Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Uncle Tom’s Cabin, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 67 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (14 октомври 2003 г.)
Лека корекция
Борислав (2006)

Източник: http://dubina.dir.bg/knigiser.htm

Книжното тяло е предоставено от Галя Янакиева

 

Издание:

ХАРИЕТ БИЧЪР СТОУ

ЧИЧО ТОМОВАТА КОЛИБА

РОМАН

1985

Съкратен превод от английски АННА КАМЕНОВА

Библиотечно оформление СТЕФАН ГРУЕВ

Художник ИВАН ДИМОВ

Редактор ЛЪЧЕЗАР МИШЕВ

Художествен редактор ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ

Технически редактор СПАС СПАСОВ

Коректор МАЯ ЛЪЖЕВА

АМЕРИКАНСКА. VII ИЗДАНИЕ.

ЦЕНА 1,78 ЛВ.

ИЗДАТЕЛСТВО „ОТЕЧЕСТВО“, пл. „СЛАВЕЙКОВ“ 1, СОФИЯ ДП. „ГЕОРГИ ДИМИТРОВ“, СОФИЯ, бул. „ЛЕНИН“ 117

История

  1. — Добавяне

Глава XVI
ГОСПОДАРКАТА НА ТОМ И НЕЙНИТЕ ВЪЗГЛЕДИ

— И така, Мари — каза Сен Клер, — настъпват блажени дни за тебе. Нашата делова и практична братовчедка ще снеме от плещите ти всички домакински грижи и ти ще можеш да се освежиш, да се подмладиш и разхубавиш. Церемонията на предаването на ключовете може да се извърши още сега.

Това бе казано на закуска няколко дни след пристигането на мис Офелия.

— Тя несъмнено е добре дошла — каза Мари и уморено отпусна глава на ръката си. — Братовчедката ни сигурно сама ще се убеди, че ние, господарките на Юг, сме истинските робини.

— О, разбира се, тя без съмнение ще открие тази и хиляди други истини покрай нея — потвърди Сен Клер.

— Говорят, че държим роби като че за наше собствено удобство — продължи Мари. — Ако е въпрос за удобство, то би трябвало да ги освободим веднага.

Ева погледна озадачено майка си с големите си умни очи и запита простодушно:

— Тогава защо ги държиш, мамо?

— И аз сама не зная. Сигурно, за да си създавам излишни неприятности. Те ме измъчват ужасно; мисля, че те са главната причина за лошото ми здраве. А такива нетърпими, каквито са нашите негри, мисля, че няма никъде.

— О, не говори така. Мари — каза Сен Клер. — Днес си просто в лошо настроение. Знаеш, че това не е вярно. Ето например Мами! Тя е най-доброто същество на земята. Какво би правила без нея?

— Мами наистина е по-добра от другите — съгласи се Мари.

— Но Мами е егоистка, ужасна егоистка. Всъщност всички негри са такива.

— Да, егоизмът е ужасен недостатък — каза Сен Клер сериозно.

— А Мами? Не е ли егоистично от нейна страна да спи толкова дълбоко нощем? — извика Мари. — Тя много добре знае, че когато имам пристъпи на мигрена, имам нужда от повече внимание и трябва да ме наглежда почти час по час… А тя си спи — не можеш да я събудиш… Тази сутрин съм просто разбита от усилията, които употребих нощес, за да я събудя.

— Но, мамо, нали вече няколко нощи поред тя е все около тебе — каза Ева.

— Ти откъде знаеш това? — рязко запита Мари. — Тя сигурно ти се е оплаквала.

— Не, Мами не се оплакваше. Каза само колко лоши нощи си прекарала напоследък, и то една след друга.

— Защо не вземеш Джейн или Роза за една-две нощи — каза Сен Клер. — Остави Мами да си почине.

— Как можеш да предлагаш това! — възмути се Мари. — Сен Клер, ти наистина не мислиш за жена си! Нервите ми са в такова ужасно състояние, че не бих търпяла до мен да се докоснат други ръце. Ако Мами се грижеше за мене както трябва, тя би спала по-леко, разбира се. Какви предани слуги имат някои хора — въздъхна Мари, — но аз никога не съм имала такова щастие.

Мис Офелия слушаше разговора много внимателно и със строг израз. Свитите й устни показваха, че тя твърдо е решила да не се намесва, преди сама да си е изяснила въпроса.

— Всъщност у Мами има и нещо добро — продължи Мари. — Тя е с мек характер и е почтителна, но е голяма егоистка. Ето на, тя не престава да нервничи и да се безпокои за този свой мъж! Когато се омъжих за Сен Клер и дойдох да живея тука, аз, разбира се, трябваше да я взема със себе си. Баща ми обаче не можеше да се лиши от мъжа й, който е ковач и е необходим за стопанството. Аз още тогава казах на Мами, че е по-добре да се разделят завинаги с мъжа си, защото надали някога ще могат да се съберат заедно. Трябваше още тогава да омъжа Мами за някой друг, бях много отстъпчива и не настоях. И глупаво постъпих. Аз й казах още тогава, че едва ли ще може да види мъжа си един-два пъти през целия си живот, защото климатът в този край, където е имението на баща ми, не е добър за моето здраве и аз не мога да отивам там често. Съветвах я да вземе някой друг, но тя не щя.

Мами в някои отношения е страшен инат, никой не знае това по-добре от мене.

— Има ли деца? — запита мис Офелия.

— Да, има две.

— Предполагам, че тъжи и за тях.

— Да, разбира се, но не можех да ги взема и тях. Те бяха такива мръсни малки сополанчета. Как мога да ги търпя из къщи. И после, щяха да й отнемат сума време. Мисля, че и досега Мами не може да се примири с това и затова отказва да се омъжи за когото и да било. Да можеше, тя още утре би се върнала при мъжа си, без дори и да помисли, че господарката й е болна и има нужда от нея. Сигурна съм, че би го направила. Те всички са егоисти, дори и най-добрите.

— Наистина, това е страшно! — каза Сен Клер сухо. Мис Офелия го изгледа изпитателно и забеляза, че той едва потискаше раздразнението си и че извинително свиваше устни.

— Аз винаги съм имала известна слабост към Мами — каза Мари. — Как би й завидяла някоя прислужница от Север, ако видеше нейния гардероб. Тя има копринени и муселинени рокли, дори една от истинска ленена батиста. Понякога съм губила часове, за да реша каква шапка да тури и какво да облече, за да ме придружи някъде на гости. Никога не съм се отнесла лошо с нея. През целия си живот е била бита с камшик само веднъж или два пъти. Тя пие кафе или чай всеки ден, и то с рафинирана бяла захар. Истинско безобразие е, че Сен Клер позволява на слугите долу да живеят като господарите си и всеки прави, каквото си иска. Действително, мисля, че ние отчасти сме виновни, загдето те са такива егоисти и се държат като разглезени деца. Толкова пъти съм говорила за това на Сен Клер, че вече ми дотегна.

— И на мене също — отвърна Сен Клер и взе сутрешния вестник.

Ева, прекрасната малка Ева, слушаше майка си със свойствената си дълбока и загадъчна замисленост. Тя тихичко се приближи до стола й и обви ръце около шията й.

— Какво има, Ева? — запита Мари.

— Мамо, позволи ми да се грижа за тебе една нощ, само една нощ. Аз няма да те нервирам и няма да заспя. Толкова често лежа будна през нощта и мисля…

— Глупости! — извика Мари. — Ти си такова странно дете.

— Но нали ще ми позволиш, мамо? — И плахо добави: — Мисля, че Мами не е добре. Тя ми каза, че напоследък винаги я боли глава.

— Това е нова нейна измислица! И Мами е като останалите — вдига шум до бога, щом я заболи малко глава или някой пръст. Никога не трябва да им се обръща внимание, никога! Това е моят принцип. — И тя се обърна към мис Офелия: — Вие сама ще се убедите, че това е необходимо. Позволите ли на негъра да се оплаква от някоя малка неприятност или болка — край няма да има вече. Самата аз никога не се оплаквам, никой не знае на какви страдания съм подложена, но считам за свой дълг да понасям всичко мълчаливо.

Мис Офелия вдигна вежди и така учудено погледна, като чу това неочаквано заключение, че Сен Клер не можа да се въздържи и високо се засмя.

— Сен Клер винаги се смее, когато аз едва загатвам за моето лошо здраве — каза Мари с глас на мъченица, — но дано не дойде скоро денят, когато той ще съжалява за това. — И Мари сложи носната кърпичка на очите си.

Настъпи доста неловко мълчание. Най-после Сен Клер стана, погледна часовника си и каза, че имал някаква работа в града. Ева изхвръкна след него. Мис Офелия и Мари останаха сами на масата.

— Сен Клер е винаги такъв — каза Мари и бързо сне кърпичката от очите си, защото този, който трябваше да се трогне, беше вече излязъл. — Той не си дава сметка, не разбира и никога няма да разбере как Страдам от години.

Мис Офелия не знаеше какво би трябвало да отговори. Докато тя мислеше какво да каже. Мари избърса сълзите си, оправи се, както гълъб приглажда перата си след дъжд, и започна да разговаря с мис Офелия по домакински въпроси. Тя я посвети в тайните на всички бюфети, шкафове и килери, както и във всички задачи, за които мис Офелия трябваше да поеме грижа. Тя й даде толкова съвети и наставления, че всеки друг, по-малко практичен и уреден от мис Офелия, би се напълно объркал.

— Мисля, че всичко ви казах — завърши Мари. — Така че следващиЯ път, когато имам пристъп на мигрена, ще можете да се справите, без да се допитвате до мене. Но Ева… за нея трябва голямо внимание.

— Струва ми се, че тя е много послушна — каза мис Офелия. — Не съм виждала по-добро дете от нея.

— Ева е много особена. Понякога има такива невероятни хрумвания. Наистина никак не прилича на мене. — И Мари въздъхна, сякаш това беше много скръбно обстоятелство.

„Слава богу“ — си помисли мис Офелия, но беше достатъчно благоразумна да запази тази мисъл само за себе си.

— Ева винаги е била склонна да общува със слугите. Това не е лошо за някои деца. Аз например винаги играех с малките негърчета на баща си, но на мен това не ми навреди. Но Ева някак си се държи с всички като с равни. Не мога да я отуча от това, а струва ми се, Сен Клер я насърчава. Изобщо той е снизходителен към всичко живо в къщи, само не към собствената си жена.

Мис Офелия наново потъна в мълчание.

— Със слугите си човек не може да постъпва другояче, освен да ги държи в подчинение — каза Мари. — Бях свикнала на това още от дете. А Ева ги разглезва всичките. Какво ще стане, когато тя порасне и има свой дом, не мога да си представя. Аз държа за добро отношение към негрите, но те трябва да си знаят мястото. Ева не може да разбере това и аз не мога да й го втълпя. Вие сама чухте как настояваше тя да се грижи за мен нощем, за да остави Мами да спи! Ето ви пример на какво е способно това дете, ако се остави да прави, каквото си иска.

— Но струва ми се, че и вие мислите, че вашите негри все пак са хора — рязко каза мис Офелия, — че и те се нуждаят от почивка, когато са уморени.

— То се знае! Аз не съм против неща, които не биха ни създали неудобства. Разбирате ли? Мами може винаги по едно или друго време да си набави съня; тя дреме права, седнала, над ръкоделието, винаги и навсякъде. Не съм виждала по-сънливо същество от нея. В това отношение няма защо да се безпокоим за Мами. Но да се гледа на слугите като на екзотични цветя или като на скъп порцелан — това наистина е смешно! — И като каза това, Мари се отпусна флегматично на широкия, потънал в меки възглавници диван и протегна ръка към изящно изработено кристално стъкло с амоняк.

— Трябва да ви призная, братовчедке, че ние със Сен Клер имаме съвършено противоположни разбирания по някои въпроси — продължи тя с тих превзет глас, — Сен Клер никога не ме разбира и не ме цени достатъчно. Мисля, че това е главната причина за моето болезнено състояние.

Мис Офелия, която като всички хора от Нова Англия беше много предпазлива и се страхуваше да не бъде уплетена в семейни недоразумения, почувствува, че сега я грози такава опасност. Ето защо тя придаде на лицето си сериозен и безучастен израз, извади от чантата си чорап, дълъг над един метър, и енергично започна да плете. Бяха й внушили, че дяволът не оставя на мира хората, които стоят с празни ръце, и затова Тя винаги носеше със себе си този чорап. Мис Офелия стисна устни и сякаш искаше да каже:

„Напразно ме предизвиквате — няма да чуете нито думичка от мене. Не искам да се меся във вашите лични работи.“ Но Мари не се смути от това. Най-после имаше човек, на когото можеше да говори, и тя смяташе, че трябва всичко да му каже. Като помириса наново стъкълцето с амоняк, за да подкрепи силите си, тя продължи:

— Когато се омъжих за Сен Клер, аз дойдох със свое собствено Имущество и слуги, над които имам законното право да се разпореждам, както си искам. Сен Клер има свое имущество и свои слуги и аз го оставям да прави с тях, каквото си иска. Аз не му се меся, но той иска да се бърка в моите работи. А възгледите му са такива странни и невероятни, особено за обноските ни към негрите. Човек би казал, че той държи на тях повече, отколкото на мене, дори повече, отколкото на себе си! Те му създават какви ли не главоболия, а той и с пръст не ги пипва. Той се наложи и забрани боя в нашата къща — само той или аз имаме право да ударим някого. Можете да си представите какво значи това: Сен Клер никога няма да вдигне ръка, каквото и да се случи, а аз — вие сама виждате колко жестоко би било да се иска от мене такова напрежение, нали. А нали знаете, че негрите са просто големи деца.

— Слава богу, нямам понятие за това — отговори мис Офелия отсечено.

— Но ще трябва да ги опознаете, и то от собствен опит, като поостанете тука. Ще видите какви са предизвикателни, невнимателни, неразумни, неблагодарни, безотговорни.

Мари винаги се чувствуваше много добре, когато говореше на тази тема. И сега тя широко бе отворила очи, сякаш напълно бе забравила своята отпадналост.

— Не мислите ли, че господ е сътворил всички хора еднакви? — запита мис Офелия.

— О, не! Как можете да твърдите такова нещо. Хубава работа! Негрите са нисша раса. Сен Клер иска да ме убеди, че Мами страда от раздялата с мъжа си толкова; колкото бих страдала аз, ако ние живеехме разделени. Как е възможно да се прави подобно сравнение! Мами не може да има чувствата, които аз изпитвам. Това е съвсем друго, разбира се, че е друго, а Сен Клер се прави, че не разбира. Като че Мами може да обича своите мръсни деца, както аз обичам Ева!

Мис Офелия се страхуваше да не каже нещо излишно и почна още по-бързо да плете. Ако Мари беше малко по-наблюдателна, би разбрала многозначителното й мълчание.

— Сега вие виждате с какво домакинство ще трябва да се справяте. У нас няма ред. Всеки слуга прави, каквото си иска и както си иска. Аз, доколкото здравето ми позволява, държа юздите и от време на време употребявам камшика. Ах, ако Сен Клер правеше това както всички други…

— А какво точно?

— Да ги праща в затвора или някъде другаде да ги бият… Няма друг изход. Вие сама ще се уверите, че за тези лоши, мързеливи и лъжливи негодници трябва само строгост.

— Пак старата песен! — каза Сен Клер, който беше влязъл наново в стаята. Той се излегна на другата кушетка срещу Мари и продължи: — Но имай предвид, братовчедке, че тяхната леност е непростима особено като имат пред себе си примера, който Мари и аз им даваме.

— Мисля, че върху вас, робовладелците, лежи ужасна отговорност — за нищо на света не бих се съгласила да бъда на ваше място. Вие би трябвало да образовате своите роби и да се държите с тях като с разумни същества — избухна добрата мис Офелия.

В този момент от двора долетя весел смях. Сен Клер отиде до прозореца. Дръпна коприненото перде и също се засмя.

— Какво има? — запита мис Офелия и се приближи към него.

В градината на скамейката, покрита с мъх, седеше Том. И двата ревера на сакото му бяха накичени с жасминови цветчета. Ева се смееше весело и нанизваше на шията му венец от рози. После като врабче скочи на коленете му и продължаваше да се смее:

— О, Том, колко си смешен!

Том се усмихваше спокойно и добродушно на своята малка господарка и изглежда, се забавляваше не по-малко от нея.

— Огъстин, как допускаш това? — извика мис Офелия.

— Защо не? — запита Сен Клер.

— Не знам, но струва ми се, че е ужасно!

— Вие не бихте видели нищо лошо в това, едно дете да гали куче, даже ако то е черно. Но едно създание, което мисли, разсъждава и чувствува, ви кара да потръпнете. Признай го, братовчедке. Ето какви сте вие на Север. Аз често съм забелязвал колко силно е отвращението ви към негрите. Вие се гнусите от тях, сякаш са жаби или змии, а в същото време се застъпвате за тях. Възмущавате се, когато са зле третирани, но не искате да имате нищо общо с тях. Ще ги откарате далеч от погледа си, някъде в Африка, а след това ще изпратите мисионери да се разправят с тях. Не е ли така?

— Да — замислено отговори мис Офелия, — има нещо вярно в това, което казваш.

Животът на Том не беше лош и той като че нямаше от какво да се оплаква. Ева със своята инстинктивна благодарност и благородство се бе привързала към Том и бе помолила баща си да го остави на нейно разположение и да нареди той да я придружава на разходка и при езда. И на Том беше заповядано да оставя всяка работа и да бъде с мис Ева, щом като тя пожелае. Задължение, което не му бе неприятно. Сен Клер държеше извънредно много на външния вид на слугите си и Том носеше костюм от тънко сукно със снежнобели ръкавели и яка, касторена шапка и лъскави ботуши. Той почти не работеше в конюшнята — всичката работа извършваше неговият помощник, защото господарката му не искаше да има кочияш, който мирише на коне.

Една неделна сутрин Мари Сен Клер, облечена в разкошна рокля, стоеше на верандата и закопчаваше диамантената си гривна. Потънала в скъпоценности, дантели и коприна, тя се беше приготвила да блесне в църквата, посещавана от висшето общество на Нови Орлеан. Мари много държеше да се покаже набожна в неделен ден… Стройна, елегантна, изящна във всичките си движения, обвита в дантеления си ешарф като в облак, тя знаеше, че е много хубава и беше в прекрасно настроение. До нея мис Офелия представляваше пълна противоположност. Не че мис Офелия нямаше също така хубава рокля, шал и тънка носна кърпа, но сухата й и лишена от грация фигура даваше отпечатък на всичко, което носеше, докато у Мари всичко беше грациозно.

— Къде е Ева? — запита Мари.

— Детето остана за момент по стълбите да каже нещо на Мами.

Да чуем какво казваше Ева на Мами.

— Мила Мами, много ли те боли глава?

— Боже мой, мис Ева, напоследък винаги ме боли глава, но не се тревожете.

— Радвам се, че ще поизлезеш. Мами. — И Ева’я прегърна.

— Мами, вземи моето стъкълце с амоняк.

— Какво говорите, мис Ева, вашето златно стъкълце с диаманти! Не, това е невъзможно.

— Защо не? На мене не ми трябва, а ти имаш нужда от него. Мама винаги употребява своето стъкълце против главоболие. И на тебе ще ти помогне. Ще го вземеш, нали, за да ми направиш удоволствие?

— Какво мило дете сте вие, мис Ева — каза Мами трогната. Ева плъзна стъкълцето в пазвата й, целуна я и бързо изтича по стълбите.

— Защо се забави? — запита я майка й.

— Спрях се, за да дам на Мами моето стъкълце с амоняк. Може да й потрябва в църквата.

— Ева! — И Мари сърдито тропна с крак. — Да дадеш своето златно стъкълце на Мами! Кога ще се научиш кое може да се прави и кое не може? Още сега върви да го вземеш обратно.

Ева тъжно наведе глава и тръгна към къщи.

— Но, Мари, остави детето на мира — намеси се Сен Клер.

— Нека постъпи както иска.

— Братовчеде, нали и ти ще дойдеш с нас на църква — ненадейно го запита мис Офелия.

— Не, благодаря, няма да дойда.

— Бих искала Огъстин поне веднъж да дойде на църква — каза Мари. — Но у него няма нито капка религиозно чувство. Това е просто неприлично!

— Виж какво, Ева — обърна се Мари към дъщеря си по пътя за църквата. — Към слугите си човек трябва да бъде добър, но да се отнася с тях, сякаш са негови роднини или равни на него, това не е редно. Да речем, че Мами се разболее, ще я сложиш ли да спи при тебе в твоя креват?

— Да, мамо — каза Ева, — защото тогава ще ми бъде по-лесно да се грижа за нея, а и леглото ми е по-удобно от нейното.

Мари изпадна в пълно отчаяние от отговора на дъщеря си. Детето нямаше понятие от етикета на своето общество.

— Какво да направя, за да ме разбере това дете? — каза тя.

— Нищо — отговори мис Офелия многозначително.

Ева се смути и омърлуши, но за щастие децата бързо менят впечатленията си. След няколко минути тя весело се смееше на разни неща, които виждаше от прозореца на каретата.

— Сега дамите да ми разкажат какво им сервираха днес в църквата — каза Сен Клер, когато всички бяха насядали на масата за обяд.

— О, проповедта беше чудесна! — отговори Мари. — Ти трябваше да я чуеш. Отговаряше напълно на моите разбирания.

— Трябва да е било много поучително — каза Сен Клер.

— Да, пасторът доказваше, че всички разграничения в обществото са създадени от господа и че естествено и прекрасно е хората да се делят на висши и нисши; че едни са създадени да се подчиняват, други да заповядват и така нататък. Той така добре свърза тези мисли с робството и с целия този глупав шум, който се прави около него, и много убедително доказа, че Библията е на наша страна и поддържа всички наши институции. Много съжалявам, че не го чу.

— О, не, благодаря! — отговори Сен Клер. — Това мога да науча от всеки вестник и в същото време да изпуша една пура — нещо, което не мога да направя в църквата, нали?