Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Uncle Tom’s Cabin, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 67 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (14 октомври 2003 г.)
Лека корекция
Борислав (2006)

Източник: http://dubina.dir.bg/knigiser.htm

Книжното тяло е предоставено от Галя Янакиева

 

Издание:

ХАРИЕТ БИЧЪР СТОУ

ЧИЧО ТОМОВАТА КОЛИБА

РОМАН

1985

Съкратен превод от английски АННА КАМЕНОВА

Библиотечно оформление СТЕФАН ГРУЕВ

Художник ИВАН ДИМОВ

Редактор ЛЪЧЕЗАР МИШЕВ

Художествен редактор ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ

Технически редактор СПАС СПАСОВ

Коректор МАЯ ЛЪЖЕВА

АМЕРИКАНСКА. VII ИЗДАНИЕ.

ЦЕНА 1,78 ЛВ.

ИЗДАТЕЛСТВО „ОТЕЧЕСТВО“, пл. „СЛАВЕЙКОВ“ 1, СОФИЯ ДП. „ГЕОРГИ ДИМИТРОВ“, СОФИЯ, бул. „ЛЕНИН“ 117

История

  1. — Добавяне

Глава XXVI
СМЪРТ

Измамливият прилив на сили, който приповдигна Ева през последните дни, бързо намаляваше. Все по-рядко и по-рядко се чуваха леките стъпки по верандата. Все по-често и по-често оставаше облегната на малкото канапе до отворения прозорец, устремила замислено големите си дълбоки очи към издигащите и оттеглящи се води на езерото.

Късно следобед, както беше полегнала с книга в отпуснатата си прозрачна ръка, Ева чу ненадейно резкия глас на майка си от верандата:

— Какво е това, нахалнице? Каква нова пакост си направила? Късала си цветя, а? — И Ева чу звука на хубава плесница.

— Но, мисис, аз ги откъснах за мис Ева! — каза един глас, който Ева позна, че е на Топси.

— За мис Ева ли? Хубаво извинение! Ти си въобразяваш, че са й дотрябвали твоите цветя, негърко негодна. Махай се оттука, За миг Ева скочи от канапето и се намери на верандата.

— О, недей, мамо. Харесват ми цветята, дай ми ги…

— Но, Ева, стаята ти е пълна с цветя сега.

— Мен цветята никога не са ми достатъчно — отговори Ева. — Топси, донеси ми ги тука….

Топси, която стоеше намръщена и с наведена глава, се приближи и подаде цветята. Тя направи това с израз на нерешителност и смирение, които съвсем не отговаряха на обичайната й дързост и насмешливост.

— Какъв красив букет! — каза Ева, като го погледна. Букетът беше твърде оригинален — една блестяща червена пелагония и една бяла японска роза с лъскави листа. Сполучливият контраст и умело подредената зеленина показваха, че момичето има вкус.

Топси се зарадва, когато Ева й каза:

— Топси, ти много хубаво подреждаш цветята. Ето в тази ваза… Нямам цветя за нея. Искам всеки ден ти да я подреждаш.

— Странно хрумване! — каза майката. — За какво ти е потрябвало това?

— За нищо, мамо, но нали на теб ти е все едно дали Топси или някой друг ще я подрежда?

— Разбира се. Прави, каквото ти хареса… Топси, чу ли младата си господарка? Отваряй си очите.

Топси се поклони леко и наведе очи. Когато излизаше, Ева видя как една сълза се търкулна по черната й буза.

— Виждаш ли, мамо. Аз си знаех, че нещастната Топси иска да направи нещо за мене — каза Ева на Мари.

— Глупости! Това е само защото обича да прави пакости. Тя знае, че не трябва да къса цветята и затова къса. Но щом това ти харесва, нека ги къса.

— Мамо, аз мисля, че Топси не е, каквато беше преди. Тя се старае да стане добра.

— Доста много ще трябва да се старае, докато стане добро момиче — каза Мари и пренебрежително се засмя.

— Но, мамо, ти знаеш. Бедната Топси! Всички са били винаги против нея!

— Но не, откакто е при нас, разбира се. Как не й се приказва!

Кой не я съветва? И не се ли направи всичко, каквото е въобще възможно да се направи? И въпреки това тя си остана пак толкова лоша и винаги ще остане такава. Нищо не може да стане от нея.

— Но, мамо, много различно е да си израснал като мене с толкова близки и да имаш всичко, което да те направи добра и щастлива, и да си израснал при условията, при които тя е била непрекъснато, преди да дойде при нас.

— Не знам… може би — каза Мари и се прозя. — Боже мой, колко е горещо.

— Мамо — каза Ева, — искам да отрежа от косата си… повечко.

— Защо?

— Искам да я раздам на приятелите си, докато имам още сила да го направя сама. Би ли повикала леля да ми помогне. Мари повиши глас и извика мис Офелия от съседната стая. Когато мис Офелия влезе, Ева едва се повдигна от възглавницата, разтърси дългите си златистокафяви къдри и каза:

— Лельо, хайде острижи овчицата.

— Какво става? — зачуди се Сен Клер, който влезе с плодове за Ева в този момент в стаята.

— Татко, тъкмо помолих леля да подстриже косата ми. Тя е станала много дълга и ми държи много топло, а освен това искам да раздам от нея.

— Внимателно само! Гледай да не развалиш къдрите — каза бащата. — Режи отдолу, където не се вижда. Нейните къдри са моята гордост.

Сен Клер сви устни и мрачно гледаше как падаха една след друга прекрасните й къдри. Ева ги вземаше от полата си и ги гледаше замислено, навиваше ги около тънките си пръсти и поглеждаше от време на време с безпокойство към баща си.

— Сега искам всички наши слуги да дойдат тука заедно. Имам да им кажа нещо — каза Ева.

— Добре — сякаш без сила отговори Сен Клер.

Мис Офелия се разпореди и скоро всички слуги се събраха в стаята. Ева лежеше отпусната на възглавницата. Косата й небрежно падаше около лицето й. Бузите й пламтяха в ярък контраст с невероятно бялата й кожа, както и от нежните очертания на ръцете и чертите й. Големите й сини одухотворени очи се спираха съсредоточено върху всеки един от присъствуващите.

Слугите се споглеждаха един друг, въздишаха и тъжно поклащаха глава. В стаята цареше пълно мълчание като на погребение.

Ева се приповдигна от възглавниците и каза:

— Мили мои приятели, пожелах да ви видя всички, защото ви обичам… Аз знам, че и вие всички ме обичате… Приемете от вашата Ева малък подарък — нека ви напомня винаги за мене! На всекиго от вас ще дам по една къдрица.

Не е възможно да се опише как те наобиколиха със сълзи и ридания малкото създание и взеха от ръцете му това, което им се струваше последен знак на невинната обич.

Мис Офелия се боеше от последиците на това вълнение и затова на всеки, който получаваше подаръка си, тя даваше знак да напусне стаята.

Накрая останаха само Том и Мами.

— Ето, чичо Том — каза Ева, — една хубава къдрица остана за тебе… Вземи и ти, моя скъпа, моя мила. — И тя прегърна дойката си.

— Как ще мога да живея без тебе. Като че всичко изведнъж ще си отиде — каза вярната Мами и горко зарида.

Мис Офелия изведе Мами и Том навън и мислеше, че всички са си отишли. Но като се обърна, видя Топси.

— Ти откъде изникна?

— Аз бях тука — отвърна Топси и си изтри сълзите. — О, мис Ева, аз бях лоша, но все пак няма ли да дадете и на мене.

— Да, бедна Топси, разбира се. Ето… и винаги, когато я погледнеш, спомняй си, че те обичам и искам да бъдеш добро момиче.

Топси закри очи с престилката си и мис Офелия я отведе. Щом излезе от стаята, тя пъхна скъпоценната къдрица в пазвата си.

Всички си бяха отишли. Мис Офелия затвори вратата. Благородната жена пророни не една сълза, докато траеше тази сцена.

Сен Клер бе останал през цялото време, закрил очите си с ръка.

И когато всички си отидоха, той продължи да стои неподвижен на мястото си.

— Татко — каза Ева, като постави леко ръката си върху неговата.

Той се сепна и потрепери, но не отговори.

— Мили татко — повтори Ева.

— Не мога повече — каза Сен Клер и стана. — Не мога. Бог е много жесток към мене!

— Моля те, татко, недей. — Ева стана и се хвърли в прегръдките му. — Ти не трябва да мислиш така.

Детето зарида неудържимо, което уплаши всички.

— Успокой се, Ева, скъпа. Успокой се. Съжалявам. Няма да мисля така, ти само не се тревожи — започна да я увещава баща й.

След малко Ева се отпусна в ръцете на баща си, който я успокояваше с гальовни думи.

— На мене ти не даде къдрица, Ева — с горчива усмивка й каза той.

— Тези всичките са за теб, татко — отговори тя усмихнато, — за теб и за мама. И ще дадете и на милата леля, колкото пожелае. Аз лично раздадох само на нещастните ни слуги, защото, вие, татко, вие можете да ги забравите, когато си отида, а аз се надявам, че моите къдри ще им напомнят…

От този ден Ева почна бързо да отпада. Вече не съществуваше никакво съмнение за болестта й и най-горещата надежда, че ще оздравее, не можеше да заблуди никого. Прекрасната й спалня се превърна в болнична стая. Мис Офелия беше денонощно около нея и едва през тези дни у дома успяха да оценят истинските качества на тази жена. С опитна ръка, наблюдателно око и с изключително умение да се справя с всяка неприятна проява на болестта и да поддържа тишина и приятна обстановка в стаята, толкова точна и толкова редовна в изпълняване предписанията на лекарите, мис Офелия беше наистина незаменима болногледачка. Тези, които по-рано повдигаха рамене и намираха нейната настойчивост и строгост за излишни и странни от гледище на южняците, сега признаваха, че точно такъв човек е нужен за Ева.

Чичо Том също често идваше в стаята на Ева. Момиченцето не можеше да лежи спокойно и му беше по-леко, когато го носеха на ръце. И Том изпитваше най-голяма радост да носи из стаята или на верандата това мило същество, облегнато на възглавница. И когато сутрин откъм езерото подухваше свеж ветрец и Ева се чувствуваше по-бодра след съня, той я изнасяше под портокаловите дървета в градината или седнали някъде, където обичаха да се застояват преди болестта, той й пееше любимите й стари химни. Баща й също я носеше на ръце, но той беше по-слаб и когато се умореше, Ева му казваше.

— Татко, остави чичо Том да ме носи. Бедният! На него му прави удоволствие. Това е единственото, което може да направи сега. А той иска да направи нещо за мене…

— Но и аз също! — казваше бащата.

— Знам, татко, но ти и без това правиш всичко и ти си всичко за мене. Ти ми четеш, бдиш по цяла нощ около мене. А Том може само да ме носи и да ми пее. И знам, че на него му е по-леко.

Той тъй сигурно ме носи.

Не само Том беше изпълнен с желание да помогне. Всички слуги в къщата проявяваха същото желание и всеки един правеше, каквото можеше.

Сърцето на нещастната бавачка се късаше по любимото й дете, но тя нямаше възможност нито през деня, нито през нощта да бъде при него, защото Мари заявяваше, че здравословното й състояние не й позволява да спи и разбира се, в такъв случай беше противно на принципите й да позволи на другите да почиват.

Нощем Мами ставаше по двадесет пъти да й разтрива краката, да й поставя компрес на главата, да й подава носна кърпа, да види защо се шуми в Евината стая, да спусне пердето, защото е светло, или да го вдигне, защото е тъмно. Денем пък, когато тя копнееше да помогне в грижите около милото й дете, Мари ставаше необикновено изобретателна и й създаваше работа някъде из цялата къща или около нея самата. Така че Мами можеше да я види или поговори с нея само крадешком.

— Чувствувам, че съм длъжна да бъда особено внимателна за здравето си сега — казваше Мари. — Каквато съм слаба и на това отгоре цялата тази грижа за скъпото ми дете…

— Наистина ли, мила моя — отговаряше Сен Клер, — аз пък мислех, че братовчедка ни напълно те е освободила от тези грижи.

— Така могат да разсъждават само мъжете. Как е възможно майката Да бъде освободена от грижи за своето дете, което се намира в такова състояние. Но все едно… Никой не знае какво преживявам! Аз не мога да гледам на нещата с такава лекота като тебе.

Сен Клер се усмихна. Не бива да му се сърдим, че не можа да се въздържи. В този момент той все още можеше да се усмихва, защото детето преживяваше последните си дни така тихо и спокойно, че не беше възможно да се допусне, че смъртта се приближаваше. Детето не чувствуваше болка, а само слабост, която ежедневно и почти незабелязано нарастваше. Единственият човек, с когото Ева споделяше своите предчувствия, които таеше дори от баща си, за да не го тревожи, беше нейният верен приятел Том. Накрая Том вече не искаше да спи в стаята си, а лягаше на верандата, готов да скочи при всяко повикване.

— Чичо Том, какво те е прихванало да спиш, където ти попадне като куче? — го запита мис Офелия. — Аз мислех, че ти си човек, който обича реда.

— Вие имате пълно право, мис Фели — отговори Том тайнствено, — но сега…

— Какво сега?

— Не бива да говорим високо, да не чуе мистър Сен Клер… Мис Фели, тази нощ трябва да бъдем нащрек.

— Да не би мис Ева да ти е казала, че се чувствува по-зле днес?

— Не… Но тя ми каза тази заран, че не й остава много… Мис Офелия и Том водеха този разговор между десет и единадесет часа вечерта, когато мис Офелия, която, след като бе наредила всичко за през нощта, беше отишла да затвори външната врата и намери Том да лежи на верандата.

Мис Офелия не беше нервна или Впечатлителна, но тържественият и затрогващ начин, по който говореше Том, я порази. Следобед Ева беше необикновено бодра и весела, дори се беше изправила в леглото и разглеждаше всичките си играчки и разни други любими неща и определяше кое на кого да се даде; движенията й бяха по-живи и гласът й звучеше по-естествено, отколкото през последните седмици. Привечер баща й дойде да я види и каза, че откакто се е разболяла; не е изглеждала никога толкова добре. Той я целуна за лека нощ и каза на мис Офелия:

— Братовчедке, може би ще успеем да я спасим. Без съмнение тя е по-добре.

И той си отиде успокоен. На душата му беше леко. Той отдавна не се беше чувствувал така.

Но в полунощ в стаята на Ева се чуха бързи стъпки. Мис Офелия, която бе решила да бодърствува до сутринта, в полунощ забеляза това, което опитните болногледачки знаменателно наричат „промяна“. Тя отвори вратата на верандата и Том веднага скочи.

— Повикай лекаря. Том! Не губи нито минута! — каза мис Офелия, после прекоси коридора и почука на вратата на Сен Клер.

— Братовчеде, моля те, ела!

Тези думи паднаха върху сърцето на Сен Клер, както буци пръст падат върху ковчег… Той мигновено скочи, втурна се в стаята и се наведе над спящата Ева.

Какво видя? Защо замря сърцето му? Защо двамата с мис Офелия не си казаха нито дума? Това го знае всеки, който е видял същия израз по лицето на свой близък, израз неописуем и безнадежден, безпогрешен израз, който недвусмислено ти казва, че твоят близък скоро ще те напусне.

Мис Офелия и Сен Клер я гледаха неподвижни и мълчаливи В стаята беше толкова тихо, че дори ударите на часовника звучаха силно.

Наскоро Том се върна заедно с доктора. Той погледна Ева и както останалите застана мълчалив до леглото.

— Кога настъпи промяната? — запита той шепнешком мис Офелия.

— Около полунощ — отговори тя.

Мари, разбудена от идването на доктора, дойде набързо от съседната стая.

— Огюстйн! Братовчедке! Какво има?…

— Тихо! — каза Сен Клер с хриплив глас. — Тя умира… Бавачката чу тези думи и отлетя да разбуди слугите. Скоро цялата къща беше на крак. По стаите светна, чуха се стъпки, уплашени лица се трупаха на верандата и просълзени гледаха през стъклената врата. Но Сен Клер не чуваше и не забелязваше нищо — той виждаше само лицето на спящата си дъщеря.

— О, да можеше да се събуди и само да каже поне Още една дума! — каза той и като се наведе над нея, прошепна на ухото й: — Ева, моя радост!

Големите сини очи се отвориха, по лицето й премина усмивка. Тя се опита да повдигне главата си и да каже нещо.

— Ева, познаваш ли ме?

— Татко, мили! — едва чуто каза тя и с последни сили обви ръце около шията му. Но след миг те се отпуснаха пак и когато Сен Клер повдигаше главата и, видя как смъртна спазма премина по лицето й. Тя се помъчи да поеме дъх и протегна нагоре ръчичките си.

— Боже мой! Това е ужасно! — мъчително възкликна Сен Клер, като се обърна и стисна ръката на Том, без да съзнава, какво прави. — О, Том, приятелю! Това е убийствено!

По черното лице на Том течаха сълзи.

— Сърцето ми се къса! — каза Сен Клер. — Моли се да се съкратят страданията й.

— Те свършиха, слава на господа! Свършиха, скъпи господарю, погледнете я!

Детето лежеше на възглавницата и дишаше тежко, като че бе изтощено. Големите светли очи се извиха и останаха загледани нагоре. Изразът на лицето му беше толкова тържествено спокоен, загадъчен и светъл, че всички горчиви ридания стихнаха. Мълчаливи и със затаен дъх, всички се струпаха около кревата му.

— Ева — каза Сен Клер нежно.

Но Ева не чуваше. Светла усмивка озари лицето й и тя издъхна.