Хариет Бичер Стоу
Чичо Томовата колиба (3)

Глава III
СЪПРУГ И БАЩА

Мисис Шелби отиде на гости. Елиза остана на верандата и тъжно гледаше след отдалечаващата се карета. Неочаквано някой сложи ръка на рамото й. Тя се обърна и щастлива усмивка озари прекрасните й очи.

— Ти ли си, Джордж? Как ме уплаши! Много се радвам, че дойде. Господарката излезе и ще се върне чак довечера. Да отидем в стаята ми. Там ще можем спокойно да поговорим.

Тя го поведе към малката си спретната стая, от която се излизаше на верандата. Там обикновено седеше тя и шиеше, близко до своята господарка, за да може да чуе, ако я повика.

— Колко се радвам! Но защо не се усмихваш? Я погледни Хари колко е пораснал!

Момченцето се държеше здраво за полата на майка си и гледаше срамежливо баща си през спуснатите си къдрици.

— Не е ли красавец? — запита Елиза. Тя приглади дългите му къдри и го целуна.

— По-добре никога да не беше се раждал! — каза Джордж с горчивина. — По-добре и аз самият да не бях се раждал на тоя свят!

Учудена и изплашена, Елиза седна до мъжа си, облегна се на рамото му и избухна в плач.

— Недей, Елиза — каза той нежно. — Много ми е тежко, че ти причиних такава мъка. Горкото ми момиче. Много ми е тежко. О, по-добре никога да не ме бе срещала. Може би щеше да бъдеш щастлива.

— Джордж, Джордж! Как може да говорищ така? Нещо страшно ли се е случило? Какво ни заплашва? Не бяхме ли досега ние с теб много щастливи?

— Да, бяхме щастливи, мила моя — каза Джордж. Той взе детето на коленете си, загледа се в прекрасните му тъмни очи и почна да милва дългите му къдри.

— Колко прилича на тебе, Елиза! А ти си най-красивата, най-добрата жена, която съм виждал. О, по-добре никога Да не бях те срещал!

— Но, Джордж, какво приказваш?

— Така е, Елиза. Какво друго ни очаква? Мъки, само мъки, Животът ми горчи като пелин. Просто изгарям от мъка. Аз съм един беден, нещастен, жалък роб, който ще завлече и тебе в пропастта. Какъв смисъл има да се учиш, да се стремиш към нещо — да бъдеш нещо? Какъв смисъл има да живееш? По-добре да умра!

— Мой мили Джордж, грехота е! Зная колко ти е мъчно, че загуби мястото си във фабриката, че имаш жесток господар. Но моля те, бъди търпелив, може би нещо…

— Търпелив? — прекъсна я Джордж. — Не бях ли търпелив? Казах ли дума, когато той дойде и без всякаква причина ме взе от фабриката, където всички бяха така добри с мене. Не му ли давах цялото си възнаграждение до последния цент, а всички казваха, че работя добре.

— Да, това е ужасно — каза Елиза. — Но все пак той е твой господар.

— Мой господар! А кой го е направил мой господар? Това не мога да разбера. Какви права има той над мен? И аз съм човек като него; дори по-добър. Разбирам и се справям с работата по-добре от него; чета по-добре от него, пиша по-добре от него — и всичко това дължа не на него, а на себе си, дори против неговата воля. Какво право има той да ме превръща в товарно животно. Взе ме от фабриката, от машините, от кОито няма и понятие, и ме кара да върша неща, които всяко животно може да върши. Той казва, че иска да ме унизи и оскърби и нарочно ми дава най-мръсната, трудна и позорна работа.

— О, Джордж, Джордж, ти ме плашиш. Никога не съм те чувала да говориш така. Боя се да не направиш нещо ужасно. Разбирам те — много е тежко, но бъди въздържан, Джордж. Моля те, заради мене, заради Хари!

— Винаги съм бил въздържан и търпелив, но от ден на ден става все по-лошо и по-лошо. Никой човек от плът и кръв не може да издържа повече. Той не пропуска случай да ме измъчва и ругае. Мислех си: ще си върша работата добре, ще мълча и все ще ми остава свободно време за четене и учене. Но колкото повече работя, толкова повече той ме товари с работа. Казва ми, че макар и да мълча, в мен се е вселил дяволът и той ще го извади на бял свят. Дяволът ще излезе скоро — но съм сигурен, че няма да му хареса.

— Боже мой! Какво да правим? — тъжно промълви Елиза.

— Вчера например — продължи Джордж — товарех камъни в една талига. Синът на господаря, младият мистър Том, се въртеше наоколо и започна да плющи с камшика толкова близо до коня, че животното се изплаши. Казах му много учтиво да престане, но той продължи. Повторно го помолих, а той се обърна и почна мен да удря. Хванах му ръката, той започна да вика, да рита и изтича при баща си; оплакал му се, че съм се бил с него. Бащата дойде разярен и се развика, че ще ми даде да разбера кой ми е господар. Върза ме за едно дърво, накърши пръчки и каза на сина си, че може да ме бие, докато се умори. И той го направи. Ще го накарам да си спомни за това някой ден!

Лицето на младия човек потъмня, в очите му блесна пламък, от който младата жена потрепери.

— Кой направи този човек мой господар? Ето това искам да знам? — каза той.

— А аз — каза Елиза тъжно — винаги съм мислила, че ако съм истинска християнка, трябва да се подчинявам на господаря и господарката си.

— Твоят случай е съвсем друг. Теб са те отгледали като собствено дете: хранили са те, обличали са те, грижили са се за тебе, учили са те и са ти дали добро възпитание. Ето защо могат да имат известни права върху теб. Но аз? Аз съм получавал само ритници, удари и ругатни или в най-добрия случай никой не се е интересувал за мене. Какво им дължа? Стократно съм заплатил, каквото са похарчили за мене. Не, няма повече да търпя, няма — извика Джордж и стисна свирепо юмруци.

Елиза трепереше и мълчеше. Тя никога не беше виждала мъжа си в такова състояние. И нейните схващания се огънаха като тръстика в бурята на тези чувства.

— Помниш ли Карло — продължи Джордж, — бедното малко кученце, което ти ми подари. То бе единствената ми утеха: спеше до мене, следваше ме навсякъде и така ме гледаше с умните си очи, сякаш разбираше моята мъка. Онзи ден, точно когато му давах остатъци от храна, която бях намерил на боклука, мина господарят и се развика, че съм го хранел за негова сметка, на негов гръб и че той не можел да издържа и кучетата на негрите си. Заповяда ми да вържа камък на шията му и да го хвърля във вира.

— Джордж, но ти не направи това, нали?

— Аз ли? Не! Но той сам го направи. Господарят и синът му Том замеряха нещастното давещо се животно с камъни. Бедничкото, то ме гледаше толкова жално, като че се чудеше защо не му помагам. След това ме биха с камшик, загдето аз не съм го удавил. Нищо от това. Господарят ще се увери, че с камшик няма да ме укроти. Ще дойде и моето време, ако продължава така…

— Какво си намислил, Джордж? Не влизай в грях, моля те. Уповавай се на бога и той ще те спаси.

— Аз не съм християнин като тебе, Елиза. Сърцето ми е изпълнено с горчивина и не мога да се осланям на бога; защо позволява такива несправедливости.

— Не бива да губим вяра, Джордж. Госпожата ми каза, че даже в най-тежките си дни трябва да вярваме, че бог прави всичко за наше добро.

— Лесно им е да говорят така тези които се излежават по канапетата и се возят в карети. НО нека да дойдат на мое място, ще заговорят по-другояче. Бих искал да бъда добър, но сърцето ми гори, не мога да се примиря. И ти на мое място не би могла — и ти няма да се примириш, като чуеш всичко. Ти още не знаеш всичко.

— Боже мой, какво има още?

— Ето какво. Напоследък господарят често ми повтаряше, че било безумие от негова страна, дето ми е позволил да взема жена от чужд чифлик, че той мразел мистър Шелби и цялото му семейство, защото били горди й се държали надменно с него. Казва още, че ти си ме направила горделив и затова нямало да ми позволява вече да идвам при тебе — трябвало да си взема жена от неговото имение и там да се установя. Отначало той само се караше и мърмореше, но вчера ми каза, че трябва да се оженя за Мина и да живея с нея в една от неговите колиби, а ако не се съглася, щял да ме продаде на Юг.

— Та нали си женен за мене и нали ни венча пасторът, тъй както венчава белите? — каза с простодушие Елиза.

— Не знаеш ли, че роб не може да се жени? Няма закон в нашата страна, който да ни закриля. Ако господарят пожелае, може да ни раздели. Ето защо ти казах, че щеше да е по-добре никога да не бях те срещал, никога да не бях се раждал. По-добре щеше да бъде и за двама ни, по-добре щеше да бъде и за нещастното ни дете никога да не бе виждало бял свят. Може би и него го чака такава участ.

— О, но моят господар е толкова добър!

— Да, но кой знае какво ще стане! Господарят може да умре и тогава може да продадат Хари бог знае на кого. Какво от това, че е красив и умен, и даровит? Казвам ти, Елиза, само болка ще ни причинят всички тези негови качества. Именно заради тях не биха ни го оставили.

Тези думи жегнаха Елиза право в сърцето. Пред погледа й се изправи образът на търговеца на роби. Тя побледня и едва поемаше дъх, като че някой беше й нанесъл смъртен удар. Погледна тревожно към верандата, където детето, отегчено от сериозния разговор на родителите си, бе отишло да играе. То победоносно галопираше нагоре-надолу, яхнало бастуна на мистър Шелби. Елиза се поколеба дали да каже на мъжа си за своите опасения, но се спря. „Не, не — размисли тя. — И без това му е много тежко. Няма да му кажа. А освен това не е вярно. Господарката никога не ме е лъгала…“

— Елиза, скъпа моя — каза тъжно мъжът й. — Бъди твърда. Сбогом… Аз заминавам.

— Заминаваш ли, Джордж? Къде?

— В Канада — каза той и се изправи. — Оттам ще те откупя. Това е единствената надежда, която ни остава. Твоят господар е добър и няма да ми откаже да те продаде. Ще купя тебе и детето. Господ ще ми помогне и ще ви откупя.

— Това е ужасно. Ами ако те хванат?

— Няма да ме хванат, Елиза. Жив няма да се дам. Ще умра или ще бъда свободен.

— Нима ще посегнеш на живота си?

— Не ще бъде нужно. Те сами ще се погрижат за това, защото няма да им позволя жив да ме продадат на Юг.

— О, Джордж, пази се заради мене. Не влизай в грях. Не убивай никого: нито себе си. Изкушението е голямо, много голямо, но не се поддавай. Да, ти трябва да избягаш, но бъди предпазлив, благоразумен. Моли се на бога да ти помогне.

— Ето какъв е моят план, Елиза. На господаря му хрумна да ме изпрати да занеса писмо на мистър Симс, който живее на една миля оттук. Пътят ми минава покрай вас и струва ми се, той нарочно ме праща, защото знае, че ще се отбия при теб и ще ти разкажа всичко. С това той иска да ядоса „племето Шелби“, както той се изразява. Аз ще се върна в къщи напълно примирен — разбираш, нали? — като че ли всичко вече е свършено. Но аз съм подготвил бягството си. Намерил съм и хората, които ще ми помогнат. След около седмица ще бъда между изчезналите… А сега, сбогом — каза Джордж, като стисна ръцете на Елиза и впи поглед в очите й.

Двамата стояха безмълвни. След това — последни думи, ридания, горчиви сълзи. Така се прощават хора, за които почти няма надежда, че ще се видят отново. Двамата съпрузи се разделиха.