Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Uncle Tom’s Cabin, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 67 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (14 октомври 2003 г.)
Лека корекция
Борислав (2006)

Източник: http://dubina.dir.bg/knigiser.htm

Книжното тяло е предоставено от Галя Янакиева

 

Издание:

ХАРИЕТ БИЧЪР СТОУ

ЧИЧО ТОМОВАТА КОЛИБА

РОМАН

1985

Съкратен превод от английски АННА КАМЕНОВА

Библиотечно оформление СТЕФАН ГРУЕВ

Художник ИВАН ДИМОВ

Редактор ЛЪЧЕЗАР МИШЕВ

Художествен редактор ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ

Технически редактор СПАС СПАСОВ

Коректор МАЯ ЛЪЖЕВА

АМЕРИКАНСКА. VII ИЗДАНИЕ.

ЦЕНА 1,78 ЛВ.

ИЗДАТЕЛСТВО „ОТЕЧЕСТВО“, пл. „СЛАВЕЙКОВ“ 1, СОФИЯ ДП. „ГЕОРГИ ДИМИТРОВ“, СОФИЯ, бул. „ЛЕНИН“ 117

История

  1. — Добавяне

Глава III
СЪПРУГ И БАЩА

Мисис Шелби отиде на гости. Елиза остана на верандата и тъжно гледаше след отдалечаващата се карета. Неочаквано някой сложи ръка на рамото й. Тя се обърна и щастлива усмивка озари прекрасните й очи.

— Ти ли си, Джордж? Как ме уплаши! Много се радвам, че дойде. Господарката излезе и ще се върне чак довечера. Да отидем в стаята ми. Там ще можем спокойно да поговорим.

Тя го поведе към малката си спретната стая, от която се излизаше на верандата. Там обикновено седеше тя и шиеше, близко до своята господарка, за да може да чуе, ако я повика.

— Колко се радвам! Но защо не се усмихваш? Я погледни Хари колко е пораснал!

Момченцето се държеше здраво за полата на майка си и гледаше срамежливо баща си през спуснатите си къдрици.

— Не е ли красавец? — запита Елиза. Тя приглади дългите му къдри и го целуна.

— По-добре никога да не беше се раждал! — каза Джордж с горчивина. — По-добре и аз самият да не бях се раждал на тоя свят!

Учудена и изплашена, Елиза седна до мъжа си, облегна се на рамото му и избухна в плач.

— Недей, Елиза — каза той нежно. — Много ми е тежко, че ти причиних такава мъка. Горкото ми момиче. Много ми е тежко. О, по-добре никога да не ме бе срещала. Може би щеше да бъдеш щастлива.

— Джордж, Джордж! Как може да говорищ така? Нещо страшно ли се е случило? Какво ни заплашва? Не бяхме ли досега ние с теб много щастливи?

— Да, бяхме щастливи, мила моя — каза Джордж. Той взе детето на коленете си, загледа се в прекрасните му тъмни очи и почна да милва дългите му къдри.

— Колко прилича на тебе, Елиза! А ти си най-красивата, най-добрата жена, която съм виждал. О, по-добре никога Да не бях те срещал!

— Но, Джордж, какво приказваш?

— Така е, Елиза. Какво друго ни очаква? Мъки, само мъки, Животът ми горчи като пелин. Просто изгарям от мъка. Аз съм един беден, нещастен, жалък роб, който ще завлече и тебе в пропастта. Какъв смисъл има да се учиш, да се стремиш към нещо — да бъдеш нещо? Какъв смисъл има да живееш? По-добре да умра!

— Мой мили Джордж, грехота е! Зная колко ти е мъчно, че загуби мястото си във фабриката, че имаш жесток господар. Но моля те, бъди търпелив, може би нещо…

— Търпелив? — прекъсна я Джордж. — Не бях ли търпелив? Казах ли дума, когато той дойде и без всякаква причина ме взе от фабриката, където всички бяха така добри с мене. Не му ли давах цялото си възнаграждение до последния цент, а всички казваха, че работя добре.

— Да, това е ужасно — каза Елиза. — Но все пак той е твой господар.

— Мой господар! А кой го е направил мой господар? Това не мога да разбера. Какви права има той над мен? И аз съм човек като него; дори по-добър. Разбирам и се справям с работата по-добре от него; чета по-добре от него, пиша по-добре от него — и всичко това дължа не на него, а на себе си, дори против неговата воля. Какво право има той да ме превръща в товарно животно. Взе ме от фабриката, от машините, от кОито няма и понятие, и ме кара да върша неща, които всяко животно може да върши. Той казва, че иска да ме унизи и оскърби и нарочно ми дава най-мръсната, трудна и позорна работа.

— О, Джордж, Джордж, ти ме плашиш. Никога не съм те чувала да говориш така. Боя се да не направиш нещо ужасно. Разбирам те — много е тежко, но бъди въздържан, Джордж. Моля те, заради мене, заради Хари!

— Винаги съм бил въздържан и търпелив, но от ден на ден става все по-лошо и по-лошо. Никой човек от плът и кръв не може да издържа повече. Той не пропуска случай да ме измъчва и ругае. Мислех си: ще си върша работата добре, ще мълча и все ще ми остава свободно време за четене и учене. Но колкото повече работя, толкова повече той ме товари с работа. Казва ми, че макар и да мълча, в мен се е вселил дяволът и той ще го извади на бял свят. Дяволът ще излезе скоро — но съм сигурен, че няма да му хареса.

— Боже мой! Какво да правим? — тъжно промълви Елиза.

— Вчера например — продължи Джордж — товарех камъни в една талига. Синът на господаря, младият мистър Том, се въртеше наоколо и започна да плющи с камшика толкова близо до коня, че животното се изплаши. Казах му много учтиво да престане, но той продължи. Повторно го помолих, а той се обърна и почна мен да удря. Хванах му ръката, той започна да вика, да рита и изтича при баща си; оплакал му се, че съм се бил с него. Бащата дойде разярен и се развика, че ще ми даде да разбера кой ми е господар. Върза ме за едно дърво, накърши пръчки и каза на сина си, че може да ме бие, докато се умори. И той го направи. Ще го накарам да си спомни за това някой ден!

Лицето на младия човек потъмня, в очите му блесна пламък, от който младата жена потрепери.

— Кой направи този човек мой господар? Ето това искам да знам? — каза той.

— А аз — каза Елиза тъжно — винаги съм мислила, че ако съм истинска християнка, трябва да се подчинявам на господаря и господарката си.

— Твоят случай е съвсем друг. Теб са те отгледали като собствено дете: хранили са те, обличали са те, грижили са се за тебе, учили са те и са ти дали добро възпитание. Ето защо могат да имат известни права върху теб. Но аз? Аз съм получавал само ритници, удари и ругатни или в най-добрия случай никой не се е интересувал за мене. Какво им дължа? Стократно съм заплатил, каквото са похарчили за мене. Не, няма повече да търпя, няма — извика Джордж и стисна свирепо юмруци.

Елиза трепереше и мълчеше. Тя никога не беше виждала мъжа си в такова състояние. И нейните схващания се огънаха като тръстика в бурята на тези чувства.

— Помниш ли Карло — продължи Джордж, — бедното малко кученце, което ти ми подари. То бе единствената ми утеха: спеше до мене, следваше ме навсякъде и така ме гледаше с умните си очи, сякаш разбираше моята мъка. Онзи ден, точно когато му давах остатъци от храна, която бях намерил на боклука, мина господарят и се развика, че съм го хранел за негова сметка, на негов гръб и че той не можел да издържа и кучетата на негрите си. Заповяда ми да вържа камък на шията му и да го хвърля във вира.

— Джордж, но ти не направи това, нали?

— Аз ли? Не! Но той сам го направи. Господарят и синът му Том замеряха нещастното давещо се животно с камъни. Бедничкото, то ме гледаше толкова жално, като че се чудеше защо не му помагам. След това ме биха с камшик, загдето аз не съм го удавил. Нищо от това. Господарят ще се увери, че с камшик няма да ме укроти. Ще дойде и моето време, ако продължава така…

— Какво си намислил, Джордж? Не влизай в грях, моля те. Уповавай се на бога и той ще те спаси.

— Аз не съм християнин като тебе, Елиза. Сърцето ми е изпълнено с горчивина и не мога да се осланям на бога; защо позволява такива несправедливости.

— Не бива да губим вяра, Джордж. Госпожата ми каза, че даже в най-тежките си дни трябва да вярваме, че бог прави всичко за наше добро.

— Лесно им е да говорят така тези които се излежават по канапетата и се возят в карети. НО нека да дойдат на мое място, ще заговорят по-другояче. Бих искал да бъда добър, но сърцето ми гори, не мога да се примиря. И ти на мое място не би могла — и ти няма да се примириш, като чуеш всичко. Ти още не знаеш всичко.

— Боже мой, какво има още?

— Ето какво. Напоследък господарят често ми повтаряше, че било безумие от негова страна, дето ми е позволил да взема жена от чужд чифлик, че той мразел мистър Шелби и цялото му семейство, защото били горди й се държали надменно с него. Казва още, че ти си ме направила горделив и затова нямало да ми позволява вече да идвам при тебе — трябвало да си взема жена от неговото имение и там да се установя. Отначало той само се караше и мърмореше, но вчера ми каза, че трябва да се оженя за Мина и да живея с нея в една от неговите колиби, а ако не се съглася, щял да ме продаде на Юг.

— Та нали си женен за мене и нали ни венча пасторът, тъй както венчава белите? — каза с простодушие Елиза.

— Не знаеш ли, че роб не може да се жени? Няма закон в нашата страна, който да ни закриля. Ако господарят пожелае, може да ни раздели. Ето защо ти казах, че щеше да е по-добре никога да не бях те срещал, никога да не бях се раждал. По-добре щеше да бъде и за двама ни, по-добре щеше да бъде и за нещастното ни дете никога да не бе виждало бял свят. Може би и него го чака такава участ.

— О, но моят господар е толкова добър!

— Да, но кой знае какво ще стане! Господарят може да умре и тогава може да продадат Хари бог знае на кого. Какво от това, че е красив и умен, и даровит? Казвам ти, Елиза, само болка ще ни причинят всички тези негови качества. Именно заради тях не биха ни го оставили.

Тези думи жегнаха Елиза право в сърцето. Пред погледа й се изправи образът на търговеца на роби. Тя побледня и едва поемаше дъх, като че някой беше й нанесъл смъртен удар. Погледна тревожно към верандата, където детето, отегчено от сериозния разговор на родителите си, бе отишло да играе. То победоносно галопираше нагоре-надолу, яхнало бастуна на мистър Шелби. Елиза се поколеба дали да каже на мъжа си за своите опасения, но се спря. „Не, не — размисли тя. — И без това му е много тежко. Няма да му кажа. А освен това не е вярно. Господарката никога не ме е лъгала…“

— Елиза, скъпа моя — каза тъжно мъжът й. — Бъди твърда. Сбогом… Аз заминавам.

— Заминаваш ли, Джордж? Къде?

— В Канада — каза той и се изправи. — Оттам ще те откупя. Това е единствената надежда, която ни остава. Твоят господар е добър и няма да ми откаже да те продаде. Ще купя тебе и детето. Господ ще ми помогне и ще ви откупя.

— Това е ужасно. Ами ако те хванат?

— Няма да ме хванат, Елиза. Жив няма да се дам. Ще умра или ще бъда свободен.

— Нима ще посегнеш на живота си?

— Не ще бъде нужно. Те сами ще се погрижат за това, защото няма да им позволя жив да ме продадат на Юг.

— О, Джордж, пази се заради мене. Не влизай в грях. Не убивай никого: нито себе си. Изкушението е голямо, много голямо, но не се поддавай. Да, ти трябва да избягаш, но бъди предпазлив, благоразумен. Моли се на бога да ти помогне.

— Ето какъв е моят план, Елиза. На господаря му хрумна да ме изпрати да занеса писмо на мистър Симс, който живее на една миля оттук. Пътят ми минава покрай вас и струва ми се, той нарочно ме праща, защото знае, че ще се отбия при теб и ще ти разкажа всичко. С това той иска да ядоса „племето Шелби“, както той се изразява. Аз ще се върна в къщи напълно примирен — разбираш, нали? — като че ли всичко вече е свършено. Но аз съм подготвил бягството си. Намерил съм и хората, които ще ми помогнат. След около седмица ще бъда между изчезналите… А сега, сбогом — каза Джордж, като стисна ръцете на Елиза и впи поглед в очите й.

Двамата стояха безмълвни. След това — последни думи, ридания, горчиви сълзи. Така се прощават хора, за които почти няма надежда, че ще се видят отново. Двамата съпрузи се разделиха.