Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Uncle Tom’s Cabin, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 67 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (14 октомври 2003 г.)
Лека корекция
Борислав (2006)

Източник: http://dubina.dir.bg/knigiser.htm

Книжното тяло е предоставено от Галя Янакиева

 

Издание:

ХАРИЕТ БИЧЪР СТОУ

ЧИЧО ТОМОВАТА КОЛИБА

РОМАН

1985

Съкратен превод от английски АННА КАМЕНОВА

Библиотечно оформление СТЕФАН ГРУЕВ

Художник ИВАН ДИМОВ

Редактор ЛЪЧЕЗАР МИШЕВ

Художествен редактор ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ

Технически редактор СПАС СПАСОВ

Коректор МАЯ ЛЪЖЕВА

АМЕРИКАНСКА. VII ИЗДАНИЕ.

ЦЕНА 1,78 ЛВ.

ИЗДАТЕЛСТВО „ОТЕЧЕСТВО“, пл. „СЛАВЕЙКОВ“ 1, СОФИЯ ДП. „ГЕОРГИ ДИМИТРОВ“, СОФИЯ, бул. „ЛЕНИН“ 117

История

  1. — Добавяне

Глава XXII
„ТРЕВАТА СЪХНЕ, ЦВЕТЕТО ПОВЯХВА“

Животът си тече за всички ни. Така ден след ден незабелязано се изнизаха две години и за нашия приятел Том. Въпреки че той живееше разделен от всичко, което му бе скъпо на сърцето, и често копнееше за своя дом, все пак той не се чувствуваше съвсем нещастен. Том умееше да вижда добрите страни при всяко положение, а четенето на Библията поддържаше неговата бодрост и спокойствие.

Скоро той получи отговор на писмото си, за което разказахме по-рано. То бе написано от мистър Джордж и с такъв хубав, кръгъл ученически почерк, че според чичо Том можеше да се чете „дори от другия край на стаята“. То съдържаше много ободряващи новини за близките му, с които нашият читател е напълно запознат: че леля Клоу е постъпила на работа при един сладкар в Луисвил, където благодарение на голямото си майсторство в сладкарското изкуство печелила извънредно много; всичките пари се слагали настрана, за да се събере сумата, която е необходима, за да бъде откупен чичо Том. Моз и Пит растели, а бебето припкало из цялата къща под грижите на Сали и на цялото господарско семейство.

Колибата на чичо Том сега била затворена, но Джордж беше описал прекрасно в подробности какви пристройки ще направят и как ще я украсят, когато чичо Том се върне.

Останалата част от писмото съдържаше списъка на предметите, които Джордж изучава, и всяко наименование почваше с красиво написана главна буква; по-нататък се съобщаваха имената на четирите нови жребчета, родени в имението след заминаването на чичо Том. И накрая Джордж пишеше, че майка му и баща му са добре.

Писмото беше кратко и сбито, но за чичо Том то бе образец на най-съвършеното литературно произведение, което се е появило през последните години. Той непрекъснато му се любуваше и дори се съветва с Ева да го постави в рамка и да го окачи в стаята си; този план не се изпълни единствено поради невъзможността писмото да се постави така, че да се виждат и двете му страни.

Ева растеше, а заедно с това се увеличаваше привързаността й към Том. А той я обичаше и почти боготвореше. На пазара сутрин очите му бяха винаги отправени към цветарите, откъдето той избираше най-редките цветя за Ева. Той отделяше най-хубавите праскови или портокали, за да й ги даде, когато се върне. И се чувствуваше най-щастлив, когато отдалече забележеше златистата й главичка да го очаква пред вратата и чуеше детския въпрос:

— Чичо Том, какво ми носиш днес?

По времето, за което става дума в нашия разказ, цялото семейство на Сен Клер бе отишло във вилата край езерото Поншартрен. Летните горещини накараха всички, които имаха възможност да напуснат задушния и прашен град, да се отправят към брега на езерото и към свежия морски ветрец.

Вилата на Сен Клер беше построена в източноиндийски стил, обиколена от всички страни с леки бамбукови веранди, които се откриваха към градините и полето. От просторната всекидневна стая се излизаше направо в голяма градина, ухаеща на най-разнообразни тропически цветя и растения; през нея извиваха пътечки до самия бряг на езерото, чиято сребриста повърхност трепкаше под слънчевите лъчи и представляваше непрекъснато сменяща се картина, всеки път различна и всеки път по-красива и по-живописна.

Беше един от тези златисти залези, при които целият хоризонт пламва и Превръща повърхността на езерото в друго небе. По езерото, изпъстрено със златисти и бледорозови ивици, леко като призраци се появяваха и изчезваха белите платна на лодки. По небето се показаха първите малки златни звезди, които наблюдаваха трепкащото си отражение във водата.

Том и Ева седяха в покритата със зеленина беседка в долния край на градината.

— Чичо Том — каза момиченцето, — знаеш ли, че скоро ще отида там?

— Къде, мис Ева?

Тя стана и посочи с малката си ръчичка към небето.

Сърцето на стария верен приятел се сви от болка. Той си припомни, че през последните месеци Евините малки ръчички се изтъниха, кожата й стана по-прозрачна и че тя дишаше по-трудно; по-рано Ева тичаше и играеше с часове в градината, а сега лесно се задъхваше и изморяваше. Той слушаше често мис Офелия да говори за някаква кашлица, която нейните лекарства не могли да излекуват; дори сега пламналите й бузи и нежни малки ръчички горяха от някаква странна дяволска треска, но никога досега мисълта, която Евините думи събудиха у него, не бе му идвала наум.

Разговорът между Том и Ева бе прекъснат от тревожния глас на мис Офелия:

— Ева, Ева, детето ми, вече е паднала роса. Не бива да стоиш навън.

Ева и Том побързаха да се приберат.

Мис Офелия беше стара и опитна болногледачка. Тя беше от Нова Англия и познаваше първите злокобни признаци на тази коварна незабележимо промъкваща се болест, която помиташе толкова прекрасни и любими същества и която дълго преди смъртта поставяше печата на неизбежния им край.

Тя беше забелязала леката суха кашлица и болезнената руменина на лицето; не можеше да се изплъзне от нейния поглед и блясъкът на очите, и трескавата възбуденост у детето.

Тя се опита да сподели своите опасения със Сен Клер, но той винаги отхвърляше нейните предложения с нервна раздразненост, несвойствена на обикновено доброто му настроение.

— Стига си предричала, братовчедке. Не мога да го понасям — отвръщаше той. — Не виждаш ли, че детето расте? Децата винаги отслабват, когато растат бързо.

— А тази нейна кашлица?

— Глупости! Кашлица? Няма й нищо. Тя навярно се е малко простудила.

— Да, но точно така беше и с Близа Джейн, както и с Елен и с Мария Сандерс.

— О, стига с тези чудовищни бабини приказки. Всички по-опитни болногледачки толкова много започват да знаят, че стига детето само да кихне или да се закашля и те изпадат в отчаяние и мислят най-лошото. Ти само добре я наглеждай, пази я от вечерната прохлада и не я оставяй да прекалява в игрите. Тя ще се поправи.

Сен Клер само така говореше, а всъщност ставаше все по-нервен и неспокоен. Той с вълнение наблюдаваше Ева всеки ден, което се виждаше от честото повтаряне, че „детето е много добре“, че кашлицата нищо не значи, че това е от стомаха, което често се случвало при децата. Но той оставаше с нея по-дълго отпреди, вземаше я често на езда със себе си и често носеше у дома някакви рецепти и лекарства или средства за усилване, като обясняваше:

„Не, че детето се нуждае от тях, но току-така — те няма да й навредят с нищо.“

Цялото детско сърце и душа на Ева бяха сега изпълнени с любов и милосърдие. Ева беше добросърдечна и по-рано, но сега на всички правеше впечатление нейната особено трогателна и топла загриженост за всички. Тя както преди играеше с Топси и с другите негърчета, но сега вече по-скоро като зрителка, отколкото като участница в игрите. Тя и сега се смееше както по-рано на забавните закачки на Топси, но само за известно време; след това като че някаква сянка минаваше по лицето й, очите й потъмняваха, а мислите й отлитаха надалеч.

— Мамо — запита тя веднъж ненадейно майка си, — защо не учим нашите негри да четат?

— Какъв е този въпрос, Ева? Това не се прави.

— А защо, мамо?

— Защото не им е нужно да се грамотни — с това няма да започнат да работят по-добре, а те са родени само за работа.

— Но мис Офелия научи Топси да чете — настояваше Ева.

— Е и какво спечели? Топси е най-ужасното създание, което съм виждала в живота си.

— А милата Мами — продължаваше Ева, — тя много обича Библията и толкова много й се иска да може да чете. Какво щеше да прави, ако аз не й четях!

Мари, която в това време подреждаше скрина си, отговори:

— Да, разбира се. Скоро ти ще трябва да започнеш да се занимаваш с други работи, а не само да четеш на негрите. Не казвам, че в това има нещо лошо; и самата аз го правех, когато бях здрава. Но когато ти почнеш да мислиш за тоалети и да излизаш в обществото, няма да ти остане време… Погледни — продължи тя, — тези брилянти са за тебе, когато пораснеш. Аз ги носих на първия си бал. Трябва да ти кажа, Ева, че имах голям успех.

Ева взе кутията и извади брилянтената огърлица. Големите й замислени очи се втренчиха, а мислите й се понесоха надалече.

— Колко сериозна стана, мило дете — каза майката.

— Струват ли скъпо, мамо?

— Разбира се. Татко ти ги купи във Франция. Те струват цяло състояние.

— Как бих желала да са мои — каза Ева — и да правя с тях, каквото пожелая!

— А какво би направила?

— Бих ги продала; бих купила имение в свободните щати и там бих преселила всичките наши негри; бих им наела учители да ги учат да четат и да пишат…

Мари я прекъсна със смях:

— Ще направиш пансион за негри. Няма ли да ги научиш да свирят на пиано и да рисуват?

— Ще ги науча сами да пишат и да четат писмата, които получават — каза твърдо Ева. — Мамо, аз знам, че им е много мъчно сега. Том се измъчва, също и Мами. Много от тях страдат, че са неграмотни. Много лошо правим, че не ги учим.

— Хайде, хайде, Ева! Ти си още дете. Още нищо не разбираш от тези работи — каза Мари. — Освен това от твоите приказки ме заболя глава.

Мари винаги получаваше главоболие, когато някой разговор не беше по вкуса й.

Ева тихо излезе, но от този ден почна най-старателно да дава уроци по четене на Мами.