Хариет Бичер Стоу
Чичо Томовата колиба (38)

Глава XXXVIII
ПОБЕДАТА

Когато Том стоеше изправен срещу своя мъчител и слушаше неговите заплахи, той бе убеден, че е настъпил последният му час. Обаче духът му беше бодър и той бе готов да понесе всички страдания и всички изпитания. Но щом Легри се отдалечи и напрежението му намаля, Том наново почувствува болките на своето наранено и уморено тяло, наново се почувствува унизен, изоставен и самотен.

Легри не дочака да му зараснат раните, а настоя веднага да излезе на работа в полето. Заредиха се дни на мъка и умора, които за Том бяха още по-тежки поради извършените несправедливости.

В разгара на беритбата Легри не се поколеба да застави всичките си роби да излязат на работа и в неделя тъй, както и в останалите дни. Защо не? По-бързо ще прибере памука и ще спечели баса. Ако ли пък някои негри се изтощят до смърт, вместо тях ще купи други, по-силни.

Отначало Том имаше навика, като се върне вечер от работа, да прочита по няколко стиха от Библията при светлината на блещукащия огън. Но след жестокия побой, който му бе нанесен, той се връщаше в къщи толкова изтощен, че му се виеше свят и очите му се премрежваха, когато се опитваше да чете. Искаше му се само едно: по-скоро да си легне заедно с другите.

От седмици и месеци насам душата на Том бе изпълнена с мрак и тъмнина. Той мислеше за писмото на мис Офелия до неговите добри господари в Кентъки и горещо молеше бога да му изпрати избавление. Но дните минаваха един след друг в напразни надежди, че ще дойде някой да го откупи. И тъй като никой не идваше, душата му се изпълваше с горчиви мисли, че напразно се бе уповавал на бога. От време на време му се удаваше да види Каси. И понякога, когато биваше повикан за нещо в къщата, му се мярваше и посърналата Емелин. Но не можеше да размени дума нито с едната, нито с другата, защото нямаше време да общува с когото и да било.

Една вечер Том стоеше напълно отпаднал и отчаян пред загасващия огън, на който приготвяше оскъдната си вечеря. Той сложи няколко трески на огъня, раздуха го и извади от джоба си извехтялата библия. В нея имаше отбелязани думи, които толкова често бяха вълнували душата му. Нима тези думи бяха загубили своята сила или премрежените му очи и уморен мозък не можеха вече да се трогнат от това властно вдъхновение? С дълбока въздишка той прибра библията в джоба.

Груб смях го стресна. Той погледна. Легри стоеше насреща му.

— Ей, старик — каза той, — изглежда, че твоите молитви вече не ти помагат. Поне това можах да избия от черната ти глава.

Жестоката подигравка бе по-непоносима от глад, студ и голота. Том мълчеше.

— Ей, глупако — продължи Легри, — мислех, че ти правя добро, когато те купих. Можеше да ти бъде по-добре, отколкото на Самбо и на Куимбо, и да прекараш леко живота си. Вместо да те бият едва ли не всеки ден, ти можеше да сръбнеш и чашка ракия с господаря. Хайде, Том, не мислиш ли, че е по-добре да се вразумиш?

— Боже опази — извика Том пламенно.

— Глупак! — Легри заплю презрително Том и го ритна. — Няма значение. Ще те накарам да ми паднеш на колене, ще видиш!

Легри се отдалечи.

Том дълго стоя като зашеметен пред огъня. Изведнъж пред очите му причерня, всичко се замъгли и той падна безчувствен.

Колко дълго е лежал така, Том не знаеше. Когато дойде на себе си, огънят беше изгаснал. Дрехите му бяха влажни от студа и от росата. Радост изпълни душата му. Той вече не усещаше ни глад, ни студ, ни унижение, ни отчаяние.

Когато сивото утро събуди спящите за работа на полето, между жалките и зъзнещи от студ нещастници вървеше един с твърда стъпка и с вдигната глава.

Всички забелязаха промяната у Том. Възвърнала му се бе радостта и жизнеността. Обзело го бе спокойствие, което нито издевателствата, нито обидите можеха да смутят.

Легри запита Самбо:

— Какво е станало с Том? Напоследък ходеше като ударен в главата, а сега подскача като щурец.

— Не зная, господарю. Сигурно е намислил да бяга.

— Нека само се опита — каза Легри със злорадство, — нека. Нали, Самбо?

— Я да се опита — хахаха! — засмя се черният дявол раболепно. — Ще го видим как затъва в тресавището и се промъква през храстите, гонен от кучетата. Щях да пукна от смях, когато уловихме Моли. Мислех, че кучетата ще я одерат, преди да можем да ги прогоним. Тя още носи следи от зъбите им.

— И до гроб ще ги носи — каза Легри. — Но, Сам, внимавай. Ако Том също е намислил да бяга, ще му смъкнем кожата.

— Господарю, остави тази работа на мен — каза Сам.? — Ще го наглася здравата. Хахаха!

Този разговор се водеше, когато Легри се качваше на коня си, за да отпътува до близкия град. Вечерта на връщане той реши да обиколи с коня селището, за да види дали всичко е в ред.

Чудна лунна нощ. Сенките на изящните ясенови дървета като че ли бяха изрисувани върху тревата. Наоколо владееше безпределна тишина. Когато наближи селището, Легри чу някой да пее. Това не бе обикновено пеене и Легри се заслуша в звучния тенор:

Когато своето име аз съзра написано в скрижалите на рая, аз всеки страх в живота ще презра, сломен ат скръб — и няма да ридая!

И нека бясно тук кипи вражда и да летят по мен стрели от ада, с усмивка аз, о, Сатана, ще бдя, света не ще помоля за пощада.

И нека дойдат грижи — див порой, и дъжд от скръб да потопи земята, ала накрай да бъде вечно мой последният ми пристан в небесата.^[1]

„Я го гледай ти него — си помисли Легри. — Той много си позволява. Мразя ги тези негови песни.“

— Ей, чернокожи — викна той, като се нахвърли ненадейно към Том и замахна с камшика си върху него, — как смееш още да си буден; когато трябва да спиш, затваряй си черната муцуна и да те няма!

— Добре, господарю. — каза Том весело и стана, за да си отиде.

Очевидната веселост на Том ядоса Легри извънредно много. Той го настигна с коня си и почна да го шиба с камшика по главата и по плещите.

— На ти, куче. Да видим дали пак ще ти бъде весело.

Ударите засягаха тялото, но не и душата на Том. Той стоеше покорно, но Легри разбра, че е загубил вече властта си над този роб.

Душата на Том преливаше от съчувствие и обич към окръжаващите го нещастници и жадуваше да направи нещо, за да облекчи техните страдания. Наистина той нямаше голяма възможност да стори това. Все пак, когато отиваха или се връщаха от полето или пък през време на работа, той имаше случай да протегне ръка за помощ на уморените, на обезсърчените, на отчаяните. Тези жалки, изтощени и смазани същества отначало едва можеха да разберат постъпките на Том. Но когато това продължаваше седмица след седмица, месец след месец, в техните притъпени сърца затрептяха отдавна Замлъкнали струни.

Този странен, мълчалив, търпелив човек беше готов да помогне всекиму, без да поиска помощ за себе си: винаги се задоволяваше с най-малкото, а и това малко разделяше с всеки, който се нуждаеше. През студените нощи той даваше скъсаното си одеяло, за да стопли някоя трепереща болна жена, или добавяше от своя памук в кошницата на по-слабите при страшния риск да остане с ненапълнена кошница. Този човек постепенно и неусетно започна накрая да добива странно обаяние над всички. В негово присъствие дори полупобърканата и блуждаеща Каси се успокояваше и утешаваше.

Терзанията на мъчителния живот докарваха Каси до отчаяние и полуда. У нея се зараждаше мисълта да си отмъсти на своя мъчител Легри за всички несправедливости и жестокости, на които той я бе подложил или на които тя бе свидетел.

Една нощ, когато всички спяха, Том внезапно се събуди и видя в пролуката, която служеше за прозорец, една жена, която му направи знак да мълчи и да излезе навън.

Том излезе на прага. Беше около два часът в тиха лунна нощ. Пред него стоеше Каси. Вместо обикновеното тъпо отчаяние в големите й черни очи имаше нещо странно и свирепо.

— Ела, чичо Том — каза тя, хвана го и го поведе с такава сила, като че ли малката й ръка бе от стомана, — ела. Имам да ти кажа нещо.

— Какво има, мисис Каси? — попита Том разтревожено.

— Том, искаш ли да бъдеш свободен?

— Ще бъда, когато му дойде времето — отвърна Том.

— Не, но ти би могъл да бъдеш свободен още тази нощ — каза Каси с изблик на внезапна сила. — Ела с мен. Том се поколеба.

— Ела — зашепна тя и втренчи черните си очи в неговите.

— Хайде. Той спи дълбоко. Сложих достатъчно в ракията му за да го приспя, но да бях сложила повече, нямаше да имам нужда от теб. Хайде тръгвай. Задната врата е отключена. Там има една брадва; аз я сложих. Вратата на свободата му е отворена. Ще ти покажа пътя. Бих го сторила и сама, но ръцете ми са много слаби.

Хайде.

— За нищо на света — каза Том и се опита да задържи Каси, която го дърпаше напред.

— Помисли за всичките тези нещастни създания — каза Каси.

— Ние можем да ги освободим всичките. Ще се отправим за някой остров в блатата. Там ще живеем сами. Чувала съм, че и други са го правили. Всеки друг живот ще бъде по-добър от нашия тук.

— Не — отвърна Том твърдо. — Злото не може да донесе добро никому. По-скоро бих си отрязъл дясната ръка.

— Тогава аз ще го направя — заяви Каси и тръгна.

— Мисис Каси — каза Том и се хвърли в краката и, — за бога, не продавайте по този начин душата си на дявола. Само зло може да излезе от това. Трябва да търпим и да чакаме.

— Да чакаме? — извика Каси. — Не съм ли чакала? Чаках, докато ми се помъти разумът и ми се разкъса сърцето. Колко много съм страдала. Колко много страдат стотици нещастни създания. Не изсмука ли той капка по капка кръвта ти? Сега той ще плати със собствената си кръв. Аз съм призована да сторя това. Неговият час настъпи.

— Не, не, не — извика Том и хвана малките й ръце, свити до болка. — Не, не бива да сториш това. Господи, помогни ми да вървя по твоите стъпки и да обичам враговете.

— Да обичаш — извика Каси свирепо, — да обичаш такива врагове! Никой човек от кръв и плът не би могъл да стори това.

— Не, мисис, това не — каза Том и погледна нагоре. — Но бог е милостив. Той ще ни научи да победим себе си.

Дълбокото топло чувство на Том, мекотата на неговия глас, сълзите му падаха като роса върху настървената и объркана душа на нещастната жена. Страшният огън в очите й се смекчи. Тя сведе поглед и Том можа да почувствува как се отпуснаха ръцете й.

— О, чичо Том. Не мога повече да се моля. Това, което ти казваш, може да е право, знам, че е право. Но когато се опитвам да се моля, произнасям само проклятие. Не мога Да се моля. Мога само да мразя.

— Бедната! — каза съчувствено Том. Той я погледна, помълча малко и продължи с известно колебание: — Мисис Каси, ако ви се удаде да избягате оттук, ако това е възможно, аз ви съветвам да избягате заедно с Емелин. Но, разбира се, ако може, без проливане на кръв. Иначе недейте.

— Не би ли дошъл и ти с нас, чичо Том?

— Не — каза Том. — По-рано и аз бих го сторил. Сега оставам при моите нещастни братя. Ще нося кръста си с тях докрай. За вас е друго. За вас тук е опасно, вие не можете да го понесете: Бягайте, ако ви се удаде.

— Но къде другаде освен в гроба — каза Каси. — Дивите зверове и птиците могат да намерят някъде подслон, дори змиите и крокодилите имат къде да се приютят на спокойствие. Но за нас място няма. Кучетата ще ни подгонят и намерят дори в най-отдалечените блата. Всички и всичко са против нас. Къде да бягаме?

Том дълго мълча. Най-после каза:

— Вярвам, че ще успеете. Опитайте се. Ще се моля с цялото си сърце за вас.

Странно неЩо: една мисъл, която дълго време бе пренебрегвана и стъпквана като ненужен камък, изведнъж блесна в нова светлина, неочаквано, като току-що намерен диамант.

Каси често и дълго бе обмисляла възможни или вероятни начини за бягство, но бе ги отхвърляла като безнадеждни и неосъществими. Но в този момент блесна в съзнанието й един план толкова прост и осъществим във всички негови подробности, че събуди у нея внезапна надежда.

— Чичо Том, ще се опитам — прошепна тя изведнъж.

— Бог да ти помогне! — каза Том.