Хариет Бичер Стоу
Чичо Томовата колиба (44)

Глава XLI
ОСВОБОДИТЕЛЯТ

Джордж Шелби бе пратил на майка си само няколко реда, за да й съобщи деня, в който ще пристигне в къщи. За смъртта на своя стар приятел той нямаше сърце да пише. Той беше се опитал на няколко пъти, но сълзите го задавяха. Джордж скъсваше започнатото писмо, избърсваше си очите и се втурваше навън, за да се успокои.

През този ден в целия дом на Шелби цареше радостно оживление, защото се очакваше пристигането на младия мистър Джордж.

Мисис Шелби бе седнала в уютната гостна стая, дето весел огън гонеше хлада на късната есенна вечер. На масата, сложена за вечеря, блестяха чинии и кристални чаши, наредени под наблюдението на нашата стара позната леля Клоу.

Пременена с нова басмена рокля, бяла престилка и висок, колосан тюрбан, черното й лъскаво лице сияеше от задоволство. Леля Клоу се суетеше без нужда около масата само за да може да разговаря с господарката.

— Е, сега не е ли както трябва да бъде? Ето, сложих неговата чиния точно там, дето той обича да седи, пред камината. Мистър Джордж винаги обича да седи на топло. Ама че работа. Защо Сали не е сложила новия чайник, който мистър Джордж подари на мисис за Рождество? Аз ще го извадя — леля Клоу веднага добави: — И нали мисис получи писмо от мистър Джордж?

— Да, Клоу, но само няколко думи, колкото да извести, че ще пристигне тази вечер, ако успее. Само толкова.

— А за моя старик нищо не казва, нали? — каза Клоу, като местеше, без да има нужда, чайните чаши.

— Не, не пише. Нищо друго не съобщава. Казва, че ще разправи всичко подробно, като си дойде.

— Такъв си е той. Обича сам лично да разказва. Забелязала съм това. А то наистина, чудя се, защо белите пишат толкова много писма. То е бавна, трудна работа.

Мисис Шелби се усмихна, а Клоу продължи:

— Все си мисля, че моят старец не ще познае децата. Поли е станала толкова голямо момиче, а е добра и пъргава. Тя сега е в кухнята, наглежда тортата. Направих такава, каквато моят старик най-много обича. Точно такава бях направила, когато го отведоха. Боже господи, какво ми беше този ден!

Мисис Шелби въздъхна. Тежко беше на сърцето й. Нещо все я тревожеше, откакто бе получила писмото на сина си. Струваше й се, че зад неговото мълчание се крие нещо.

— Мисис Шелби, приготвихте ли ми банкнотите? — попита загрижено Клоу.

— Да, Клоу.

— Защото искам да покажа на моя старец самите банкноти, които сладкарят ми даде. — „Клоу — каза той, — остани. Не искам да ме напущаш.“ „Благодаря ви, господине — отвърнах аз, — бих останала само че моят старец се връща и господарката не може без мене.“ Точно така му казах. Много добър човек е този мистър Джон.

Клоу бе настояла упорито да се запазят същите банкноти, с които й бе изплатена заплатата, за да види Том каква способна съпруга има. И мисис Шелби охотно се бе съгласила да удовлетвори желанието и.

— Той няма да познае Поли, в никой случай не ще я познае. Боже мой, пет години се минаха, откакто го отведоха. Тя беше тогава бебе, едва се държеше на крачетата си. Помните ли колко му беше смешно на Том, че тя все падаше, когато се учеше да ходи.

Навън се чу шум от колела.

— Мистър Джордж — извика леля Клоу и се спусна към прозореца.

Мисис Шелби изтича към входната врата и се хвърли в прегръдките на своя син. Леля Клоу стоеше до тях и тревожно се взираше в тъмнината.

— О, горката ми леля Клоу — каза Джордж, като съчувствено притисна с двете си ръце нейната груба, черна ръка, — какво не бих дал да можех да го доведа тук, но той ни напусна.

Мисис Шелби извика отчаяно, а леля Клоу не каза нито дума. И тримата влязоха в гостната стая. Парите, с които Клоу толкова се гордееше, все още стояха на масата.

— Вземете ти — каза тя, като ги събра и подаде с трепереща ръка на господарката си, — не искам вече нито да ги видя, нито да чуя нещо за тях. Така си и знаех, че ще стане: продаден и измъчен до смърт в тези плантации.

Клоу се обърна и с гордо вдигната глава излезе от стаята. Мисис Шелби я настигна, върна я, поведе я към един стол и седна до нея.

— Моята нещастна, добра Клоу.

Клоу наклони глава на рамото на своята господарка и зарида:

— О, господарке, простете, сърцето ми се къса. Настъпи дълго мълчание. И тримата плачеха. Накрая Джордж седна до леля Клоу, стисна й ръката и с прости, трогателни слова й разказа за смъртта на нейния съпруг. Той й предаде изпълнения с обич прощален привет.

Измина един месец. Една сутрин всички в имението Шелби бяха свикани в голямата зала на господарския дом, за да чуят няколкото думи, които младият господар щеше да им отправи.

Всички бяха изненадани, когато той се яви с цял вързоп хартии в ръка. Това бяха освободителните свидетелства. Всред плач, ридания и радостни викове Джордж прочете едно по едно свидетелствата и ги връчи поотделно на всеки един от своите роби.

— Мои приятели — каза Джордж, щом като можа да въдвори тишина в залата, — аз не ви пъдя. Вие не сте длъжни да ме напуснете. Ние имаме нужда от работна ръка, както и по-рано. Но сега вие сте свободни мъже и жени. Аз ще ви плащам за вашата работа, както се уговорим. Ползата за вас е, че ако аз изпадна в дългове или умра — такова нещо може да се случи, — никой не ще може да ви продаде. Аз и занапред ще управлявам имота и ще ви уча как да се ползувате от новите права. То не става изведнъж. Вярвам, че ще бъдете добри и ще проявите желание да се научите. И още нещо — каза Джордж. — Вие всички си спомняте за нашия добър чичо Том. Чуйте, мои приятели, пред неговия гроб аз дадох дума никога да не притежавам роби. Дадох дума никой по моя вина да не бъде разделен от своите близки, от своя дом; никой да не умре в чужда страна, както тОЙ умря. Така че, когато се радвате на вашата свобода, спомнете си на какъв прекрасен човек я дължите! Отплатете се с добро на жена му и на децата му. И нека колибата на чичо Том винаги да ви спомня, че вие не сте вече роби. Нека тя непрекъснато ви напомня да следвате неговия път, да бъдете честни и верни, какъвто беше нашият чичо Том.