Хариет Бичер Стоу
Чичо Томовата колиба (41)

Глава XLII
МЛАДИЯТ ГОСПОДАР

Два дни по-късно един млад мъж караше кола по ясеновата алея. Той хвърли бързо поводите върху шията на коня, скочи от колата и запита дали е в къщи собственикът на плантацията.

Това бе Джордж и за да се разбере как е дошъл тука, трябва да се върнем в нашия разказ малко назад.

Писмото на мис Офелия до мисис Шелби по една нещастна случайност бе задържано месец-два в една затънтена пощенска станция, преди да стигне до предназначението си. И преди да се получи, Том беше вече откаран по далечните мочурища на Червената река.

Мисис Шелби прочете съобщението с най-дълбоко вълнение. Обаче не бе възможно да се предприеме каквото и да е в момента. Мисис Шелби бе заета с грижи по болния си съпруг, който лежеше в пристъп на силна треска. Синът й Джордж, доскоро момче, бе станал висок млад мъж и неин постоянен и предан помощник. Той бе единствената й опора в управлението на бащиния му имот. Мис Офелия бе имала предвидливостта да им съобщи името на адвоката, който се занимаваше с работите на Сен Клер. И единственото, което можеха да направят в този случай, бе да му пишат писмо, за да питат какво става с Том. Внезапната смърт на мистър Шелби няколко дни по-късно погълна всецяло вниманието на майката и сина за известно време.

Мистър Шелби, който имаше пълно доверие в способностите на жена си, я бе определил за единствен изпълнител на завещанието му. С присъщата си енергия мисис Шелби се залови да оправя обърканите работи, оставени от мъжа й. За известно време тя и Джордж бяха заети с издирване и проверяване на сметки, продажба на имоти и уреждане на дългове. Мисис Шелби реши на всяка цена да тури работите на покойния си съпруг в пълен ред. Междувременно те получиха отговор от адвоката на Сен Клер, чието име мис Офелия им бе съобщила. От писмото узнаха, че Том е бил продаден на публична продан, че адвокатът само е получил парите от тази продажба, но че не знае нищо повече.

Този отговор не можеше да задоволи нито Джордж, нито мисис Шелби. Шест месеца по-късно Джордж, който бе изпратен от майка си по работа на Юг, реши да отиде сам до Нови Орлеан и да продължи издирванията с надежда да открие къде се намира Том и да го прибере. След няколкомесечни неуспешни търсения Джордж съвсем случайно срещна в Нови Орлеан един човек, който бе в състояние да му даде желаните сведения. И като се запаси с пари, нашият герой се отправи с параход по Червената река, решен да открие и откупи своя стар приятел.

Той бе веднага поканен в къщи и заведен в гостната при Легри. Домакинът прие непознатия доста неприветливо.

— Научих се — каза младият човек, — че сте купили в Нови Орлеан един негър на име Том. Той работеше в имението на баща ми и аз дойдох да видя дали не мога да го откупя.

Челото на Легри се помрачи и той извика гневно:

— Да, аз наистина купих такъв негър, но на вятъра дадох толкова пари за него. Най-бунтарското, нахално и безсрамно куче. Той подстрекаваше негрите ми към бягство. Избягаха две жени, които ми струват по осемстотин или хиляда долара всяка една. Той призна, че са избягали. И когато му заповядах да ми обади къде са, той вдигна глава и заяви, че знае, но не иска да каже. И продължи да мълчи, въпреки че го набих така, както никой негър не е бил бит досега. Струва ми се, че е на път да умре, но не зная дали работата ще стигне дотам.

— Къде е той? — попита Джордж нетърпеливо. — Искам да го видя. — Бузите на младия човек пламнаха и в очите му блесна огън. Но той все пак се сдържаше благоразумно.

— Там, под сайванта — се чу гласът на едно негърче, което държеше коня на Джордж.

Легри ритна детето и го изруга. Но Джордж, без да каже ни дума повече, се обърна и се отправи към посоченото място.

Вече два дни откакто Том след онази съдбоносна нощ лежеше. Той не чувствуваше страдания, защото нервите му биха притъпени и разкъсани. Повечето време той беше в безсъзнание. Нещастни, отчаяни същества отиваха при него в нощната тъмнина. Те се лишаваха от съня си и се стараеха кой с каквото може да му се отплатят за тъй щедро проявената към тях обич.

Да му занесат чаша студена вода, вярно е, повече от това те не можеха да сторят за него — но те я подаваха от все сърце.

Каси беше дочула от разговора каква жертва бе направил Том за нея и за Емелин. Предишната нощ, без да се бои, че може да бъде открита, тя бе се измъкнала от своето скривалище и бе отишла при Том, под сайванта. Толкова бе се развълнувала от последните думи, които този любещ човек бе промълвил със сетните си сили, че душата й, скована от дългогодишни страдания, се стопли и Каси за пръв път заплака.

Когато Джордж влезе под сайванта, той почувствува замайване и сърцето му се сви.

— Възможно ли е? Възможно ли е? — повтаряше той, като коленичи пред него. — Чичо Том, бедни стари приятелю!

Гласът му стигна до ушите на умиращия. Той едва помръдна главата си и се усмихна.

Сълзи, които правеха чест на мъжественото сърце на младия човек, капеха от очите му, когато той се наведе над нещастния си приятел.

— О, скъпи чичо Том, събуди се! Кажи ми нещо. Погледни. Аз съм Джордж, твоят малък мистър Джордж. Не ме ли познаваш?

— Мистър Джордж — каза Том, отвори очи и повтори със слаб глас: — Мистър Джордж!

Том гледаше смаяно. Постепенно той почна да идва в съзнание. Блуждаещият му поглед се проясни, лицето му се озари. Той стисна грубите си ръце и сълзи потекоха по бузите му.

— Слава на бога. Това, това е, това ми стига. Не сте ме забравили. Стопли ми се душата. Стана ми леко на сърцето. Сега мога спокойно да умра.

— Няма да умреш, чичо Том! Не бива да умираш! Дори не бива да мислиш за това. Дойдох да те откупя и да те отведа в къщи — извика разпалено Джордж.

— О, мистър Джордж. Сега вече е късно.

— Не умирай, чичо Том. Не мога да го понеса. Сърцето ми се къса като помисля колко’си страдал и като те виждам да лежиш под този сайвант.

Том хвана ръката му:

— Не бива да разправяш на горката Клоу в какво положение си ме намерил. Това ще й причини страдания. Бедните ми дечица… и бебето. Сърцето ми се къса, като мисля за тях. Предайте почитанията ми на господаря и на милата, добра мисис, и на всички в имението.

В този момент Легри се показа на вратата, погледна с привидно безразличие и си отиде.

— Сатана! — каза Джордж възмутено. — Някой ден ще плащаш за своите грехове.

Радостта от срещата с младия господар бе вляла нова сила в сърцето на умиращия Том. Но само за кратко време. Изведнъж той затвори очи и сякаш потъна. Почна да диша тежко. Лицето му се промени. Том с усмивка се унесе във вечен сън.

Джордж остана като вцепенен пред трупа на Том. Чувство на благоговение го облада. Той затвори безжизнените очи, изправи се и се обърна. Легри стоеше намръщен зад него.

Смъртта, на която бе свидетел, възпря естествената ярост на буйния младеж. Сега присъствието на този човек го изпълваше само с чувство на отвращение. Той реши да се махне от това място с колкото се може по-малко приказки.

Джордж устреми проницателните си черни очи към Легри и каза, като посочи мъртвеца:

— Вие получихте от него всичко, което можахте. Какво да ви платя за трупа. Аз ще го отнеса и погреба както подобава.

— Не продавам мъртви негри — каза Легри грубо. — Можете да го погребете, когато и дето искате.

— Момчета — каза Джордж с властен глас на двама-трима негри, които гледаха към трупа, — помогнете ми да го вдигна и да го отнеса до моята кола. И донесете една лопата.

Един от негрите се завтече за лопата, другите двама помагаха на Джордж да отнесе тялото до колата.

Джордж нито говореше, нито поглеждаше към Легри, който не отмени нарежданията на Джордж, но стоеше настрана и престорено свиркаше, като че всичко това не го засягаше. След това ги последва намръщен до колата, която бе спряла пред входа.

Джордж простря дрехата си в колата, премести седалката, за да стори повече място, и внимателно сложи тялото. След това се обърна, впи очи в Легри и като се мъчеше да се въздържи, заговори:

— Още не съм ви казал какво мисля за това злодеяние. Не му е тука времето и мястото. Но, сър, правосъдието ще си каже думата по невинно пролятата кръв. Аз не ще премълча. Ще отида при най-близкия представител на властта и ще изложа всичко по това убийство.

— Вървете — каза Легри и презрително щракна с пръсти. — Ще видим какво ще направите. Отде ще вземете свидетели? Как ще го докажете? Хайде вървете.

Джордж разбра веднага, че Легри ненапразно се емчеше. Нямаше друг бял човек, а в съдилищата на Юг показанията на черните не важаха. Искаше му се така да изкрещи, че да разтърси небето. Но каква полза!

— Чудо голямо! Такава врява за един умрял негър — каза Легри.

Тези думи попаднаха като искра в барутен погреб. Благоразумието никога не е било основна добродетел на младежи от Кентъки. Джордж се изви и с възмущение го удари така, че Легри се просна с лице към земята.

За някои хора побоят е наистина от полза. Събориш ли ги в праха, те почват да те уважават. Легри беше от този вид хора. Така че като стана и изтърси дрехите си от праха, той погледна към бавно отдалечаващата се кола с известно уважение. И не си отвори устата, докато колата не изчезна от погледа му.

Джордж бе забелязал отвъд границата на плантацията една пясъчна могила, засенчена от няколко дървета. Там той изкопа гроба.

— Да вдигнем ли дрехата ви, господарю? — попитаха негрите, когато гробът беше готов.

— Не, не. Ще го заровим с нея. Това е единственото, което мога да ти дам сега, бедни чичо Том.

Негрите сложиха тялото в гроба и мълчаливо го заровиха. Изравниха гроба и сложиха зеленина върху пръстта.

— Можете да си вървите, момчета — каза Джордж, като пъхна всекиму по една монета в ръката. Те обаче не си тръгнаха.

— Не би ли искал младият господар да ни купи — каза единият от тях.

— Много тежко е тук, господарю — каза другият, — купете ни, молим ви.

— Не мога, не мога — каза Джордж с мъка и им махна с ръка да си вървят. — Не е възможно.

Нещастниците го погледнаха унило и мълчаливо се отдалечиха.

— Бъди свидетел, господи — каза Джордж, като коленичи на гроба на своя приятел. — Бъди свидетел на моята клетва: от днес нататък ще направя всичко, което е по силите на човека, за да изгоня проклятието на робството от моята страна!