Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Uncle Tom’s Cabin, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 67 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (14 октомври 2003 г.)
Лека корекция
Борислав (2006)

Източник: http://dubina.dir.bg/knigiser.htm

Книжното тяло е предоставено от Галя Янакиева

 

Издание:

ХАРИЕТ БИЧЪР СТОУ

ЧИЧО ТОМОВАТА КОЛИБА

РОМАН

1985

Съкратен превод от английски АННА КАМЕНОВА

Библиотечно оформление СТЕФАН ГРУЕВ

Художник ИВАН ДИМОВ

Редактор ЛЪЧЕЗАР МИШЕВ

Художествен редактор ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ

Технически редактор СПАС СПАСОВ

Коректор МАЯ ЛЪЖЕВА

АМЕРИКАНСКА. VII ИЗДАНИЕ.

ЦЕНА 1,78 ЛВ.

ИЗДАТЕЛСТВО „ОТЕЧЕСТВО“, пл. „СЛАВЕЙКОВ“ 1, СОФИЯ ДП. „ГЕОРГИ ДИМИТРОВ“, СОФИЯ, бул. „ЛЕНИН“ 117

История

  1. — Добавяне

Глава VI
БЯГСТВОТО Е ОТКРИТО

Мистър и мисис Шелби си легнаха късно, но възбудени от дългия си разговор, не заспаха веднага, затова на следната утрин станаха по-късно от обикновено.

— Чудно, защо Елиза още не идва — каза мисис Шелби, след като напразно бе звънила вече няколко пъти.

Мистър Шелби стоеше пред огледалото и си остреше бръснача. В този момент вратата се отвори и в стаята влезе млад чернокож слуга с вода за бръснене.

— Анди — обърна се към него мисис Шелби, — отскочи до Елиза и й кажи, че звъня вече три пъти… — „Горкичката!“ — помисли си тя и въздъхна.

Анди скоро се върна с широко отворени от учудване очи.

— Господарке, в стаята на Елиза гардеробът и скринът са отворени, нещата й са разхвърляни. Мисля, че е офейкала.

Мистър и мисис Шелби веднага разбраха какво се е случило. Той извика:

— Тя се е досетила и е избягала.

Слава богу — въздъхна мисис Шелби. — Дано да е така! Какви глупости говориш, Емилия! Ако това е вярно, ще попадна в много неудобно положение. Хейли разбра, че не ми се ще да продам детето, ще помисли, че имам пръст в тая работа. Това засяга моята чест. — И мистър Шелби бързо излезе.

През следващите петнадесет минути в дома на Шелби настана голяма суматоха: врати се отваряха и затваряха; на всяка крачка тичаха черни, бели, мургави лица, тичаха нагоре-надолу и викаха. Един човек само можеше да хвърли светлина върху произшествието — това бе главната готвачка. Но леля Клоу не продума нито дума. Лицето й, винаги толкова весело, сега бе мрачно като тъмен облак. Тя мълчаливо продължаваше да приготвя сутрешна закуска, като че не забелязваше голямата възбуда, която цареше около нея. Не след дълго десетина малки черни пакостници като врани кацаха на оградата на верандата. Всеки искаше пръв да съобщи чуждия господар постигналата го злополука.

— Той ще побеснее, обзалагам се — каза Анди.

— Как ли ще ругае — подхвана малкият Джек.

— Ух, хем здравата ще ругае — каза къдрокосата Менди. — ух го вчера на обед. Аз още вчера чух всичко, защото се бях грила в големия долап, където госпожата държи бурканите, и не пропуснах нито думичка.

И Менди, която имаше ум колкото една кокошка и никога през живота си не се бе замисляла върху значението на думите, които другите изричаха, сега си придаваше голяма важност и се перчеше нагоре-надолу, като забрави да спомене, че през всичкото време, докато беше в долапа, бе спала дълбоко, свита на кълбо между бурканите.

Когато най-после се появи Хейли в ботуши за езда и с шпори, от всички страни се втурнаха да му съобщават лошата новина. Малките немирници не се излъгаха в своите очаквания — те наистина го чуха да „ругае“, и то с такава лекота и жар, че те всички Изпаднаха в луд възторг. Децата подскачаха закачливо около него и като побягнаха от ударите на камшика му, се строполиха накуп върху сухата трева под верандата, дето неудържимо се кикотеха, ритаха нагоре с крака и кряскаха до насита. — Дяволи проклети. Само да ми паднете в ръце!. — процеди през зъби Хейли.

— Само че няма да ти паднат! — извика Анди тържествуващ й почна да си криви лицето в неописуеми гримаси зад гърба на Злополучния търговец, когато той беше вече отминал. — Как ви се струва, Шелби? Не е ли твърде странна; тази история? — каза Хейли, като най-безцеремонно влезе в гостната. — Изглежда, че жената е офейкала с малкия.

— Мистър Хейли, вие забравяте, че в стаята е мисис Шелби — забеляза домакинът.

— Извинете, госпожо — каза Хейли все още намръщен и се поклони небрежно. — Но пак повтарям, до мене стигнаха странни слухове. Вярно ли е това, което чух, сър?

— Сър — каза мистър Шелби, — ако искате да говорите с мен, трябва да съблюдавате известно приличие, както подобава на джентълмен… Анди, поеми шапката и камшика на мистър Хейли… Седнете, сър… Да, сър, за съжаление трябва да ви съобщя, че младата жена вероятно е дочула нашия разговор или някой й е казал за нашите сделки. Тази нощ тя е избягала с детето.

— Да си призная, очаквах, че ще постъпите по-честно — каза Хейли.

— Моля, сър — обърна се рязко към него мистър Шелби. — Как трябва да разбирам вашите думи? За този, който се съмнява в моята честност, аз имам само един отговор.

Търговецът се стресна и със съвършено друг тон каза, че „било много тежко за човек, който постъпва честно, да бъде измамен, по този начин“.

— Мистър Хейли, ако не смятах, че имате известно основание да бъдете недоволен, не бих търпял грубото ви и безцеремонно нахлуване в гостната ми тази сутрин. Но все пак трябва да ви заявя, че не ще позволя да се хвърли сянка от съмнение върху моето честно име с подозрението, че аз съм участвувал в това бягство. Нещо повече: аз съм готов да ви услужа с хора, коне и всичко друго, от което имате нужда, за да си възвърнете загубената собственост. С една дума, Хейли — той внезапно изостави студения си официален тон и с присъщата си непринудена откровеност добави, — най-добре ще бъде да запазите спокойствие, да закусите с нас и тогава ще обсъдим какво трябва да Предприемем.

Мисис Шелби стана и каза, че е заета и няма да може да закуси с тях. Тя поръча на една възрастна мулатка да им поднесе кафето и излезе от стаята.

— Уважаемата, май никак не ме хареса — опита се нескопосно да интимничи Хейли.

— Не съм свикнал да се говори за жена ми по този начин — сухо каза мистър Шелби.

— Моля извинете — принудено се засмя Хейли. — То се знае, че само се пошегувах.

— Някои шеги не са много приятни — възрази Мистър Шелби. „Дявол да го вземе, колко е станал важен — помисли Хейли. — Съвсем се е променил, откакто подписах книжата вчера.“

Никога падането от власт на някой министърпредседател не е възбуждало в дворцовите кръгове такова вълнение, каквото възбуди вестта за съдбата на Том между неговите черни събратя. Това беше главната тема за разговор навсякъде: и в къщи, и на полето. Никаква работа не беше свършена и цялото време мина в разискване на евентуалния изход от създаденото положение. БЯГСТВОТО на Елиза, нещо небивало досега в имението, също допринасяше много за общото вълнение.

Черният Сам, когото наричаха така, понеже бе поне три пъти по-черен от останалите негри в имението, премисляше нашироко това събитие — до най-малките му подробности — от гледна точка на личното си благополучие и с далновидност, на която би завидял кой да е политикан от Вашингтон.

— Всяко зло за добро — поучително каза Сам, повдигна отново панталоните си, сръчно сложи дълъг гвоздей на мястото на едно скъсано копче на презрамките и остана възхитен от собствената си изобретателност. — Да, всяко зло за добро! — повтори той. — Ето Том си отива… Значи открива се място за друг негър да се издигне… А защо, да кажем, да не бъда аз този негър?… Том отиваше навсякъде… Важен, с лъснати ботуши, паспортът в джоба… Кой като него? А сега защо да не бъде Сам?… Ето това искам; да знам… — Хей, Сам, Сам! Господарят поръча да оседлаеш Бил и Джери; — се провикна Анди и прекъсна размишленията на Сам.

— Това пък какво е?

— Та ти не знаеш ли, че Лиза е избягала с детето си? — Добро утро! Кажи това на баба ми! — презрително каза Сам. — Аз знаех това много преди тебе. Сам не е вчерашен. — Добре, добре. Господарят заповяда да оседлаеш конете и аз и ти трябва да отидем с мистър Хейли да я търсим. — Чудесно! — каза Сам. — Точно работа за мене. И Сам ще остане главният негър… Ще видиш как ще я хвана. И господарят ще разбере какво може Сам.

— Слушай, Сам! По-напред размисли. На господарката съвсем не й се ще да хванат Лиза и тежко ти и горко, ако я заловиш. — Бре — каза Сам, като опули очи, — ти пък откъде знаеш?

— Чух със собствените си уши, когато тази заран носех вода за бръснене на господаря. Тя ме прати да видя защо Лиза не идва, като й звъни, и когато й казах, че е офейкала, тя извика: „Слава, богу!“ А господарят, ух как се разсърди и я смъмри! „Жено, говориш глупости…“ Но тя ще се наложи. Знам си аз как ще стане. Слушай мене, дръж нейната страна и не се бой.

Черният Сам почеса къдравата си глава, която, ако и да не беше пълна с мъдрост, все пак притежаваше известни качества, много търсени от политиците от всички цветове и страни, качества, които на обикновен език се наричат „да знаеш накъде духа вятърът“. И така, дълбоко замислен, той наново повдигна панталона си — нещо, което очевидно му помагаше да размишлява. Този метод той прилагаше винаги, когато имаше да решава някоя сложна задача.

— На този свят не знаеш на кое да вярваш — каза той най-после. — А аз бях сигурен, че госпожата е готова да обърне целия свят, за да намери Лиза. — Сам говореше като философ. Той подчерта думата този, като че ли познаваше и други светове и не случайно беше дошъл до това заключение.

— Да, така е — рече Анди, — чернокож такъв. А все пак не виждаш по-далече от носа си. Госпожата не иска този Хейли да вземе детето на Елиза. Разбра ли ме?

— Ахаа — каза Сам.

— После ще ти доразправя — каза Анди. — Сега върви за конете. Хем бързо, защото и господарката те търсеше. Стига си зяпал.

Сам веднага се разтича и не след дълго тържествено препускаше в пълен галоп към къщата с Бил и Джери. Преди още самите коне да спрат, той скочи пъргаво на земята и като вихрушка ги поведе към стълба, където се намираше и младият плашлив жребец на Хейли. Конят трепна, заскача и задърпа юздата си.

— Хо-хо — извика Сам, — уплаши ли се? — И на черното му лице заигра лукава усмивка. — Сега ще те наредя.

Огромен бук се издигаше наблизо и хвърляше нашироко сянката си. Земята под него беше дебело постлана с малки, остри, триъгълни букови желъди. Сам взе един желъд, доближи се до жребеца, погали го и го потупа, като че се стараеше да го успокои. След това, като си даваше вид че оправя седлото, той ловко мушна под него острия желъд, така че и при най-малка тежест върху седлото нервното животно щеше да се раздразни от желъда, без обаче да получи някаква рана или дори драскотина.

— Така — каза Сам и се усмихна самодоволно. — Наредих го. В този момент на верандата се показа мисис Шелби. Тя му махна с ръка й той се приближи.

— Къде се разтакаваш, Сам? Изпратих Анди да ти каже да побързаш. Но внимавай за конете. Сам, пази ги. Джери накуцваше миналата седмица; не карай много бързо.

Последните думи мисис Шелбй произнесе по-тихо, но наблегна на тях.

— Разчитайте за това на мене, госпожо — каза Сам, като многозначително си завъртя очите. — Да, госпожо, ще пазя конете.

— Анди — каза Сам, като се върна под бука. — Не се чуди, ако конят на този господин се разлудува, когато той го възседне. Ти знаеш, Анди, конете понякога ги прихваща. — И той многозначително го смушка.

— А-хаа — отвърна Анди и даде да се разбере, че веднага е схванал за какво става дума.

— Ясно ти е, нали? — каза Сам. — Господарката иска да спечели време. Това всеки глупак може да разбере. И аз ще й помогна… Виж сега, ако конете се изскубнат от поводите и се разиграят и хванат гората, чуждият господар няма да може скоро да тръгне.

Анди се засмя.

— Виждаш ли, Анди — продължи Сам, — ако жребецът на мистър Хейли започне да беснее, ние ще зарежем нашите коне, за да му помогнем, нали? О-хо, и как ще му помогнем!

Сам и Анди отметнаха глави и избухнаха в неудържим смях, като махаха ръце и тропаха с крака от възторг.

На верандата се появи Хейли, поомекнал след няколко чаши много хубаво кафе. Той се усмихваше и говореше с явно подобрено настроение. Сам и Анди грабнаха палмовите листа, които им служеха за шапки, и се втурнаха към конете да помогнат на чуждия господар. Краищата на палмовото листо върху главата на Сам стърчаха свободно на всички страни и му придаваха войнствен вид като на някой главатар на племе от островите Фиджи. „Шапката“ на Анди беше без „периферия“, собственикът й с ловко движение я нахлупи на темето си и самодоволно поглеждаше наоколо, сякаш искаше да каже: „Е какво, нямам ли шапка?“

— Хайде, момчета — обърна се към тях Хейли. — По-живо, нямаме време за губене.

— Няма да изгубим нито минутка — каза Сам, като подаде на Хейли с едната си ръка юздата, а с другата му държеше стремето. В това време Анди отвързваше другите два коня. В момента, в който Хейли се докосна до седлото, буйното животно подскочи съвсем неочаквано за господаря му и го отхвърли на няколко крачки върху меката суха трева. С див вик Сам се спусна да хване юздата на коня, но острите краища на горепоменатата палмова шапка за беля издраскаха очите на жребеца и съвсем не му подействуваха успокоително. Със страшна сила жребецът събори Сам и изпръхтя презрително няколко пъти, после се изправи на задните си крака и препусна в галоп към долния край на поляната, последван от Бил и Джери, които Анди не забрави съгласно уговореното да пусне на свобода, като ги прогони още по-надалече със страшните си викове.

Настъпи невъобразима суматоха. Сам и Анди тичаха и викаха, кучетата лаеха, Майк, Моз, Менди, Фани и всички други по-малки обитатели на имението тичаха, пляскаха с ръце, викаха и пищяха с неуморимо усърдие.

Белият кон на Хейли, бързоног й буен, изглежда, с голямо удоволствие вземаше участие в тази игра. На негово разположение беше поляната, дълга около половин миля и обкръжена от всички страни с гора. Той се забавляваше, като оставяше преследвачите да дойдат съвсем близко до него и тогава изпръхтяваше и политаше като стрела към гората. Сам съвсем нямаше намерение да хване коня по-рано, отколкото беше необходимо, и усилията, които проявяваше за тази цел, бяха героични. Палмовите листа на главата му се развяваха навсякъде, където имаше най-малка вероятност да бъде хванат конят; той се впускаше с всички сили и крещеше: „Ето го! Дръж го! Дръж го!“ и с това доста засилваше общата суматоха.

Хейли тичаше нагоре-надолу, викаше, ругаеше и тропаше с крак. Мистър Шелби напразно се опитваше да дава нареждания от балкона, а мисис Шелби от прозореца на своята стая ту се смееше, ту се чудеше, като явно се досещаше коя бе истинската причина за бъркотията.

Най-после към обяд се появи Сам, тържествено възседнал Джери, като водеше коня на Хейли за юздата. Жребецът беше облян в пот, но искрящите му очи и разширени ноздри показваха, че желанието му да бъде свободен не беше още изчезнало.

— Хванах го — извика Сам победоносно. — Ако не бях аз, още щяха да го гонят. Но аз го хванах.

— Ти ли? — изръмжа Хейли ядосано. — Ако не беше ти, нищо нямаше да се случи.

— Божичко, какво говорите, господарю — възрази Сам много обиден. — Цял съм вирвода от тичане и гонене.

— Добре, добре — каза Хейли. — Заради твоите проклетии загубих три часа. Стига глупости. Хайде да тръгваме.

— Какво говорите, господарю — каза Сам умолително. — Искате да ни уморите всичките: и нас, и конете. Ние едва се държим на крака, а конете са целите в пот. Та може ли да тръгнете, преди да сте обядвали? И, вашия кон трябва да почистим. Вижте колко е мръсен. И Джери понакуцва. Мисля, че госпожата няма да ни пусне да заминем в такъв вид. А колкото за Лиза, не се съмнявам, че ще я хванем. Никак не я бива да върви бързо.

Мисис Шелби чу този разговор с голямо задоволство и реши, че трябва да се намеси. Тя слезе от верандата, любезно изрази на Хейли съжаленията си за станалото и настоя да остане за обяд, като го увери, че яденето ще бъде веднага поднесено.

На Хейли, ако и да не му беше много приятно, не му оставаше нищо друго, освен да последва мисис Шелби в столовата, а Сам се ококори недвусмислено зад гърба му и се отправи с конете към конюшнята.

— Видя ли го, Анди? Нали го видя? — каза Сам, когато беше вече стигнал до конюшнята и привърза конете до един стълб. — Божичко! Как ругаеше, как тропаше с крака, като че танцуваше! Да му се ненагледаш! „Ругай, ругай, стар дяволе — казвам аз, ама на Себе си, — почакай малко или върви сам да си гониш коня.“ Ох, Анди, няма да го забравя!

И двамата се облегнаха на стената и се заливаха от смях.

— Да беше го видял какъв беше свиреп, когато му доведох коня! Щеше да ме убие, ако можеше. А аз си стоя пред него — такъв смирен, като че нищо не е било.

— Видях те, видях те — извика Анди, — стара лисица си ти, Сам.

— Което е вярно, е вярно — каза Сам. — А видя ли господарката как гледаше горе от прозореца. Видях, че се смееше.

— Как да я видя? Тичах като луд — каза Анди.

— Хм, виждаш ли, Анди — каза Сам и се залови сериозно да почиства коня на Хейли. — Аз имам навика да наблюдавам. Това е много важно нещо, Анди. И аз те съветвам да придобиеш този навик, докато си още млад… Подигни задния му крак, Анди… Знаеш ли, Анди, от голямо значение е за негрите да бъдат наблюдателни… Не забелязах ли аз тази сутрин накъде духа вятърът? Не забелязах ли какво иска господарката, макар че тя не ми каза нито дума. Това е то наблюдателност, Анди. Какво да правиш — дарба! Разни хора, разни дарби. Но ако ги развиеш, тогава отиваш далече.

— Ама ако тази заран аз не бях помогнал на твоята наблюдателност, не щеше толкова да се перчиш сега — каза Анди.

— Анди — каза Сам, — ти си умно момче. В това не се съмнявам. Аз много те ценя, Анди, и не ме е срам понякога да вземам акъл от тебе. Всеки може да сгреши, Анди, колкото и да го бива, затова не е хубаво да се перчи човек. А сега, Анди, хайде да отидем в къщата. Ей, на бас се ловя, че днес господарката ще ни нахрани царски.