Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Uncle Tom’s Cabin, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 67 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (14 октомври 2003 г.)
Лека корекция
Борислав (2006)

Източник: http://dubina.dir.bg/knigiser.htm

Книжното тяло е предоставено от Галя Янакиева

 

Издание:

ХАРИЕТ БИЧЪР СТОУ

ЧИЧО ТОМОВАТА КОЛИБА

РОМАН

1985

Съкратен превод от английски АННА КАМЕНОВА

Библиотечно оформление СТЕФАН ГРУЕВ

Художник ИВАН ДИМОВ

Редактор ЛЪЧЕЗАР МИШЕВ

Художествен редактор ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ

Технически редактор СПАС СПАСОВ

Коректор МАЯ ЛЪЖЕВА

АМЕРИКАНСКА. VII ИЗДАНИЕ.

ЦЕНА 1,78 ЛВ.

ИЗДАТЕЛСТВО „ОТЕЧЕСТВО“, пл. „СЛАВЕЙКОВ“ 1, СОФИЯ ДП. „ГЕОРГИ ДИМИТРОВ“, СОФИЯ, бул. „ЛЕНИН“ 117

История

  1. — Добавяне

Глава XLIV
РАЗВРЪЗКАТА

Вече наближава краят на нашия разказ. Джордж Шелби, както е присъщо на всеки млад човек, се заинтересува от романтичната случка, но същевременно, воден от чувството за хуманност, се загрижи да прати на Каси продавателния акт на Елиза. Датата и името отговаряха напълно на това, което Каси знаеше за своята дъщеря, и не оставяше у нея съмнение, че това бе наистина нейната Елиза. Оставаше сега само да се проследи пътят на бегълците.

Мадам дьо Ту и Каси, събрани заедно от това странно съвпадение на техните съдби, се отправиха за Канада и почнаха да разпитват по станциите, дето се бяха настанили многобройните бегълци от робство. В Амерстберг те срещнаха мисионера, у когото Джордж и Елиза бяха намерили подслон при първото си пристигане в Канада. И чрез него стана възможно да ги проследят до Монреал.

Джордж и Елиза бяха вече от пет години свободни. Джордж бе намерил постоянна работа в работилницата на един механик. Той печелеше достатъчно за издръжката на семейството си, което междувременно се беше увеличило още с една дъщеря.

Малкият Хари, хубаво умно момче, ходеше на училище и отбелязваше добри успехи в учението.

Почтеният пастор на станцията в Амерстберг, дето Джордж се бе най-първо установил, толкова силно се заинтересува от разказа на мадам Дьо Ту и Каси, че се съгласи да ги придружи до Монреал и да помогне в издирването. Мадам Дьо Ту пое разноските по цялата експедиция.

Ето ни сега пред малка спретната къщица в предградието на Монреал. Свечерява се. В камината огънят весело пламти. Масата за чай със снежнобяла покривка е готова за вечеря. В един ъгъл на стаята има маса със зелена покривка, която служи за писалище. По нея има пера и хартия, а над нея етажерка с добре подбрани книги.

Този ъгъл бе работната стая на Джордж. В миналото Джордж пооткрадваше от времето си, за да чете и пише. Същото усърдие за самоусъвършенствуване — дори сред най-големите затруднения и отчаяния — го караше й сега да отдава всеки свободен миг за самообразованието си.

В този момент той е седнал при работната си маса, чете книга от домашната библиотека и си взема бележки.

— Стига, Джордж — каза Елиза, — цял ден си бил вън от къщи. Остави книгата и да поговорим, докато стане чаят. Хайде.

Малката Елиза й помогна. Тя пристъпи към баща си, измъкна книгата от ръцете му и сама се настани на коленете му.

— Ах ти, малко дяволче — каза Джордж и отстъпи, както винаги правят мъжете в такива случаи.

— Така трябва — каза Елиза и почна да реже хляба. Тя изглежда малко по-възрастна, малко е напълняла и е станала по-солидна от по-рано. Очевидно тя е доволна и щастлива.

— Хари, мойто момче, как си реши задачите днес — каза Джордж и погали по главата сина си.

Хари нямаше вече дълги къдрици, но изразът на очите, миглите и прекрасното гордо чело бяха същите като по-рано. Той заруменя и тържествено отговори:

— Реших ги, татко. Сам ги реших и никой не ми помага.

— Добре — каза бащата, — разчитай само на себе си, синко. Ти имаш много добри условия. Баща ти нямаше такива възможности.

В този момент се потропа на вратата и Елиза отиде да отвори. Радостният й вик: „Как, вие ли сте?“ — привлече мъжа й. Той отиде до вратата и покани добрия пастор от Амерстберг. С него влязоха още две жени и Елиза ги покани да седнат.

Да кажем истината, почтеният пастор беше подготвил една малка програма, според която действието трябваше да се развие. Из пътя решиха да бъдат предпазливи и благоразумни, да не се издават, а да постъпват само според съставения план.

Какво беше учудването на добрия човек, като видя, че тъкмо когато бе направил знак на жените да седнат и вадеше носната кърпа, за да си избърше устата, та да може да произнесе встъпителните си думи, тъй както бе ги замислил, мадам Дьо Ту се хвърли на врата на Джордж и издаде всичко изведнъж, като извика:

— О, Джордж! Не ме ли позна? Аз съм сестра ти Емилия.

Каси още се владееше и щеше много добре да изпълни ролята си, ако малката Елиза не бе се явила внезапно пред нея и ако не приличаше по всичко — и по ръст, и по държане, и по къдрици — на нейната дъщеря такава, каквато бе я видяла за последен път. Момиченцето впери очи в нея. Каси я грабна, притисна я до гърдите си и изрече това, което тя наистина вярваше в този момент.

— Милото ми. Аз съм твоята майка.

Всъщност беше много трудно да се следва установеният план. Но добрият пастор най-после успя да накара всички да замлъкнат и изрече словото, което възнамеряваше още от началото да произнесе. И той го каза тъй добре, че всички се обляха в сълзи. Всеки оратор — древен или съвременен — би трябвало да бъде доволен от подобен успех. Гости и домакини седнаха около масата и поведоха разговор. Каси държеше малката Елиза на колене и от време на време Притискаше малкото същество, което недоумяваше защо тази непозната го притиска така и упорито отказва да вземе сладкиша, който то иска да й натъпче в устата, и защо казва, че тя сега имала нещо по-хубаво от сладкиш.

След два-три дни с Каси стана такава промяна, че нашите читатели едва ли биха я познали. Отчаяният, блуждаещ израз на лицето й се замени с блага доверчивост. Тя бе окръжена с топлота от семейството и обичта й към малките, за които дълго бе мечтала, изпълни сърцето й. Каси като че ли изпитваше по-голяма обич към малката Елиза, отколкото към собствената си дъщеря. Защото тя бе точен образ и подобие на детето, което й бяха отнели. Малката бе живото звено между майката и дъщерята, чрез което те се опознаха и обикнаха.

След ден-два мадам Дьо Ту запозна подробно брат си със своя живот. След смъртта на нейния съпруг й останало голямо състояние, което тя щедро предложи да сподели с братовото си семейство. Когато тя попита как смята Джордж да използува това състояние, той каза:

— Дай ми възможност да получа образование, Емилия. Това е било винаги съкровеното ми желание. Тогава ще мога да се справя с всичко друго.

Като обмислиха добре, решиха цялото семейство да замине за Франция. Те заминаха за там, като взеха и Емелин със себе си.

Хубостта на девойката спечели любовта на първия капитан на парахода и наскоро след пристигането им тя стана негова съпруга.

Джордж прекара четири години в един френски университет. Той прояви непрестанно усърдие и можа да получи много добро образование. Чувствата и убежденията на Джордж, като образован човек, са най-добре изразени в едно негово писмо, което той изпрати до един свой приятел:

„Не виждам още много ясно бъдещето си. Вярно е, както и ти ми казваше, че тук бих могъл да вляза в средата на белите, тъй като оттенъкът на цвета на кожата ми е толкова незначителен, а на жена ми и на децата едва се забелязва. Да, при добро желание бих могъл да сторя това, но да ти кажа правото, не ми се иска.

Аз обичам не бащината си, а майчината си раса. За баща си аз бях само нещо като хубаво куче или кон. Но за моята нещастна, многострадална майка аз бях чедо. И въпреки че не я видях вече след жестоката продажба, която ни раздели, аз зная, че тя дълбоко ме е обичала. Когато си помисля за всичко, което е изстрадала, и за моите собствени ранни страдания, за бедствията и борбите на моята героична жена, на моята сестра, продадени на новоорлеанския пазар за роби, нека бъда извинен, като кажа, че у мен няма ни най-малко желание да мина за американец или да имам нищо общо с тях.

Ти ще ми възразиш, че нашият африкански народ има равно право на съществуване в американската република, както ирландците, германците, шведите. Така е. Но ние трябва да бъдем свободни, с равни права, без да се държи сметка за положението ни или цвета на кожата ни. И онези, които ни лишават от тези права, изменят на своите собствени принципи за равенство между хората. Ние повече от другите трябва да искаме този принцип да се приложи в Америка. Защото ние сме онеправдана раса, която има право на нещо повече от обикновените хора — право на възмездие. Но аз не искам възмездие за миналото. Искам само да живея в своя страна, сред свой народ…

Ти ще ме наречеш мечтател. Ще ми кажеш, че не съм добре обмислил това, което предприемам. Всичко съм обмислил, всичко съм пресметнал. Заминавам за Либерия, но не на някакво романтично пътешествие, а за да работя здравата. И не ще се побоя от никакви мъчнотии и несполуки. Ще работя до последно издихание. Затова отивам там и съм уверен, че не ще се разкайвам.

Джордж Харис“

След няколко седмици Джордж с жена си, децата и сестра си и с майката на жена си отпътува с параход за Африка.

Няма нещо особено да кажем за останалите, освен за мис Офелия и за Топси, а последната глава ще посветим на Джордж Шелби.

Мис Офелия заведе Топси във Вермонт, като с това изненада твърде много своето строго и високомерно семейство. Отначало те сметнаха Топси за странна и ненужна добавка към техните добре обучени домашни прислужнички. Обаче мис Офелия така добросъвестно и неотклонно изпълняваше дълга си към своята възпитаница, че Топси бързо спечели благоразположението на домашните и на съседите.

Някои наши читатели със задоволство ще узнаят, че издирванията, които предприе мадам Дьо Ту, доведоха най-после до откриване то на сина на Каси. Този енергичен момък бе избягал на Север няколко години преди майка си и бе приет от приятели на потиснатите негри. С тяхна помощ той получи образование. Той също ще замине за Африка при семейството си.