Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Uncle Tom’s Cabin, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 67 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (14 октомври 2003 г.)
Лека корекция
Борислав (2006)

Източник: http://dubina.dir.bg/knigiser.htm

Книжното тяло е предоставено от Галя Янакиева

 

Издание:

ХАРИЕТ БИЧЪР СТОУ

ЧИЧО ТОМОВАТА КОЛИБА

РОМАН

1985

Съкратен превод от английски АННА КАМЕНОВА

Библиотечно оформление СТЕФАН ГРУЕВ

Художник ИВАН ДИМОВ

Редактор ЛЪЧЕЗАР МИШЕВ

Художествен редактор ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ

Технически редактор СПАС СПАСОВ

Коректор МАЯ ЛЪЖЕВА

АМЕРИКАНСКА. VII ИЗДАНИЕ.

ЦЕНА 1,78 ЛВ.

ИЗДАТЕЛСТВО „ОТЕЧЕСТВО“, пл. „СЛАВЕЙКОВ“ 1, СОФИЯ ДП. „ГЕОРГИ ДИМИТРОВ“, СОФИЯ, бул. „ЛЕНИН“ 117

История

  1. — Добавяне

Глава XX
ТОПСИ

Една сутрин, когато мис Офелия бе заета с ежедневната си домашна работа, тя чу гласа на Сен Клер, който я викаше долу от стълбите.

— Братовчедке, слез за малко! Искам да ти покажа нещо.

— Какво има? — запита тя, като слизаше с ръкоделието си в ръце.

— Купих нещо нарочно за тебе. Ето виж — каза Сен Клер и бутна към нея едно малко негърче на около осем или девет години.

Момиченцето бе от най-черните негърчета. Очите му, кръгли и лъскави, святкаха като стъклени мъниста и се движеха неуморно от предмет на предмет. Поразено от чудните неща в салона на новия господар, то стоеше с полуотворени уста и откриваше два реда бели и блестящи зъби. Къдравата му коса, оплетена в множество малки плитки, стърчеше на всички страни. Лицето му изразяваше някаква особена печална тържественост и важност, под които прозираше острият му ум и хитрина. Момичето беше облечено само в една мръсна парцалива рокля, съшита от зебло. Изобщо то имаше някаква странна и нечовешка външност, както казваше по-късно мис Офелия, нещо „дяволско“, което ужасяваше тази почтена дама.

— Огъстин, защо си ми довел това нещо?

— Как защо? За тебе! Да го учиш и възпитаваш по правилния път. Намирам, че е много интересен негърски екземпляр. Ей, Топси — извика той и подсвирна като на куче. — Попей сега и потанцувай нещо.

В черните и лъскави очи блесна насмешлив и дяволит израз. Момиченцето запя с чист пронизителен глас странна негърска Песен и задвижи в такт краката и ръцете си. В див, невероятно бърз ритъм, то се въртеше, пляскаше с ръце, удряше едновременно коленете си и издаваше някакви странни гърлени звуци, характерни за негърската музика. Накрая то се преметна два пъти във въздуха и удължената заключителна нота прозвуча като парна сирена. То отведнъж се закова върху-килима и скръсти ръце. Лицето му изразяваше тържествено смирение. Хитрият блясък на очите му обаче издаваше неговата престореност.

Мис Офелия стоеше онемяла и вцепенена от изненада.

А Сен Клер, по природа шегобиец, бе явно доволен от впечатлението, което направи детето. Той отново се обърна към него:

— Топси, това е новата ти господарка. Аз те предавам на нея. Хем да я слушаш!

— Да, господарю — каза Топси със смирен израз, но хитрите й очи блеснаха.

— Трябва да бъдеш послушна, Топси, разбираш ли? — повтори Сен Клер.

— О, да, господарю — отговори Топси, без да помръдне смирено скръстените си ръце, но очите й отново хитро замигаха.

— За бога, Огъстин! Как можа да го измислиш! — проговори мис Офелия. — Та къщата ви и без това е пълна с тези малки чуми. Човек не може две крачки да направи, без да се препъне в някое от тях. Сутрин като стана, намирам едно заспало пред вратата, черната глава на друго се показва под масата, по-нататък някое лежи върху изтривалката… Вечно зяпат, плезят се, подскачат, висят по всички перила и се търкалят по пода на кухнята! Как можа да доведеш и това на всичко отгоре?

— Доведох го, за да го възпиташ. Нали ти обясних вече? Винаги толкова много говориш за възпитание! Затова реших да ти поднеса подарък един току-що уловен екземпляр, за да приложиш идеите си върху него и да го насочиш по правия път!

— Не, не! Не го искам! Имам повече, отколкото ми трябват!

— Такива сте вие всички християни! Да създадете някакво дружество и да накарате някой нещастен мисионер да прекара целия си живот всред такива диваци — това можете. Но покажете ми един от вас, който би прибрал някое от тези дивачета у дома си и сам би се погрижил за неговото възпитание! Тогава започвате да се извинявате, че били мръсни и противни и щели да ви създадат голямо безпокойство…

— Огъстин, знаеш, че аз не мисля така! Но добре! Възможно е да е истински мисионерски дълг — каза мис Офелия, очевидно поомекнала, и погледна много по-благосклонно към детето.

Сен Клер я бе засегнал чувствително. Мис Офелия беше с много будна съвест.

— Но — продължи тя — аз все пак не виждам защо е трябвало да купуваш това дете. И без него в къщи ги има толкова много, че изцяло ми отнемат и времето, и силите.

— Виж, братовчедке — каза Сен Клер, като я отведе настрана. — Прощавай за празните ми приказки. Ти си толкова добра, че те бяха съвсем неуместни. Ето каква е работата. Това дете принадлежеше на двама пияници, собственици на една кръчма, покрай която минавам ежедневно. Омръзна ми да го слушам как плаче и да гледам как го бият и ругаят всеки ден. А то изглежда умно и весело и мисля, че нещо би могло да излезе от него. Затова го купих и ти го донесох. Нека мине през твоята сурова школа и да видим какво ще излезе от него. Знаеш, че мене не ме бива за възпитател. Бих желал ти да се заемеш с него.

— Ще направя, каквото мога — каза мис Офелия и се приближи към своя нов поданик с най-голяма предпазливост като човек, който доближава черен паяк, и то с най-добро намерение.

— Но тя е ужасно мръсна и почти гола!

— Заведи я долу и нека някой от слугите да я измие и преоблече.

Мис Офелия така и направи.

— Не разбирам защо му е на господаря още един негър! — заяви Дайна, като разглеждаше новодошлото с недружелюбно око.

— В никакъв случай няма да му дам да ми се пречка в краката.

— Пфу — казаха Роза и Джейн с крайна погнуса. — Да не се вестява пред очите ни! Просто да се чудиш на господаря защо са му притрябвали още от тия мръсни негри!

— Я си гледайте работата! Ти като че не си негърка, мис Роза! — каза Дайна, която помисли, че последната забележка се отнася до нея. — Вие да не се смятате за бели? Не сте никакви — нито черни, нито бели. По-добре е човек да е напълно чер.

Не е много приятно да се говори с подробности за първото измиване на толкова изоставено дете. Мис Офелия беше жена с умение, твърд характер и доста решителна. Тя понесе с геройско самообладание всички погнусяващи подробности, ако и видът й да издаваше нейното отвращение, защото изпитанието, на което беше подложена, беше по-силно от нейните принципи. Но когато по гърба и по раменете на детето тя видя следи от камшик и белези от рани, незаличими доказателства за системата на възпитание, при която детето бе расло дотогава, сърцето й се сви от болка.

Когато най-после я преоблякоха в чисти и прилични дрехи и я подстригаха, мис Офелия със задоволство забеляза, че дяволчето имаше вече по-човешки вид. В главата й почнаха да зреят планове за възпитанието на момичето.

Тя седна пред нея и започна да я разпитва.

— На колко си години, Топси?

— Не знам, мисис — отвърна черното дяволче с усмивка, която откри зъбите му.

— Не знаеш? Нима никой не ти е казал на колко си години? А как се казваше майка ти?

— Никога не съм имала майка — отговори детето, като отново се засмя.

— Никога не си имала майка! Какво искаш да кажеш? Къде си родена?

— Никога не съм била родена — упорствуваше Топси и отново се засмя така дяволски, че можеше да се помисли, че това странно създание е самият дявол. Но мис Офелия имаше здрави нерви, имаше опит и не можеше така лесно да бъде победена.

— Не бива да ми отговаряш така, дете мое — каза мис Офелия със строг тон. — Аз не се шегувам. Кажи ми къде си родена и кои са твоите родители.

— Никога не съм била родена — повтори момичето още по-решително. — Никога не съм имала нито баща, нито майка, нито нищо… Израснах у търговец на роби с още много други. Една леля Сю Се грижеше за нас.

Детето явно говореше истината и Джейн избухна в смях:

— Нима не знаете, мисис! Има ги много такива; търговците ги купуват евтино, когато са малки, и ги отглеждат за Продан.

— А колко време живя при последните си господари?

— Не знам, мисис.

— Една година ли? Повече или по-малко?

— Не знам, мисис.

— А за господ чувала ли си нещо, Топси? Детето погледна в недоумение, но се усмихна както преди.

— Знаеш ли кой те е създал?

— Никой, доколкото знам — отвърна детето и прихна да се смее.

Думите на мис Офелия явно я забавляваха, защото очите й светнаха и тя добави:

— Никой не ме е създал. Аз, изглежда, сама съм поникнала. Мис Офелия реши да промени разговора на по-разбираема тема.

— Знаеш ли да шиеш?

— Не, мисис!

— А какво знаеш? Какво вършеше при другите си господари?

— Носех вода, миех съдове, лъсках ножовете и прислужвах на посетителите.

— А господарите ти отнасяха ли се добре с тебе?

— Добри бяха — каза детето и погледна лукаво към мис Офелия.

Мис Офелия стана, за да прекрати този ненасърчителен разговор. Сен Клер седеше облегнат на стола си.

— Ето ти една целина, братовчедке, няма какво да плевиш — спокойно сей възгледите си.

Идеите за възпитание на мис Офелия, както въобще всичките й възгледи, бяха много строги и установени — тези идеи, които господствуваха в Нова Англия преди сто години, са още запазени в някои съвсем изостанали и незасегнати от цивилизацията места, където няма железопътни съобщения. Накратко казано, те се свеждат приблизително до следното: да се научат да слушат по-възрастните, да научат молитвите, да шият и да четат и да ядат бой, когато лъжат.

Всички в семейството на Сен Клер приеха, че детето ще бъде на мис Офелия, а тъй като не гледаха с добро око на нея в кухнята, мис Офелия реши да ограничи сферата на заниманията и на възпитанието й главно в собствената си стая. Досега мис Офелия сама оправяше леглото си, измиташе и обираше праха в стаята; тя упорито отказваше на прислужничката да й помага. Но отсега нататък самопожертвователно реши да се лиши от това си удоволствие и да научи Топси да върши тази работа.

Още на следната заран мис Офелия заведе Топси в стаята си и тържествено започна да я посвещава в изкуството и тайните на оправянето на леглото.

И ето я сега Топси, измита и без щръкналите си плитки, които тя толкова много обичаше, пременена в чиста рокля и с колосана престилка, застанала почтително пред мис Офелия с печален израз като на погребение.

— Сега, Топси, внимавай! Ще ти покажа точно как трябва да се оправя леглото ми. Аз много държа леглото ми да бъде добре подредено. Запомни точно как се прави.

— Да, мисис — въздъхна Топси дълбоко със сериозен и страдалчески израз на лицето.

— Сега, Топси, гледай тука: това е ръбът на горния край на чаршафа, това е лицето, това е опакото. Ще запомниш ли?

— Да, мисис! — каза Топси и отново въздъхна.

— Добре, долният чаршаф трябва да покрие възглавницата… ей така… и хубаво да се подгъне под дюшека, да се изопне внимателно, да няма никакви гънки… ей така, виждаш ли как г правя?

— Да, мисис — каза Топси, като внимателно я наблюдаваше.

— А горният чаршаф трябва да се спусне надолу така и да се подгъне добре и равно откъм краката… така; тесният ръб — от долната страна. Виждаш ли как?

— Да, мисис, виждам — повтори Топси както преди и с най-невинен израз. Но докато мис Офелия беше наведена над леглото, Топси бързо грабна от тоалетната маса чифт ръкавици и една панделка и умело ги пъхна в ръкавите си. Когато мис Офелия се изправи, малката крадла стоеше със смирено скръстени ръце.

— А сега, Топси, подреди ти леглото — каза мис Офелия, като раздигна всичко от него и седна.

Топси много ревностно и сръчно изпълни всичко, както й бе показано: изопна чаршафите, изглади всяка гънка. Тя извърши това с такава сръчност и важност, че нейната възпитателка остана много доволна. Но тъкмо когато свършваше, при едно несполучливо движение краят на панделката се показа от ръкава й. Мис Офелия я видя и веднага я сграбчи.

— Какво е това? Ах, ти лошо, отвратително дете! Откраднала си ми панделката.

Панделката бе измъкната от собствения ръкав на Топси, но въпреки това тя не се смути ни най-малко. Напротив, тя я погледна с най-невинен израз, като че ли бе много изненадана.

— Господи, но това е панделката на мис Фели, нали? Как е могла да попадне в моя ръкав?

— Топси, лошо момиче! Не ме лъжи! Ти си откраднала панделката.

— Но, мисис, кълна се, че не съм. За първи път я виждам в живота си.

— Топси — каза мис Офелия, — не знаеш ли, че не е хубаво да се лъже?

— Аз никога не лъжа, мис Фели — отвърна Топси с израз на засегнато достойнство. — Казвам ви самата истина и нищо друго.

— Топси, ако продължаваш да лъжеш, ще те набия.

— И до утре да ме биете, мис Фели, нищо друго не мога да кажа — зарида Топси. — Никога не съм виждала панделката, тя трябва да се е закачила на ръкава ми. Мис Фели сигурно я еоставила на леглото и тя се е закачила на роклята ми и се е пъхнала в ръкава ми.

Мис Офелия бе толкова възмутена от тази нагла лъжа, че улови детето и го разтърси. При разтърсването от другия ръкав изпаднаха ръкавиците.

— А сега — извика мис Офелия — ще отричаш ли, че си откраднала панделката?

Топси призна, че е взела ръкавиците, но продължаваше да отрича, че е откраднала панделката.

— Виж, Топси — каза мис Офелия, — ако признаеш всичко, няма да те бия този път.

При това обещание Топси призна кражбата на панделката и на ръкавиците и горко се разкая.

— Добре. Кажи ми сега, взела ли си нещо друго, откакто си у дома? Вчера те оставих да тичаш из цялата къща. Кажи ми сега дали си взела нещо. Няма да те бия.

— О, мис Фели? Взех червения гердан, който мис Ева носи на шията си.

— Ах ти, лошо момиче. Е, и какво още?

— Взех обичките на Роза… червеничките.

— Иди и ми ги донеси веднага. Още сега. И двете неща.

— О, мис Фели, не мога… аз ги изгорих.

— Изгорила си ги! Лъжеш. Върви да ги донесеш или ще ядеш бой…

Топси се разкайваше, хълцаше и през сълзи повтаряше, че не може да ги донесе.

— Няма ги. Те изгоряха.

— А защо ги изгори? — запита мис Офелия.

— Защото съм лоша… Такава съм… Много съм лоша… Но няма как…

Точно в този момент в стаята влезе Ева с кораловия гердан на врата.

— Ева, къде намери гердана си? — обърна се към нея мис Офелия.

— Намерила? Как така? Че аз не съм го изгубвала никога. Аз си бях с него през целия ден — отговори Ева.

— А вчера беше ли на тебе?

— Ами, да! А най-смешното е, лельо, че съм спала с него. Забравила бях да го махна, като си легнах.

Мис Офелия беше напълно объркана, още повече че в същия момент в стаята влезе Роза с панер изгладено бельо на главата си, а на ушите й висяха кораловите обици.

— Просто не зная какво да правя с това дете! — извика отчаяно мис Офелия. — Защо ми каза, че си взела тези неща, Топси?

— Защото госпожицата каза, че трябва да призная и аз не можах да се сетя за друго — отговори Топси, като си бършеше очите.

— Но аз не съм искала да признаваш неща, които не си правила. Това е също така лъжа.

— Лъжа ли? — извика Топси с невинно учудване. Ева дълго гледа Топси. После нежно й каза:

— Горката Топси! Защо трябва да крадеш? Тука ще се грижат добре за тебе. Бих ти дала, каквото поискаш от моите неща, само да не крадеш.

Това бе първата добра дума, която детето чуваше в живота си, и нежният глас и кроткото държане на Ева така засегнаха нейното диво, грубо сърце, че нещо като сълза блесна в кръглите й живи и святкащи очи, но веднага след това тя се изсмя и лицето й доби обикновения си насмешлив израз. Да, тя не бе чувала никога нищо друго освен ругатни и затова се отнасяше недоверчиво към всяка добра дума и всяка проява на нежност й се струваше странна. Думите на Ева бяха за Топси непонятни и смешни; тя не им повярва.

Какво да се прави с Топси? Мис Офелия беше в недоумение. Нейните принципи за възпитание в случая бяха неприложими. Трябваше й време, за да обмисли по-нататъшното си отношение. А дотогава, като се надяваше, че тъмнината може да подействува благотворно на негърчето, тя затвори Топси в един килер.

— Просто не знам — оплака се мис Офелия на Сен Клер — как ще се справя с това дете, без да го бия.

— Но бий я тогава до насита. Давам ти пълно право да постъпваш както намериш за добре.

— Децата трябва винаги да се бият — продължи, мис Офелия. — Не съм чула да възпитават деца без бой.

— О, да, разбира се — отговори Сен Клер. — Прави това, което намериш за най-добро. Искам само да те предупредя: аз видях как това дете го биеха с ръжен, поваляха го с лопата, с маша — каквото им попаднеше под ръка; като се има предвид, че това дете е привикнало на такива отношения, мисля, че за да му направи впечатление твоят бой, той трябва да бъде доста енергичен.

— Вашето обществено устройство създава такива деца! — въздъхна мис Офелия.

— Да, знам! Но те са създадени вече. Въпросът е какво да се прави с тях.

— Добре! Щом като това е мой дълг, аз ще се постарая да го изпълня, доколкото мога.

Мис Офелия се зае сериозно с възпитанието на детето. Тя установи редовни часове за занимание и почна да го учи да чете и да шие.

Четенето лесно се удаваше на детето. Топси научи буквите като по магия и много скоро почна да чете. Но шиенето беше по-трудна работа. Гъвкава като котка и подвижна като маймуна, тя изпитваше отвращение да седи на едно място и да шие; тя чупеше иглите си, скришом ги хвърляше през прозореца или ги пъхваше в пукнатините на стените; объркваше, късаше и замърсяваше конците, а понякога, без да я забележат, хвърляше цялата макара. В такива случаи движенията й бяха сръчни като на опитен фокусник, а изразът на лицето й оставаше непроменен. Мис Офелия бе сигурна, че не е възможно толкова много неща да изчезнат последователно, и то случайно, но можеше да я залови само ако речеше да загуби цялото си време, за да я наблюдава.

Скоро Топси стана забележителна личност в къщата на Сен Клер. Способността й да разсмива, да прави гримаси и да имитира хората беше неизчерпаема. Тя танцуваше, премяташе се и се катереше, пееше и свиреше с уста и можеше да възпроизведе всеки звук, който чуеше. През часовете за игра винаги всички деца от къщата тичаха по петите й и гледаха дяволиите й с отворени от изумление и възхищение уста. Не правеше изключение и Ева, която изглеждаше очарована от нейните дяволии. Мис Офелия не беше доволна, че Ева обича толкова много да бъде заедно с Топси и помоли Сен Клер да й забрани това.

— Ех, не се безпокойте за детето — отговори Сен Клер. — Дружбата с Топси може да му бъде само от полза.

— Но Топси е такова покварено дете; не се ли боиш, че тя ще му повлияе зле.

— Тя може да повлияе на всяко друго дете, но не и на Ева, Лошото се плъзга по съзнанието й както росата по зелевите листа. Нито капка не прониква вътре.

— Не бъди толкова сигурен — каза мис Офелия. — Аз никога не бих позволила мое дете да играе с Топси.

— Добре, не позволявай на твоите деца — каза Сен Клер, — но на моето аз позволявам. Ако Ева можеше да се поквари, това щеше да стане отдавна.

В началото Топси беше ненавиждана и презирана от по-главните слуги. Но те скоро видяха, че трябва да променят мнението си. Бързо се разбра, че щом някой проявеше неприязън към Топси, малко след това го очакваше някоя неприятна случка: ту някои обици или друго любимо украшение ще му изчезне, ту някоя негова дреха се оказваше отведнъж съвсем развалена, ту ще се препъне случайно във ведро с гореща вода или отгоре му ще се излее помия, точно когато е най-празнично облечен. При всички подобни случаи се извършваха разследвания, но виновникът не можеше да се открие. Топси неведнъж биваше изправяна пред домашния съд, но тя понасяше разпитите с най-убедителна невинност и без ни най-малко да се смущава. За никого нямаше съмнение кой върши пакостите, но не можеше да се намери нито сянка от неопровержими доказателства, а мис Офелия беше много справедлива и не искаше, без да е доказано, да накаже Топси.

Моментът на пакостите бе винаги подбиран умело, за да остане нападателят винаги прикрит. Така Например отмъщението на двете камериерки винаги съвпадаше с периодите, когато те бяха в немилост пред господарката си, а това често се случваше, т.е., когато техните оплаквания нямаше да бъдат посрещнати със съчувствие. Накъсо казано, Топси скоро накара целия персонал да разбере, че с нея шега не бива и най-после я оставиха на мира.

Топси беше много сръчна и пъргава във всичко, каквото похванеше, и схващаше с поразителна бързина всичко, на което я учеха. За няколко урока само Топси се научи да подрежда предметите в стаята на мис Офелия така, че дори тази взискателна жена не можеше да открие грешки. Когато желаеше, а не можеше да се каже, че това се случваше твърде често, Топси умееше така добре, както никой друг на света да постеле без гънка леглото, да подреди удобно възглавничките, да измете и обере праха и да нареди прекрасно всичко в стаята.

Ако след три-четири дни търпеливо и грижливо обучаване мис Офелия проявеше наивност и допуснеше, че Топси вече е привикнала и може да се справи сама и залисана в друга работа, я оставеше без надзор, само за час-два в стаята настъпваше ужасен хаос. Вместо да оправя леглото, тя започваше да се забавлява: изваждаше калъфите и започваше да муши главата си между възглавниците, от което къдравата й коса се покриваше цялата с пух и пера, които стърчаха на всички страни; покачваше се по преградите на леглото и увисваше надолу с главата; развяваше чаршафите и ги запращаше на всички посоки; обличаше възглавниците в нощниците на мис Офелия и разиграваше с тях всевъзможни сцени, като пееше, свиреше с уста и се плезеше пред огледалото.

Веднъж мис Офелия, съвсем необичайно за нея, бе забравила ключа на скрина си. Тя завари Топси с прекрасния си червен индийски копринен шал, увит на главата й като тюрбан, да се перчи важно пред огледалото.

— Топси, защо правиш всичко това? — я питаше мис Офелия, когато се изчерпваше търпението й.

— Не знам, мисис. Може би, защото съм много лоша.

— Не знам вече какво да те правя, Топси.

— Но, разбира се, мисис, трябва да ме биете. Предишната ми господарка винаги ме биеше. Не съм свикнала да работя, ако не ме набият.

— Но, Топси, аз не искам да те бия. Ти и без бой можеш прекрасно да работиш, ако искаш.

— О, мисис! Но аз съм свикнала на боя. Мисля, че той е полезен за мене.

Когато мис Офелия опитваше и тази рецепта, Топси винаги вдигаше ужасна врява: пищеше, охкаше и се разкайваше, но само половин час след това, кацнала на перилата на балкона и заобиколена от РОЯК възхитени дечурлига, тя важно им разказваше цялата история.

— И това ми било бой!… Мис Фели не може и комар да убие. Да видите как ме биеше старият ми господар! Кожата ми съдираше. Това се казва бой.

Неделен ден мис Офелия занимаваше редовно Топси по закон божи. Момичето притежаваше необикновена памет и с лекота учеше наизуст, което обнадеждаваше много нейната възпитателка.

— Каква полза ще има детето от това занимание? — запита веднъж Сен Клер.

— Как каква? Всички деца имат само полза! Децата трябва винаги да учат закон божи — отговори мис Офелия.

— Та дори и когато не разбират нито дума?

— Децата не разбират, но когато пораснат, те ще си спомнят и ще им стане ясно.

— А на мене и досега не ми се е прояснило — възрази Сен Клер, — въпреки че на времето ти употреби доста усилия да набиеш в главата ми този закон божи.

Така продължи възпитанието на Топси в продължение на една-две години. Мис Офелия се ядосваше ежедневно с нея. Но накрая свикна така, както човек с течение на времето свиква с хронически болести като например с невралгия или с главоболие.

Сен Клер се забавляваше с момичето така, както човек се забавлява от номерата на папагал или на дресирано куче. А Топси винаги, когато изпаднеше в немилост пред някого другиго, се приютяваше зад неговия стол. От него тя получаваше и пари, с които купуваше орехи и сладкиши, които тя раздаваше с широка ръка на всички деца. Справедливостта изисква да се каже, че Топси беше с добър и благ характер и ставаше зла само при самозащита.