Хариет Бичер Стоу
Чичо Томовата колиба (5)

Глава V
В КОЯТО СЕ ПОКАЗВА КАКВО ЧУВСТВУВА ЖИВАТА СТОКА, КОГАТО СМЕНЯ СВОЯ ГОСПОДАР

Мистър и мисис Шелби се бяха оттеглили в спалнята. Потънал в голямо удобно кресло, мистър Шелби преглеждаше следобедната поща, а жена му седеше пред огледалото и разчесваше сложната прическа от плитки и къдри, която Елиза бе направила. Тя беше забелязала бледото лице и хлътналите очи на Елиза и бе я освободила за тази вечер, като й поръча да си легне. Несвикнала да си разплита косата сама, тя естествено си припомни разговора с младата прислужница. Мисис Шелби се обърна към мъжа си и небрежно го запита:

— Забравих да те попитам, Артър, кой беше този недодялан човек, когото домъкна днес на обед?

— Казва се Хейли — неловко отвърна Шелби и се размърда неспокойно в креслото си, без да вдигне очи от писмото, което четеше.

— Хейли? Кой е той и какво може да дири тук?

— Нищо. С него бях сключил една сделка последния път, когато бях в Начез.

— И затова ли той си позволява да идва в къщи на обед и да се чувствува като у дома си?

— Не, аз го поканих. Имах да уреждам някои сметки с него.

— Той търговец на роби ли е? — запита мисис Шелби, която долови известно смущение в държанието на мъжа си.

— Откъде ти дойде това на ума, мила моя — каза Шелби, като я погледна.

— Така само. Просто си спомних, че Елиза дойде днес следобед при мене разстроена и потънала в сълзи и ми каза, че си разговарял с някакъв си търговец на роби. Тя чула как той ти предлагал да купи нейното дете. Смешна работа…

— А, чула ли? — каза мистър Шелби, като наново впи очи в писмото, без да забележи, че го държи наопаки. „Рано или късно ще трябва да й кажа — помисли си той, — по-добре още сега.“

— Аз казах на Елиза, че страховете й са напразни — настоя мисис Шелби, като продължаваше да реши косите си — и че ти никога не си имал работа с подобни хора. Разбира се, аз знам, че ти никога не би продал някой от нашите роби, а още по-малко на такъв човек.

— Да, Емилия — каза мъжът й, — и аз винаги така съм мислил. Но истината е, че работите ми са в такова състояние, че ще трябва да продам някои от нашите роби. — — На тази твар? Невъзможно. Ти се шегуваш.

— За съжаление говоря истината — каза мистър Шелби. — Съгласих се да продам Том.

— Какво? Нашия Том? Този добър, верен човек, който ти служи предано от дете? О, Артър, та нали ти му обеща да го освободиш. И ти, и аз стотици пъти сме му говорили за това. О, сега вече всичко мога да повярвам. Мога да допусна дори, че ти би могъл да продадеш малкия Хари, единственото дете на бедната Елиза.

Думите на мисис Шелби бяха пропити с мъка и негодувание.

— Е, добре, Емилия, щом искаш да знаеш всичко, трябва да ти призная, че и това е истина. Съгласих се да продам и Хари заедно с Том. Но не разбирам защо ме считаш за чудовище, когато правя това, което всички други хора правят ежедневно.

— Но защо реши да продадеш именно тях? Ако въобще трябва да продадеш някого, защо избра тях двамата, а не други?

— Защото за тях дават най-висока цена. Затова. Бих могъл да продам други, ако предпочиташ. За Елиза например търговецът предлагаше много висока цена.

— Мерзавец! — гневно извика мисис Шелби.

— Аз не му позволих дори да говори за това, защото знам колко много обичаш Елиза. Повярвай ми, направих, каквото бе възможно.

— Прости ми — каза мисис Шелби, като се овладя. — Не можах да се въздържа. То бе толкова неочаквано за мен. Но ти ще ми позволиш да се застъпя за тези нещастни същества, нали? Том ти е толкова верен и е толкова благороден, въпреки че е черен. Уверена съм, че ако се наложи, той би дал дори живота си за теб.

— Да, зная, но няма смисъл да говорим Повече за това. Вече нищо не може да се направи.

— Защо да не направим известна парична жертва? Лично аз съм готова да понеса своя дял от лишения. О, Артър, аз винаги съм се старала, старала съм се като християнка да изпълня дълга си към тези нещастни простодушни създания, които всецяло зависят от нас: грижех се за тях, учех ги, възпитавах ги. Толкова години поред споделям техните радости и скърби. Помисли само как бих могла да ги погледна в очите, ако заради някаква жалка печалба се разделим с бедния Том, този предан, прекрасен човек, който така сляпо вярва в нас, и го откъснем от всичко, което ние самите сме го научили да обича и цени. Учила съм ги да бъдат добри съпрузи, бащи, майки, — учила съм децата да почитат родителите си. И как мога сега да понеса това открито признание, че ние ценим парите повече от всякакъв дълг, всякакви семейни връзки, колкото и свети да са те. А Елиза! Колко често сме говорили за нейното дете и как да го възпитава. Учила съм я да бъде добра майка, а сега… Какво да й кажа, ако й отнемем Хари и го продадем на този безпринципен човек, лишен от всякакъв морал, само за да спестим малко пари? Как ще ми вярва тя в бъдеще?

— Много ми е тежко, че си толкова огорчена, Емилия. Наистина много ми е тежко. Уважавам твоите чувства, въпреки че не ги споделям напълно. Но искрено ти казвам: нищо не може вече да се направи. Аз не можах да постъпя другояче. Не исках да те тревожа, Емилия, но това е истината — трябваше да продам или тях двамата, или всичко; нямаше друг изход. В ръцете на Хейли бе попаднала моя полица, гарантирана с имота ни, н ако не бях си разчистил сметките с него, всичко щеше да отиде. Отлагах плащането, събрах всичките си пари, сключих заеми навсякъде, където ми бе възможно, едва ли, не отидох да прося, но само с Том и Хари можа да се допълни сумата. Хейли хареса Хари и се съгласи да уреди сметката само при условие че му дам и детето. Бях в ръцете му и трябваше да се съглася. На теб ти е толкова мъчно, че продаваме Том и Хари, а по-добре ли щеше да бъде, ако трябваше да продадем всичко, каквото имаме.

Мисис Шелби беше потресена, После се обърна към тоалетната си маса, подпря главата си с ръце и от гърдите й се изтръгна стон:

— Проклятие божие виси над робството; проклятие за робите, проклятие и за господарите! И аз безумната мислех, че ще мога да изправя това ужасно зло! Голям грях е да имаш роби при нашите закони. Винаги съм чувствувала това, винаги съм мислила така още от дете, но си въобразявах, че ще мога да дам на робството друг облик. Мислех, че чрез доброта, грижи и образование ще мога да направя моите негри по-щастливи, отколкото ако бяха свободни. Не е ли това безумие?

— Емилия, ти си била истинска аболиционистка^[1].

— Аболиционистка! Ако те, аболиционистите, знаеха за робството това, което аз знам, те биха могли много повече да говорят. Няма нужда ние да се учим от тях. — Ти знаеш, че всякога съм считала робството за голяма неправда и никога не съм искала да имаме роби.

— Значи ти не споделяш мнението на някои мъдри и благочестиви хора — каза мистър Шелби. — Спомняш си, нали, проповедта на пастора, която чухме миналата неделя.

— Не искам да слушам такива проповеди. Не искам и този пастор да говори повече в нашата църква. Пасторите не могат да премахнат това зло, както и ние не можем да го премахнем. Но да го оправдават! Това не мога да разбера. Това е против здравия разум. Мисля че и на тебе не ти хареса тая проповед.

— Не — каза мистър Шелби, — мисля, че божиите служители понякога отиват по-далече, отколкото ние, бедните грешници, бихме се осмелили. Ние, миряните, сме принудени да си затваряме очите пред много неща, а на други да гледаме през пръсти, но в никой случай не можем да одобрим, когато една жена или един свещеник отиват по-далече от нас и грубо нарушават принципите на морала и на благоприличието. Но, мила моя, вярвам, че ти вече разбра, че не можех да постъпя по друг начин и че по-добър изход от това положение не можеше да се намери.

— О, да, да — каза мисис Шелби разсеяно, като опипваше златния си часовник. — Аз нямам големи скъпоценности — добави тя замислено. — Но този часовник не може ли да помогне в случая? Навремето, когато бе купен, той струваше доста пари. Да можех да спася поне детето на Елиза! Бих пожертвувала всичко, което имам…

— Мъчно ми е, много ми е мъчно, Емилия; това толкова много те засегна — каза мистър Шелби, — но вече нищо не може да се направи. Сделката е сключена, документите за продажба са вече подписани и се намират в ръцете на Хейли. Ти трябва да си благодарна, че всичко се свърши сравнително добре. Ако познаваше Хейли така, както аз го познавам, щеше да разбереш, че се намираме пред края на пропастта.

— Та толкова ли е жесток?

— Не, не бих го нарекъл жесток. Но той е безчувствен човек: интересуват го само сделките и печалбите — студен, безмилостен, неумолим като самата смърт. За пари би продал родната си майка… При това без да й желае злото.

— И този мерзавец е собственик на добрия ни Том и на детето на Елиза!

— Да, мила моя, и аз не мога да се помиря с тази мисъл, и на мен ми е мъчно. Хейли бърза и иска още утре да ги вземе. Ще поръчам рано да ми оседлаят коня и ще се махна оттук. Срам ме е да погледна Том в очите. И ти също замини нанякъде и вземи със себе си Елиза. Нека всичко се свърши в нейно отсъствие.

— Не, не — извика мисис Шелби. — В никой случай няма да стана съучастница, няма да помогна в извършването на тази жестокост. Ще отида да видя бедния Том. Дано бог му помогне в нещастието. Нека поне видят, че тяхната господарка им съчувствува и скърби заедно с тях. А за Елиза не смея дори да помисля! Господи, прости ни. С какво сме заслужили тази голяма беда!…

Мистър и мисис Шелби съвсем не подозираха, че някой друг слуша техния разговор.

От коридора се влизаше в малка стаичка, която бе свързана със спалнята на господарите. Когато мисис Шелби изпрати Елиза да си легне, в трескавия и разгорещен мозък на квартеронката проблесна мисълта за тази стаичка. Тя се скри там, прилепи ухо до вратата и не изпусна нито дума от разговора.

Когато гласовете на господарите замлъкнаха, Елиза се изправи и крадешком напусна стаичката. Бледа, разтреперана, със суров израз на лицето и със стиснати устни, тя съвсем не приличаше на предишната нежна и плаха жена. Тя мина предпазливо по коридора, спря се за миг пред вратата на мисис Шелби и тихо се вмъкна в стаята си.

Нейната тиха и уютна стая се намираше на същия етаж, в който беше спалнята на нейната господарка. Тук пред слънчевия прозорец тя често седеше с ръкоделието си и пееше. На малката етажерка бяха наредени книгите й и разни малки украшения — подаръци за коледни празници, а в гардероба и скрина бяха скътани скромните й дрехи. С една дума, това бе нейният дом, в който тя би живяла щастливо… А там на леглото спеше нейното дете. Дългите му къдрици падаха небрежно около невинното му лице, розовите му устни бяха полуотворени, малките му пълни ръчички бяха извадени над покривката и усмивка като слънчев лъч озаряваше цялото му личице.

— Бедното ми дете, бедната ми рожба — прошепна Елиза. — Тебе са те продали!… Но майка ти ще те спаси…

Нито една сълза не падна върху възглавницата. В такива тежки минути сърцето не дава на сълзите да бликнат. От него капе само кръв, много кръв, но то мълчи… Елиза взе къс хартия и молив и набързо написа:

„О, госпожо, мила госпожо, не ме укорявайте, не мислете, че съм неблагодарна. Чух всичко, което си казахте с господаря тази вечер. Ще се опитам да спася детето си. Вие няма да ме осъдите! Господ да ви благослови и възнагради за всичките ви добрини!“

Тя бързо сгъна писмото и го надписа. След това отиде до скрина, сви малък вързоп с дрешки на сина си и здраво го притегна с кърпата си около кръста. И толкова силна е майчината любов, че дори в този страшен час Елиза не забрави да сложи във вързопа някои от любимите играчки на детето. Но тя остави пъстрия папагал, за да има с какво да го залиса, когато се събуди. Не беше лесно да се събуди малкият сънливко, но най-после тя успя. Той отвори очи, седна на кревата и се заигра с папагала, докато майка му си слагаше шапката и шала.

— Мамо, къде отиваш? — запита той, когато Елиза се приближи до креватчето му с малкото палтенце и шапчица в ръце.

Тя се наведе над него и детето веднага разбра по разтревожения й поглед, че става нещо необикновено.

— Шт! Хари! — прошепна Елиза. — Не бива да говориш високо, че ще ни чуят. Един лош човек искаше да вземе малкия Хари и да го отнесе в тъмното. Но мама няма да даде своето момче. Тя сега ще му сложи палтото и шапката и ще избяга с него надалече. Така че лошият човек няма да го вземе.

Докато приказваше, Елиза облече детето, взе го на ръце, каза му отново да мълчи, отвори вратата към верандата и безшумно се промъкна навън. Беше студена, ясна звездна нощ и майката обви детето в шала; онемяло от смътен страх, то се притискаше здраво о нея.

Старият Бруно, грамаден нюфаундленски пес, който спеше на края на верандата, се изправи, като чу стъпките, и глухо заръмжа. Тя тихо го извика по име и кучето, неин любимец от детските й години, веднага замаха с опашка и се приготви да я последва, въпреки че с простия си кучешки мозък не можеше да си обясни какво означава тази странна нощна разходка. Навярно го измъчваха някакви неясни съмнения, че постъпката е безразсъдна й нередна, защото той често се спираше, хвърляше въпросителен поглед ту към Елиза, ту към къщата, като че ли размишляваше, и пак тръгваше след нея. Подир няколко минути те стигнаха колибата на чичо Том и Елиза тихичко почука на прозореца.

— Боже господи! Кой е там? — извика леля Клоу, като скочи и бързо повдигна пердето. — Господ да ме убие, ако това не е Елиза. Облечи се, Том. Бързо. Ето го и Бруно се е дотътрил след нея. Какво ли става? Ей сега ще отворя.

Вратата широко се отвори и пламъкът на лоената свещ, която чичо Том побърза да запали, освети изпитото лице и тъмните блуждаещи очи на бягащата жена.

— Боже мой, Елиза, страшно е да те гледа човек. Болна ли си? Какво има?

— Чичо Том, лельо Клоу, ще бягам, за да спася Хари. Господарят го продаде.

— Продаде го! — извикаха те в един глас и ужасени вдигнаха ръце.

— Да, продаде го — повтори твърдо Елиза. — Скрих се в стаичката до спалнята на господарката и чух как господарят и каза, че е продал моя Хари… и тебе също, чичо Том. И двама ви е продал на един търговец на роби. Утре рано господарят ще отиде на езда, а през това време търговецът на роби ще дойде да ви вземе.

Том слушаше Елиза с вдигнати към небето ръце, с широко, отворени очи — като че сънуваше. Бавно и постепенно, като разбра смисъла на Елизините думи, той се строполи на стария си стол и отпусна глава между ръцете си.

— Боже милостиви, съжали се над нас! — каза леля Клоу. — О, не може да бъде. Не е вярно! Какво е направил, та господарят да го продаде?

— Той нищо не е направил. Работата е друга. Господарят не иска да го продава. А господарката… тя винаги е толкова добра. Чух я как се застъпваше и молеше за нас. Но господарят каза, че няма смисъл. Той дължал на този човек много пари и му бил в ръцете и ако не му се издължал до стотинка, трябвало да продаде цялото имение с всичките хора и да се изсели оттук. Да, чух го да казва, че нямало друг изход… Принуден бил от този човек или да продаде Том и Хари, или всичко… И на господаря му е мъчно… но господарката!… Да бяхте я чули… Зле постъпвам, че я напускам, но не мога другояче.

— Том — каза леля Клоу, — защо не избягаш и ти? Или ще чакаш да те завлекат надолу по реката, на Юг, там, където морят негрите с непосилен труд и глад?

— Хиляди пъти предпочитам да: умра, отколкото да отида там.

— Имаш време. Бягай с Елиза. Ти имаш паспорт, можеш да се движиш навсякъде и във всяко време. Хайде ставай, сега ще ти приготвя нещата. — Том бавно повдигна глава. Тъжно, но спокойно погледна наоколо и каза:

— Не, не! Никъде няма да вървя. Нека Елиза избяга. Това е ц нейното право: тя е майка. Не мога да я осъдя. Но нали ти чу какво каза тя? Щом трябва или аз, или всички да бъдем продадени и всичко да се опропасти, тогава нека ме продадат. Аз ще го понеса… — и дълбока въздишка като ридание разтърси широките му силни гърди. — Господарят винаги е могъл й сега може да разчита на мене. Никога не съм го мамил, нито съм използувал без разрешение паспорта, няма да го направя и сега. По-добре само мене да продадат, отколкото да се разори и продаде цялото имение. Господарят не е виновен, Клоу. Той ще се погрижи за тебе и за горкичките…

Том погледна към кревата, където спяха трите къдрокоси главички, но не можа да издържи повече. Той се наведе напред и закри лице с големите си ръце. Силни хрипливи ридания го разтърсиха и едри горчиви сълзи се стичаха по пръстите му, падаха на пода.

— Една молба имам — каза Елиза, изправена на прага. — Видях мъжа си днес следобед, но тогава още нищо не знаех. Довели са го до непоносимо състояние. Каза ми, че е решил да избяга. Ако можете, съобщете му, че съм заминала и защо съм заминала. Кажете му, че ще се опитам да се добера до Канада. И кажете му, че го обичам и че ако никога вече не се видим… — Тя се обърна и за миг остана гърбом към тях, а след това добави със задавен глас: — Повикайте Бруно. Не го пускайте. Той не бива да идва с мене.

Последни прощални думи и сълзи, последни напътствия… И като грабна и притисна учуденото и изплашено дете, Елиза излезе от колибата и безшумно потъна в тъмнината.