Хариет Бичер Стоу
Чичо Томовата колиба (24)

Глава XXIV
ПРЕДЗНАМЕНОВАНИЯ

Два дни по-късно Алфред Сен Клер се раздели с брат си Огъстин. Поради присъствието на своя млад братовчед Ева се бе напрегнала повече, отколкото силите й позволяваха, и започна бързо да отпада. Сен Клер най-после реши да се посъветва с лекар.

Досега той просто отбягваше да стори това, защото то значеше признаване на една неприятна истина.

Но последните два дни Ева се почувствува много зле и трябваше да пази стаята; тогава повикаха лекар.

Мари Сен Клер, погълната изцяло от изучаване на някои нови прояви на болести, на които според нея самата тя бе жертва, не забелязваше как Ева постепенно линее и слабее. Мари Сен Клер твърдо вярваше, че никой никога не е бил, нито може да бъде такъв страдалец като нея и затова с възмущение отхвърляше всяко загатване, че някой от близките й е болен. Д такъв случай тя винаги бе уверена, че се касаеше само до мързел или липса на енергия. О, ако някой страдаше като нея, той лесно би разбрал какво значи истинско страдание.

Мис Офелия на няколко пъти се бе опитвала да пробуди у нея майчинска тревога за здравето на Ева, но напразно.

— Не виждам нищо да измъчва детето — отговаряше тя. — То тича и си играе.

— Но тази кашлица не й минава!

— Кашлица! Недейте ми разправя за кашлица! Аз винаги съм кашляла — през целия си живот. Когато бях на Евината възраст, мислеха, че съм туберкулозна. Дойката ми прекарваше по цели нощи до моето легло. О, Евината кашлица не е нищо.

— Но тя отпада ежедневно и се задъхва.

— Боже мой! Аз имах същото години наред… Това е само нерви и нищо повече.

— Но тя се изпотява нощем!

— Нищо. Аз го имам вече десет години. Много често, нощи наред, дрехите ми стават съвсем мокри. Не остава сухо парче от нощницата ми, а Мами трябва да простира чаршафите да съхнат! Ева не се изпотява до такава степен.

Мис Офелия престана да й говори по този въпрос.

Но сега, когато Ева беше несъмнено болна и на легло и лекарят беше дошъл. Мари неочаквано промени отношението си.

„Тя е знаела — охкаше тя, — тя винаги е предчувствувала, че й е писано да бъде най-нещастната от всички майки. Ето тя самата е с разсипано здраве, а нейното единствено любимо дете пред очите й отива към гроба… И заради това ново нещастие Мари тормозеше нощем Мами, а през целия ден вдигаше врява и се караше с по-голяма енергия, отколкото преди.

— Мари, мила не говори така — успокояваше я Сен Клер, — не бива да се отчайваш така изведнъж.

— Ти нямаш майчински чувства, Сен Клер. Ти никога не си ме разбирал… И сега не ми съчувствуваш.

— Не говори така, като че всичко е свършено.

— Аз не мога да го понасям с такова безразличие като теб, Сен Клер. Ако ти не се тревожиш, когато единственото ти дете е в опасност, то аз се тревожа. Този удар е прекалено силен за мен след всичко, което понесох преди това.

— Вярно е — отговори Сен Клер, — Ева има крехко здраве… Това аз винаги съм знаел… Нейният бърз растеж изтощи организма й. Състоянието й е критично. Но сегашното й отпадане се дължи на горещината и на преумората и напрежението през дните, когато братовчед й беше тука. Лекарят казва, че може да се надяваме, че детето ще оздравее.

— Добре! Разбира се, щом предпочиташ да гледаш нещата в розова светлина — воля твоя! Има ги щастливци по света, които са безчувствени… Наистина бих желала да не бъда толкова чувствителна. Това просто ме съсипва. Как бих желала да имам спокойствието на всички останали.

А всички останали“ имаха голямо основание да й пожелаят същото, защото Мари използуваше своето нещастие като повод и извинение да тормози по най-разнообразен начин всички около нея. Всяка казана дума от когото и да е, всичко, което се правеше или не се правеше в къщата, беше само ново доказателство, че тя е заобиколена от коравосърдечни, безчувствени същества, равнодушни към нейната особена мъка. Нещастната Ева чуваше понякога тези приказки и едва не изплакваше очите си от жал към майка си и от мъка, че й причинява толкова големи страдания.

След една-две седмици състоянието на детето се подобри значително — едно от тези лъжливи затишия, с които тази неумолима болест толкова често заблуждава разтревожените близки, дори когато болният е вече пред гроба. Отново стъпките на Ева се чуха из градината, по балконите. Тя отново се смееше и играеше. Бащата беше вън от себе си от радост и казваше, че скоро детето ще бъде тъй здраво, както преди. Само мис Офелия и лекарят не се зарадваха на това въображаемо подобрение. Още едно сърце не се остави да бъде излъгано — това бе малкото сърце на Ева. Тя с умиление и тъга мислеше за всички, които трябваше да напусне. Най-вече й беше мъчно за баща й, защото без много ясно да съзнава това, тя имаше инстинктивното чувство, че той я обича повече от всичко друго на света. Ева обичаше и майка си, защото беше любещо същество, и егоизмът, който бе забелязала у нея, само я учудваше и огорчаваше; тя имаше вродената детска вяра, че майка й не може да греши.

Тя съжаляваше също за любещите я предани слуги, за които бе като слънцето и светлината. Децата обикновено не могат да обобщават, но Ева беше необикновено зряла за годините си и злините, които бе забелязала в общественото устройство, при което живееха, една по една падаха в глъбините на нейното чувствително сърце. Тя имаше някакъв неясен копнеж да направи нещо за тях: да спаси не само техните роби, но и всички, които са като тях — желание, което не бе по силите на нейното изнемощяло малко тяло.

Една вечер Ева тичешком изкачи стълбите на верандата и се запъти към баща си. Свечеряваше се и слънчевите лъчи на залеза образуваха нещо като сияние около нея.

Сен Клер я бе повикал, за да й покаже статуетката, която й бе купил. Но когато я видя с бялата рокля, със златистите коси и зачервени бузи, с очи необикновено блестящи от бавната треска, която я изгаряше, той забрави защо я бе повикал — толкова поразяващ беше видът й. Толкова прекомерно красива беше тя, но същевременно така крехка, че човек оставаше потресен и не можеше да я гледа продължително. Той я притисна отведнъж до себе си.

— Ева, мило дете, ти си по-добре тези дни, нали?

— Татко — с ненадейна твърдост каза Ева, — отдавна искам да ти говоря за някои неща. Ще ти ги кажа сега, докато не съм отслабнала още повече.

Сен Клер потрепери, когато Ева седна на коленете му. Тя склони главата си на неговите гърди и каза:

— Няма смисъл, татко, да го крия повече. Времето наближава и аз скоро ще ви напусна… Аз си отивам и никога вече няма да се върна! — И детето захълца.

— О, Ева, недей, моя скъпа малка Ева! — каза Сен Клер целият разтреперан, но с бодър глас. — Ти си малко разтревожена и унила. Не бива да ти идват наум такива мрачни мисли. Виж, купих ти статуетка.

— Не, татко! — отвърна Ева, като внимателно я постави настрана. — Не се лъжи! Аз съвсем не съм по-добре. Знам това много добре… Скоро ще си отида. Не съм разтревожена, нито съм унила. Ако не беше ти, татко, и моите приятели, щях да бъда съвсем щастлива. Аз искам да си отида оттука… Аз го желая.

— Но, мое дете! Какво е натъжило твоето бедно сърчице? Ти имаш всичко, за да бъдеш щастлива — всичко, което може да ти се даде!

— Предпочитам да съм на небето, макар че само заради моите приятели бих искала да живея. Много неща ме натъжават и ми се струват ужасни, затова предпочитам да бъда там. Но не бих желала да се разделя с тебе — тази мисъл просто ми къса сърцето…

— Какво те натъжава и какво ти се струва ужасно, Ева?

— О, нещата, които са вършени и се вършат постоянно. Мъчно ми е за нашите нещастни роби. Те много ме обичат и всички са така добри и мили с мене. Бих искала, татко, всички те да са свободни.

— Защо, Ева, детето ми? Не мислиш ли, че те се чувствуват добре у нас сега?

— Но, татко, ако нещо се случи с тебе, какво ще стане с тях? Много малко са хората като тебе, татко. Чичо Алфред не е като тебе и мама не е като тебе. Припомни си собствениците на нещастната стара Пру. Какви ужасни неща правят и могат да направят хората… — Ева потрепери.

— Мило дете, ти си много чувствителна. Съжалявам, че допуснах да чуваш подобни истории.

— Ето това ме мъчи, татко. Ти искаш да бъда много щастлива, нищо да не ме тревожи, от нищо да не страдам, дори да не слушам тъжни истории, а в същото време има същества, които през целия си живот знаят само тъга и мъка. Това ми се струва егоистично… Аз мисля непрекъснато за тях. Татко, няма ли някакъв начин да се освободят всички роби?

— Това е труден въпрос, детенце. Няма никакво съмнение, че робството е голямо зло. Много хора мислят така. Така мисля и аз. От сърце желая в нашата страна да няма нито един роб. Но не зная как може да стане това.

— Татко, ти си толкова добър и благороден. Ти си толкова мил и така приятно умееш да говориш — не би ли могъл да отидеш сред хората й да се опиташ да ги убедиш в това, което е справедливо. Когато умра, татко, ти няма да ме забравиш, нали, и ще го направиш заради мене. И аз бих го направила, ако можех!

— Когато умреш, Ева! — горестно извика Сен Клер. — О, детето ми, не ми говори така. Ти си ми единственото нещо на света.

— Нещастната стара Пру също имаше дете, което й беше единственото нещо на света… тя чувала плача му и нищо не могла да направи! Татко, тези нещастни същества обичат децата си така, както и ти ме обичаш. Направи нещо за тях! Мами също обича децата си, виждала съм я да плаче, когато говори за тях. И Том обича децата си… Ужасно е, татко, че такива неща стават непрекъснато.

— Добре, добре, мило дете — успокояваше я Сен Клер. — Ще направя всичко, каквото пожелаеш, само не се измъчвай и не говори за смърт.

— Обещай ми, мили татко, че ще освободиш Том веднага, щом… — Тя прекъсна и продължи нерешително: — Щом си отида…

— Да, мило дете, ще направя всичко на света — всичко, каквото би поискала.

Вечерните сенки ставаха все по-тъмни и по-тъмни. Сен Клер отнесе Ева в спалнята и когато тя си легна, той отпрати слугите, люлееше я в ръцете си и й пееше, докато заспа.