, сър. Господарят ми е в Кентъки.

— Той лошо ли се отнасяше с вас?

— Не, сър. Той беше добър господар.

— Значи господарката ви беше лоша?

— Не, сър, не! Господарката ми беше винаги добра към мене.

— Но тогава какво ви принуди да напуснете такъв добър дом и да се изложите на такива опасности?

Жената втренчено загледа мисис Бърд и от проницателния й поглед не се изплъзна, че тя беше в траур.

— Госпожо, имали ли сте нещастието да загубите дете? Въпросът беше неочакван и засегна незаздравяла още рана: едва беше изминал месец, откакто семейството Бърд бе погребало едно от своите любими деца.

Мистър Бърд се обърна и отиде до прозореца, а мисис Бърд потъна в сълзи. Но тя направи усилие да отговори.

— Да, загубих най-малкото си дете. Защо ме питате?

— Тогава ще ме разберете. Аз изгубих две едно след друго. Оставих ги погребани там, откъдето идвам. Остана ми само това дете. Аз никога не съм се отделяла от него. То е всичко, което имам. То е моята гордост, моята утеха… А те искаха да ми го отнемат… да го продадат долу на Юг. Представете си само — да продадат дете, което никога не се е отделяло от майка си! Нима можех да понеса това? Не можех да преживея такава мъка… И когато разбрах, че книжата са подписани и че синът ми е продаден, аз го взех и избягах през нощта. Подгони ме човекът, който купи Хари, и няколко от хората на господаря… и вече бяха зад мен, чувах гласовете им… Аз скочих от брега на леда и как преминах, сама не знам. Помня само, че един човек ми помогна да изляза на брега.

Жената не плачеше и не хълцаше. Сълзите й вече бяха пресъхнали. Но всички около нея изразяваха голямото си съчувствие — всеки по своему.

Двете малки момчета затърсиха отчаяно по джобовете си носни кърпи, но както винаги се случва, не ги намериха на мястото им; те завряха главите си в полата на мисис Бърд и захълцаха неудържимо, като си бършеха очите и носовете в роклята на майка си. Мисис Бърд закри лице в кърпичката си. По черните бузи на добрата леля Данна се стичаха сълзи и тя непрекъснато повтаряше:

„Господи, смили се над нас!“… А старият Къджоу усърдно бършеше с ръкав очите си, лицето му се гърчеше от състрадание и той от време на време пригласяше на леля Дайна. Нашият сенатор беше държавник и, разбира се, от него не можеше да се очаква да плаче като другите простосмъртни. Той обърна гръб и се загледа в прозореца, като триеше усърдно очилата си, покашляше и от време на време бършеше носа си, нещо, което би се сторило подозрително на всеки, който би могъл критично да гледа на нещата в такъв един момент.

— Защо казвате, че господарят ви бил добър? — извика той изведнъж, като решително преглътна буцата, заседнала на гърлото му.

— Защото той наистина беше добър господар. Винаги ще говоря така за него. И госпожата беше много добра. Но те не можеха да постъпят другояче. Те дължаха пари на един човек и той, не знам точно как, можа да ги принуди да изпълнят неговата воля. Аз чух как господарят казваше на госпожата това, а тя го молеше и се застъпваше за мене. Но той й каза, че нищо не може да се направи — книжата били вече подписани… Тогава взех детето и избягах… Не мога да живея без него. То е всичкото, каквото имам на този свят.

— А нямате ли мъж?

— Да, имам. Но той принадлежи на друг господар — зъл, жесток. Той не му даваше да идва при мене; ставаше все по-лош и по-лош и заплашваше, че ще го продаде на Юг. Сигурно никога вече няма да го видя.

Повърхностният наблюдател би помислил, че жената е равнодушна към съдбата на мъжа си — така спокойно разказваше тя. Но големите й черни очи говореха съвсем друго.

— Горката! А къде смятате да отидете сега? — състрадателно я запита мисис Бърд.

— В Канада… Но не зная къде се намира. Много ли е далече? — запита тя, като погледна доверчиво мисис Бърд.

— Бедната — неволно въздъхна мисис Бърд.

— Навярно е много далече оттук? — запита жената тревожно.

— Много по-далече, отколкото си мислите, бедно дете — каза мисис Бърд. — Но ние ще се опитаме да ви помогнем. Дайна, приготви й легло в твоята стая, а до утре ще измислим нещо… А вие не се тревожете, мила. Спете спокойно.

Мисис Бърд и мъжът й се върнаха в гостната стая. Тя седна на люлеещия се стол до камината и се загледа замислено в огъня. Мистър Бърд се разхождаше нагоре-надолу из стаята и си мърмореше.

— Хм, хм… Каква объркана, неприятна работа! Най-после той се спря пред жена си и й каза.

— Виж какво, мила! Тя трябва да напусне нашата къща още тази нощ. Този търговец на роби ще надуши следите й и ще се яви тук още рано сутринта. Ако беше само жената, щяхме да я скрием, докато всичко премине. Но детето няма да стои мирно, каквото и да правим. То ще издаде всичко, като се покаже на някой прозорец или врата. А в какво положение ще изпадна, ако ги намерят тука. Не, те трябва да напуснат нашата къща още тази нощ.

— Тази нощ? Това е невъзможно. Къде ще отидат?

— Знам аз къде — каза сенаторът замислен и започна да обува ботушите си.

Като обу единия до половина, той обгърна коляното си с две ръце и се замисли дълбоко.

— Каква объркана, неприятна… долна работа! — каза той и продължи да издърпва ботуша си. Когато обу единия ботуш, той седна, взе другия в ръце и се загледа втренчено в килима. — И все пак трябва да се махне оттука, дявол да го вземе.

Той бързо обу и втория ботуш и погледна през прозореца. Мисис Бърд беше съобразителна жена, която никога не казваше: „Аха, аз нали ти казах!“ И сега, макар че много добре разбираше какъв обрат вземат мислите на мъжа й, тя благоразумно мълчеше — спокойно седеше на стола и чакаше нейният законен повелител, когато намери за добре, да й съобщи своите намерения.

— Ето какво — обърна се най-после той към нея, — един мой познат, Ван Тромп, освободи всичките свои роби, напусна Кентъки и си купи земя на седем мили оттук в гората край потока. Никой не отива нататък, освен ако има специална работа, а и мястото не се намира така лесно; Там жената ще бъде в безопасност. Лошото е, че никой не може да закара колата дотам нощно време освен мене.

— Защо не? Къджоу е отличен кочияш.

— Да, да. Но работата е, че потокът трябва да се премине на два пъти, а вторият брод е много опасен. Аз съм минавал на кон през това място поне сто пъти и знам точно къде трябва да се прегази. Както виждаш, нищо друго не може да се направи. Към полунощ Къджоу ще трябва да впрегне конете колкото може по-тихо и аз ще я откарам. След това той ще ме остави в близката гостилница, където към три часа сутринта ще взема дилижанса за Колъмбъс. Така всичко ще остане в тайна и ще изглежда като че аз съм пристигнал там направо от къщи. Утре заран рано-рано ще се явя на заседание в сената. Ще се чувствувам малко неудобно след всичко това, но по дяволите!… Няма какво да се прави.

— Ти послуша сърцето си, Джон — каза мисис Бърд и сложи малката си бяла ръка върху неговата. — Щях ли да те обичам толкова, ако не те познавах по-добре, отколкото ти сам се познаваш?

Мисис Бърд изглеждаше много хубава с блесналите в очите й сълзи и сенаторът се почувствува много горд, че такова едно очарователно същество го гледа с толкова любов и възхищение… Той се запъти да нареди да впрегнат конете, но се спря за миг пред вратата, обърна се към жена си и й каза нерешително:

— Мери, какво би казала… В скрина има доста дрешки на горкичкия ни… Хенри…

Като каза това, той бързо се обърна и затвори вратата зад себе си.

Жена му влезе в малката спалня до нейната стая, сложи свещта на скрина, извади ключ от една малка ниша, постави го в ключалката на едно от чекмеджетата и изведнъж се спря. Двете момчета, които както всички деца ходеха по стъпките на майка си, стояха до нея мълчаливи и тъжни.

Мисис Бърд бавно отвори чекмеджето. В него имаше различни малки палтенца от всевъзможни кройки, детски престилчици, чорапки и дори чифт малки износени обувки, които показваха протритите си връхчета през хартията, в която бяха завити. Бяха скътани и детски играчки — конче и каручка, пумпалче и една топка, — скъпи спомени, прибрани с много мъка и сълзи. Тя се отпусна на един стол до скрина, подпря главата си с ръце върху чекмеджето и горчиво заплака. Сълзите й течаха между пръстите и падаха в отвореното чекмедже. Изведнъж тя повдигна глава и започна нервно и бързо да подбира най-запазените и подходящи дрешки и ги сви в един вързоп.

След това мисис Бърд отвори гардероба си, взе оттам две-три от своите всекидневни рокли и с игла, ножица и напръстник в ръка се залови да ги отпуща, както мъжът й я беше посъветвал. Тя работи усърдно, докато старият часовник в ъгъла удари полунощ и в двора се чу глухият тропот на колела.

— Мери — каза мъжът й, като влезе с палто на ръка. — Трябва вече да я събудиш. Време е да тръгнем.

Мисис Бърд набързо постави нещата, които беше приготвила в малко просто куфарче, заключи го, поръча на мъжа си да го сложи в каретата и отиде да събуди жената.

След малко Елиза с детето на ръце се появи на вратата. Тя беше с пелерина, шапка и шал — подарък от нейната благодетелка. Мистър Бърд бързо настани жената и детето в каретата. Когато мисис Бърд се приближи до стъпалото на колата, Елиза се показа на прозореца и протегна ръка, нежна и хубава като ръката, която й беше подадена. Големите й черни очи, в които се четеше гореща благодарност, не се откъснаха от лицето на мисис Бърд. Елиза се опита да каже нещо, устните й се раздвижиха, но никакъв звук не се чу… Тя се отпусна на седалката и закри лицето си с ръце. Вратичката се затвори и колата тръгна.

Напоследък по тези места беше валяло почти непрекъснато, а на меката рохкава почва в Охайо й стига й малко дъжд, за да се превърне в непроходима кал. В този затънтен край на Запада, където калта става неизмеримо дълбока, пътищата се застилат с дървени трупи, наредени една до друга, и се покриват с пръст, трева и всичко, каквото попадне под ръка. Щастливите местни жители ги наричат пътища и ги използуват веднага. С течение на времето дъждовете измиват пръстта и тревата и разместват дървените трупи надлъж и нашир по цялото протежение на пътя, а образувалите се ровове и трапища се запълват с рядка черна кал.

По такъв именно път сега се клатушка нашият сенатор и размишлява върху моралната страна на своята постъпка, но дотолкова последователно, доколкото това е възможно при дадените обстоятелства, тъй като каретата непрекъснато подскача по пътя и току „пляс“ — и затъва в някоя локва; сенаторът, жената и детето неочаквано отхвръкват от местата си и се залепват на прозореца откъм наклонената страна на колата. Ето че каретата сякаш окончателно е затънала в калта. Отвън се чува гласът на Къджоу, който подканя конете; след много напразни подръпвания и опити на конете да изтеглят колата, точно когато сенаторът губи всякакво търпение, изведнъж каретата се залюлява, сякаш ще тръгне, но предните колела попадат в нова яма, а сенаторът, жената и детето връхлетяват вкупом към предната седалка; цилиндърът на сенатора се захлупва над очите и носа му доста безцеремонно, той се чувствува на края на силите си; детето се разплаква; Къджоу отправя пламенни апели към конете, а те се плъзгат, напрягат се и се дърпат под непрестанните удари на камшика. Колата се залюлява, отскача и сега пък задните колелета затъват; сенаторът, жената и детето полетяват към задната седалка; сенаторът бутва с лакът шапката на жената, а неговият цилиндър отхвръква на пода и при сътресението попада под краката на жената. Но ето най-сетне преминават „блатото“, конете спират задъхани; сенаторът намира цилиндъра си, жената оправя своята шапка и успокоява детето: те са готови за нови изпитания.

Известно време каретата се люшка доста равномерно и само от време на време друсането се засилва като че само за разнообразие; пътниците започват да се успокояват, че в края на краищата не са чак толкова зле… Но ето един страшен тласък, от който всички отскачат от местата си и с невероятна бързина се намират обратно на седалката; каретата спира; навън обърканият Къджоу се суети за известно време; после отваря вратичката:

— Извинете, сър, но това място е ужасно лошо. Просто не зная как ще се измъкнем. Мисля, че ще трябва да поставим дървета под колелетата.

Сенаторът отчаян слиза от колата и внимателно търси по-здрава почва, но единият му крак потъва като в бездна. Той се опитва да го измъкне, но губи равновесие и пада в калта. Къджоу го изтегля в доста плачевно състояние…

Едва късно през нощта каретата премина по брода на реката и цялата потънала в кал, се спря пред портата на голяма фермерска къща.

Необходимо беше доста търпение и настойчивост, за да се разбудят стопаните. Най-после почтеният фермер отвори вратата. Той беше висок, грамаден мъж, по чорапи и с червена ловджийска фанела. Рошавата ръждива коса и небръснатата от няколко дни брада придаваха на този добър човек, в най-добрия случай, не много привлекателен вид. В продължение на няколко минути той държеше свещта и разглеждаше нашите пътници с начумерен и учуден израз, при което изглеждаше много забавен. Сенаторът трябваше да употреби доста усилия, за да му обясни в какво се състои работата и докато той се занимава с това, ние ще запознаем читателите с този човек.

Честният Джон Ван Тромп беше някога един от големите плантатори и притежатели на роби в щата Кентъки. Природата го беше надарила не само с гигантски ръст и сила, но и с голямо, добро и справедливо сърце. Робовладелческата система, еднакво позорна и за господарите, и за робите, го поттискаше и угнетяваше. Най-после един ден голямото сърце на Джон не можа да издържи повече и той счупи тежките окови… Ван Тромп изтегли всичките си пари, отиде в Охайо и купи хубава плодородна земя; след това освободи робите си до един — мъже, жени, деца, — натовари ги с цялата покъщнина на коли и ги изпрати да се заселят на новото място. А сам той се оттегли нагоре по реката в тихата си нова ферма и заживя щастливо, с чиста съвест.

— Ще подслоните ли тази нещастна жена и нейното дете, преследвани от ловци на роби? — запита сенаторът.

— А ако някой рече да дойде — продължи добрият човек и изпъчи мощните си гърди, — аз съм насреща. Имам и седем сина, всички са по шест фута високи, и те са винаги готови да ги срещнат. Предайте им нашите почитания и им кажете, че сме готови да ги приемем, когато пожелаят. — И Джон прокара пръсти през рошавата си коса и се затресе от смях.

Отпаднала, изтощена и уморена до смърт, Елиза едва се довлече до вратата. Тя държеше в ръце дълбоко заспалото дете. Великанът освети лицето й със свещта, съчувствено промърмори нещо, отвори вратата към малка спалня до кухнята, където бе приел гостите, и й направи знак да влезе; после взе една свещ, запали я и я постави на масата.

— Искам едно да ти кажа — обърна се той към Елиза. — Тук не се страхувай от никого, аз съм насреща. — И той посочи пушките, наредени над камината. — Нека посмее някой да отведе човек от къщата ми, когато аз не съм съгласен — зле ще си изпати… А сега си легни и спи спокойно, както би спала в прегръдките на майка си.

— Тя е необикновено красива! — каза той, когато се върна при сенатора.

Сенаторът с няколко думи му разправи историята на Елиза.

— Брей!… Как може? — възмущаваше се добрият човек. — Преследват я, бедната, като сърна. А може ли една истинска майка друго да направи? Ей богу, като слушам такива неща, иде ми да кажа нещо, което не е за казване. — И Джон изтри очите с опакото на грамадната си, покрита с лунички ръка. — Вярвате ли, аз от години не съм стъпвал в църква — не мога да търпя пасторите да ми разправят, че Библията оправдавала робството. Аз съм неук човек и не мога да споря с тях…

Докато говореше, Джон отвори бутилка шумящ сайдер и я постави на масата.

— По-добре ще е и вие да останете да нощувате тука — каза той сърдечно. — Ей сега ще повикам старата да ви приготви легло.

— Благодаря ви, добри ми приятелю — трябва да вървя, за да не пропусна дилижанса за Колъмбъс.

— Е, щом е така, ще дойда малко да ви изпратя и ще ви покажа по-добър път. Та този, по който сте минали, е много лош!

Джон се облече и след малко, с фенер в ръка вървеше пред каретата на сенатора. Той я изведе на един път, който минаваше зад фермата. Когато се разделяха, сенаторът пъхна в ръката му десетдоларова банкнота.

— Това за нея — каза той.

— Добре — отвърна Джон.

Те си стиснаха ръцете и се разделиха.