Хариет Бичер Стоу
Чичо Томовата колиба (17)

Глава XVII
КАК СЕ ЗАЩИЩАВА СВОБОДНИЯТ ЧОВЕК

Привечер в квакерската къща настъпи леко раздвижване. Рейчъл Холидей се движеше безшумно из къщата, вадеше от своите домакински запаси най-необходимото за бегълците, които щяха тази нощ да напуснат техния дом.

Следобедните сенки се удължаваха към изток. Огненочервеното слънце стоеше замислено на хоризонта, а жълтите му спокойни лъчи осветяваха малката спална стая, където седяха Джордж и Елиза. Той държеше детето на коленете си и стискаше ръката на Елиза. Лицата и на двамата бяха замислени и сериозни, а по бузите им имаше следи от сълзи.

— Да, Елиза — каза Джордж. — Всичко, което казваш, е вярно. Ти си добра, много по-добра от мене; аз ще се помъча да постъпя, както ти искаш. Ще се постарая да се покажа достоен за свободата си.

— А когато бъдем в Канада — каза Елиза, — аз ще ти помагам. Зная много добре да шия; мога да пера и да гладя най-тънко бельо; и двамата заедно все някак ще се справим с живота.

— Да, Елиза, важното е да сме заедно ти, аз и детето. Ако тия хора знаеха какво щастие е за един мъж да чувствува, че жена му и детето му са негови! Аз се чувствувам богат и силен, въпреки че притежавам само две голи ръце. И повече от това не ща. Аз съм вече на двадесет и пет години и макар че през целия си живот съм работил мъжки, нямам нито един цент в джоба си, нямам покрив над главата си или парче земя, което да нарека мое. И въпреки това ще бъда щастлив и благодарен, стига да ме оставят на мира. Ще работя и ще пратя пари на мистър Шелби, за да откупи теб и детето. А колкото за моя бивш господар, нему не дължа нищо — аз съм му платил пет пъти повече, отколкото той е могъл въобще да похарчи за мене.

— Но ние сме още в опасност — забеляза Елиза. — Още не сме в Канада.

— Вярно — отвърна Джордж, — но мене ми се струва, че вече дишам свободен въздух и това ме прави по-силен.

В този момент се чуха тревожни гласове от съседната стая. Почука се на вратата. Елиза трепна и стана да отвори.

На вратата се показа Саймън Холидей заедно с един тънък и висок червенокос младеж с хитър и проницателен израз на лицето.

— Това е нашият приятел Файниъс Флечер — представи го Саймън. — Той е чул нещо, което е важно за теб и за останалите ти спътници, Джордж. Добре е да го чуеш.

— Да, научих — започна Файниъс. — И това показва, че на някои места човек трябва да спи с едното ухо нащрек, както винаги съм казвал. Миналата нощ се отбих в една усамотена и малка гостилница. Ти си спомняш това място, Саймън: там продадохме миналата година ябълки на съдържателката — една дебела, с големи обици. Бях капнал от уморителната езда, хапнах и докато чаках да ми приготвят легло, се проснах върху един куп чували в ъгъла, метнах си биволската кожа и, разбира се, заспах.

— С едното ухо, Файниъс, нали? — запита спокойно Саймън.

— Не, и с двете спах като пребит цели два часа, защото бях ужасно изморен. А като се събудих, гледам няколко мъже седнали около масата, пият и си говорят. Помислих, чакай да разбера за какво говорят, особено като чух да споменават нещо за квакерите. „Ясно е — каза един, — че са в квакерското селище.“ Тогава наострих уши и разбрах, че говорят за нашите приятели. Останах да лежа и чух целия им план. „Младият човек, казаха те, трябва да се върне в Кентъки обратно на господаря му, който така ще го накаже, че никой друг негър да не посмее да бяга“; жена му двама от тях се гласят да откарат и продадат сами в Нови Орлеан и си правят сметка да получат хиляда и шестотин, хиляда и осемстотин долара; за детето казаха, че ще го дадат на един търговец, който го бил купил; после казаха, че момчето Джим и майка му ще върнат на господарите им в Кентъки. Казаха още, че двама полицаи от съседния град щели да им помогнат да заловят бегълците. Младата жена щели да изправят право пред съда. Там един от тях, един такъв дребничък, който бил красноречив, щял да се закълне, че тя е негова собственост. Те се досещат по кои път ще минем тази нощ и ще тръгнат по дирите ни шестима, а може би и осем души. Това е — какво да правим сега?

Видът на групата, след като чу това съобщение, беше достоен за четката на художника; всеки бе реагирал различно: Рейчъл Холидей, която месеше бисквити, беше оставила тестото и бе вдигнала в ужас брашнените си ръце: Саймън стоеше дълбоко замислен; Елиза, прегърнала мъжа си, не снемаше поглед от него. Джордж стоеше със стиснати юмруци, а очите му искряха; той изглеждаше така, както може да изглежда мъж, чиято жена искаха да продадат на търг, а сина му да предадат на роботърговец и всичко това под закрилата на законите на тази християнска държава.

— Какво ще правим сега, Джордж? — едва прошепна Елиза.

— Аз знам какво ще правя — каза Джордж, влезе в малката стая и започна да преглежда пистолетите си.

— Ай, ай — извика Файниъс и заклати глава. — Виждаш ли, Саймън, накъде отива работата?

— Виждам — каза Саймън и въздъхна. — Моля бога да не се стигне дотам.

— Не желая никого да забърквам в тази работа — каза Джордж. — Ако ми дадете кола и ми посочите пътя, аз ще карам сам до следната спирка. Джим е силен като великан. И смел като смъртта и отчаянието. Такъв съм и аз.

— Добре, приятелю — каза Файниъс. — Но теб ти трябва непременно водач. Ако се дойде до бой, ти можеш да се биеш и не се съмнявам, че ще се биеш добре, но аз познавам пътя, а ти не го познаваш.

— Но аз не искам да те намесвам — каза Джордж.

— Да ме намесваш ли? — отвърна Файниъс учудено. — Когато ме намесиш, моля те, съобщи ми.

— Файниъс е умен и го бива — каза Саймън. — Послушай го и няма да сгрешиш. — Той сложи ръка на рамото на Джордж, посочи към пистолетите и добави: — И не прибързвай да ги употребиш… Вие, младите, имате гореща кръв.

— Няма да нападам никого — каза Джордж. — Всичко, което искам от тази страна, е да бъда оставен на мира и аз ще се махна с добро. Но… –. Той замълча, веждите му се навъсиха, а лицето му потъмня. — Имах сестра — продадоха я на пазара в Нови Орлеан. Аз знам защо ги продават… И аз ще стоя спокойно да гледам как ще ми вземат жената, за да я продадат, докато имам две здрави ръце да я защищавам… Не, аз ще се бия за жена си и за сина си до последен дъх. Кой от вас може да ме упрекне за това…

— Никой не те упреква. Ти се подчиняваш на гласа на сърцето и на кръвта си — отговори Саймън.

— Какво мислите? — запита Джордж. — Не е ли по-добре да побързаме с бягството?

— Аз станах в четири часа и долетях с най-голяма бързина — цели два или три часа преди тях, — ако те тръгнат в часа, който бяха определили. Във всеки случай не е безопасно да тръгнем, преди да се стъмни. Из селата, през които ще минем, има негодници, които, като видят нашата кола, може да ни задържат, което ще ни забави повече, отколкото ако бихме почакали тук. Но аз мисля, че след два часа можем да тръгнем. Междувременно ще прескоча до Майкъл Крос и ще го помоля да тръгне подир нас със своя бързоног кон и да наблюдава пътя, за да ни предупреди, когато види хора да се приближават. Майкъл има кон, който може да надмине почти всеки друг кон — той би могъл и с изстрел да ни предупреди, ако има някаква опасност. Ще обадя също и на Джим и старата жена да са готови. Ще се погрижа и за още един. Ние имаме доста преднина и ще успеем да стигнем до спирката, преди да са ни догонили. Хайде, кураж, приятелю Джордж! Не за пръв път изпадам в такова затруднение — каза Файниъс и излезе.

— Файниъс е доста съобразителен — каза Саймън. — Можеш да разчиташ на него. Той ще направи всичко, каквото трябва.

— Боя се само от едно — каза Джордж. — Да не ви навлека беда.

— Моля ти се да не говорим повече така. Ние правим това, което съвестта ни задължава. Не можем да постъпим другояче… Рейчъл — обърна се той към жена си, — побързай с приготовленията… Не бива да изпратим приятелите си гладни.

Рейчъл и децата се заеха да пекат царевични сладки, да пържат пиле и сланина и да се суетят около приготвяне на вечерята, а Джордж и Елиза останаха в малката спална стая прегърнати и разговаряха така, както говорят мъж и жена, когато знаят, че след няколко часа може да се разделят завинаги.

— Елиза — каза Джордж, — хората, които имат приятели, къщи, земи и пари, не могат да се обичат така, както се обичаме ние с тебе — ние нямаме нищо друго освен любовта си. Преди да те видя, Елиза, никой друг не ме е обичал освен нещастните ми изтерзани майка и сестра. Спомням си сутринта, когато търговецът отвеждаше Емилия. Тя се промъкна до ъгъла, където бях заспал, и каза: — Бедни Джордж, твоят последен приятел си отива. Какво ще стане с тебе сега, нещастно дете? Аз скочих, прегърнах я и плаках, и ридах и тя плака — това бяха последните нежни, мили думи, които чух… Десет дълги години, през които сърцето ми посърна и изсъхна като пепел. Тогава те срещнах… Твоята любов — ами тя сякаш ме възкреси от мъртвите. Оттогава станах друг човек. И сега. Елиза, аз ще дам последната си капка кръв, но те няма да те вземат от мене. За да те отнемат, трябва да минат през трупа ми.

— Господи, съжали се над нас! — каза Елиза, като ридаеше.

— Помогни ни да напуснем заедно тази страна… повече нищо не желаем.

В това време влезе Рейчъл… взе нежно Елиза под ръка и я отведе до масата за вечеря. Когато всички бяха седнали до масата, на вратата се почука леко: Влезе Рут.

— Дойдох само за минутка да донеса тия чорапки на детето — каза тя. — Ето три чифта, хубавки и топлички — вълнени са. В Канада е така студено. Ти не се страхуваш, Елиза, нали? — добави тя, изтича до нея, топло й стисна ръката и успя да мушне няколко сладки в ръцете на Хари. — Донесох за Хари малко от тези сладки за из път — каза тя и се мъчеше да извади от джоба си пакетчето. — Децата, знаете, обичат винаги да си похапват.

— О, благодаря ти. Ти си толкова мила — каза Елиза.

— Ела, Рут, седни с нас на вечеря — каза Рейчъл.

— Не мога по никой начин. Оставих бебето на Джон, а във фурната има бисквити. Не мога ни минута повече да се бавя. Джон ще изгори всичките бисквити и ще даде на детето всичката захар от захарницата. Все така прави — засмя се малката квакерка.

— Хайде, сбогом, Елиза! Сбогом, Джордж! Добър път! — извика тя и с леки стъпки изтича навън.

Малко след вечерята пред вратата спря голяма закрита кола. Нощта беше звездна и безоблачна. Файниъс скочи живо от капрата, за да настани пътниците. Джордж се показа на вратата с детето на едната си ръка и Елиза, подпряна на другата. Той вървеше с твърда стъпка и гледаше смело и решително. След тях пристъпваха Саймън и Рейчъл.

— Излезте за малко — каза Файниъс на тези, които бяха в колата, — за да постеля в дъното за жените и детето.

— Файниъс, вземи тези биволски кожи — каза Рейчъл, — направи им колкото може по-удобна седалка; уморително е да се пътува цяла нощ.

Джим излезе пръв, като внимателно подкрепяше старата си майка, увиснала на ръката му, която гледаше наоколо с такъв страх, като че преследвачите можеха да дойдат всеки момент.

— Джим, пистолетите ти в ред ли са? — тихо, но твърдо попита Джордж.

— Да, разбира се — отвърна Джим.

— И ти знаеш какво трябва да правиш, ако ни настигнат.

— По-добре да не знаех — отговори Джим, като пое дълбоко въздух с широките си гърди. — Мислиш ли, че ще ги оставя наново да ме разделят от майка ми?

Докато те говореха, Елиза се сбогува с милата си приятелка Рейчъл, а Саймън й помогна да се качи в колата. Тя се промъкна с детето до задната част на колата и седна сред биволските кожи. После помогнаха на старата жена да се качи и да седне до нея. Джордж и Джим се настаниха върху дървената седалка срещу жените, а Файниъс се покачи на капрата.

— Добър път, приятели — извика Саймън.

— Бог да те благослови — му отговориха в хор пътниците. И колата затрополи и се задруса по замръзналия път. Непрестанният грохот на колелата и друсането по лошия път не позволяваха никакъв разговор. Колата трещеше през дълги и тъмни гористи местности, през широки и мрачни полета, ту възлизаше на някой хълм, ту се спускаше в някоя долина и час след час те се отдалечаваха все повече и повече. Детето скоро заспа дълбоко в полата на майка си. Нещастната изплашена стара жена най-после се поуспокои. С напредването на нощта дори страховете на Елиза не можаха да й попречат да задреме. Най-бодър между всички бе Файниъс и той се забавляваше през дългия път, като свиркаше някакви песни, които съвсем не бяха квакерски.

Към три часа Джордж дочу много ясно бърз тропот на конски копита, който не беше много далеч зад тях. Той бутна Файниъс по лакътя. Файниъс спря конете и се ослуша.

— Това трябва да е Майкъл — каза той. — Мисля, че познавам тропота на неговия галоп. — Той се надигна и загрижено загледа назад по пътя.

Без много да му мислят, Джордж и Джим скочиха от колата. Всички стояха в напрегнато мълчание, с лица, обърнати към приближаващия се конник. Тропотът наближаваше с всяка минута. Ето го, сега изчезна в низината, където не можеха да го видят. Но те чуваха острия бърз тътнеж на копитата все по-близо и по-близо. Най-после конникът се показа на хълма.

— Разбира се, това е Майкъл — каза Файниъс и извика: — Ей, Майкъл!

— Файниъс, ти ли си?

— Да, какво има? Идат ли?

— Съвсем близо… Осем или десет души… разгорещени от ракията… ругаят… разпенени — същински вълци!

Той още не беше довършил думите си, когато вятърът донесе едва уловим тропот на препускащи към тях конници.

— Качвайте се, момчета, бързо вътре! — извика Файниъс. — Ако ще трябва да се биете, нека ви откарам още малко по-нататък.

Джорд и Джим скочиха веднага вътре и Файниъс подкара с плясъка на камшика си конете в галоп. Майкъл яздеше успоредно с тях. Колата затрещя, заподскача — почти полетя по замръзналата земя. Но все по-ясно и по-ясно се чуваше шумът на преследващите ги конници. Жените го чуха, подадоха страхливо главите си навън и видяха на върха на един далечен хълм група конници като огромни сенки на фона на развиделяващото се небе. От следващата височина преследвачите, изглежда, забелязаха колата, чиято бяла брезентена покривка се виждаше отдалече. Вятърът донесе техните свирепи ликуващи крясъци. Елиза, прималяла, притисна детето до гърдите си. Старата жена стенеше и се молеше, а Джордж и Джим стиснаха в ръце пистолетите си, готови на всичко. Преследвачите бързо ги настигаха. Изведнъж колата направи остър завой и ги докара до подножието на стръмна като стена скала, издигаща се отвесно и непристъпно над цяла една уединена верига от много високи остри скали. Тази грамада от самотни скали се възправяше мрачна и могъща върху светлеещото небе и сякаш обещаваше прикритие и спасение. Файниъс знаеше добре това място от времето, когато като ловец беше обикалял този край, и бе подгонил конете за да стигне именно дотук.

— Бързо! Излизайте веднага! — извика той, като спря ненадейно конете и скочи от капрата на земята. — Всички след мене в скалите… Майкъл, вържи коня си за колата и карай при Амария. Доведи го заедно с неговите момчета да се поразговорят с тия разбойници.

С детето на ръце Файниъс се втурна като дива коза нагоре по скалата, след него Джим носеше на раменете си треперещата си майка, а Джордж и Елиза вървяха последни. Конниците стигнаха до подножието на скалата и с викове и ругатни започнаха да слизат от конете и да се готвят да преследват бегълците.

След като се катериха няколко минути, бегълците стигнаха хребета на скалата. Оттук пътеката продължаваше през едно дефиле, толкова тясно, че само един човек можеше да мине по него. Ненадейно тя ги изведе пред една пропаст, широка повече от три фута; от другата страна се възправяше грамада от скали, откъсната от останалата верига и издигаща се над пропастта на повече от тридесет фута височина — стръмна и отвесна като стените на крепост. Файниъс леко прескочи пропастта и сложи детето върху гладката равна площ на скалата, покрита със сух мъх.

— Бързо! Насам! Прескачайте, ако ви е мил животът — викаше Файниъс, докато един след друг всички прехвърлиха пропастта. Няколко натрупани камъни образуваха прикритие, което ги запазваше от погледа на преследвачите.

— Ето ни най-сетне — каза Файниъс, като се наведе над каменната защитна стена и видя нападателите възбудено и в безредие да възлизат по скалите. — Нека ни хванат, ако могат. Който се опита да дойде тук, трябва да мине само между тези две скали, а то значи да попадне под точния прицел на пистолетите ви. Разбирате ли, момчета.

— Разбрах — отговори Джордж. — И понеже това е вече наша работа, остави ние само да водим целия бой.

— Водете бой, колкото искате, Джордж — каза Файниъс, както дъвчеше листо от равнец. — Но предполагам, че ще ми позволите поне да му се любувам… Но вижте, тия приятели сякаш нещо се съвещават там долу и поглеждат нагоре, както гледат кокошките, когато се готвят да скочат на плета. Не е ли по-добре да ги предупредиш с две думи, преди да почнат да се изкачват, само да им кажеш любезно, че ще стреляме, ако се опитат.

Групата преследвачи, спряла долу — сега вече тя много ясно се разпознаваше при светлината на деня, — се състоеше от нашите стари познати Том Локър и Меркс с двама полицаи и няколко негодници, които с малко ракия лесно можеха да се съгласят да участвуват във веселия лов на негри.

— Е, Том, твоите чернокожи няма накъде повече да бягат — каза единият от тях.

— Да, аз ги видях, че минаха точно оттука — каза Том. — Ето по тази пътека. Предлагам да вървим. Оттам вече няма къде да бягат — скоро ще ги заловим.

— Но Том, те могат да стрелят по нас, прикрити зад стената — каза Меркс. — А това, знаеш, никак не е приятно.

— Хм, ти мислиш само за кожата си, Меркс — каза Локър презрително. — Не бой се, на негрите душа не им остана от страх.

— Не виждам защо да не мисля за нея — отвърна Меркс.

— Тя е най-хубавата ми кожа. А негрите понякога се бият като дяволи.

В този момент Джордж се показа на върха на скалата и с ясен и спокоен глас извика:

— Джентълмени, кои сте вие и какво търсите?

— Търсим група избягали негри — отговори Том Локър. — Джордж Харис, Елиза Харис и техния син, както и Джим Селдън и една стара жена. С нас има полицаи и имаме официална заповед да ги задържим. Ти не си ли Джордж, който принадлежи на мистър Харис от окръга Шелби в щата Кентъки?

— Аз съм Джордж Харис. Един мистър Харис от Кентъки ме наричаше своя собственост. Но сега аз съм свободен човек и се намирам на свободна земя. Жена си и детето си считам за свои. И Джим, и майка му са също тука. Имаме оръжие да се защищаваме и ние ще се защищаваме. Можете да се качите, ако искате, но първият от вас, който дойде в обсега на патроните ни, ще бъде мъртъв. Такава ще е съдбата и на следващия, и тъй нататък до последния от вас.

— Хайде, хайде — каза един дебел нисък човек, като излезе пред другите и се изсекна. — Млади момко, не ви прилича да говорите така. Вие виждате, че сме представители на властта, на наша страна са законът и силата и така нататък. Затова разберете, че по-добре е да се предадете доброволно; защото в края на краищата вие ще трябва да се предадете.

— Много добре зная, че законът и силата са на ваша страна — каза Джордж с горчивина. — Вие искате да вземете жена ми и да я продадете в Нови Орлеан, детето ми да пуснете като теленце в кошарата на роботърговеца, да върнете майката на Джим на онзи грубиянин, който я биеше и изливаше гнева си на нея, защото не можеше да хване нейния син. Вие искате да ни върнете, Джим и мене, за да бъдем бити, изтезавани и газени от тези, които вие наричате наши господари. И ако вашите закони ви закрилят, срам и за тях, и за вас. Но вие не сте ни заловили още. Ние не признаваме вашите закони. Ние не признаваме вашата страна. Ние сме свободни хора и ще отстояваме свободата си до последна капка кръв.

Като провъзгласяваше тази своя декларация на независимост, Джордж се беше изправил с целия си ръст на върха на скалата. Утринната заря осветяваше мургавото му лице. Тъмните му очи горяха от горчиво негодувание и решителност.

Гордата осанка, очите, гласът и цялото държание на Джордж за момент накараха хората под скалата да замлъкнат. В безстрашието и решителността има нещо, което действува и на най-грубите хора. Меркс беше единственият, който остана напълно равнодушен. Той бе заредил пистолета си предварително и когато настъпи моментно затишие след думите на Джордж, той гръмна по него.

— Все едно — жив или мъртъв, в Кентъки ще ни заплатят еднакво — каза той хладнокръвно, като избърса пистолета о ръкава на палтото си.

Джордж отскочи назад. Елиза изпищя… Куршумът мина край косата на Джордж, едва не закачи бузата на Елиза и се заби в едно дърво над тях.

— Няма нищо, Елиза — бързо проговори Джордж.

— По-добре ще направиш да се пазиш, когато им говориш — каза Файниъс. — Те са мерзавци.

— Джим, провери си пистолетите — да са в ред, и наблюдавай заедно с мене прохода. По първия, който се покаже, ще стрелям аз. Ти по втория и така нататък. Не си струва, знаеш, да хабим по два патрона за едного.

— Но ако ти не улучиш.

— Ще улуча — решително отговори Джордж.

— Бива си го този момък — през зъби промърмори Файниъс. След изстрела на Меркс групата под скалата остана известно време в нерешителност.

— Струва ми се, че улучихте някого от тях — каза един. — Чух писък.

— Аз се качвам — каза Том Локър. — Никога не съм се боялот негри, няма да се уплаша и сега. Кой ще ме последва? — извика той и се втурна нагоре по скалите.

Джордж чу ясно тези думи. Той изтегли пистолета си, прегледа го и се прицели към мястото, където първият от преследвачите щеше да се появи. Един по-смел измежду тях тръгна след Том. Това окуражи останалите и всички тръгнаха един зад друг нагоре поскалите. След една минута и едрата фигура на Том се показа до самата пропаст.

Джордж стреля и го улучи в хълбока. Но макар и ранен. Том Локър не отстъпи, а изрева като бик, прескочи пропастта и се хвърли към бегълците.

— Не сме те канили тука, приятелю — каза Файниъс, като пристъпи неочаквано напред и го блъсна с дългите си ръце.

Том Локър полетя надолу. Той се удряше в дърветата, храстите и дънерите и къртеше камъните, докато Се строполи, изподран и стенещ, в дъното на пропастта. Това падане щеше да го пребие, ако дрехите му не бяха се закачили за клоните на едно голямо дърво, което прекъсна и намали силата на падането. Но все пак той падна с по-голяма сила, отколкото можеше да бъде удобно или приятно.

— Господ да ни е на помощ! Та те са същински дяволи! — каза Меркс и поведе отстъплението надолу по скалите с много по-голяма охота, отколкото, когато се изкачваше. Другите хукнаха след него. Дебелият полицай особено пъшкаше и пухтеше най-енергично.

— Слушайте, момчета, идете сами и вдигнете Том, аз ще изтичам до коня си и ще отида да повикам помощ.

И без да обръща внимание на подсвиркванията и подигравките на другарите си, Меркс се качи бързо на коня си и препусна.

— Отвратителен подлец — каза единият от полицаите. — Ние дойдохме заради него тука, а той офейка и ни остави сами да се оправяме.

— Все пак трябва да вдигнем онзи. Макар че, да ви кажа право, ми е все едно дали е жив, или мъртъв.

Водени от охканията на Том, преследвачите трябваше да пълзят и да се провират край дънери, отломки от дървета и от скали и между храсталаци, докато стигнат до него. Той лежеше и пъшкаше, и ругаеше еднакво силно и свирепо.

— Много силно охкаш, Том — каза един от тях. — Тежко ли си ранен?

— Не знам… Вдигнете ме… Не можете ли? Проклет квакер. Да не беше той, някой от тях щеше да полети насам, за да види колко е хубаво!

Поваленият герой бе вдигнат с голяма мъка. Той болезнено охкаше при всяко движение. Другарите му го подкрепяха от двете страни и успяха да го отведат до конете.

— Да бихте могли само да ме отведете до гостилницата!… Подайте ми носна кърпа или нещо друго, да спра тая проклета кръв…

Като погледна зад скалите, Джордж видя как полицаите се мъчат да качат едрото тяло на Том на седлото. След два-три несполучливи опита той се олюля и падна тежко на земята.

— Надявам се, че не е убит — извика Елиза, която заедно с останалите наблюдаваше какво става под скалите.

— Защо не — отвърна Файниъс. — Пада му се… Гледайте, те като че го изоставят.

Наистина така и стана. Помощниците на Том Локър и на Меркс след кратко колебание се посъветваха нещо, яхнаха конете си и заминаха. След като се загубиха в далечината, Файниъс започна да дава бързи нареждания.

— Трябва да слезем и да повървим малко — каза той. — Пратих Майкъл за помощ и той ще върне колата. Но ние трябва да го посрещнем. Дано не се забави. Още е много рано, а и пътят, който ни остава, не е дълъг… Няма повече от две мили до спирката ни. Ако нощес пътят не беше толкова лош, те нямаше в никой случай да ни настигнат.

Когато дойдоха в подножието на скалата, те видяха в далечината тяхната кола да се връща, придружена от няколко мъже на коне.

— Ето ги, Майкъл със Стивън и Амария — извика радостно Файниъс. — Работата ни е вече в кърпа вързана. Ние сме в безопасност — все едно, че сме вече стигнали.

— Почакайте — извика Елиза. — Трябва да помогнем на този нещастник. Ужасно стене!

— Нека го вземем с нас в колата — предложи Джордж.

— И да го лекуваме у квакерите! — весело каза Файниъс. — Отлично! Щом искате… Но първо нека видим какво му е. — И Файниъс, който през време на ловджийския си и горски живот бе придобил известни познания по хирургия, коленичи до ранения и започна внимателно да разглежда раната му.

— Меркс! — каза Локър немощно. — Ти ли си, Меркс?

— Не, съвсем не е Меркс, приятелю — отговори Файниъс.

— Много го е грижа него за тебе! Интересува го само дали неговата кожа е здрава. Той офейка.

— С мене е свършено — каза Локър. — Проклето куче! Да ме остави да умра сам! Горката ми майка — винаги ми казваше, че така ще свърша…

— Господи помилуй, чуйте го само нещастния, и той имал майка — каза трогната старата негърка. — Как да не го съжалиш!

— Полека, полека, приятелю, не мърдай и стига си ръмжал — каза Файниъс, когато Том Локър се намръщи, и му отмести ръката. — Ако не спре кръвта, ти си загубен. — И Файниъс се залови да приготвя превръзки от носната си кърпа и от кърпите, които можеха да се намерят у останалите.

— Ти ме бутна от скалата — каза немощно Локър.

— Да, ако аз не те бях бутнал, ти щеше да ни бутнеш — каза Файниъс, като се наведе, за да го превърже. — Чакай, остави ме да закрепя превръзката ти… Ние не ти мислим злото и не ти се сърдим. Ще те заведем в къща, където ще те гледат отлично — така добре, както собствената ти майка.

Том изохка и затвори очи. При такива хора силата и решителността зависят само от физиката им и се изпаряват заедно с изтичането на кръвта. Този великан наистина изглеждаше жалък в своята безпомощност.

В това време пристигна колата. Биволските кожи бяха сгънати на четири и постлани от едната страна на колата и четирима от мъжете с голяма мъка пренесоха едрия Локър на това легло. Преди да го вкарат вътре, той загуби напълно съзнание. Старата негърка в изблик на състрадание седна в дъното и постави главата му на коленете си. Елиза, Джордж и Джим се наредиха, както можаха на останалото място и всички потеглиха.

— Какво мислиш, че ще стане с него? — попита Джордж, който беше седнал до Файниъс на капрата.

— Какво да ти кажа? Раната е много дълбока, но и ударите при падането и драскотините са го засегнали. Той е загубил много кръв, доста много, и това е пресушило и смелостта му, и всичко. Но той ще се съвземе и това ще му служи за урок.

— А какво ще го правим този нещастник? — попита Джордж.

— Ще го закараме у Амария. Там има една стара баба на Стивън, казва се Доракс. Тя е най-добрата болногледачка.

След около един час изнурените пътници пристигнаха в една спретната селска къща, където ги очакваше богата закуска.

Том Локър бе веднага внимателно поставен в такова чисто и меко легло, в каквото не бе спал през живота си. Раната му беше грижливо почистена и превързана. Той бавно отваряше и затваряше очи и като насън виждаше снежнобелите пердета и хората, които безшумно се движеха около него.