Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Uncle Tom’s Cabin, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 67 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (14 октомври 2003 г.)
Лека корекция
Борислав (2006)

Източник: http://dubina.dir.bg/knigiser.htm

Книжното тяло е предоставено от Галя Янакиева

 

Издание:

ХАРИЕТ БИЧЪР СТОУ

ЧИЧО ТОМОВАТА КОЛИБА

РОМАН

1985

Съкратен превод от английски АННА КАМЕНОВА

Библиотечно оформление СТЕФАН ГРУЕВ

Художник ИВАН ДИМОВ

Редактор ЛЪЧЕЗАР МИШЕВ

Художествен редактор ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ

Технически редактор СПАС СПАСОВ

Коректор МАЯ ЛЪЖЕВА

АМЕРИКАНСКА. VII ИЗДАНИЕ.

ЦЕНА 1,78 ЛВ.

ИЗДАТЕЛСТВО „ОТЕЧЕСТВО“, пл. „СЛАВЕЙКОВ“ 1, СОФИЯ ДП. „ГЕОРГИ ДИМИТРОВ“, СОФИЯ, бул. „ЛЕНИН“ 117

История

  1. — Добавяне

Глава XXX
СКЛАД ЗА РОБИ

Склад за роби! Може би някои от моите читатели си представят някаква ужасна гледка: тъмна, мръсна, задушна бърлога — нещо като чистилище… О, не, наивни приятели! Човешката стока се цени високо и затова я щадят — гледат я внимателно, хранят я добре и я пазят чиста, за да излезе на пазара охранена, силна и хубава.

Складовете за роби в Нови Орлеан външно не се отличават много от другите, като къщи, когато са поддържани чисти. Пред тях под нещо като навес ежедневно можете да видите наредени мъже и жени, което показва каква стока се продава в склада.

Търговецът учтиво ще ви покани вътре, за да разгледате стоката, и там ще намерите изобилие от съпрузи и съпруги, братя и сестри, бащи и майки и малки деца, които се продават заедно или поотделно в зависимост от желанието на купувача. Те се продават, дават се под наем, залагат се или се разменят срещу бакалски или други стоки според търсенето на пазара и според желанието на купувача.

Два дни след разговора на мис Офелия с Мари Том, Адолф и още петшест други негри от имението Сен Клер бяха предадени на добрите грижи на мистър Скегс, съдържателя на един склад, в очакване на търга, насрочен за следния ден.

Том, както и останалите негови другари, носеше доста обемист сандък и дрехи. За нощуване ги вкараха в дълга стая, пълна с мъже от всички възрасти, височини и оттенъци на кожата. Колкото и да изглежда невероятно, те бяха във весело настроение и често избухваха в бурен смях.

— Така, така ви искам! Веселете се, момчета, продължавайте! — каза мистър Скегс, като влезе в стаята. — При мене негрите винаги са весели. Браво, Самбо! — обърна се той към един здравеняк негър, който разсмиваше останалите с плоските си шеги.

Както можете да си представите, на Том не му беше до веселба. Той постави съндъка си колкото се може по-далеч от шумната компания, седна на него и обърна лицето си към стената.

Търговците на човешка стока се стараят да поддържат между нещастниците постоянно шум и веселие, за да отвличат мислите им и ги направят по-безчувствени към собствената им съдба. Изобщо от деня на продажбата им на Север до пристигането им на Юг търговецът насочва систематично всичките си усилия, за да ги направи равнодушни, безчувствени и груби. Търговецът на роби купува негрите си в Кентъки или Вирджиния и ги откарва в някое удобно, здравословно място, дори понякога и на курортно място, за да ги охрани. Там те ядат до насита, а тъй като някои въпреки това започват да линеят, той им праща цигулар и ги кара да играят по цял ден. Но който откаже да се весели, защото мисли за своята жена, деца и дом, него вземат под око и го обявяват за непокорен и опасен. Тогава го подлагат на всички унижения, които жестокостта на безотговорните коравосърдечни търговци е способна да измисли. От робите се изисква да изглеждат весели, живи и пъргави, а особено пред купувачите. И те се стараят, защото се надяват, че по този начин могат да попаднат на по-добър господар и защото се страхуват от гнева на търговеца, в случай че никой не ги купи.

— Какво прави този негър тук? — каза Самбо, като се приближи към Том, след като мистър Скегс излезе. Самбо беше необикновено черен, грамаден, жив и приказлив, непрекъснато правеше шеги и гримаси. — Какво правиш тук? — Той се приближи до Том и го смушка закачливо. — Защо си се замислил?

— Ще ме продадат утре на търга — тихо отвърна Том.

— Ще го продадат на търг! Ха, ха! Колко смешно, момчета! Ех, да съм на негово място! А този, и него ли ще продадат утре?

— И Самбо безцеремонно удари Адолф по рамото.

— Моля ти се, остави ме на мира — каза Адолф свирепо и се отдръпна с безкрайно отвращение.

— Охоо, вижте го, момчета! Ето ви бял негър — бял като каймак. Пък и напарфюмиран! — Той дойде още по-близо до Адолф и го помириса. — На този мястото му е само в магазина, за да продава тютюн. От него всичкият тютюн ще се размирише на хубаво и ще върти целия дюкян, честна дума!

— Казах ти да се махнеш оттук! — извика Адолф вбесен.

— Боже, колко сме чувствителни ние, белите негри! Я ни вижте!

— И Самбо започна да подражава комично движенията на Адолф.

— Колко сме важни и как се перчим. Вижда се, че идем от добро семейство….

— Да — каза Адолф. — Имах господар, който можеше да ви купи всичките за една стара бричка.

— Божичко, виж ти — каза Самбо. — Какви джентълмени сме били!

— Аз принадлежах на семейство Сен Клер — гордо каза Адолф.

— А, наистина ли? Да ме обесят, ако те не се радват, че са се отървали от тебе. Сигурно те продават заедно с няколко пробити гърнета или нещо подобно — каза Самбо и предизвикателно се усмихна.

Вбесен от подигравката, Адолф се нахвърли яростно върху Самбо и почна да ругае и да го удря, дето свари.

Останалите почнаха да викат и се смеят. Шумът привлече съдържателя.

— Какво става тук? Тихо, тихо! — извика той, като размахваше дългия си камшик.

Всички се разбягаха. Само Самбо, който разчиташе на благосклонното отношение на съдържателя към него като смешник на групата, остана на мястото си и ухилен до уши, отбягваше удара всеки път, когато господарят замахваше към него.

— Господи боже, господарю. Ние не сме виновни. Ние сме тихи. Тези, новите, правят белите. Все се заяждат с нас.

Без да разпитва повече кой е прав и кой крив, съдържателят се насочи към Том и Адолф и ги награди с по няколко плесника и ритника, заповяда на всички да мируват и да спят и излезе от стаята.

Докато тази сцена се разиграва в мъжкото отделение на склада, читателят може би е любопитен да надзърне в стаята на жените. Там ще види, легнали на пода, да спят в разни положения негърки с различни оттенъци на кожата: и черни като смола, и почти бели; и на всички възрасти: и стари жени, и деца. Ето едно прекрасно десетгодишно момиче — вчера продадоха майка му и то дълго плака, докато най-после заспа. Там лежи грохнала старица, сухите й ръце и мазолести пръсти показват каква тежка работа е вършила — нея утре ще я продадат на безценица като бракувана стока. И още четиридесет-петдесет други жени лежат на пода, завили глави коя с одеяло, коя с друга някаква дреха. Настрани, в един ъгъл, стоят две жени, които по външността си се отличават от останалите. Едната е спретнато облечена мулатка на около петдесет години, с кротки очи и приятно нежно лице. Добре ушитата й рокля от хубав плат и красивият й тюрбан от пъстра коприна показват, че тя е живяла при внимателни господари. Сгушена до нея, стои млада петнадесетгодишна девойка — нейна дъщеря. Тя е квартеронка: това личи от светлата й кожа, макар че приликата с майка й е очевидна — същите кротки тъмни очи, но с по-дълги мигли и разкошна кафява къдрава коса, облечена е също спретнато, а белите й нежни ръце показват, че не е свикнала на тежка работа. И двете ще бъдат продадени утре заедно със слугите на Сен Клер. Джентълменът, на когото принадлежат и на когото ще бъдат преведени парите от тяхната продажба, принадлежи на едно от нюйоркските християнски общества. Той ще си получи парите, ще отиде да се помоли в църква и няма и да помисли повече за тях. Те и двете — ще ги наричаме вече Сузан и Емелин, преди това бяха прислужнички на една добра и благочестива леда от Нови Орлеан, която се отнасяше много добре с тях. Тя ги научи да четат и да пишат, даде им добро възпитание и те бяха дотолкова щастливи, доколкото е възможно робите да бъдат щастливи. Но единственият син на тяхната покровителка, който управляваше цялото имущество, беше нехаен и разточителен човек. Той потъна в дългове и най-после беше обявен в несъстоятелност. Един от най-главните му кредитори беше известната нюйоркска фирма „Б. и Ко“. Тя нареди на своя адвокат в Нови Орлеан да наложи възбрана върху имуществото на длъжника, а тези две жени и негрите от плантацията бяха най-ценната част от това имущество. Адвокатът изпълни нареждането и уведоми фирмата. Мистър Б., който, както вече казахме, беше добър християнин и гражданин на свободен щат, дето робството е забранено, се почувствува някак неудобно. Той естествено не одобряваше търговията с роби и с душите на хората, но въпросът тука се отнасяше до тридесет хиляди долара! А тридесет хиляди долара представляваха много голяма сума, за да си позволи човек да я жертвува за някакви си принципи! И така, след като дълго мисли и се съветва с хора, които знаеше, че ще му дадат такъв съвет, какъвто на него би му харесал, мистър Б. писа на своя адвокат да постъпи така, както той намери за добре, и да му преведе в Ню Йорк получената сума.

На другия ден, след като писмото пристигна, Сузан и Емелин бяха изпратени в склада за роби, откъдето следващата сутрин щяха да бъдат изложени на публична продан.

И докато лунните лъчи се промъкват през решетките на прозореца и ги осветяват с бледата си светлина, нека послушаме техния разговор. Всяка от тях плаче, но така тихо, че другата да не я чуе.

— Мамо, сложи главата си на скута ми и се опитай да поспиш малко — каза девойката, като се мъчеше да изглежда спокойна.

— Нима мога да заспя, Еми? Може би това е последната нощ, която прекарваме заедно.

— О, мамо, не говори така! Кой знае, може би ще бъдем продадени заедно…

— Ах, Еми, аз така се страхувам да не те изгубя, че виждам само опасностите! Но ако утре бъдем разделени и никога вече не се видим, обещай ми да не забравяш това, на което са те учили от детинство.

Така говореше нещастната майка, защото тя знаеше, че утре всеки мъж, колкото и да е лош и безмилостен, колкото и да е жесток и порочен, може да стане господар на нейната дъщеря, стига да има пари да я купи…

Но ето че настъпи утрото и всички в склада се раздвижиха. Почитаемият мистър Скегс е в добро настроение и е зает с подреждане на многобройната си стока за търга. Той хвърля бърз поглед върху облеклото на всеки един, заповядва на всички да се усмихват и да изглеждат весели и ги нарежда в кръг за последната проверка, преди да се упътят към борсата.

По мраморните плочи на великолепната кръгла сводеста зала на борсата се движеха назад-напред хора от различни националности. На няколко места бяха издигнати малки трибуни за търговските агенти и за чиновниците, които ръководят продажбата. Две от тях, на противоположни страни на залата, бяха вече заети от блестящи талантливи господа, които ту на английски, ту на френски изтъкваха качествата на стоката си. Трета трибуна на другия край на залата беше още празна. Тя беше заобиколена от група роби, които очакваха да започне търгът. Тук бяха слугите на Сен Клер — Том, Адолф и другите. Тук бяха и Сузан, и Емелин — загрижени и тъжни. Те очакваха да им дойде редът. Множество зрители, някои с намерение да участвуват в търга, други само от любопитство, се тълпяха около групата негри, разглеждаха ги и говореха за техния вид и качества равнодушно — така, както жокеи разискват за качествата на конете.

— Здравей, Алф! Какво търсиш тук? — каза издокаран млад човек и тупна по рамото едно друго конте, което разглеждаше Адолф през монокъла си.

— Трябваше ми лакей и като-чух, че робите на Сен Клер ще се продават, дойдох да хвърля поглед на неговите…

— Да купиш от негрите на Сен Клер! Да те пази господ! Те са до един много разглезени и нахални като дявола.

— Не се бой! Ако някой от тях попадне в моите ръце, скоро ще разбере, че аз не съм Сен Клер. Да, да. Ще купя ей тоз. Външността му ми харесва.

— Той ще те разори. Гледай го какъв е издокаран и важен!

— Да, но този милорд скоро ще разбере, че не може да бъде издокаран и важен при мене. Като го пратя един-два пъти в ареста да го наложат хубавичко, ще разбере къде му е мястото. Ще престане да важничи, ще видиш. Ще го купя и туйто.

Том стоеше настрана и тъжно гледаше тълпата около себе си. Мислеше си кого от тези мъже би желал да нарече свой господар. Ако вие, уважаеми читателю, бяхте изправен пред необходимостта да изберете между двеста души един човек, който да стане ваш пълен господар, който да разполага с вас, както си пожелае, и вие както Том бихте разбрали колко малко хора има, на които бихте поверили съдбата си. Пред погледа на Том минаваха разни хора — едни едри, широкоплещести, груби; други — дребни, сухи, с пискливи гласове; трети — тънки, високи, сурови мъже; и всевъзможни прости, бездушни хора, за които робите бяха като трески, които с еднакво безразличие хвърляха в огъня или поставяха в някой кош според това, как им е по-изгодно… Но човек като Сен Клер той не видя.

Малко преди да почне търгът, нисък, набит мускулест мъж си проби път през тълпата, и то така настойчиво, като че го очакваше много бърза работа. Той беше облечен с карирана риза, широко отворена на гърдите, и износени мръсни панталони. Като стигна до негрите, той започна внимателно да ги разглежда. Още щом като го видя, Том бе обхванат от инстинктивен ужас и отвращение и колкото повече се приближаваше човекът, толкова повече се увеличаваше отвращението му. Кръглата му глава, големите сиви изпъкнали очи, рошавите му руси вежди и твърдата му като четина избеляла от слънцето коса му придаваха, трябва да признаем, доста непривлекателен вид. Той дъвчеше тютюн и от време на време от грубата му грамадна уста изхвърчаха със страшна сила струи тютюнев сок. Ръцете му бяха огромни, обгорели, покрити с лунички и много мръсни с дълги неорязани нокти. Този човек без всякакво стеснение започна да оглежда робите един по един. Като дойде до Том, той го хвана за челюстите, разтвори му устата, за да му прегледа зъбите, накара го да запретне ръкава си, за да види мускулите му; после го завъртя и му заповяда да подскокне няколко пъТи, за да изпита пъргавината му.

— Откъде си? — късо го запита той, след като завърши прегледа.

— От Кентъки, господарю — отговори Том, като поглеждаше настрана, сякаш търсеше отнякъде избавление.

— Какво работеше там?

— Управлявах имението на господаря.

— Как не! — отвърна непознатият и отмина нататък.

Той погледна Адолф, но само се изплю на добре лъснатите му ботуши, презрително изръмжа и продължи прегледа си. Сега пред него бяха Сузан и Емелин. Той протегна мръсната си ръка и издърпа към себе си девойката, попипа ръцете, шията й, погледна зъбите й и я блъсна към майката, чието търпеливо лице се свиваше от болка при всяко движение на този отвратителен човек.

Изплашено, момичето се разплака.

— Млъкни, негоднице — извика продавачът. — Търгът започва, а ти си се разхленчила!

И търгът започна.

Адолф беше продаден за солидна сума на младия джентълмен, който беше изявил желание да го купи. Другите слуги на Сен Клер също бяха продадени на разни купувачи.

— Сега е твой ред. Чуваш ли? — обърна се към Том продавачът.

Том се качи на площадката и уплашено се озърна наоколо. Всички звуци се сляха в слуха му и той чуваше само неясен шум, гласа на продавача, който хвалеше стоката на английски и на френски език, и наддаванията на купувачите… Само миг и Том чу последния удар на чука — в ушите му прозвуча последната сричка на думата „долари“, когато продавачът обяви цената му, и всичко беше свършено. Той имаше нов господар!

Изблъскаха го от площадката. Ниският човек с кръглата глава го хвана грубо за раменете, бутна го настрани и рязко му извика с дрезгавия Си глас:

— Ти стой тука!

Том почти нищо не разбираше. А търгът продължаваше. Отново тракане и шум — ту на френски, ту на английски, чукът удари и Сузан беше продадена. Тя слезе от площадката, спря се и отчаяно прогледна назад; дъщеря й протегна ръце към нея. Майката, пронизана, от смъртна болка, обърна очи към човека, който я бе купил. Той изглеждаше почтен джентълмен на средна възраст и имаше добродушен вид:

— О, господарю, моля ви, купете дъщеря ми! — Бих искал да направя това, но се страхувам, че няма да ми стигнат парите. — И той състрадателно погледна как Емелин, смутена и уплашена, се качваше на площадката. Бузите й, обикновено бледи, сега пламтяха, очите й горяха от трескав огън и майка й простена, като видя, че тя сега изглежда още по-красива. — Ще направя всичко, което средствата ми позволяват — каза добродушният джентълмен. Той се приближи към естрадата и се включи в наддаването, но скоро млъкна — цената на девойката бързо растеше и стана много висока за неговите средства. Продавачът се разгорещи, но участвуващите в търга замлъкнаха един след друг. Останаха само двама — един стар благородник и нашият познат с топчестата глава. Старикът продължаваше да увеличава цената, като измерваше с презрителен поглед своя противник, но преимуществата бяха на страната на човека с топчестата глава както по упоритост, така и по дълбочина на кесията. Още миг и търгът ще свърши — чукът удря, — девойката се пада на него.

Нейният господар беше мистър Легри — собственик на памучна плантация по Червената река. Той блъсна младото момиче към мястото, където стоеше Том с други двама негри. Емелин заплака горчиво.

Добродушният джентълмен съжаляваше. Но… такива случаи има всеки ден. При тези продажби човек винаги вижда разплакани майки и дъщери… Няма какво да се прави — такъв е животът… и така нататък, и така нататък. И той се запъти с покупката си на друга посока.

След два дни адвокатът на християнската фирма „Б. и Ко“ изпрати в Ню Йорк съответната сума…