Хариет Бичер Стоу
Чичо Томовата колиба (39)

Глава XXXIX
СТРАТЕГИЯТА НА КАСИ

Таванът на къщата, в която живееше Легри, както, повечето тавани, бе едно голямо, изоставено помещение. То бе прашно, отрупано с вехтории и по него висяха паяжини. Богатото семейство, което бе живяло в този дом в дните на своя разцвет, бе мебелирало къщата много разкошно. Когато напуснало плантацията, това семейство отнесло със себе си част от мебелировката. Останалите вещи бяха разхвърляни във влажни, необитавани стаи или струпани на тавана. Няколко огромни, опаковани сандъка, в които някога бе докарана мебелировката, стояха до стената на таванското помещение. През малко прозорче с прашни стъкла проникваше слаба светлина и падаше върху столове с високи облегала и прашни маси, които някога бяха виждали добри дни. С една дума, това беше тайнствено и страхотно място. За него суеверните негри разказваха легенди, с които още повече увеличаваха ужаса, който този таван внушаваше на обитателите на плантацията. Преди години една негърка, която си бе навлякла омразата на Легри, бе стояла затворена там няколко седмици. Не се знае какво бе станало на тавана. Негрите разказваха за това шепнешком един на друг. Знаеше се само, че трупът на нещастната жена бе свален един ден оттам и бе погребан. Оттогава се заговори, че от таванското помещение се разнасяли клетви и проклятия, а също и звуци на страхотни удари, примесени с виене и отчаяни стенания. Когато Легри случайно дочу тези слухове, той избухна в страшна ярост и заплаши, че ако някой се осмели да разправя приказки за този таван, той ще му даде възможност да се запознае с това, което става на тавана: Ще го окове във вериги и ще го затвори там една седмица. Това заплашване накара всички да млъкнат, въпреки че то, разбира се, не намали ни най-малко тяхното суеверие.

Постепенно стълбата, която водеше към тавана, и дори коридорчето, което водеше към тази стълба, бяха изоставени и легендите почнаха малко по малко да се забравят. И изведнъж на Каси й дойде наум, че за освобождение на Емелин тя би могла да използува този суеверен страх на Легри.

Спалнята на Каси беше точно под таванското помещение. Един ден тя, без да пита Легри, на своя глава, нареди да се пренесат мебелите от нейната стая в друга стая, доста отдалечена. Слугите, на които бе поръчано да извършат това пренасяне, тичаха с голямо старание и се суетяха. Точно през време на тази бъркотия Легри се завърна от езда.

— Ей, Каси — извика Легри, — какво става тук?

— Нищо. Реших само да се преместя в друга стая — отвърна Каси твърдо.

— А защо? Мога ли да зная? — запита Легри.

— Тъй реших.

— По дяволите! Решила била! И защо?

— И аз искам да поспя спокойно.

— Да поспиш? Че какво ти пречи да спиш?

— Ако желаеш, мога да ти кажа.

— Говори, хубостнице!

— Може би теб не би те безпокоило. Но там се чува от среднощ до разсъмване някакъв тропот, като че някой се боричка и търкаля по таванския под.

— Да има някой на тавана? — каза безпокойно Легри и пресилено се засмя. — Кой може да бъде, Каси? — Каси вдигна своите проницателни черни очи и погледна Легри в лицето. Нейният поглед го прониза до мозъка, когато тя запита:

— Наистина, Саймън, кой може да бъде? Навярно ти би могъл да ми кажеш…

Легри я изруга и замахна да я удари с камшика си Но тя се изплъзна и на излизане се обърна и му каза: т Ако преспиш в моята стая, ще чуеш всичко, което става на тавана. Съветвам те да го сториш.

И тя веднага затвори вратата и я заключи.

Легри почна да фучи, да ругае и да заплашва, че ще строши вратата. Но после утихна и с несигурни стъпки се отправи към гостната. Каси видя, че е улучила целта и от този ден с най-голяма ловкост и изобретателност тя продължи да прави всичко възможно, за да увеличава страха му.

В чепа на една дъска на тавана тя пъхна гърлото на стара бутилка по такъв начин, че щом се появеше и най-слабият вятър почваха да се чуват печални и плачевни стенания. А когато вятърът се усилеше, тези звуци се превръщаха в истински писъци. Така че вярващите и суеверните лесно можеха да помислят, че това са викове на ужас и отчаяние.

От време на време слугите чуваха тези звуци и си спомняха наново предишната легенда за духовете. Ужас изпълни суеверните сърца на всички обитатели на къщата. И въпреки че никой не каза за това на Легри той се почувствува обхванат от страх.

Един-два дни след разговора с Каси, Легри стоеше в старата гостна стая пред пламтящия огън в камината, който хвърляше трептящи светлини из стаята. Нощта беше неспокойна Духаше толкова силен вятър, че старата къща се люлееше и се чуваше неописуем шум. Прозорците дрънчаха, капаците хлопаха, вятърът се втурваше бясно и боботеше през комина. От време на време избухваха пушек и пепел, като че ли цяло множество духове шествуваше след тях. Легри бе прегледал сметките и сега четеше вестниците. Каси седеше в един ъгъл и мрачно гледаше към огъня. Легри захвърли вестника и посегна към масата. Той взе старата книга, която бе забелязал, че Каси четеше, и почна да я разгръща. Това беше сборник от разкази за кървави убийства, истории за духове, грубо илюстровано издание; книгата силно увличаше и когато човек почнеше да я чете, мъчно можеше да се откъсне от нея. Легри пуфкаше, сумтеше, но продължаваше да чете страница след страница, докато най-сетне хвърли книгата и изруга:

— Ти нали не вярваше в духове, Каси? — каза той, взе машата и разбута огъня. — Уж си умна, а се плашиш от такива шумове. Когато бях на море, искаха да ме плашат с разни измишльотини — продължи Легри. — Ама на мен не ми минават такива.

Каси продължаваше да го гледа втренчено от сянката в ъгъла, дето седеше. В очите й светеше странен пламък който винаги смущаваше Легри.

— Тези шумове на тавана — те са от плъховете и от вятъра — каза Легри. — Плъховете вдигат дяволски шум, чувал съм ги и в трюма на парахода. А вятърът, боже мой, какво не може да направи вятърът.

Каси знаеше, че погледът й смущаваше Легри. И тя не му отговори, а впи още по-настойчиво в него своите странни, неземни очи.

— Продумай, бе жена. Не си ли съгласна, че е така? — кресна Легри.

— Могат ли плъховете да слизат по стълбата, да се разхождат по коридора и да отварят заключената врата и да я затисват отвътре със стол? — отвърна Каси. — И да идват, да идват, да идват чак до леглото ти и да те докосват с ръка ей така.

Каси продължаваше да се взира в него втренчено, а той я гледаше, като че виждаше насреща си някакъв призрак. Когато тя сложи своята ледена ръка върху неговата, той скочи и изрева:

— Жено, какво искаш да кажеш? Това не е вярно!

— Не, разбира се, че не е. Казах ли такова нещо? — Каси се усмихна презрително.

— Но ти наистина ли си видяла? Каси, какво е? Кажи!

— Щом искаш да знаеш — иди да спиш в моята предишна стая.

— От тавана ли идеше, Каси?

— Кое?

— Това, за което казваш.

— Нищо не съм ти казвала — отвърна Каси упорито и навъсено.

Легри сновеше смутено из стаята.

— Ще го разбера. Още тази нощ ще го разбера. Ще си взема пистолетите и…

— Хайде иди да спиш в тази стая. Много искам да видя какво ще направиш. Ще стреляш, а?

Легри тропна с крак и буйно изруга.

— Не ругай — рече Каси, — не се знае кой може да те чуе. Чакай! Какво беше това?

— Какво? — извика Легри стреснат.

Старият холандски часовник, който стоеше в ъгъла, удари бавно дванадесет.

Легри, обзет от ужас, стоеше като вцепенен. Каси го гледаше с подигравателен, пронизващ поглед и броеше ударите.

— Дванадесет часа. Е, сега ще видим.

Тя стана, отвори вратата към коридора и застана, като че ли слухтеше.

— Чакай! Какво е това? –, каза тя и си вдигна пръста.

— Вятърът е. Не чуваш ли как дяволски вие?

— Саймън. Ела тук! — пошепна Каси, хвана го за ръката и го поведе към стълбата. — Знаеш ли какво е това? Слушай!

Чу се пронизителен писък. Краката на Легри се разтрепериха. Лицето му побледня от страх.

— Да бе си взел пистолетите — каза Каси с усмивка, която смрази кръвта на Легри. — Време е да разбереш това нещо. Сега му е времето да се качиш горе.

— Няма да отида — изръмжа Легри.

— Защо не? Нали няма духове? Хайде! — И Каси леко изтича нагоре по виещата се стълба, засмя се и се обърна към него: — Хайде де.

— Ти си самият сатана — извика Легри. — Връщай се, вещице. Слез, Каси! Няма да отиваш!

Но Каси се смееше като луда и продължи да тича нагоре. Той я чу да отваря вратата на таванското помещение. Духна силен вятър и изгаси свещта, която той държеше в ръка. Същевременно се чуха страшни, неземни крясъци, като че в самите му уши.

Обезумял от страх, Легри избяга в гостната, дето след малко дойде Каси. Тя беше бледа, спокойна, студена като някакъв дух на отмъщението. В очите й гореше страшният пламък, който така много го ужасяваше.

— Надявам се, че си доволен — каза Каси.

— Дано пукнеш! — изруга Легри.

— Защо? — попита Каси. — Само се качих и затворих вратата. А ти какво помисли, че става в този таван, Саймън?

— Не е твоя работа — отвърна Легри.

— А, не е ли! Добре — каза Каси. — Във всеки случай доволна съм, че не спя вече в тази стая.

Каси, която предполагаше, че вятърът ще се засили вечерта, се бе качила още преди обяд горе и бе отворила таванския прозорец. И затова, щом отвори вратата на тавана, вятърът профуча и изгаси свещта.

Това бе една от онези хитрости, с които тя караше суеверния Легри да вярва, че на тавана има духове. Той бе готов по-скоро да сложи главата си в устата на лъва, отколкото да провери какво става там. А когато всички спяха, Каси постепенно пренасяше и натрупваше провизии, достатъчни, за да прекара там известно време. Тя също така пренесе там малко по малко голяма част от своите и Емелинините дрехи. След като всичко бе нагласено, те зачакаха само подходящ случай, за да турят плана си в изпълнение.

Като го мамеше с ласки и като се възползува от временното му добро настроение, Каси накара Легри да я заведе в близкия град, разположен на самата Червена река. С изумителна наблюдателност, която се бе сега изострила до краен предел, тя запомни всяка извивка на пътя и прецени точно колко време ще й е нужно за преминаването на този път пеш.

Нашите читатели може би ще искат да узнаят как двете жени, които бяха приготвили всичко, успяха да избягат.

Свечеряваше се. Легри не беше в къщи. Отпътувал бе за една съседна плантация. От известно време насам Каси се показваше необикновено любезна и примирителна, като да бяха в най-добри отношения. В този момент ние виждаме двете жени в стаята на Емелин, заети да подреждат два малки вързопа.

— Така. Вързопите са достатъчно големи — каза Каси. — Тури си шапката и да тръгваме. Тъкмо сега е време.

— Ама още могат да ни видят — каза Емилин.

— Та аз именно искам да ни видят — отвърна спокойно Каси, — не разбра ли, че трябва непременно да ни подгонят. Ето как ще стане работата. Ще излезем от задната врата и ще се затичаме към селището. Самбо или Куимбо непременно ще ни видят. Те ще ни подгонят и ние ще навлезем в блатото. Те няма да ни последват по-нататък, а ще се върнат, ще дадат тревога, ще отвържат кучетата и така нататък. Докато се щурат насам-натам, както си ги знаеш, ти и аз ще се промъкнем покрай завоя на реката, която минава зад къщата, и ще я прекосим, за да дойдем до задния вход. Кучетата ще се заблудят, защото не ще могат да подушат следите ни във водата. Няма да има никой в къщи, всички ще са тръгнали да ни гонят. Тогава ще се промъкнем през задния вход и ще се качим на тавана, дето съм приготвила хубаво легло в един от големите сандъци. Ще трябва доста време да останем на тавана, защото, казвам ти, Легри ще обърне всичко наопаки, за да ни намери. Той ще повика някой от надзирателите от другите плантации и ще стане голяма гонитба. Те ще обходят всеки ъгъл от мочурите. Нали Легри все се хвали, че никой още не е могъл да избяга от неговата плантация. Ще го оставим да ни гони, докато си ще.

— Каси, колко хубаво си го измислила! — възхити се Емелин. — На кой друг би могло да дойде такова нещо наум.

Но в погледа на Каси нямаше нито възторг, нито задоволство, а само отчаяно упорство.

— Хайде — каза тя и улови Емелин за ръка.

Двете жени се измъкнаха безшумно от къщата и се затичаха през вечерните сенки към селището. На западния небосклон се яви сребърният сърп на месеца и позабави настъпването на нощта. Както Каси предполагаше, щом наближиха мочурите, които окръжаваха плантацията, те чуха, че някой ги вика да спрат. Не беше обаче Самбо, а самият Легри, който ги гонеше и ругаеше с яростна омраза. Като чу гласа му, малодушната Емелин се разтрепери и отпусна ръката на Каси. Тя простена:

— О, Каси. Ще припадна.

— Ако направиш това, ще те убия! — каза Каси и измъкна малка лъскава кама, която проблесна пред очите на момичето.

Заплахата постигна целта си. Емелин се съвзе и можа да последва Каси в безкрайното тресавище, и то толкова дълбоко, че Легри не се реши да ги следва по-нататък, без да има помощ.

— Така лИ? — Легри злобно се засмя. — Както и да е, те вече попаднаха в клопката, мръсниците. На сигурно място са. Скъпо ще им излезе! Хей, Самбо, Куимбо. Всички негри — викаше Легри, като се връщаше към селището. Мъжете и жените тъкмо се бяха върнали от работа. — Две жени бягат през блатото! Пет долара на негъра, който ги улови. Пуснете кучетата! Отвържете Тигър и Бесню и всички други!

Вестта за това бягство раздвижи всички. Негрите се разтичаха насам-нататък: едни отидоха за факли от борина, други отвързаха кучетата, чието пресипнало, диво лаене усилваше още повече суматохата.

— Господарю, да ги застреляме ли, ако не можем да ги заловим? — каза Самбо, комуто Легри подаваше оръжие.

— Ако искаш, може да стреляш по Каси. Време е да върви по дяволите. Там й е мястото. Но по-младата — не. А сега, момчета, живо и пъргаво. Пет долара на този, който ги улови. А за всички останали по чашка ракия — уловят, не уловят.

Цялата тълпа под светлината на факлите с викове и крясъци и див вой на хора и животни се спусна към блатото, последвана от всички прислужници на къщата. Самата къща беше следователно напълно опразнена. Когато Каси и Емелин се промъкнаха през задния вход, виковете и крясъците на преследвачите още изпълваха въздуха.

През прозорците на гостната стая Каси и Емелин можаха да видят тълпата с факлите тъкмо когато окръжаваше блатото.

— Виж — Емелин посочи на Каси, — гонитбата почва. Гледай как бляскат светлините! Чуй! Кучетата. Чуваш ли ги? Ако бяхме се случили там, от нас нищо нямаше да остане. За бога, да се скриеМ по-скоро.

— Няма защо да бързаме — отвърна Каси хладнокръвно, — всички са отишли на гонитбата. Това ще им бъде развлечение за цяла нощ. Хайде да се качим горе. Обаче — каза тя и измъкна един ключ из джоба на дрехата, която Легри беше оставил в бързината — за всеки случай да вземем необходимите за пътуването пари.

Тя отключи писалището, взе една пачка банкноти и бързо ги преброи.

— Не, не бива! — каза Емелин.

— Защо да не бива — попита Каси, — предпочиташ да умрем от глад в блатата или да имаме това, което ни е нужно, за да заплатим пътя до свободните щати? С пари всичко може да се постигне, момиче. — И тя пъхна парите в пазвата си.

— Но това е кражба! — отчаяно промълви Емелин.

— Кражба! — Каси презрително се засмя. — Всяка една от тези банкноти е крадена, крадена е от бедните, гладните, от трудещите се хора, които заради него са работили до сетни сили. Той ли ще ми говори за кражба. Но хайде, трябва вече да отиваме горе, на тавана. Запасила съм се със свещи и книги за прекарване на времето. Можеш да бъдеш сигурна, че там няма да дойдат да ни търсят. А ако някой се реши да дойде, аз ще се превърна на дух.

Когато Емелин се качи в таванското помещение, тя видя голям сандък, с който някога са били докарани тежки мебели. Той беше обърнат настрана, с отвора към стената или по-право към стряхата. Каси запали една малка лампа и двете се настаниха в сандъка, в който Каси бе положила два дюшека и няколко възглавници. Едно сандъче край него бе напълнено със свещи, провизии и всички дрехи, необходими за пътуването им, които Каси бе съумяла да скъта в два необикновено малки вързопа. Като закачи лампата на една малка кука, която беше забила на отсамната страна на сандъка, Каси каза:

— Ето нашето жилище засега. Харесва ли ти?

— Сигурна ли си, че не ще дойдат да претърсят тавана?

— Много бих искала да видя как Сайман Легри ще стори това. Не наистина. Той винаги ще гледа да е по-далеч от тавана. А негрите, те ще предпочетат да бъдат застреляни, отколкото да се качат тук.

Поуспокоена, Емелин се отпусна на възглавницата.

— Каси, защо каза, че ще ме убиеш? — простодушно запита тя.

— За да не припадаш, и сполучих в това. И сега пак ти казвам, Емелин, не бива да се оставяш да припадаш, каквото и да се случи. Само вреда има от такива припадъци. Да не бях те стреснала, онзи негодник отдавна би те уловил.

Емелин потрепери.

За известно време и двете мълчаха. После Каси се зачете в една френска книга, а Емелин, изнемощяла от вълненията, задряма. Разбудиха я силни викове и крясъци, конски тропот и лаене на кучета. Тя се сепна и едва не извика.

— Нищо, връщат се от гонитбата — каза Каси спокойно. — Не се бой. Погледни през пролуката. Виждаш ли ги, всички са там долу. Саймън е трябвало да прекрати гонитбата за тази нощ. А кучетата едва се държат. Ех, господинчо! Ще трябва да почнеш гонитбата отново. Но дивечът не е там, дето го търсиш.

— Мълчи! — каза Емелин. — Ами ако те чуят?

— Ако чуят нещо, тогава именно ще стоят по-далеч от нас — каза Каси! — Няма опасност: Можем да правим какъвто шум искаме, това още повече ще ги ужасява.

Среднощната тишина настъпи и всичко замря. Легрик проклинаше неуспеха си и легна да спи, като се зарече жестоко да си отмъсти на другата утрин.