Хариет Бичер Стоу
Чичо Томовата колиба (32)

Глава XXXII
МРАЧНА ОБИТЕЛ

Том и неговите другари уморени се влачеха след клатещата се по неравния път кола. В колата седеше Саймън Легри, а двете жени, все още оковани заедно бяха сместени при багажа. Те всички отиваха към плантацията на Легри, която беше много далече.

Пустият изоставен път извиваше ту между мрачна борова гора, където вятърът тъжно стенеше, ту през безкрайни блатисти места, край печални кипариси, извисени над тинесто тресавище, обвити с траурни гирлянди и повалени клони, пропълзяваха отвратителни отровни змии.

Този път би се сторил безрадостен дори на пътник, който отива някъде по работа с пълни джобове и на хубав кон. Колко по-див, безнадежден и мрачен изглежда този път на заробените, които с всяка стъпка се отдалечават от всичко, което обичат и за което милеят. Това чувство на безнадеждност личеше ясно от израза на измъчените, отчаяни черни лица и от замисления тъжен и мрачен поглед, който се местеше от предмет на предмет по безрадостния път.

Но Саймън продължаваше да кара колата си явно в добро настроение, като от време на време надигаше шишето с ракия, което държеше в джоба си.

— Хей, вие! — извика той, като се извърна и видя унилите лица на робите. — Хайде, момчета, запейте нещо.

Мъжете се спогледаха и Саймън трябваше да повтори своето „хайде“, придружено с изплющяването на камшика.

Някой подхвана една от тези безсмислени песни, които негрите често пеят:

Господарят ме прати да уловя мечка, хай, хай, хей, хо! Господарят се пръска от смях. Наместо мечка хванах буболечка, хай, хай, хей, хо! Хай, хай, хей, хо!

Певецът сам съчиняваше текста по ритъма на мелодията, като гледаше само да има рима, без да обръща много внимание на смисъла. Всички в хор му пригласяха:

Хай, хай, хей, хо! Хай, хай, хей, хо!

Те пееха високо, като се мъчеха да изглеждат весели, но в проточения див припев звучеше такава скръб, каквато нито вопъл на отчаяние, нито дума на затрогваща молитва можеха да изразят.

— Е, милинка — обърна се Саймън към Емелин и сложи ръката си на нейното рамо. — Ние вече пристигаме у дома.

Когато Легри викаше и се караше, Емелин трепереше от страх, но сега, когато той я докосна и й заговори разнежено, тя предпочете да бе я ударил. Прималя й; изразът на очите му я накара цялата да изтръпне и тя неволно се притисна до мулатката, като че беше нейна майка.

— Носила ли си някога обици? — запита Легри и хвана малкото й ухо с грубите си пръсти.

— Не, господарю — отговори разтреперана Емелин и наведе очи.

— Почакай, като отидем у дома, аз ще ти подаря обици, ако си умно момиче. Няма защо да се плашиш толкова. Не ще те поставя на тежка работа. При мене ти ще живееш добре, като някоя леди. Само да си умно момиче.

Ракията предразполагаше Легри към любезности — още повече че в далечината се очертаваше вече оградата на неговата плантация. Тя принадлежеше в миналото на един богат джентълмен с добър вкус, който беше положил много грижи, за да направи имението си красиво. След смъртта му то бе продадено за покриване на неговите дългове и Легри успя да го купи на износна цена. Както при всеки друг случай, Легри мислеше само за едно — да извлече колкото се може повече печалби, затова имението изглеждаше напълно запуснато и нямаше и (следа от грижите на предишния собственик.

Пред къщата някога е имало гладко окосена зелена морава с декоративни храсти, а сега това място бе обрасло с плевели и бурени; по него стърчаха стълбове за привързване на коне, около които земята беше съвсем утъпкана; навсякъде се търкаляха счупени ведра, царевични кочани и други боклуци. Само тук-таме от някоя декоративна колона, на която се привързваха коне, се подаваха ясмини и орлови нокти. Някогашната голяма градина също бе обрасла в бурени, между които някое екзотично растение случайно подаваше самотния си цвят. Прозорците на оранжерията бяха изпочупени, а по зеленясалите полици се редяха забравени саксии с изсъхнали цветя.

Колата премина по буренясала алея между прекрасни китайски дървета, които грациозно извиваха гъсто покритите си с вечно зелени листа клони. Безгрижието и занемареността не биха могли да ги унищожат; подобно на всеки благороден човек те бяха станали по-силни и хубави, сред отчаянието и разрухата.

Къщата беше голяма и личеше, че някога е била красива. Беше построена както повечето богати къщи на Юг: на два етажа, с веранди, на които излизаха всички стаи. Долната веранда лежеше на тухлени колони. Но сега всичко бе неприветливо и изоставено. Някои прозорци бяха заковани с дъски, други зееха изпочупени, повечето капаци едва се крепяха — всичко говореше за пълна запуснатост и липса на грижа.

Навсякъде по двора бяха разпръснати трески, слама, прогнили бъчви и сандъци. Няколко свирепи кучета, щом чуха шума на колата, се спуснаха и щяха да разкъсат Том и другарите му, ако не бяха прогонени от дрипавите слуги, които се затичаха подир тях.

— Виждате ли какво ви чака, ако се опитате да бягате оттук? — обърна се Легри към новите си роби и помилва кучетата със зловещо задоволство. — Тези кучета са дресирани да гонят негри и като нищо биха ви разкъсали. Не забравяйте това!… Е, Самбо — обърна се той към дрипав негър с шапка без периферия, който му се кланяше угоднически. — Как вървят работите?

— Отлично, господарю!

— Куимбо — извика Легри на друг негър, който усърдно се стараеше да привлече вниманието на господаря си. — Нали не си забравил какво ти поръчах?

— Разбира се, че не съм, господарю.

Тези двама негри бяха старшите на работниците в плантацията. Легри ги беше дресирал не по-зле от своите булдози да бъдат свирепи и жестоки.

Подобно на много властелини, за които четем в историята, Легри управляваше своите роби, като ги разделяше. Самбо и Куимбо се мразеха отдън душа; всички останали роби до един ги мразеха не по-малко и като ги насъскваше едни срещу други, той беше още по-сигурен, че ще му бъде донасяно за всичко, което става в плантацията.

Никой не може да живее съвсем сам. Затова Легри поддържаше известна брутална близост със своите помощници — близост, която можеше да навлече беда на всеки от тях, защото при най-малкото раздразнение единият винаги беше готов само с едно кимване на главата да се нахвърли на другия, за да уталожи гнева на господаря си.

— Ей, Самбо — заповяда Легри, — отведи тези момчета в колибите. Доведох ти и жена — добави той, сне белезниците и блъсна мулатката към него. — Нали ти бях обещал да ти купя жена.

Мулатката потрепери от ужас и се отдръпна от Самбо.

— Но, господарю, аз имам мъж в Нови Орлеан!

— Какво от това? Аз ще ти дам друг. Без много приказки. Хайде върви! — кресна Легри и замахна с камшика.

— А ти, госпожице, ще дойдеш с мене — обърна се той към Емелин.

Мрачно и свирепо лице се мярна на един от прозорците на къщата, а когато Легри отвори вратата, отвътре се чу женски глас и бърз повелителен говор. Том, който тревожно гледаше след Емелин, чу сърдитият отговор на Легри.

— Дръж си устата! Ще правя, каквото искам. Тебе няма да слушам!

Том не чу нищо повече, защото Самбо подкара всички към колибите. Сърцето на Том се сви, като видя двете редици мръсни и изоставени бордеи, построени далеко от господарската къща. Той беше се утешавал с мисълта, че все ще има колиба, колкото и бедна да е тя, която да може да направи уютно и тихо място за почивка след работа. Той надникна в някои от колибите и видя, че по цялата земя имаше разхвърляни само купчини мръсна гниеща слама, стъпкана от краката на предишните обитатели, и нищо друго.

В коя от тях ще живея аз? — смирено запита той Самбо.

— Не знам… Може би в тази тука ще се намери място за още един — отвърна Самбо. — Всичките са препълнени с негри. Просто не знам къде да ви сместя.

Късно вечерта, изнурени от тежка работа, робите се завърнаха в колибите. Облечени в мръсни дрипи, всички, мъже и жени, изглеждаха измъчени и навъсени. На тях съвсем не им беше до дружелюбно отнасяне с новопристигналите. Негърското селище се оживи, но не с приятни гласове. То кънтеше от груби, пресипнали гласове — караха се за ръчните мелнички, на които всеки бързаше да смели своята жалка дажба царевица, защото вечерята им се състоеше само от питки, направени от това царевично брашно. Още преди изгрев слънце ги бяха изкарали на полето и те, подтиквани от камшиците на Самбо и Куимбо, бяха работили целия ден без отдих. Беритбата на памука сега бе в своя разгар и Легри употребяваше всякакви средства, за да изсмуче и последните сили на своите роби.

Том напразно се взираше да види поне едно приветливо и дружелюбно лице между негрите, които пристигаха. Но срещна само намусени, груби, озлобени мъже и слаби, измъчени и изплашени жени. Скрибуцането на ръчните мелници се чуваше до късно през нощта. Те бяха много малко на брой, а хората, които искат да мелят — много повече; по-силните изблъскваха по-слабите, които се добираха до мелниците едва накрая.

— Хей, ти! — извика Самбо, като се доближи до мулатката и й подхвърли торбичка с царевица. — Как ти беше името?

— Люси — отвърна жената.

— Е добре, Люси, сега ти си моя жена. Вземи да смелиш тази царевица и ми изпечи питка за вечеря.

— Не съм ти жена, нито пък някога ще бъда — каза остро Люси, добила в отчаянието си внезапна сила. — Махай се оттука…

— Като ти ритна един!… — извика Самбо и вдигна заплашително крак.

— Можеш и да ме убиеш, ако искаш! — отвърна Люси. — Колкото по-скоро, толкова по-добре. Да бях умряла!

— Ей, Самбо, ако вземеш да биеш робите и да ги правиш негодни за работа, ще те обадя на господаря — намеси се Куимбо; той току-що беше изтръгнал грубо мелницата от ръцете на три изморени жени, които искаха да смелят своята царевица.

— Аз пък ще те обадя, че не оставяш жените да си смелят царевицата — заплаши Самбо. — Ти по-добре гледай себе си. Том беше прегладнял от пътя и едва се държеше на краката си.

— Ето и на тебе, чернокожа мутро! — каза Куимбо и му подхвърли торбичка с царевица. — И внимавай. Това ти е за цяла седмица. Повече не ще получиш.

Том чака до късно, докато стигна до една от ръчните мелници. Но когато му дойде редът, той съжали две капнали от умора жени, смля първо тяхната царевица, сложи няколко цепеници в догарящия огън, дето мнозина печаха питки, и чак тогава се залови да приготви своята вечеря. Услугата беше малка, но тя трогна жените, загрубелите им лица сякаш се озариха от доброта и те поискаха да омесят царевичната му питка и му помогнаха да я опече.

Останал сам, Том дълго седя край тлеещия огън, който хвърляше върху лицето му мъждеещата си светлина. На небето спокойно светеше ясна сребърна луна. Най-после той стана бавно и тъжно се отправи към колибата, която му бе отредена. На земята — един до друг, спяха вече уморени роби. Тежкият и задушен въздух в колибата го отблъсна. Той погледна навън, но нощта беше студена и влажна, а той беше капнал от умора. Той се зави в дрипавото одеяло, което единствено му служеше за завивка, изтегна се на сламата и заспа.