Хариет Бичер Стоу
Чичо Томовата колиба (15)

Глава XV
ЗА НОВИЯ ГОСПОДАР НА ТОМ И ЗА РАЗНИ ДРУГИ НЕЩА

Тъй като съдбата на нашия скромен герой Том се преплете с живота на хората от висшето общество, трябва да кажем няколко думи за тях.

Огъстин Сен Клер беше син на голям плантатор от Луизиана.

Семейството му произхождаше от Канада. Баща му и чичо му напуснаха тази страна и се заселиха единият в прекрасна ферма във Вермонт, а другият стана богат плантатор в Луизиана. Майката на Огъстин беше французойка. Прадедите й — хугеноти — бяха емигрирали в Луизиана още в началото, когато този щат започваше да се заселва. Тя беше необикновено издигнат човек, жена с рядка душевна чистота и Огъстин нарече дъщеря си на нея с надежда тя да стане като баба си. Жена му не одобряваше голямата му обич и привързаност към детето и го ревнуваше. Откакто се роди Ева, тя почна да боледува и непрекъснато се оплакваше от най-различни страдания, но най-често от мигрена и с дни не излизаше от стаята си. Цялата къща остана в ръцете на слугите и Сен Клер не намираше семейното си огнище особено приятно и привлекателно. Единствената му дъщеря беше много нежно дете и той се страхуваше за здравето, дори за живота й, тъй като тя растеше едва ли не без майчини грижи. Затова той я взе със себе си при едно пътуване до Вермонт и убеди братовчедка си — мис Офелия Сен Клер — да дойде с него в Нови Орлеан. И сега те тримата се връщаха с парахода, гдето ги представихме на нашите читатели.

А докато далечните куполи и кули на Нови Орлеан постепенно израстват пред нашия поглед, имаме тъкмо време да се запознаем с мис Офелия.

Който е пътувал през щатите Нова Англия, сигурно си спомня, че е виждал в някое прохладно селце голяма фермерска къща с чист тревист двор, засенчен от гъстата зеленина на кичести кленове. Той си спомня реда и тишината, вечния и ненарушим покой, които облъхват тези места. Всичко там е прибрано и подредено. Нито един кол на оградата не стои накриво. Тревистият двор с люлякови храсти, посадени точно под прозорците на къщата, е спретнат и чист. А вътре колко чисти са просторните стаи — сякаш в тях никога нищо не се случва, сякаш никога нищо не се прави. Там всичко е на мястото си и животът тече равномерно и точно както старият часовник в ъгъла. В къщата няма прислуга и при все това домакинята — стара жена с белоснежна шапчица и очила, всеки следобед седи между дъщерите си с ръкоделие в ръце, които сякаш нямат никакво друго занимание, нито пък им предстои някаква друга работа. Когато и да отидете, вие сигурно ще ги заварите в гостната. Всичката работа е била свършена в някой отдавна забравен ранен час. Старият кухненски под е чист — няма нито едно петънце. Масите, столовете и разните кухненски принадлежности са винаги в пълен ред, въпреки че там се слага трапеза три-четири пъти на ден, там се пере и се глади и пак там по някакъв тайнствен начин се произвежда немалко сирене и масло.

В такава ферма, в такъв дом и в такова семейство мис Офелия беше прекарала четиридесет и пет години спокойно съществуване, когато братовчед й я покани да отиде в неговия дом на Юг. Тя беше най-възрастната дъщеря в семейството, но родителите й продължаваха да я смятат за дете. Предложението да отиде в Нови Орлеан представляваше за цялото семейство много голямо събитие. Старият побелял баща извади от шкафа с книги атласа и провери точната ширина и дължина на този град. Добрата стара майка се тревожеше: „Казват, че Орлеан е ужасно място“… На нея й се струваше, че да се отиде в Нови Орлеан, е все едно да се отиде на Сандвичевите острови всред езичниците.

Слухът, че „ставало дума“ мис Офелия да отиде с братовчед си в Нови Орлеан, бе достигнал до свещеника, до доктора и до магазина за дамски шапки на мис Рибоди. И естествено цялото селце започна да разисква събитието. Твърдеше се със сигурност, че Огъстин Сен Клер беше дал петдесет долара в брой на мис Офелия да си купи най-хубаво облекло и че вече са пристигнали от Бостон две нови копринени рокли и една шапка за нея. Всички признаха единодушно, че такъв чадър, какъвто мис Офелия получи от Ню Йорк, не бе виждан дотогава в този край… Казваха също, че имала копринена рокля, която могла да направи впечатление сама по себе си независимо от това кой я носи. Разпространяваха достоверни слухове за носните й кърпички; говореха, че имала една, цялата в ажури, а другата била с дантела по края. Дори се добавяше, че имало бродерия в ъглите, но това последно твърдение остава неизяснено и до денднешен.

Ето я мис Офелия — висока, суха, кокалеста, тя стои пред вас, облечена в кафява пътническа рокля от лъскав лен. Лицето й е слабо, със заострени черти, устните й стиснати, както бива у хора, които имат определено становище по всички въпроси. Острите й тъмни очи забелязваха всичко и сякаш постоянно диреха нещо, което да оправят.

Движенията й бяха, резки, решителни и енергични. Тя говореше малко, но когато искаше да каже нещо, казваше го без заобикалки — направо и ясно. Тя беше олицетворение на ред, методичност и точност — вършеше всичко като часовник и беше неуморима като локомотив. Тя дълбоко презираше и се ужасяваше от всичко, което беше в противоречие на нейните принципи и характер.

Грехът на греховете в очите на мис Офелия — най-голямото зло на света, тя определяше с една много обикновена и важна дума от речника си — „безредие“. И с тази дума тя обозначаваше всички постъпки, които не бяха пряко и неизбежно свързани с това, което човек си е предначертал. Хората, които не вършеха нещо или не знаеха точно какво трябва да правят, или пък намираха най-преките пътища за осъществяване на това, което са започнали, срещаха само дълбокото презрение на мис Офелия. Тя изразяваше най-често това свое презрение не с думи — с това не ги удостояваше, — а с ледено мълчание.

Мис Офелия имаше ясен, здрав и подвижен ум. Тя познаваше основно историята и по-старата класическа литература на Англия и правилно разсъждаваше в рамките на своя кръгозор. Но основният принцип в живота на мис Офелия, който стоеше за нея над всичко, това беше чувството й за дълг; нему тя се покоряваше робски. Веднъж убедена, че „пътят на нейния дълг“, както тя се изразяваше, е в тази или друга насока, тя ще мине през огън и вода, за да го изпълни. Тя беше готова да се хвърли в кладенеца или да се изправи пред дулото на заредено оръдие, стига да е сигурна, че това е неин дълг.

Нейните изисквания за справедливост бяха толкова високи и толкова всеобемащи, че въпреки всичките си героични усилия тя не можеше да достигне своя идеал и често биваше потискана от чувството за собственото си несъвършенство.

Но как можеше тогава мис Офелия да се разбира с Огъстин Сен Клер, този весел, непостоянен, непрактичен и неточен човек, който небрежно и безчувствено погазваше най-скъпите й навици и убеждения.

Истината беше, че мис Офелия много го обичаше. Когато беше малко момче, тя го учеше закон божи, кърпеше дрехите му, решеше му косата и го насочваше по пътя, по който трябваше да върви. В сърцето й имаше все пак едно топло кътче и Огъстин, който лесно печелеше човешките сърца, го беше завладял. Затова той лесно можа да я убеди, че пътят на нейния дълг води към Нови Орлеан, че тя трябва да поеме грижите за Ева и да спаси дома му от разруха, докато жена му боледува. Мисълта, че къщата е останала, без да има кой да се грижи за нея, трогна мис Офелия. Освен това тя обикна прекрасното малко момиченце, към което не можеше човек да не се привърже. И въпреки че тя считаше Огъстин за „езичник“, все пак го обичаше, смееше се над шегите му и за голямо учудване на всички се примиряваше с недостатъците му. Но повече за мис Офелия читателят ще узнае, когато лично се запознае с нея.

Сега тя е в каютата си, заобиколена от голям брой най-различни малки и големи пътни чанти, сандъци, кутии и кошници, които усърдно стяга, заключва и връзва.

— Ева, знаеш ли точно всичкия си багаж? Разбира се, че не. Децата не помнят тези неща, Я да го проверим: ето пътническата ти чанта на точки и малката синя картонена кутия с най-хубавата ти шапка. Това прави две; гумената ти чанта — три; кошничката ми за ръкоделие — четири; картонената ми кутия — пет; кутията ми за якички — шест; коженият ми куфар — седем. Но къде си сложила чадърчето? Дай да го обвия в книга и завържа заедно с моя — ето така!

— Но защо, леличко? Нали скоро ще бъдем у дома?

— За да се запази по-добре, мое дете. Човек трябва да си пази нещата, ако изобщо иска да има нещо. А, Ева, сложи ли напръстника на мястото му?

— Наистина, леличко, не помня.

— Нищо, ще прегледам сама кутията ти… Ето го напръстника, восъка, две макари, ножици, ножче, игли… Всичко е на място! Но не мога да си представя как си пътувала на идване сама с татко си. Как не си изпогубила всичко.

— Да, наистина, леличко, аз изгубих много неща. Но когато спирахме някъде, татко наново купуваше това, което липсваше.

— Боже мой, нима може да се постъпва по този начин?

— Защо, леличко, това е много удобно.

— Това е ужасно безредие — отсече мис Офелия.

— Леличко, какво ще правим сега? — извика Ева. — Този куфар тука е толкова пълен — не може да се затвори!

— Той трябва да се затвори — изкомандува лелята, притисна нещата и скочи върху капака на куфара. Все пак оставаше малък отвор. — Ева, ела и ти отгоре — не се обезсърчаваше мис Офелия. — Този куфар трябва да се затвори и заключи; Значи ще го направим… и толкова.

И куфарът, сигурно уплашен от нейната решителност, се предаде. Ключалката щракна. Мис Офелия завъртя ключето и го сложи победоносно в джоба си.

— Сега сме готови. Време е да се изнесе багажът. Но къде е татко ти? Ева, иди да го потърсиш.

— О, той е отсреща в пушалнята и яде портокал.

— Той може би не знае, че вече пристигаме — започна да се вълнува лелята. — По-добре иди да го повикаш.

— Татко никога за нищо не бърза — отговори Ева. — И ние още не сме стигнали пристанището. Нека излезем на палубата… Виж, това е нашата къща, там, на онази улица!

Параходът тежко пъшкаше като голямо чудовище и се промъкваше между-другите кораби на пристанището. Ева радостно показваше разните кули, куполи и други забележителности на родния си град.

— Да, да, милинка, прекрасно е — каза мис Офелия. — Но, боже мили, параходът спря! Къде е баща ти?

Настъпи неизбежната при подобни случаи суматоха. Носачи сновяха нагоре-надолу, мъже мъкнеха куфари, пътнически чанти, сандъци. Жени неспокойно викаха децата си и всички се тълпяха към стълбата за пристанището.

Мис Офелия седна решително на току-що победения куфар. Тя бе наредила целия багаж в образцов военен ред и изглеждаше твърдо решена да го брани докрай.

Около нея се сипеха предложения: „Да взема ли куфара ви, госпожо?“, „Да ви помогна ли, мисис?“, „Да ви пренеса ли багажа, мисис?“ Но мис Офелия стоеше строга, изправена като забодена игла, стискаше свързаните чадъри и отказваше предложените й услуги с мрачна решителност, която плашеше дори носачите. От време на време тя се обръщаше към Ева:

— Какво, за бога, прави баща ти? Не вярвам да е паднал от парахода. Но нещо трябва да му се е случило.

И тъкмо когато почваше да изпада в истинско отчаяние, Сен Клер пристигна с присъщата си нехайна походка, подаде на Ева парче от портокала, който дояждаше, и запита:

— Е, братовчедке, надявам се, че си готова.

— Аз съм готова и чакам от един час — каза мис Офелия. — Започнах наистина да се безпокоя за теб.

— Наистина ли? — каза той. — Каретата чака, хората вече напуснаха парахода и човек може да слезе на брега тихо и мирно, без да го блъскат.

— Ей, вземете тези неща — обърна се той към носача зад него.

— Аз ще отида с него — каза мис Офелия — да видя как ще ги качи в колата.

— Но, братовчедке, това съвсем не е нужно.

— Добре, тогава аз сама ще нося това, това и това. — И мис Офелия отдели настрана три кутии и една пътническа чанта.

— Мила братовчедке, остави тези вермонтски навици. Трябва да свикнеш поне малко с тукашните порядки — ще те вземат за прислужничка, ако слезеш от парахода с целия този товар. Остави всичко на този момък. Той ще пренесе багажа така внимателно, като че в него има яйца.

Мис Офелия хвърли отчаян поглед към братовчед си и се успокои чак когато се намери в каретата при съкровищата си и се убеди, че са напълно запазени.

— А къде е Том? — запита Ева.

— Той е при кочияша, котенце. Ще подаря Том на майка ти, дано вече не се сърди за оня пиян безделник, който обърна каретата.

— О, Том ще бъде чудесен кочияш! — извика Ева. — Той няма никога да се напива, сигурна съм.

Каретата се спря пред голяма хубава старинна къща в особен полуиспански, полуфренски стил, който се среща в някои квартали на Нови Орлеан. Вътрешният двор беше обграден от четирите страни с широки колонади, чиито мавритански арки, стройни колони и прекрасни арабески напомняха като насън времето на ориенталската романтика в Испания. В средата на двора един фонтан високо пръскаше сребристите си води, които падаха непрестанно в мраморен басейн, обиколен с широк венец благоуханни теменуги. Кристално бистрата вода бе оживена с неизброими златни и сребърни рибки, които блестяха като хиляди живи брилянти. Около басейна имаше алея, покрита с прекрасна мозайка от камъчета, разположени в най-странни очертания, а зад нея се разстилаше трева, гладка като зелено кадифе. Всичко това бе обградено от широка алея за коли. Две големи портокалови дървета, целите в цвят, хвърляха приятна сянка. По краищата на поляната бяха наредени мраморни вази в мавритански стил с най-избрани тропически растения. Грамадни нарови дървета с лъскави листа и огнени цветове, тъмнолист арабски жасмин, обсипан със сребристи звездички, гераниум, разкошни розови храсти, натежали от цветове, върбини с мирис на лимон — всички цветове и благоухания се сливаха. А тук-таме някой тайнствен стар столетник със странни дебели листа, като побелял древен магьосник, чаровно величав, гледаше нетрайната красота на другите обитатели на градината. Цялото място имаше разкошен и романтичен вид.

Когато каретата влезе в двора, Ева, извън себе си от възторг, приличаше на птичка, готова да изхвръкне от кафеза.

— О, не е ли красиво, прекрасно! Моя мил, роден дом! Леличко Офелййо, нали е прекрасно?

— Да, хубаво е — каза мис Офелия и слезе от колата. — Но за моя вкус всичко това е някак остаряло, езическо.

Сен Клер, който обичаше разкоша, се усмихна на забележката на мис Офелия и се обърна към Том, който със сияещо от възторг лице оглеждаше мястото. Той каза:

— На теб, драги Том, изглежда, ти харесва.

— Да, господарю. Добре е…

Внесоха багажа в къщата, платиха за каретата, а в това време множество слуги от всички възрасти — мъже, жени, деца — се тълпяха, за да посрещнат господаря при завръщането му. Между тях изпъкваше млад мулат, облечен по най-последната мода. Той се чувствуваше много важен, изящно махаше напарфюмираната си батистена кърпичка и се стараеше да пропъди насъбралите се негри на другия край на верандата.

— Назад, назад, ви казвам. Засрамете се! — подвикваше той.

— Господарят едващо пристигна; а вие му пречите да се види със своите близки!

Смутени от тези изискани думи, казани с такъв важен тон, всички се отдръпнаха на почетно разстояние. Останаха само двама едри негри, които се заеха да пренасят багажа.

Когато Сен Клер освободи каретата и се обърна, видя само слугата, който привличаше вниманието с атлазената жилетка със златна верижка за часовник и белите панталони. Той се кланяше с неизразима изящност и учтивост.

— О, Адолф, ти ли си? — каза господаря и му протегна ръка.

— Как си, приятелю?

Адолф красноречиво започна „импровизираната“ си реч, която старателно бе подготвял цели две седмици.

— Добре, Адолф, добре си се подготвил — каза Сен Клер с обикновения си небрежно-закачлив тон. — Погрижи се за багажа. След малко ще дойда да ви видя всичките.

Й той отведе мис Офелия през верандата в голяма гостна стая.

А в това време Ева бе прехвръкнала като птичка край тях, за да отиде в съседния малък будоар.

Висока бледа жена с тъмни очи се повдигна малко от кушетката, където лежеше.

— Мамо — радостно извика Ева, хвърли се на шията й и възторжено започна да я милва и прегръща.

— По-внимателно, детето ми, стига, ще ме заболи главата — каза майката и безжизнено целуна момиченцето.

Влезе и Сен Клер. Той прегърна жена си и й представи своята братовчедка. Мари повдигна големите си очи, погледна я с известно любопитство и я поздрави учтиво, но с безразличие. При вратата на будоара се бяха вече насъбрали множество слуги, пред които, трепереща от радост и нетърпение, стоеше спретната мулатка на средна възраст.

— О, ето я Мами! — извика Ева, втурна се към вратата, хвърли се на шията на бавачката и започна да я целува.

Тази жена не каза на детето, че ще я заболи главата, напротив, тя го прегръщаше и се смееше, и плачеше от радост. Ева преминаваше от едни обятия в други, ръкуваше се и се целуваше с всички.

— Хм — каза мис Офелия, — вашите деца на Юг правят неща, които аз не бих допуснала.

— Какво те учудва? — запита Сен Клер.

— Старая се да бъда добра с всички, да бъда човечна с хората, но да целувам…

— Негри — подхвана Сен Клер, — това не можеш да разбереш, нали?

— Да, това е то! Как може Ева да го прави? Сен Клер се засмя и излезе на верандата, където завари Том, който смутено стъпваше ту на единия, ту на другия си крак. Адолф, небрежно облегнат на балюстрадата, го разглеждаше с лорнет като най-изтънчен денди.

— Ах, ти, глупако! — извика Сен Клер и му дръпна лорнета.

— Така ли се отнасяш с другарите си… А доколкото виждам, Адолф — добави той, като похвана елегантната атлазена жилетка, с която Адолф се перчеше, — тази жилетка е моя.

— Но, господарю, по нея има петна от вино! Нима джентълмен като вас може да носи такова нещо! И аз сметнах, че мога да я взема. Бива я само за беден негър като мене. — И Адолф вирна главата си и грациозно прокара пръсти по напарфюмираната си коса.

— Аха, така значи — каза Сен Клер небрежно. — Нищо!… Сега ще покажа Том на неговата господарка, а ти след това ще го отведеш в кухнята. И да не си посмял да вириш нос пред него. Той струва колкото две контета като тебе.

— Господарят винаги обича да се шегува — засмя се Адолф.

— Много се радвам, че господарят е в такова добро настроение.

— Ела, Том — кимна му Сен Клер.

Том влезе в будоара. Невероятното великолепие от огледала, картини, статуи и завеси го слиса. Той гледаше стреснато и просто не смееше да пристъпи.

— Мари, ето — каза Сен Клер на жена си, — най-после ти купих добър кочияш. Казвам ти, той е черен и спокоен като катафалка и ако желаеш, ще те вози като на погребение. Отвори си очите и го погледни и не казвай вече, че не мисля за тебе, когато пътувам.

Мари отвори очи и без да се повдигне, погледна Том.

— Знам, че ще се напива — каза тя.

— Не, гарантираха ми, че е набожен и трезвен.

— Да се надяваме, че ще бъде така… Но все пак аз много не вярвам.

— Адолф — извика Сен Клер, — заведи Том на долния етаж и не забравяй какво ти казах.

Адолф грациозно поведе Том, който го последва с тежки стъпки.

— Същински хипопотам — каза Мари. — От сутринта лежа с ужасно главоболие, а откакто сте тука, се вдига такъв шум, че аз съм просто полумъртва…

— От мигрена ли страдате? — запита мис Офелия и изведнъж стана от голямото кресло, в което бе потънала. Тя мълчаливо бе разгледала обстановката на будоара и мислено бе изчислила колко струва.

— Да, в това отношение съм същинска мъченица.

— Чай от хвойна много помага при главоболие — каза мис Офелия, — Августа, жената на дякона Ейбрахам Пери, твърди това, а тя е отлична болногледачка.

— Първият хвойнов плод, който узрее около езерото в нашата градина, ще бъде употребен за тази цел — съвършено сериозно каза Сен Клер и позвъни. — Ти сигурно искаш да си починеш след пътя, братовчедке?… Адолф — добави той, — кажи на Мами да дойде.

Спретнатата мулатка, която Ева така възторжено бе разцелувала, влезе в стаята.

— Мами — каза Сен Клер, — оставям тази леди на твоите грижи. Тя е уморена и иска да си почине. Покажи й стаята и се постарай да се чувствува добре.

Мис Офелия излезе с Мами.