Хариет Бичер Стоу
Чичо Томовата колиба (29)

Глава XXIX
БЕЗЗАЩИТНИТЕ

Смъртта отне Сен Клер толкова млад — в разцвета на неговите сили, и така неочаквано, че всички бяха обзети от ужас и изумление. Из цялата къща, от всяка стая и коридор се чуваха плач и писъци на отчаяние.

Мари, която беше с много слаби нерви, не можа, да понесе страшния удар и през време на агонията на мъжа си получаваше непрестанно припадъци. Този, с когото я свързваха брачни връзки, се раздели с нея завинаги, без да може да й каже последно „прости“.

Мис Офелия с характерния си кураж и самообладание остана до леглото на умиращия до последната минута. Тя следеше с напрегнато внимание всеки негов трепет и правеше всичко, каквото още бе възможно, за да облекчи неговите страдания.

Отначало Том не помисли, че този неочакван удар го обрича на безнадеждно робство. Но мина погребението — с изобилие на черен креп, молитви и тържествени лица, и студените мътни води на всекидневието наново затекоха. Тогава изникна суровият вечен въпрос: „Какво да се прави сега?“

Този въпрос си зададе и Мари, когато, облечена в удобна домашна роба, седнала в голямото си кресло и окръжена от разтревожените слуги, разглеждаше мостри от креп и черни платове.

Същият въпрос си зададе и мис Офелия, която започна да отправя мислите си към своя дом на север. Ужасени и безмълвни си задаваха този въпрос и слугите, които много добре познаваха безмилостната и тиранична натура на господарката си, в чиито ръце те бяха оставени. Те също знаеха, че снизхождението, което проявяваха към тях, се дължеше не на господарката, а на техния господар, и че сега, след като той си отиде, няма какво да възпира тираничните прищевки на господарката, станала още по-раздразнителна поради скръбта.

Един ден, около две седмици след погребението, мис Офелия, която бе заета в стаята си, чу леко почукване. Тя отвори вратата.

Пред нея стоеше красивата Млада квартеронка Роза с разрешени коси и подпухнали от плач очи.

— О, мис Фели — извика тя и падна на колене, като се вкопчи в полата на мис Офелия. — Идете, идете, моля ви, заради мене при мисис Мари… Застъпете се за мене. Праща ме да ме набият. Вижте! — И тя подаде на мис Офелия някаква хартия.

Това беше нареждане, написано с нежната ръка на Мари, до притежателя на местното заведение за нанасяне на побой да се ударят петнадесет камшика на приносящата писмото.

— Какво си направила? — запита мис Офелия.

— Знаете ли, мис Офелия аз имам толкова лош характер. Постъпих много лошо! Опитвах една рокля на мис Мари и тя ми удари една плесница. Аз й отвърнах, без да мисля, и то дръзко. Тя ми каза, че щяла да ме постави на мястото ми и да ми даде веднъж завинаги да разбера, че няма да позволи да бъда високомерна както досега. Написа това и ми заповяда да го занеса! По-добре да беше ме убила на място!

Мис Офелия държеше писмото и обмисляше какво да направи.

— Вижте, мис Офелия — продължи Роза, — мене не ми е толкова до боя… ако мис Мари или вие ме набиете! Но да ме пратят при мъж, и то при такъв ужасен човек! Какъв срам, мис Офелия.

Мис Офелия знаеше добре, че е в реда на нещата да се пращат жени и млади момичета в гореспоменатите заведения в ръцете на най-долни мъже — толкова долни, че можеха да направят от това професия, — но тя не беше се замисляла за това, докато не видя пред себе си нежната фигура на Роза; която се гърчеше в отчаяние. Кръвта нахлу в лицето й и честното й сърце заби от негодувание. Но благоразумна и въздържана по природа, тя се овладя; смачка писмото и се обърна към Роза.

— Седни тука, дете мое, а аз Ще отида да поговоря с господарката ти.

„Позор! Чудовищно! Срамота!“ — негодуваше мислено тя, като прекоси гостната.

Тя завари Мари седнала в креслото си. Мами й решеше косите, а Джейн, седнала на пода, й разтриваше краката.

— Как се чувствуваш днес? — запита мис Офелия. Мари нищо не отговори, само въздъхна дълбоко и затвори очи. След малко тя каза.

— О, не знам, братовчедке, струва ми се, че никога няма да бъда добре! — И тя избърса очите си с батистена носна кърпичка с широка черна ивица по края.

— Дойдох — поде Офелия, като сухо се покашля както обикновено, когато се пристъпва към труден въпрос, — дойдох да поговоря с тебе за бедната Роза.

Очите на Мари се отвориха широко, бледите й бузи пламнаха и тя рязко запита:

— Е какво? — Тя много съжалява за постъпката си.

— Тъй ли? Още повече ще съжалява, когато получи заслуженото! Много дълго търпях нейното нахалство. Ще я науча сега. Ще я накарам да легне в праха.

— Но не би ли могла да я накажеш по някакъв друг начин. Това е толкова срамно.

— Точно това искам! Тя винаги поради своята външност, изтънченост й благовидност си позволяваше много и се самозабравяше. Затова ще й дам урок, който, вярвам, ще й покаже къде й е мястото.

— Но ти ще отговаряш пред бога за подобна жестокост! — твърдо каза мис Офелия.

— Жестокост? Бих искала да знам кое е жестоко. Написах заповед само за петнадесет удара, и то немного силни. Мисля, че това не е никаква жестокост.

— Това ли не е жестоко? — отвърна мис Офелия. — Аз съм уверена, че всяко момиче би предпочело смъртта пред такъв позор.

— Това може да е така за хора, които чувствуват като нас. Но черните са свикнали на това. Само така можеш да ги вкараш в пътя. Позволи им веднъж само да си въобразят, че са изтънчени и така нататък, и те ще ти се качат на главата, както винаги са правили моите слуги. Но сега аз ще ги оправя. Те всички трябва да разберат, че ги очаква бой, ако не знаят как да се държат — твърдо каза Мари и решително се огледа.

Джейн се сви уплашено и наведе глава, сякаш тази заплаха се отнасяше нарочно за нея. За момент мис Офелия изглеждаше като човек, който бе глътнал някакво взривно вещество, готово да избухне всеки момент. Но като прецени, че е напълно безполезно да спори с такъв човек, тя сви решително устни, стана и излезе от стаята.

Не беше леко за мис Офелия да се върне и да каже на Роза, че нищо не е могла да направи. Скоро след това дойде един от слугите и каза, че господарката му заповядала да отведе Роза в заведението за наказания и тя беше повлечена въпреки горещите й сълзи и молби.

Няколко дни по-късно Том стоеше замислен на верандата, когато при него дойде Адолф, който беше неутешим и съвсем паднал духом след смъртта на господаря си. Адолф знаеше, че Мари гледа на него с неприязън, но докато бе жив господарят му, това не го безпокоеше. Но сега той трепереше, от ужас, защото не знаеше какво го очаква. Мари вече няколко пъти се бе съвещавала с адвоката си и след като се допита до брата на Сен Клер, реши да продаде къщата и всичките слуги, а да си запази само тези, които лично й Принадлежаха. Тях тя възнамеряваше да вземе със себе си и да се прибере в бащината си плантация.

— Знаеш ли. Том, че всички ще бъдем продадени? — запита Адолф.

— Откъде знаеш?

— Скрих се зад завесите, когато мисис говореше с адвоката си. След няколко дни ще ни изнесат на публична Продан, Том.

— Да бъде волята божия! — отвърна Том, скръсти ръце и тежко въздъхна.

— Никога няма да намерим такъв господар — каза Адолф унило. — Но аз предпочитам да ме продадат, отколкото да остана при нашата мисис. Том се отдалечи. Сърцето му се сви от болка. Надеждата за Свобода, мисълта за жена и деца далеч от него заплуваха в съзнанието му — така се явяват на моряка, който претърпява корабокрушение пред самото пристанище, върхът на камбанарията и любимите покриви на къщите от родното село, само за миг, за последно прости… преди да изчезнат завинаги зад бурните вълни…

Том скръсти ръце на гърдите си и задържа задавящите го горчиви сълзи. Нещастният човек толкова силно, неудържимо копнееше за свобода, че му беше много тежко да понесе такъв удар и колкото повече той повтаряше: „Да бъде волята ти“, толкова По-тежко му ставаше.

Той отиде при мис Офелия, която след смъртта на Ева се отнасяше към него с особена доброта и уважение.

— Мис Фели — обърна се той към нея. — Господарят Сен Клер обеща да ме освободи. Той ми каза, че е направил необходимите постъпки… Може би, ако мис Фели бъде така добра да поговори за това с мисис, тя ще иска да изпълни волята на господаря.

— Ще й говоря. Том, и ще направя всичко, каквото мога — отговори мис Офелия, ч но ако това зависи от мисис Сен Клер, няма голяма надежда. Все пак ще опитам.

Този разговор стана няколко дни след случката с Роза, когато мис Офелия беШе заета с подготовката за предстоящото си заминаване у дома на север.

Като поразмисли сериозно, тя реши, че може би е проявила сприхавост и по-остър език при предишния си разговор с Мари и затова реши да бъде по-сдържана този път и колкото се може по-отстъпчива. И ето че добрата жена се вдигна, взе плетивото си и реши да отиде в стаята на Мари, да бъде колкото се може по-любезна, да вложи всичката си дипломатическа ловкост, на която е способна, и да води преговори за освобождаването на Том.

Мари лежеше на дивана, опряла лакът върху куп възглавници, а Джейн, която току-що се бе върнала от пазара, й показваше мостри от хубави черни платове.

— От този ще взема — каза тя, като избра един от тях, — но не знам дали е достатъчно траурен.

— Боже мой, мисис — започна словоохотливата Джейн. — Жената на генерал Дербенон веднага след, неговата смърт миналото лято носеше същия плат и й стоеше прекрасно!

— Ти как мислиш? — запита Мари мис Офелия.

— Аз не зная как е прието у вас — отговори мис Офелия. — Ти по-добре можеш да прецениш.

— Работата е там — каза Мари, — че аз просто нямам какво да облека, а тъй като напущам имението и заминавам идущата седмица, трябва да се реша.

— Толкова скоро ли заминаваш?

— Да. Братът на Сен Клер ми писа — и той, и адвокатът са на мнение, че е най-добре мебелите и робите да се изнесат на публична Продан, а къщата да се остави на грижите на адвоката.

— По този въпрос исках и да поговоря с тебе — каза мис Офелия. — Огъстин обеща да освободи Том и започна да прави необходимите постъпки. Надявам се, че ще направиш необходимото, за да се завърши тази работа.

— И дума не може да става — рязко отговори Мари. — Том е един от най-ценните негри тук. Освен това за какво му е свободата? Той е много по-добре така.

— Но той от все сърце жадува да бъде свободен, а и господарят му обеща да го освободи — продължи мис Офелия.

— Как не? — каза Мари. — На тях всички им се ще да са свободни, защото са едни такива недоволници и винаги искат това което не е възможно. А аз лично съм поначало против освобождението на негрите. Когато негрите се намират под грижите на господар, те работят и са почтени. Освободиш ли ги, стават мързеливи — не щат да работят, пропиват се, стават долни, негодни хора. Стотици пъти съм виждала подобни случаи. Свободата не е полезна за тях…

— Но Том е толкова трудолюбив, смирен и набожен.

— Та какво от това? Виждала съм стотици като него… Те са добри само докато са под грижите на господаря — това е то.

— Но да допуснем — настояваше мис Офелия, — че като го изнесете на публична Продан, той попадне в ръцете на лош господар.

— Глупости! — отвърна Мари. — И един на сто от добрите негри не попада на лош господар. Повечето господари са добри, каквото и да се приказва… Аз съм родена и съм израсла на Юг и не знам нито един господар, който да се отнася зле със своите роби дотолкова, доколкото заслужават. Не се безпокоя ни най-малко в това отношение.

— Добре — твърдо каза мис Офелия. — Но аз знам, че едно от последните желания на твоя мъж беше да освободи Том. Това беше едно от обещанията, което той даде на милата скъпа Ева на смъртното й легло, и аз предполагам, че ти няма да посмееш да го пренебрегнеш…

Мари закри лицето си с кърпичка, започна да хълца и усърдно да мирише шишето с амоняк.

— Всички са против мене — каза тя. — Какво безсърдечие! Поне от тебе не очаквах, че ти ще ми напомняш за моите нещастия и мъка. Това е толкова безсърдечно! Никой не помисля какви са моите страдания, имах една-единствена дъщеря и тя ми бе отнета… Имах мъж, който толкова добре ми подхождаше — а за мене толкова мъчно може да се намери мъж, който да ми подхожда, — и той също ми бе отнет… Толкова ли малко ми съчувствуваш, че ми напомняш така безучастно за тях, когато знаеш, че това ме съсипва? Може би ти имаш добри намерения, но това е безразсъдно.

Мари хълцаше, задушаваше се от плач и повика Мами да отвори прозореца, да й донесе стъклото с камфор и да я разкопчее.

Всред настъпилата суматоха мис Офелия се прибра в стаята си. Тя веднага разбра, че няма смисъл да говори повече, тъй като Мари притежаваше необикновен талант да изпада в истерични припадъци. След тази случка, стига някой да й споменеше за желанията на мъжа й или на Ева по отношение на слугите, Мари винаги намираше, че е удобно да прибегне до един от тези припадъци. При това положение мис Офелия направи най-доброто, което можеше да направи за Том: тя писа на мисис Шелби за неговото нещастие й ги помоли да му се притекат на помощ.

На следния ден Том заедно с Ддолф и още шестима други слуги бяха отправени в един склад за роби, дето щяха да очакват благоволението на търговеца да ги изнесе на публична продан.