Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Uncle Tom’s Cabin, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 67 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (14 октомври 2003 г.)
Лека корекция
Борислав (2006)

Източник: http://dubina.dir.bg/knigiser.htm

Книжното тяло е предоставено от Галя Янакиева

 

Издание:

ХАРИЕТ БИЧЪР СТОУ

ЧИЧО ТОМОВАТА КОЛИБА

РОМАН

1985

Съкратен превод от английски АННА КАМЕНОВА

Библиотечно оформление СТЕФАН ГРУЕВ

Художник ИВАН ДИМОВ

Редактор ЛЪЧЕЗАР МИШЕВ

Художествен редактор ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ

Технически редактор СПАС СПАСОВ

Коректор МАЯ ЛЪЖЕВА

АМЕРИКАНСКА. VII ИЗДАНИЕ.

ЦЕНА 1,78 ЛВ.

ИЗДАТЕЛСТВО „ОТЕЧЕСТВО“, пл. „СЛАВЕЙКОВ“ 1, СОФИЯ ДП. „ГЕОРГИ ДИМИТРОВ“, СОФИЯ, бул. „ЛЕНИН“ 117

История

  1. — Добавяне

Глава IV
ВЕЧЕР В КОЛИБАТА НА ЧИЧО ТОМ

Колибата на чичо Том беше малка дървена постройка, близо до „къщата“, както негрите наричаха господарския дом. Пред колибата имаше спретната градинка, където лете грижливи ръце отглеждаха ягоди, малини и разни други плодове и зеленчуци. Цялата предна част беше покрита с големи яркочервени бегонии и пълзящи рози, които така се преплитаха помежду си, че почти напълно закриваха грубите греди. Прекрасни петунии, ружи и невен се садяха всяко лято в градината и тяхната прелест изпълваше с голяма радост и гордост леля Клоу.

А сега да влезем в колибата. В господарския дом вечерята бе вече свършила и леля Клоу, която в качеството си на главна готвачка бе ръководила приготвянето на вечерята, предостави на помощничките си в кухнята да раздигат трапезата и да измият съдовете. Тя се прибра в уютния си дом, за да приготви вечеря на своя „старец“. Можете следователно да бъдете сигурни, че виждате самата нея край огнището да наблюдава напрегнато това, което се пържи в тигана. От време на време тя с видима загриженост повдига капака на тенджерата, от която излиза пара и загатва безсъмнено за нещо вкусно. Лицето на леля Клоу е обло и черно и така лъщи, като че е намазано с белтък — също както чайните бисквити, които тя често прави. Под пъстрото и колосано боне пълното й лице сияе от задоволство. Но трябва да признаем, че това задоволство се примесва с известно самодоволство, което подобава на жена, всеобщо призната за най-добра готвачка в целия този край.

Тя наистина бе готвачка по призвание. Това й беше в кръвта. Всяко пиле, всяка пуйка или патица в задния двор трепваха, щом като я видеха да се приближава, защото предчувствуваха близкия си край. А леля Клоу наистина беше погълната до такава степен от мисли върху всевъзможните начини на пържене, печене и варене, че не можеше да не навява ужас на всяка жива птица, склонна да размишлява. Нейните произведения от царевично брашно — всякакви видове баници, пирожки, бюречета и безброй още други — бяха неразрешима загадка за по-неопитните й колеги. Тя тресеше от смях пълните си бедра, когато със заслужена гордост разказваше за безплодните опити на другите готвачки да достигнат до висотата на нейното изкуство.

Гостите, които идваха в господарската къща, и приготовленията за официални обеди и вечери, развижваха цялата енергия на леля Клоу. Нищо не я радваше толкова много, колкото вида на куп куфари, стоварени на верандата, защото те предвещаваха нови усилия и нова слава.

Ето точно сега леля Клоу надзърта в тенджерата. Да я оставим на нейното приятно занимание, докато довършим описанието на цялата колиба.

В единия ъгъл на стаята имаше креват, грижливо подреден със снежнобяла покривка, а край него беше постлан голям хубав килим, който по безспорен начин доказваше, че леля Клоу не е на последните стъпала на живота. И леглото, и килимът, и целият ъгъл показваха, че на тях се гледа с особена почит и те — доколкото е възможно — бяха опазени от нашествията и пакостите на младите палавници. Всъщност този ъгъл беше гостната на колибата. В другия ъгъл имаше креват с много по-скромна външност — очевидно предназначен за спане. Стената над огнището беше украсена с няколко многоцветни литографии със сюжети от светото писание и с портрета на генерал Вашингтон, нарисуван и оцветен по такъв начин, че този герой много би се учудил, ако някога му се случеше да се види в този вид.

На груба скамейка в ъгъла две къдрокоси момчета с блестящи тъмни очи и пълни лъскави бузки наблюдаваха първите стъпки на едно малко момиченце, което, както бива обикновено, се изправяше за малко на крачетата си, опитваше се за момент да запази равновесие и след това се търкулваше на пода. Всяко негово падане се посрещаше с възторжени викове като нещо наистина забележително.

Пред огнището имаше маса с разкривени, ревматични крака, постлана с покривка, върху която се мъдреха цветни чаши, чинийки и други принадлежности; това показваше, че наближава време за вечеря. Пред тази маса беше седнал чичо Том — най-добрият работник на мистър Шелби. Тъй като той ще бъде героят на тази книга, трябва да го обрисуваме най-подробно. Чичо Том беше човек със здраво телосложение — едър и широкоплещест. Облото му черно и лъскаво лице бе озарено от умни, честни очи, в които се четеше доброта и благодушие. От цялата му външност лъхаше достойнство, което внушаваше уважение въпреки неговата скромност, доверчивост и простота.

В този момент той беше съсредоточил цялото си внимание върху плочата, на която бавно и внимателно се опитваше да пише букви. Наблюдаваше го младият господар, мистър Джордж, будно и жизнерадостно тринадесетгодишно момче, което явно съзнаваше важността на положението си като учител.

— Не така, чичо Том, не така — бързо каза той, като видя, че чичо Том старателно пише опашката на буквата „д“ наопаки.

— Така се получава буквата „б“.

— Боже мой, нима това съм написал? — каза чичо Том, като гледаше с почит и възхищение как младият учител, за да му покаже, с един замах написа безброй много пъти буквите „д“ и „б“. След това той наново взе калема с големите си груби пръсти и търпеливо продължи да пише.

— Колко им е лесно на белите! За всичко ги бива — каза леля Клоу, като спря за момент да маже тигана с набучено на вилицата парче сланина. Тя с гордост гледаше младия господар. — Как пише и как чете! А вечер идва при нас да ни учи. Да се не начудиш!

— Умирам от глад, лельо Клоу. Още ли не е готова тортата? — попита Джордж.

— Почти е готова, мистър Джордж — каза леля Клоу, като отвори фурната и надникна в нея. — Зачервява се чудесно. Хубава кафява коричка. За това ме бива… Оня ден госпожата поръчала на Сали да направи торта, за да се научела. „О, моля ви се, госпожо — казвам, — как може! Наистина не мога да гледам как се хабят хубавите продукти! Тортата се вдигнала само от едната страна. Няма никакъв вид! Прилича на обувката ми! Бива ли така?“.

Като изрази по този начин презрението си към неопитността на Сали, леля Клоу сръчно отвори вратата на фурната и показа тържествено хубаво опечената торта, с която никой голям градски сладкар не би се посрамил. Тортата явно беше най-интересното във вечерята. Сега леля Клоу сериозно се залови да приготви останалото.

— Хей, Моз, Пит! Махайте се оттам, чернокожи такива. Поли, душичке, ела насам. Сега мама ще даде на бебето да хапне. Мистър Джордж, раздигнете книгите си и седнете до моя старик. Нося ви наденичките и ей сега ще ви напълня чиниите с пирожки…

— Викаха ме да вечерям у дома — каза Джордж, — но аз не съм вчерашен, та да не знам къде да ида, нали, лельо Клоу?

— Разбира се, разбира се, моето момче — каза леля Клоу, като му напълни чинията с топли пирожки. — Вие знаете, че леля ви Клоу ще запази най-хубавото за вас. Знаете си работата. Хайде почвайте. — При тези думи леля Клоу побутна закачливо Джордж с лакът и бързо се върна пак към огнището.

— А сега тортата! — каза Джордж, когато дейността на тигана бе поутихнала, и размаха големия нож над това съвършено произведение на кулинарното изкуство.

— Боже опази, мистър Джордж! — ужасена извика леля Клоу, като го хвана за ръката. — Реже ли се торта с такъв голям нож! Да я смачкате, да спадне веднага, както хубаво е бухнала! Ще ви дам едно тънко остро ножче, което пазя само за това. Ето, виждате ли? Парчетата се отделят леки като перце. А сега яжте. Такова нещо не сте яли никъде другаде.

— А Том Линкън разправя — заговори Джордж с пълна уста, — че тяхната Джина е по-добра готвачка от тебе.

— Какво ли пък са тези Линкъновци… — презрително каза леля Клоу. — Искам да кажа, като ги сравня с нашите. Те са, си почтени обикновени хора, но нямат и понятие какво значи изтънченост. Сравнете мистър Линкън с мистър Шелби… Боже господи! А мисис Линкън? Може ли тя така изящно да влиза в стаята и така прекрасно да се движи като моята господарка — като че ли не докосва земята? Не, не. Не ми говорете за тези Линкънови!…

— И леля Клоу поклати глава, твърдо убедена, че и тя познава хората.

— Да, но ти сама си казвала, че Джина е доста добра готвачка — възрази Джордж.

— Това е вярно — отвърна леля Клоу. — Мога и сега да го повторя. Прости, обикновени неща Джина умее да готви: царевични питки да изпече, хляб да омеси. Палачинките й не са кой знае колко хубави, но се ядват. Но като се дойде до по-сложните неща, боже мой, какво може тя? Че точи, точи, но какви кори? Може ли да омеси такова тесто, че да се топи в устата и да бъде леко като пух? На сватбата на мис Мери отидох у тях и Джина ми показа сватбените торти. Ние сме добри приятелки с Джина, нали знаете, и аз нищо не й казах. Но наистина, мистър Джордж, нямаше да мигна цяла седмица, ако аз бях направила такива торти. Та това въобще не бяха торти!

— Сигурно Джина ги е смятала за хубави — каза Джордж.

— Разбира се. Горката! Затова ми ги и показваше, за да се похвали. Тя просто не знае какво е хубава торта. Боже мой, та; такива са й господарите! Какво може човек да очаква от нея? Нима тя е виновна? Ах, мистър Джордж, вие не знаете предимството на вашето семейство и на вашето възпитание.

Леля Клоу въздъхна и развълнувана завъртя очи.

— Бъди сигурна, лельо Клоу, че зная предимството на семейството си по отношение на тортите и пудингите. Попитай Том Линкън как само му се надувам всеки път, когато го срещна.

Леля Клоу се отпусна на стола и се заля от смях на шегата на младия господар. Тя се смееше толкова много, че сълзи потекоха по черните й лъскави бузи. От време на време тя потупваше закачливо момчето и весело го смушкваше. Казваше, че не може повече, че той ще я умори, че чисто и просто ще пукне от смях и продължаваше да се смее все повече и по-високо, докато Джордж действително започна да мисли, че неговото остроумие става опасно и че занапред ще трябва да внимава, когато реши да се шегува.

— Така значи му казахте на Том! Какво ли не им хрумва на тези млади хора! И вие се надувахте пред Том? Мистър Джордж, можете да накарате човек да умре от смях.

— Да — рече Джордж, — казах му: „Том, ти трябва да опиташ тортите на леля Клоу. Да видиш какво се казва торта.“

— Наистина жалко, че Том не ги е опитвал — каза леля Клоу, чието добро сърце се трогна при мисълта за нещастната участ на Том Линкън. — Трябва някога да го поканите на обяд, мистър Джордж — добави тя. — Ще бъде много мило от ваша страна.

— Да, смятам да го поканя някой ден през идната седмица — каза Джордж. — А ти, лельо Клоу, гледай да го накараш да се ококори. Така ще го нахраним, че да не помисли за ядене цяла седмица.

— Да, да, разбира се — зарадва се леля Клоу. — Не ще се посрамя. Божичко, като си помисля какви обеди сме давали. Помниш ли какъв прекрасен пилешки волован бях приготвила, когато генерал Нокс беше поканен на обяд. Малко остана да се скарам с господарката тогава. Не знам какво става с тези госпожи понякога. Точно когато човек има много важна, отговорна работа и целият е погълнат от нея, ще почнат да ти се бъркат. И господарката, и тя: „Направи това така, направи това иначе“. Накрая не можах да се сдържа: „Госпожо — казах й, — вижте хубавите си бели ръце с дълги пръсти. Пръстените блестят по тях като росата по моите бели лилии. И вижте моите черни лапи. Е, как мислите? Кого господ е създал, за да пече воловани, и го е създал за гостната?…“ Ето какво се осмелих да й кажа, мистър Джордж.

— А какво ти отговори мама?

— Какво ли? Весело пламъче блесна в очите й — нейните големи, хубави очи — и ми каза: „Добре, лельо Клоу, струва ми се, че ти имаш право.“ И се прибра в гостната. Тя трябваше да ме пребие за моята дързост. Но такава съм си. Не мога да работя, когато госпожата е в кухнята.

— Тогава ти приготви чудесен обяд. Помня, че всички останаха много доволни — каза Джордж.

— Нали? А мислите ли, че не стоях зад вратата на столовата, и мислите ли, че не видях как генералът на три пъти подаде чинията си да му сипят още от малиновия сладкиш. Той каза: „Имате необикновен готвач, мисис Шелби“. Божичко, щях да се пръсна. Честна дума!… А генералът разбира от хубава кухня — с гордост каза леля Клоу — Прекрасен човек е този генерал! Неговото семейство е едно от най-първите в Стара Вирджиния[1]. Виждате ли, мистър Джордж, в готвенето има тънкости, които не всеки разбира. Но генералът ги разбира не по-зле от мене. Това пролича от думите му. Да, той разбира тези неща.

Джордж беше вече толкова сит, че никое момче в това състояние не би могло да сложи хапка повече в устата си. Едва сега той можа да забележи двете къдрави глави и святкащи очи, които жадно наблюдаваха от отсрещния ъгъл всичко, което ставаше на масата.

— Хей, Моз, Пит, на! — извика Джордж, като отчупи и им подаде порядъчно големи парчета от тортата. — И вие искате, нали? Хайде, лельо Клоу, изпържи и на тях пирожки.

Джордж и чичо Том се настаниха в уютния ъгъл край огнището, а леля Клоу, след като изпържи още цял куп пирожки, взе бебето на колене и започна да пълни ту неговата, ту своята уста. Тя даде полагаемото, се на Моз и Пит, които, изглежда, предпочитаха да ядат под масата, където се боричкаха и от време на време подръпваха бебето за крачетата.

— Махайте се оттука — викаше майка им и ги подритваше, когато борбата под масата ставаше много буйна. — Не можете ли да се държите прилично. Бели хора са ни дошли на гости. Спрете, ви казвам! Мирувайте, че ще ви дам да се разберете, щом мистър Джордж си отиде.

Трудно бе да се каже какво означава тази страшна закана. Но очевидно ужасната й неопределеност не направи никакво впечатление на малките немирници.

— Ех, как непрестанно им се лудува! — каза чичо Том. — Не могат да се държат прилично.

При тези думи момчетата се измъкнаха изпод масата и с изпоцапани от петмез лица и ръце се нахвърлиха да целуват сестричето си.

— Махайте се оттук ви казвам — извика майката и избута с ръка къдравите им глави. — Ако продължавате. Ще залепнете така, че няма да може да се отлепите. Вървете на кладенеца да се измиете.

Тя придружи думите си с по една твърде звучна плесница. Но това предизвика нов изблик на смях и момчетата се втурнаха с радостни писъци към двора.

— Виждали ли сте някога такива немирници? — самодоволно попита леля Клоу. Тя измъкна една вехта кърпа за лице, която пазеше за такива случаи, накваси я с вода от пукнатия чайник и започна да изтрива петмеза от лицето и ръцете на бебето.

Като го изми така, че то цялото светна, тя го сложи на коленете на чичо Том и се зае да разтребва масата. Детето взе веднага да дърпа чичо Том за носа; да го дращи по лицето, а най-голямото му удоволствие беШе да мушка пълните си ръчички в къдравите му коси.

— Каква палавница! — каза чичо Том, като повдигна детето, за да може да го види по-добре. След това се изправи, сложи детето на широкото си рамо и почна да играе и подскача с него из стаята. Джордж замахваше с кърпичката си по нея, а Моз и Пит, които се бяха вече върнали, тичаха след тях и ревяха като мечки, докато леля Клоу заяви, че от тази олелия „ще остане без глава“. Но тъй като според собствените й думи тази „операция“ я заплашваше ежедневно, никой не обърна внимание на оплакването й и веселбата продължи, докато всички се наскачаха и навикаха до насита.

— Е, най-после дойдохте на себе си — каза леля Клоу, като приготвяше за спане грубото сгъваемо легло. — Моз, Пит! Хайде, лягайте си…

Докато в колибата на работника се веселяха, в господарската къща се разиграваше съвсем друга сцена.

Търговецът на роби и мистър Шелби седяха в познатата ни столова пред маса, отрупана с книжа, пера и мастилница.

Мистър Шелби броеше пачки банкноти и една след друга ги предаваше на търговеца, който също ги преброяваше.

— Всичко е наред — каза търговецът. — Остава само да подпишете.

Мистър Шелби взе бързо актовете за продажба, подписа ги и ги бутна към търговеца заедно с парите. Личеше, че той иска по-скоро да се приключи тази неприятна работа. Хейли извади от изтърканата си чанта някакъв пергаментов документ, хвърли поглед върху него и го подаде на мистър Шелби, който го взе, като едва прикриваше нетърпението си.

— Е, свършихме вече — каза търговецът и стана.

— Да, свърши се — каза мистър Шелби замислено. Той въздъхна дълбоко и повтори: — Свърши се.

— Вие, струва ми се, не изглежда да сте много доволен от нашата сделка? — забеляза търговецът.

— Хейли — каза мистър Шелби, — вярвам, няма да забравите обещанието си: дадохте ми честна дума, че няма да продадете Том, без да проверите в какви ръце ще попадне.

— Но вие сам току-що направихте това, сър — каза търговецът.

— Много добре знаете, че обстоятелствата ме принудиха да сторя това — високомерно отвърна мистър Шелби.

— Та те и мене могат да принудят — каза търговецът. — Все пак ще направя всичко възможно да намеря за Том добро местенце. А колкото до моето отношение към него — не бива никак да се безпокоите. Ако има нещо, за което да съм благодарен на господа, то е, че никога не съм жесток.

Мистър Шелби вече знаеше какви са хуманните принципи на този човек и тези уверения не можеха много да го обнадеждят, но в случая те бяха единственото, което можеше да успокои съвестта му. Той мълчаливо изпрати търговеца на роби и щом остана сам, замислено запуши пура.

Бележки

[1] Щат в Северна Америка.