Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Uncle Tom’s Cabin, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 67 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (14 октомври 2003 г.)
Лека корекция
Борислав (2006)

Източник: http://dubina.dir.bg/knigiser.htm

Книжното тяло е предоставено от Галя Янакиева

 

Издание:

ХАРИЕТ БИЧЪР СТОУ

ЧИЧО ТОМОВАТА КОЛИБА

РОМАН

1985

Съкратен превод от английски АННА КАМЕНОВА

Библиотечно оформление СТЕФАН ГРУЕВ

Художник ИВАН ДИМОВ

Редактор ЛЪЧЕЗАР МИШЕВ

Художествен редактор ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ

Технически редактор СПАС СПАСОВ

Коректор МАЯ ЛЪЖЕВА

АМЕРИКАНСКА. VII ИЗДАНИЕ.

ЦЕНА 1,78 ЛВ.

ИЗДАТЕЛСТВО „ОТЕЧЕСТВО“, пл. „СЛАВЕЙКОВ“ 1, СОФИЯ ДП. „ГЕОРГИ ДИМИТРОВ“, СОФИЯ, бул. „ЛЕНИН“ 117

История

  1. — Добавяне

Глава XIX
ВЪЗГЛЕДИТЕ И ПРЕЖИВЯВАНИЯТА НА МИС ОФЕЛИЯ ПРОДЪЛЖЕНИЕ

След няколко дни вместо старата Пру друга жена донесе сухари. Мис Офелия също беше в кухнята.

— Как е Пру? — извика Дайна.

— Пру’никога вече няма да дойде — отговори жената загадъчно.

— Защо? Да не е умряла?

— И ние не знаем… Тя е в избата — каза жената и погледна към мис Офелия.

Мис Офелия взе сухарите, а Дайна отиде да изпрати жената до вратата.

— И какво точно се е случило с Пру? — запита тя. Изглежда, че жената искаше да разкаже, но се страхуваше. Тя заговори тихо и тайнствено.

— Но да не казвате никому. Пру… тя пак се напи… и я затвориха в мазето… Там я оставиха целия ден… Чух ги да разправят, че била умряла… Мухите накацали по нея.

Дайна вдигна ръце. Като се обърна, видя до себе си Ева. Лицето й, бледо като платно, беше почти прозрачно. Големите й загадъчни очи бяха разширени от ужас.

— О, боже мой! На мис Ева ще й прилошее! И ние си нямаме работа — какви неща разправяме пред нея! Баща й ще побеснее.

— Не бой се, Дайна, нищо няма да ми стане — твърдо отговори Ева. — И защо да не слушам? Ти мене недей жали, а нещастната Пру.

— Не, не е така. Крехки момиченца като вас не бива да чуват такива работи…

Ева въздъхна и натъжена тръгна бавно нагоре по стълбите. Мис Офелия разтревожена запита какво се е случило с нещастната старица. Дайна й разправи всичко с най-малки подробности, а Том добави това, което бе научил от самата Пру.

— Възмутително! Боже мой, какъв ужас! — извика мис Офелия, като влезе в стаята, където Сен Клер се беше изтегнал и четеше вестник.

— Какво? Пак ли някакво беззаконие? — запита той.

— Ново беззаконие ли? Пребили са Пру до смърт — отговори мис Офелия и му разправи цялата история с най-големи подробности, като дори засилваше ужасите.

— Знаех, че рано или късно така ще свърши — каза Сен Клер и продължи да чете вестника.

— Знаел си?… И няма да направиш нещо в този случай? — възнегодува мис Офелия. — Не познаващ ли някое длъжностно лице или някой, който да се заинтересува от този въпрос?

— Общоприето е да се счита, че заинтересоваността на собственика в опазване на неговото имущество е достатъчна гаранция за негрите. Щом като робовладелецът собственоръчно погубва своята собственост, какво може да се направи? А, изглежда, че нещастната жена е била крадла и пияница, така че няма кой да я съжали.

— Но това е ужасно, Огъстин. Това е просто чудовищно.

— Аз нямам нищо общо с това, драга моя братовчедке. Да бих могъл, бих направил нещо. Но какво мога да направя, когато такива долни и жестоки хора не могат да действуват другояче. Те се ползуват с неограничена власт и пред никого не носят отговорност за своите злодеяния. Няма такъв закон, който да ги възпира. Нищо не ни остава, освен да си затваряме очите и да си запушваме ушите. Какво друго можем да направим?

— Да си затваряме очите! Да си запушваме ушите! Как можеш да допуснеш такова нещо?

— Но, мила моя, какво искаш всъщност? Това се отнася за цяла една класа. Негрите са нещастни същества — унизени, потънали в невежество, измъчени, попаднали всецяло, и то в ръцете на такива хора, каквито са болшинството от нашата среда — хора твърдоглави, безогледни и жестоки, които не се съобразяват дори със собствения си интерес. Какво може да направи почтеният и хуманен човек в такова общество, освен да затваря очите си и да стане коравосърдечен. Аз не мога да купя всеки срещнат нещастник; не мога да стана странствуващ рицар и да се заема да поправям всяка неправда в този свят. Най-многото, което мога да направя, е да се държа настрана от другите.

Изящното лице на Сен Клер се помрачи; той изглеждаше раздразнен, но отведнъж заговори усмихнато:

— Е, братовчедке, не ме гледай така сърдито. Ти повдигна само крайчеца на завесата и видя малко неща от това, което в една или друга форма става по целия свят. Ако почнем да се взираме във всички ужаси и бедствия на хората, няма да ни се живее. Все едно да се вгледаме много отблизо в кухнята на Дайна…

Сен Клер отново се облегна на кушетката и зачете вестника. Кипяща от възмущение, мис Офелия седна, разтвори плетката и започна да плете. Тя плетеше нервно; буря от негодувание напираше в гърдите й и най-после избухна:

— Не, Огъстин! Не мога да се примиря с това като тебе. И казвам ти: просто е възмутително, че ти защищаваш робството.

— Е, какво? — каза Сен Клер и повдигна глава. — Отново ли започваш?

— Казвам, че е отвратително, дето защищаваш робството! — още по-разгорещено отговори мис Офелия.

— Аз да защищавам робството? Отде го измисли? — възнегодува Сен Клер.

— Защищаваш го, разбира се… вие всички — всички… южняците… Защо иначе ще държите роби, ако не защищавате робството?

— Добре, нека поговорим сериозно — каза Огъстин. — Но подай ми по-напред кошничката с портокалите. И така, моя драга братовчедке, по въпроса за робството не може да има две мнения. — започна той и хубавото му лице стана сериозно. — Плантаторите, които забогатяват от него, духовенството, което угодничи на плантаторите, политиците, които искат да управляват чрез него, могат така умело да изопачават нещата, че да учудят целия свят със своята изобретателност. Те могат да се позовават на Библията и на природните закони и на не знам още какво, но въпреки това и самите те, и останалите хора не вярват дори една дума от тяхното красноречие. Робството, накъсо казано, произхожда от дявола и според мене то е прекрасен пример за това, на какво е способен този господин.

Мис Офелия престана да плете и гледаше с недоумение Сен Клер, а той, видимо доволен от нейната изненада, продължи:

— Ти като че се учудваш? Чакай, изслушай ме докрай. Какво представлява това прокълнато и от бога, и от хората робовладелчество? Махни всяка външна украса, стигни до корена и до сърцевината и какво остава? Ето какво: негърът Куоши е невежо и безпомощно същество, а аз съм образован и властта е в мои ръце — следователно аз мога да го ограбя, а на него да давам колкото намеря за добре. Негърът Куоши ще върши вместо мене всяка работа, която е много тежка, много мръсна или много неприятна: тъй като не обичам да работя, вместо мене трябва да работи негърът Куоши! Тъй като слънцето силно пече, на слънце стои Куоши. Куоши ще Печели пари, а аз ще ги изразходвам. Куоши трябва да ляга във всяка локва, за да мога аз да мина по сухо. През целия си живот Куоши ще изпълнява моята воля, а не своята, защото негова воля не съществува… Ето това е робството, братовчедке.

Сен Клер стана и както винаги, когато беше възбуден, започна бързо да се разхожда из стаята. Красивото му като на древна статуя лице поруменя, а големите му сини очи искряха. Никога дотогава мис Офелия не беше го виждала толкова развълнуван.

— Уверявам те — каза той и изведнъж спря пред братовчедка си, — че ако би могла страната ни да потъне и заедно с нея да изчезне завинаги от света тази неправда и това нещастие, аз с радост бих потънал заедно с нея. Когато пътувам из страната с нашите кораби и виждам как нашите закони позволяват на всеки груб, отвратителен и долен негодник да стане абсолютен властелин на толкова мъже, жени и деца, колкото може да купи с пари, спечелени с измама, кражба или комар, когато виждам такива хора да притежават безпомощни деца, млади момичета и жени — аз съм готов да прокълна родината си, да прокълна цялото, човечество!

— Да, но как можа ти… — мис Офелия не се доизказа.

— Как можа ти самият да допуснеш същата неправда? — прекъсна я Сен Клер. — Ще ти отговоря и на този въпрос. Робите принадлежаха на баща ми, роби имаше дори и майка ми; сега те са мои. Когато баща ми умря, той остави цялото си състояние на мене и на брат ми. Отначало ние заедно ръководехме плантацията, но аз скоро разбрах, че не ме бива за тази работа. Представи си само да имаш седемстотин роби, които съвсем не познаваш й към които нямаш никакво лично отношение, купени, гледани, хранени и третирани като работен добитък, третирани да работят като машини — необходимостта да се грижиш да бъдат работоспособни, като харчиш за тях колкото се може по-малко — необходимостта от надзиратели и от неизбежния камшик — цялата тази работа ми бе непоносимо отвратителна! Глупаво е да се разправя, че негрите били доволни. Има ли някой, който би желал да работи през целия си живот от ранни зори до късна вечер, постоянно наблюдаван от надзирателя, без да може да вдигне глава от непосилния еднообразен непрекъснат труд, и всичко това за чифт панталони и обувки на година и храна само колкото да го поддържа работоспособен. Ако има такъв мерзавец, аз ще го купя и ще го карам да работи с чиста съвест.

— А аз винаги съм мислила, че вие всички тука оправдавате това отношение към робите — продума мис Офелия.

— Глупости. Дотам още не сме стигнали — дори и моят брат Алфред, който е закоравял деспот, не прибягва до такива аргументи и аз смятам с пълно право, че американските плантатори, ако и по различен начин, вършат същото, което правят английската аристокрация и английските капиталисти; те напълно са подчинили духом и тялом бедните класи и ги използуват така, както им се ще. Алфред оправдава и тях, и нас и в това отношение не може да му се откаже, че е последователен.

— Но как могат да се сравняват тези неща? — възрази мис Офелия. — Ти не можеш да продадеш, да купиш, да разделиш от семейството и да накажеш с камшик английския работник…

— И той зависи напълно от волята на работодателя си, сякаш е негов роб. Робовладелецът може да пребие до смърт непокорния роб, а капиталистът може да го умори от глад. А колкото се отнася до нерушимостта на семейството — трудно е да се каже кое е по-лошо: да ти продадат децата, или да ги гледаш как умират от глад пред очите ти.

— Никога не съм гледала на въпроса в тази светлина — отвърна мис Офелия.

— А аз съм бил в Англия и мога добре да преценя дали Алфред е прав, когато говори, че неговите роби живеят по-добре, отколкото болшинството от населението на Англия…

— И как така етана, че ти се отказа от плантаторския живот? — запита мис Офелия.

— Известно време ние се разпореждахме заедно с Алфред, докато той напълно се убеди, че от мене няма да стане плантатор. Той ме посъветва да взема ценните книжа, които имахме в банката, и бащината ни къща в Нови Орлеан, да си пиша стихове и да го оставя да ръководи плантацията…

Сен Клер прекъсна и замислен почна да се движи из стаята.

— Да — продължи след малко той, — беше време, когато мечтаех и кроях планове да направя нещо повече в живота си, а не само да пътувам и да бездействувам. Мечтаех да стана нещо като освободител на негрите и да измия от лицето на родината си това позорно петно. Всеки на млади години има подобни мечти. Но животът ми съвсем не протече както се надявах. Аз се превърнах в една отломка, носена от вълните и ветровете… И не смятам, че моите разбирания за робството са някакво особено изключение… Аз знам много хора, които мислят също като мене. ТЯ може ли да бъде иначе? Цялата ни страна стене под неговата тежест… и ако то е зло за роба, то е дори още по-голямо зло за господаря. Няма нужда от увеличително стъкло, за да се види какво нещастие е за нас тази огромна маса от потънали в мрак и невежество порочни хора, всред които живеем. Нашите закони по най-недвусмислен начин Пречат за установяването на една подходяща общообразователна система. И от тяхна гледна точка това е много мъдро. Защото дайте образование само на едно поколение негри, и цялата система на робството ще рухне. И да не им дадем свобода, те самите ще си я извоюват.

— И как мислиш ти, че в края на краищата ще свърши всичко това? — запита Офелия.

— Не знам. За мене е ясно само едно: народните маси рано или късно ще вдигнат глава и в Европа, и в Америка. Това е всичко, което мога да кажа. Но ето звънецът за чай. Да вървим!

На масата Мари заговори за Пру:

— Братовчедке, вие сигурно ни мислите всички за варвари? — запита тя.

— Да, това е варварство. Но не мисля, че всички на Юг са варвари.

— Има негри — продължи Мари, — с които просто не можеш да излезеш наглава. Те са толкова лоши, че не заслужават да живеят. За такива никак не ми е жал. Ако са се държали добре, никой не би ги закачил.

— Но, мамо — каза Ева… — Пру е била много нещастна и затова се е напивала.

— Глупости! Може ли това да служи за оправдание? И аз съм много често нещастна. Може би дори по-нещастна от нея. Не, работата е там, че те са много лоши. Някои от тях не можеш с нищо да вразумиш.

Има опасност разказът за по-знатните ни герои да засенчи нашия скромен приятел Том. Но ако читателите дойдат с нас в малката таванска стаичка над конюшнята, те вероятно ще научат нещичко за него.

Стаичката беше скромна и в нея имаше само легло, стол и маса, скована от груби дъски. Пред нея сега седи Том, наведен над плочата. Той пише нещо твърде съсредоточено и личи, че е много напрегнат.

Мъката на Том по дома бе станала толкова силна, че той поиска от Ева хартия за писмо и като събра целия си малък запас от познания, получени от уроците на мистър Джордж, взе смелото решение да пише писмо. И сега той съставяше върху плочата първата си черновка. Том беше в голямо затруднение, защото съвсем беше забравил как се Пишат някои букви, а тези, които помнеше, не знаеше къде точно да употреби. И както се мъчеше и пъхтеше, изведнъж Ева долетя като птичка в стаята, приближи се до облегалото на стола и надзърна през рамото му.

— Чичо Том; какви смешни неща рисуваш!

— Опитвам се да пиша, на клетата си жена, мис Ева, и на дечурлигата — отговори Том, като прекара опакото на ръката си върху очите. — Но, как да кажа, страхувам се, че нищо няма да излезе.

— Много бих искала да ти помогна, чичо Том! Аз зная малко да пиша. Миналата година знаех всички букви, но сигурно съм ги забравила.

Ева наведе златистата си главичка до неговата и двамата с еднаква сериозност и почти еднакви познания започнаха загрижено да обсъждат и да се съветват за всяка дума на писмото.

— Виж, чичо Том, то вече почна да става много красиво — каза Ева и с възхищение гледаше започнатото писмо. — Колко ще му се радват жена ти и малките ти нещастни деца. Много е лошо, че са те отделили от тях. Ще помоля татко да те пусне да се върнеш у дома си.

— Мисис обеща да ме откупи веднага, щом съберат достатъчно пари — каза Том. — И аз вярвам, че ще го стори. Младият господар, мистър Джордж, обеща да дойде сам да ме вземе и като залог ми даде ей това. — И Том извади от пазвата си скъпоценния долар.

— О, той сигурно ще дойде! — възкликна Ева. — Колко много се радвам!

— И аз исках да им пиша, разбирате ли, и да им кажа къде съм, да кажа на бедната Клоу, че съм добре, защото тя ужасно се измъчва… нещастната жена!

— Том! — извика Сен Клер, като се показа на вратата. Том и Ева трепнаха.

— Какво е това? — запита Сен Клер, като се приближи и погледна плочата.

— О, това е писмото на чичо Том. Аз му помагам да го напише — каза Ева. — Нали е хубаво?

— Не искам да ви обезсърчавам — каза Сен Клер. — Но мисля, че е по-добре, Том, аз да ти напиша писмото. Ще сторя това, като се върна от езда.

— Това е много важно писмо — пошепна Ева. — Знаеш ли защо, татко? Неговата господарка ще изпрати пари да го откупи, Обещали са му! Той сам ми каза това.

Сен Клер помисли, че това вероятно е едно от тези обещания, които добросърдечните господари дават на робите си, за да намалят ужаса им, когато ги продават, без да имат намерение да ги изпълнят някога.

Но той не каза нищо за това, а само заповяда на Том да приготви коня за езда.

Писмото на Том беше написано в надлежната форма още същата вечер и благополучно изпратено по пощата.

Мис Офелия продължаваше упорито да се занимава с домакинската работа. Всички слуги, като се почне от Дайна, та се стигне до последното негърче, единодушно я смятаха за „чудачка“ — прякор, който южните негри дават на господари, които не са им по вкуса. По-важните персони, като Адолф, Джейн и Роза, твърдяха, че мис Офелия не е никаква леди. „Една истинска леди никога не работи толкова много. А и няма вид на леди!“ Те дори се учудваха, че тя може да е роднина на Сен Клер. А Мари заявяваше, че тя просто се уморява, като гледа братовчедката да работи непрекъснато. И действително неуморното трудолюбие на мис Офелия даваше основание за подобно оплакване. Тя бродираше и шиеше от сутрин до вечер, и то с такава упоритост, като че бе заставена от крайна нужда. А когато се мръкнеше, тя прибираше шева и грабваше веднага някаква плетка. Наистина човек, само като я гледа, можеше да се умори.