Хариет Бичер Стоу
Чичо Томовата колиба (36)

Глава XXXVI
ЕМЕЛИН И КАСИ

Каси влезе и завари Емелин, побледняла от страх, да седи в най-отдалечения ъгъл на стаята. Девойката скочи изплашена, но като видя, че е Каси, се хвърли към нея, хвана я за ръката и й каза:

— О, Каси! Колко се радвам, че дойде! Боях се, че е… Да знаеш само, какъв ужасен шум се вдига долу цялата вечер!

— За жалост знам — каза Каси сухо. — Не за пръв път го чувам.

— Каси! Кажи, не можем ли да избягаме оттук? Все ми е едно къде — в блатата, при змиите, където и да е! Нима не можем да се денем някъде?

— Никъде — само в гроба! — отвърна Каси.

— Ти никога ли не си се опитвала да избягаш?

— Други се опитаха и видях как свършиха — отговори Каси.

— Готова съм да живея в блатата и да гриза кората на дърветата. От змиите не ме е страх. Предпочитам да живея сред тях, отколкото до този… — говореше Емелин развълнувано.

— Мнозина мислеха като тебе — отговори Каси. — Но в блатата дълго не можеш да останеш… Ще те надушат кучетата и ще те върнат, а после…

— Какво ще ми направят после? — Девойката я гледаше в очите и очакваше отговора й със затаен дъх:

— По-добре да попиташ какво не би ти направил — отговори Каси. — Той добре е изучил занаята си всред пиратите в Западна Индия… Няма да можеш да заспиш, ако ти разправя какво съм видяла и чула, как той се хвали понякога с подвизите си. Тук съм чувала писъци, които със седмици след това ечаха в ушите ми. Долу, при колибите, има едно място, където стърчи черно, прокълнато дърво, а земята около него е покрита цялата с черна пепел… Запитай когото и да било какво е имало там и ще видиш дали някой ще посмее да ти отговори.

— Какво искаш да кажеш?

— Не, няма да ти кажа. Страшно ми е дори да си помисля. И какво ще стане утре, ако Том продължи да упорствува както днес.

— Ужасно! — извика Емелин. По лицето й нямаше капка кръв.

— Каси, кажи ми какво да правя!

— Това, което аз направих: пий. Отначало аз също привикнах с мъка, но сега не мога, без да пия. Човек трябва да има някаква утеха — и като пийнеш, нещата около тебе не ти изглеждат толкова страшни.

— Моята майка ми е казвала никога да не пия — отвърна Емелин.

— Твоята майка ти е казвала — развълнувано каза Каси, като подчерта с горчивина думата майка. — Каква полза има от майт чините съвети. Купуват те и плащат за тебе — ти принадлежиш на този, който те е купил. Това е истината. Пий ракия, Емелин. Пий, колкото можеш, и ще ти стане по-леко.

— Каси, Каси, съжали ме.

— Да те съжаля!… Нима не те съжалявам? Нима аз нямам дъщеря. Бог знае къде е сега и кой й е господар. Навярно върви по пътя на майка си… И децата й ги чака същата участ. И няма край това вечно проклятие!

— По-добре да не бях се раждала — каза Емелин, като кършеше ръцете си.

— Отдавна го желая. И как го желая! Но нямам воля да посегна на живота си — отвърна Каси, устремила тъжния си и пълен с отчаяние поглед в тъмнината.

— Грешно е да се убиеш — каза Емелин.

— Но не е по-грешно от това, което правим всеки ден!

Емелин се извърна и закри лицето си с ръце.

Докато траеше този разговор, Легри, Мъртво пиян след оргията, заспа долу във всекидневната стая.

Сънят му беше тежък и трескав. До него застана забулена фигура и допря до челото му студената си мека ръка. Стори му се, че я познава въпреки воала. Той цял се разтрепери от ужас. После му се стори, че чувствува същата коса да се увива около пръстите му и след това около шията му и да я стяга, да я стяга. Не можеше да си поеме дъх. След това като че чу шепот, шепот който смрази кръвта му. Тогава се видя надвесен над страхотна пропаст, в смъртен ужас той се мъчеше да се задържи, да не падне, но черни ръце се протягаха и го дърпаха… Каси дойде зад него, изсмя се и го блъсна. И тогава пак се появи забулената фигура, отхвърли покривалото и откри лицето си. Беше майка му… Тя отвърна лице от него и той полетя в пропастта, все по-надолу, надолу всред пронизващите писъци, охкания, демонски смях… Легри се събуди.

Розовата светлина на спокойната утринна зора вече проникваше в стаята. Легри се събуди с ругатни на устата. Какво го интересува ежедневното чудо на зазоряването, златните и пурпурни лъчи? Като звяр той гледаше, без да вижда. Той се препъваше но стигна до ракията, напълни чашата и изпи половината.

— Прекарах страшна нощ — оплака се той на Каси, която тъкмо влизаше през отворената врата.

— Тепърва ще имаш много такива нощи — отвърна тя сухо.

— Какво искаш да кажеш с това, мръснице?

— Ще разбереш след някой друг ден — отвърна Каси все със същия тон. — Слушай, Саймън Легри, искам да ти дам един съвет.

— По дяволите с твоите съвети!

— Аз те съветвам да оставиш Том на мира — каза тя твърдо, като подреждаше някои неща из стаята.

— Ти защо се грижиш за него?

— Защо ли? Да ти кажа право, и аз не знам! Щом ти прави удоволствие, след като си платил за него хиляда и двеста долара, да го унищожиш в разгара на работата, за да излееш злобата си — твоя работа!… Аз направих, каквото можах за него.

— Какво си направила? Кой те кара да се бъркаш в моите работи?

— Никой, разбира се. Не за първи път се грижа за твоите роби и съм ти спасила досега няколко хиляди долара, а ето благодарността, която получавам! Ти ще загубиш от това.

Легри както някои други плантатори, имаше една-единствена цел: да прибере най-голямата реколта на годината. И той беше се хванал на бас с други плантатори, че ще получи най-много памук. Затова и Каси с женската си хитрост засегна точно тази единствено чувствителна струна.

— Добре, този път ще се размине с това, което е получил досега — каза Легри. — Но той трябва да ме помоли за прошка и да обещае, че ще се държи по-добре.

— Това той няма да направи.

— Няма ли?

— Не, няма!

— Бих желал да зная защо, господарке! — запита Легри с най-голямо презрение.

— Защото той е прав, той знае, че е прав и няма да признае, че е сгрешил.

— А какво ме интересува дали знае, или не знае? Този чернокож ще каже, каквото аз искам, или…

— Или ти ще загубиш баса, понеже той няма да работи на полето точно сега, когато е най-нужен.

— Но той ще се покори, разбира се, че ще се покори. Нима не ги познавам аз негрите! Ще ми се умилква като куче сега.

— Няма, Саймън! Такива хора ти не си виждал. Можеш да го разкъсаш на парчета, но и една дума на разкаяние няма да чуеш.

— Ще видим! Къде е? — запита Легри и тръгна към вратата.

— В склада при работилницата — каза Каси.

Легри, въпреки че говореше толкова самоуверено пред Каси, излезе от къщи с някакво лошо предчувствие, което не беше обикновено за него. Лошите му сънища, а сега и съветите на Каси за благоразумие имаха своето въздействие. Той реши да се разправи с Том сам, без свидетели, и ако заплахата не помогне, да отложи отмъщението и да излее гнева си по-нататък в по-удобно време.

Тържествената предвестница на деня — зорницата, надничаше през малкото прозорче на склада. Том спокойно се загледа в нея и без дори да трепне, чу приближаващите стъпки на своя мъчител.

— Е, приятелю, как се чувствуваш? — каза Легри и го ритна презрително. — Доволен ли си от урока, който ти дадох, а? Как ти хареса боят? Вярвам да си поумнял от снощи! Няма вече да четеш проповеди на бедните грешници, нали?

Том нищо не отговори.

— Стани, говедо! — кресна Легри и го ритна отново. Не беше леко да се изправи толкова бит и изтощен човек. Легри грубо се изсмя на усилията на Том да се вдигне.

— Много си пъргав тази заран, Том! Да не би да си се простудил нощес?

Том най-после стъпи на краката си и спокойно застана пред своя господар.

— Ти още се държиш, дяволе! — каза Легри и го измери с поглед. — Значи малко ти е било… Сега, Том, падни на колене и поискай прошка за вчерашната си глупост. Том не се помръдна.

— На колене, куче! — изрева Легри и го удари с камшика си.

— Господарю — каза Том, — не мога да ви искам прошка. Аз направих това, което смятах за справедливо. Аз винаги ще постъпвам така при всеки такъв случай. Аз не мога да върша жестокости, каквото и да ме правите…

— Да, но ти не знаеш какво те чака, господин Том! Вчерашното е нищо! Просто удре,@бна работа. Какво би рекъл, ако те вържа за едно дърво и наклада тих огън около тебе? Няма да ти е приятно, нали?

— Аз зная, че можете да извършите ужасни неща. Но… — Том се изправи и стисна ръце. — Но след като ме убиете… След това нищо не можете да ми направите…

Легри, който от ярост не можеше да каже нищо, скърцаше само със зъби. А Том продължи със спокоен и ясен глас:

— Господарю, вие ме купихте и аз ще ви бъда верен и изпълнителен слуга. Ще ви дам всичкото си време, всичката си сила и всичко, което мога да изработя с ръцете си. Но душата си не мога да ви дам… Не ме е страх от смърт… Вие можете да ме биете, да ме уморите от глад, да ме горите Но това само ще ме изпрати по-скоро там, където искам да отида.

— Дявол да те вземе! — изрева Легри и повали с юмрука си Том на земята.

Хладна и мека ръка се докосна до ръката на Легри. Той трепна. Беше Каси. Нейното докосване му припомни кошмарите, които го измъчваха през нощта, и в съзнанието му като светкавица преминаха страхотните видения и предишният ужас го завладя отново.

— Ти си полудял — му каза на френски Каси. — Остави го на мене. Ще се погрижа да стане годен за работа.

Легри се извърна, замисли се и реши да остави временно разправията си с Том.

— Добре, прави, каквото знаеш — отговори той начумерено на Каси и се обърна към Том. — А ти внимавай! Сега няма да се занимавам с тебе. Имам много работа и всички работници ми са нужни, но аз нищо не забравям. Когато и да е, ние с тебе ще се разплатим, черно животно.

Легри се обърна и излезе от склада.

— Почакай, иде часът на разплатата и с тебе — каза Каси и хвърли зловещ поглед след него.

— Ангел господен затвори временно устата на лъва — отговори Том.

— Да, само временно — каза Каси. — Но отсега нататък злобата му ще те преследва всеки ден — като куче, впило зъби в шията ти; ще смуче кръвта ти, ще изсмуче живота ти капка по капка. Аз го познавам!