Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Uncle Tom’s Cabin, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 67 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (14 октомври 2003 г.)
Лека корекция
Борислав (2006)

Източник: http://dubina.dir.bg/knigiser.htm

Книжното тяло е предоставено от Галя Янакиева

 

Издание:

ХАРИЕТ БИЧЪР СТОУ

ЧИЧО ТОМОВАТА КОЛИБА

РОМАН

1985

Съкратен превод от английски АННА КАМЕНОВА

Библиотечно оформление СТЕФАН ГРУЕВ

Художник ИВАН ДИМОВ

Редактор ЛЪЧЕЗАР МИШЕВ

Художествен редактор ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ

Технически редактор СПАС СПАСОВ

Коректор МАЯ ЛЪЖЕВА

АМЕРИКАНСКА. VII ИЗДАНИЕ.

ЦЕНА 1,78 ЛВ.

ИЗДАТЕЛСТВО „ОТЕЧЕСТВО“, пл. „СЛАВЕЙКОВ“ 1, СОФИЯ ДП. „ГЕОРГИ ДИМИТРОВ“, СОФИЯ, бул. „ЛЕНИН“ 117

История

  1. — Добавяне

Глава X
СТОКАТА ПОТЕГЛЯ

Сивото дъжделиво февруарско утро надникна в колибата на чичо Том и освети лица, помрачени от голяма скръб. Малката маса пред огнището беше постлана за гладене; на облегалото на стола висяха две груби, но чисти ризи, току-що изгладени, а третата лежеше на масата под ютията на леля Клоу. Тя старателно оправяше и преглеждаше всяка гънка и всеки ръб, като от време на време повдигаше ръка, за да избърше сълзите, които струеха по бузите й.

Том седеше до масата, подпрял глава с ръце; пред него лежеше разтворена Библията. И двамата мълчаха. Беше още рано и децата спяха в грубото подвижно легло.

Том, като истински син на своята нещастна раса, беше привързан с цялото си сърце към семейство и дом. Той стана, тихо се приближи до кревата и дълго гледа децата си.

— За последен път! — каза той.

Леля Клоу не отговори; тя продължаваше да движи ютията върху ризата, която отдавна беше безупречно изгладена. Изведнъж тя остави гладенето, отпусна се на стола и заплака на глас.

— Да се покоряваме на волята божия!… Но как да се покоря? Да знаех поне къде отиваш и в какви ръце ще попаднеш! Мисис казва, че щяла да те откупи след година-две. Господи милостиви, та оттам връщане няма! Чувала съм, че там, на плантациите, ги убиват от работа!

— Господ е един навсякъде, Клоу. Той няма да ме остави и там.

— Добре де, да речем, че е един навсякъде, но понякога позволява да се вършат страшни дела. С това ти не можеш да ме успокоиш.

— Аз се поверявам на божиите ръце — продължи Том. — Трябва да му благодарим поне за това, че съм продаден само аз, а не и ти, и децата. Тук ти си на сигурно място. Каквото и да стане, ще страдам само аз. Но господ ще ми помогне… Той няма да ме остави.

Том говореше с мъка, гласът му се задавяше, но все пак думите му звучаха твърдо и смело.

— Не, това не е справедливо. Господарят не трябваше да те продаде за дълговете си — продължаваше да излива мъката си леля Клоу. — Ти си му дал с работата си два пъти повече, отколкото той ще получи сега за тебе. Той ти бе обещал да те освободи и трябваше да го направи още преди години. Може би сега е заставен да постъпи така, но аз чувствувам, че той не постъпва справедливо към тебе и нищо не може да ме разубеди. Толкова предан си му бил винаги! Ти се грижеше за неговите работи повече, отколкото за своите, и заради него забравяше дори собствените си жена и деца. Ти си привързан към него с цялото си сърце, а той те продава, за да се отърве от дълговете си. Господ ще го накаже за това.

— Клоу, ако ме обичаш, не говори така сега, когато може би сме за последен път заедно. И не бива да казваш нито една лоша дума за господаря. Той беше съвсем мъничък, когато старата мисис ми го повери. И нищо чудно няма в това, че аз непрестанно мисля за него. А той… той, разбира се, не може да мисли толкова много за бедния Том. Господарите са навикнали ние да се грижим за тях и това им се струва естествено. Човек не може да очаква нищо друго от тях. А ти сравни само нашия господар с останалите! Къде бих живял така добре?… Къде биха се отнасяли с мене така, както тука се отнасят? И той никога нямаше да ме продаде, ако можеше да постъпи другояче. В това аз съм твърдо убеден.

— Не, не. Тук нещо не е в ред! — упорито настояваше леля Клоу, която имаше силно развито чувство за справедливост. — Не знам у кого е вината, но нещо не е в ред. В това съм уверена.

— Отправи мисълта си към господа, Клоу. Той стои над всичко. И врабчето не пада без неговата воля.

— Може да е така, но то не ме утешава — въздъхна тя. — И няма смисъл да приказваме повече… Ей сега ще залея баницата и ти ще си хапнеш здравата… Кой знае кога пак ще ти се случи такова ядене.

За да разберете колко страдат негрите, когато ги продават на Юг[1], трябва да имате предвид, че те са хора със силно развита чувствителност. Негърът е привързан към родните места; той обича своя дом, своето семейство. Прибавете към това и всички ужаси, които се крият за него в неизвестността. Не забравяйте също, че той още от детски години е заплашван със заканата, че „ще бъде продаден на Юг!“ И тази заплаха за него е най-страшното наказание, по-страшно от бой, по-страшно от най-силното мъчение.

Самата аз съм свидетел на тези чувства и на непритворния ужас, с който в свободните вечерни часове те разправят ужасяващи случки „от Юг“.

Един мисионер, живял всред негрите бегълци в Канада, разказваше, че много от тях напущали сравнително добри господари и не са се побояли да се изложат на опасностите, свързани с едно бягство, само поради ужаса, че може да ги продадат на Юг. Тази заплаха, която вечно виси над негъра, над неговата жена и деца, дава на тези иначе кротки, търпеливи и нерешителни хора невероятна смелост и те понасят глад, студ, страдания и дори превъзмогват страха, че ще бъдат жестоко наказани, ако бъдат заловени…

Утринната закуска беше сложена на масата; от нея се вдигаше топла пара. Мисис Шелби беше освободила тази заран леля Клоу от работата в господарската къща и нещастната жена събра последните си сили, за да приготви прощалната гощавка. Тя бе за клала и сготвила най-хубавото пиле, приготви с много старание сладки от царевично брашно — точно по вкуса на чичо Том, и извади няколко загадъчни гърнета с лакомства, които се вадеха само при особени случаи.

— Гледай, Пит, каква закуска имаме тази сутрин — извика Моз възторжено и сграбчи парче пиле.

Леля Клоу му залепи една силна плесница.

— На какво прилича това? Горкият ви баща за последен път закусва в къщи, а вие сте награкали около яденето.

— Клоу! — меко я укори Том.

— Не мога повече — извика тя и закри лицето си с престилката. — Толкова съм объркана, че сама не знам какво правя.

Момчетата стояха вцепенени и поглеждаха ту към баща си, ту към майка си, а бебето дърпаше леля Клоу за полата, викаше и сякаш даваше някакви заповеди.

— Ето няма повече — каза леля Клоу, като избърса очи и взе детето на ръце. — Няма повече да плача… Хайде сядайте на масата. Това е най-хубавото ми пиле. Яжте, деца. Бедничките! Изпатихте си днес от майка си.

Момчетата не чакаха втора покана и се нахвърлиха върху яденето; и добре че те ядоха до насита, защото иначе всичко щеше да остане почти непокътнато.

— Сега трябва да ти приготвя нещата — каза леля Клоу след закуска и се засуети из стаята. — Така или иначе, той сигурно ще ти вземе всичко. Зная ги аз тези — те са крадливи негодници… В този ъгъл ти слагам фанелата. Ще я облечеш, ако те хване ревматизъм. И внимавай! Няма кой да ти даде друга. Ето тук са старите ти ризи, а там новите. Чорапите ти замрежих снощи; слагам ти и кълбо с конци за кърпене. Господи, отсега нататък кой ще те кърпи? — Леля Клоу нямаше повече сили да потиска мъката си, отпусна глава върху сандъчето и зарида. — Като си помисля само… Болен ли си, здрав ли си — да няма кой да се погрижи за тебе… Аз за какво съм вече?

Момчетата изядоха всичко, което беше на масата, и сега те за първи път се замислиха върху това, което ставаше около тях. Щом видяха майка си да плаче, а баща си толкова натъжен, те също започнаха да хълцат и трият очите си с ръце. Чичо Том взе бебето на коленете си и му позволи да се забавлява с него както си иска: то му дращеше лицето, дърпаше го за косата и пищеше от радост, а на какво се радваше, само то си знаеше.

— Радвай се сега, горкичкото ми дете — каза леля Клоу, — и тебе ще те сполети същото. И ти ще доживееш да видиш как продават мъжа ти или тебе самата. И вас, момчета, и вас ви очаква същото, когато станете годни за работа. Защо ли ние, негрите, имаме семейства?…

Едно от момчетата я прекъсна, като извика:

— Мисис идва!

— Защо идва? Тя с нищо не може да ни помогне — каза леля Клоу.

Мисис Шелби влезе в колибата. Леля Клоу намръщено и сухо я посрещна и й подаде стол. Но мисис Шелби като че нищо не забеляза. Тя беше бледа и развълнувана.

— Том — каза тя, — аз дойдох, за да… — но повече не можа да продължи; тя огледа смълчаното семейство на Том, отпусна се на стола, покри лицето си с кърпичка и зарида.

— За бога, мисис, недейте, недейте! — каза леля Клоу и на свой ред избухна в сълзи.

Няколко минути всички плакаха.

— Добри ми Том — каза мисис Шелби, — не мога с нищо да ти помогна. Ако ти дам пари, ще ти ги вземат. Но аз тържествено ти обещавам, че ще следя твоя път и ще те върна обратно, щом събера достатъчно пари. А дотогава уповавай се на бога. В същия миг децата се развикаха, че идва мистър Хейли. Търговецът на роби блъсна безцеремонно вратата и се показа на прага. Той беше в много лошо настроение, след като бе яздил цяла нощ и още не се беше успокоил от неуспешния опит да хване своята жертва.

— Е, чернокожи, готов ли си! Хайде! Тръгвай! — извика той, но като видя мисис Шелби, сне шапката си и каза: — Ваш покорен слуга, госпожо.

Леля Клоу затвори сандъчето и го завърза с връв. Тя се изправи и враждебно погледна търговеца; сълзите й сякаш изведнъж се превърнаха в огнени искри.

Том покорно стана, за да последва новия си господар, и взе тежкото сандъче на рамо. Жена му с бебето на ръце тръгна да го изпрати до колата, а другите две деца с плач го последваха.

Мисис Шелби се доближи до търговеца и няколко минути оживено разговаря с него. През това време цялото семейство се запъти към впрегнатата кола, спряна пред вратата. Всички негри от имението — и стари, и млади, бяха дошли да изпратят стария си другар и се тълпяха около колата. Том беше обичан и уважаван в имението като старши слуга и всички му съчувствуваха в нещастието, особено жените.

— Ти, Клоу, сякаш по-леко понасяш раздялата от нас — каза една жена през сълзи, като забеляза мрачното спокойствие на леля Клоу.

— Аз изплаках сълзите си — отвърна леля Клоу и навъсено погледна приближаващия се търговец на роби. — Не искам да плача пред този дърт разбойник!

— Качвай се! — извика Хейли, като си пробиваше път през тълпата негри, които го гледаха изпод вежди.

Том се качи в колата, а Хейли измъкна изпод седалката тежка верига и здраво я завърза около краката на Том. Вълна от глух ропот се понесе сред тълпата, а мисис Шелби извика от верандата:

— Мистър Хейли, уверявам ви, тази предпазливост е съвсем излишна.

— Не знам, госпожо… Тук загубих вече едни петстотин долара, не мога да рискувам повече.

— Какво ли друго може мисис да очаква от него — с негодувание каза леля Клоу. А децата, които едва сега разбраха ясно каква участ очаква техния баща, се вкопчиха в полата на майка си и високо заплакаха.

— Съжалявам, че мистър Джордж не е тука — каза Том. Джордж беше отишъл на гости у свой приятел в едно близко имение. Той беше заминал предишния ден рано сутринта и не знаеше нищо за нещастието на Том.

— Поздравете мистър Джордж от мене — развълнувано каза Том.

Хейли шибна коня и Том тъжно, за последен път устреми поглед към стария си дом.

Мистър Шелби също не беше в къщи. Той не искаше да присъствува на мъчителната раздяла на Том със семейството му и бе отишъл някъде наблизо по работа с надежда всичко да се свърши в негово отсъствие.

Том и Хейли се клатушкаха по прашния път, зад тях оставаха едно след друго местата, които Том добре познаваше, докато най-после имението остана далеч и те излязоха на широкия път. След като изминаха около една миля, Хейли внезапно спря пред вратата на една ковачница, извади чифт белезници и влезе вътре.

— Не стават за него, малки са — обясни той, като показа белезниците и посочи Том.

— Господи, та това е Том! Нима Шелби го е продал? — учудено извика ковачът.

— Да, продаде го — отвърна Хейли.

— Не, не е възможно. Просто не мога да повярвам — каза ковачът. — Но защо му слагате белезници? Та той е най-честният, най-добрият негър, който…

— Да, да — прекъсна го Хейли. — Именно добрите ви негри гледат да избягат от господарите си. На глупавите им е все едно къде ще отидат. А пияниците и безделниците не искат и да знаят и даже им харесва да ги мъкнеш от едно място на друго. Но негрите от първо качество мразят това като чума. На такива трябва да се слагат вериги. Оставиш ли им краката свободни, ще ти избягат като нищо!

— Да — каза ковачът, като ровеше из инструментите си. — Нашите негри от Кентъки, чужденецо, се плашат от южните плантации. Та те мрат там като мухи!

— Вярно, умират като мухи — потвърди Хейли. — Климатът ли е причина, нещо друго ли, но бързо свършват — и затова пазарът за негри там е много оживен.

— Като си помисли човек, жалко е! Да пратиш на явна смърт в захарните плантации един такъв мил, тих и предан човек като Том.

— Ех! Не е чак толкова за съжаляване. Аз обещах на Шелби да го наредя добре. Ще го продам като слуга на някое старо почтено семейство й ако свикне с климата и не умре от треска, ще бъде много добре. Какво повече може да очаква един негър?

— Но той нали има жена и деца?

— Е, ще си намери друга. Жени на този свят колкото щеш — отговори Хейли.

Докато се водеше този разговор. Том седеше много натъжен в колата пред ковачницата. Внезапно той чу тропот на конски копита зад себе си и преди да се опомни от изненадата, младият мистър Джордж скочи в колата, хвърли се на шията му и зарида.

— Това е подло, подло! Както и да се оправдават — това е подло, низко, долно! Ако бях голям, те нямаше да те продадат? Те нямаше да посмеят! — възбудено и възмутено викаше Джордж.

— О, мистър Джордж, колко се радвам! — извика Том. — Не можех да се примиря с мисълта, че заминавам, без да те видя. Нямам думи да ти кажа колко много се радвам!

Том се раздвижи и Джордж забеляза веригата.

— Какъв позор! — извика момчето и вдигна юмруци. — Аз ще смажа този негодник! Ще го смажа!

— Недей, мистър Джордж! И говори по-тихо, моля ти се. С това няма да ми помогнеш, само ще го озлобиш.

— Добре, тогава няма нищо да му направя — само заради тебе. Но не е ли подло, чичо Том! Не ми казаха нито дума. Не ми написаха нито един ред. И ако не беше Том Линкън, нищо нямаше да знам. Но хубаво ги наредих всички в къщи.

— Не трябваше така, мистър Джордж!

— Не мога да мълча. Та това наистина е срамота!… Виж, чичо Том — каза той шепнешком и се обърна гърбом към ковачницата.

— Аз ти донесох моя долар.

— О, мистър Джордж! Няма да го взема, за нищо на света — каза Том, дълбоко трогнат.

— Ще го вземеш, ще го вземеш. Виж какво, аз казах на леля Клоу и тя ме посъветва да го пробия и да прокарам конец през дупката; така ти ще го носиш на врата си и този негодник няма да го види. Иначе ще го вземе. Но право да ти кажа, Том, много ми се иска да го набия — ще ми стане по-леко.

— А за мене ще стане по-тежко, мистър Джордж. Недей, моля ти се.

— Добре, заради тебе няма — каза Джордж и бързо завърза конеца на врата на чичо Том. — Ето сега закопчей добре палтото си, за да не се вижда, и го пази, а като го погледнеш, винаги си спомняй, че един ден аз ще дойда за тебе и ще те отведа в къщи. Ние говорихме с леля Клоу и аз й казах да не се безпокои, защото това ще бъде и моя грижа. Няма да оставя баща си на мира, докато не те откупи.

— О, мистър Джордж, не бива да говориш така с баща си!

— Но аз нищо лошо не казвам, чичо Том!

— Мистър Джордж — каза чичо Том, — бъди добър. Помисли колко хора те обичат! Грижи се винаги за майка си. Не прави нито една от тези глупости, които другите момчета правят и с това оскърбяват майките си. Вярвай ми, мистър Джордж, много неща господ ни дава по два пъти, но майка само веднъж. И сто години да живееш, мистър Джордж, никога няма да срещнеш друга такава жена като твоята майка. Бъди винаги близо до нея и като пораснеш, бъди нейна утеха, доброто ми момче. Обещаваш, нали?

— Да, чичо Том — сериозно отговори Джордж.

— И мисли, като говориш, мистър Джордж. Момчетата на твоя възраст са понякога своенравни. Така е на тази възраст. Но истинският джентълмен никога не казва лоши думи на родителите си. Не се сърдиш, че ти казвам това, нали, мистър Джордж?

— Не, чичо Том, ти винаги си ми давал добри съвети.

— Аз съм по-стар от тебе — продължи чичо Том, като нежно милваше хубавата къдрава глава на момчето със своята голяма силна ръка. — И ти, мистър Джордж, имаш всички възможности: можеш да се учиш, да четеш и пишеш и като пораснеш, да станеш учен и добър човек. Всички в имението: и баща ти, и майка ти ще се гордеят с тебе. Бъди добър господар като баща си и добър християнин като майка си, мистър Джордж.

— Ще бъда наистина добър, чичо Том, обещавам ти — каза момчето. — А ти не губи надежда. Ще те върна пак при нас. Казах го и на леля Клоу. Ще ти направя хубава къща с гостна стая и килим — само да порасна! Ще видиш, чичо Том, ще доживееш и ти хубави дни…

В този миг Хейли се появи на вратата с белезниците в ръце.

— Вижте какво, мистър — надменно се обърна Джордж към него и скочи от колата. — Ще кажа на баща си и майка си как се отнасяте с чичо Том.

— Та какво от това? — отвърна Хейли.

— Аз мисля, че трябва да се срамувате, загдето през целия си живот купувате хора и ги сковавате във вериги като животни! Не знам дали чувствувате колко грозно е това!

— Докато вие, „благородните“, ги купувате, защо аз да не ги продавам? — възрази Хейли. — Колкото е грозно да ги купуваш, толкова е грозно и да ги продаваш.

— Аз няма да правя нито едното, нито другото, като порасна — каза Джордж. — Преди аз се гордеех, че съм роден в Кентъки, а сега се срамувам. — И Джордж се изправи важно на седлото си й погледна наоколо, сякаш искаше да види какво впечатление ще направят думите му на целия щат Кентъки — Хайде, довиждане, чичо Том! И не се отчайвай.

— Довиждане, мистър Джордж. Господ да те пази! — каза Том, като го гледаше с обич и възхищение. — О, в Кентъки няма много като тебе! — добави той, когато откритото детско лице се загуби от погледа му.

Джордж се отдалечи, а Том дълго гледа след него, докато тропотът от конски копита заглъхна в далечината — последният звук от неговия дом… Но върху сърцето си той чувствуваше едно топло местенце — там, където детските ръце бяха поставили скъпоценния долар. Том сложи ръката си върху него и го притисна до гърдите си.

— Виж, Том — каза Хейли, като хвърли в колата белезниците. — Искам с добро да я караме. Ако ти се държиш добре, и аз ще се държа добре с тебе. Аз никога не съм се отнасял зле с моите негри. Правя за тях всичко, каквото мога. Ти по-добре забрави какво е било. И не се опитвай да ме мамиш. Аз знам много добре всичките ви негърски хитрости; не можеш ме излъга… Ако негърът е кротък и не се опитва да бяга, той е добре при мене, а в противен случай — нека се сърди на себе си…

Том увери Хейли, че няма намерение да бяга. Всъщност красноречието на търговеца беше съвсем излишно — може ли да избяга човек с тежки железни вериги на краката? Но мистър Хейли имаше навика да дава на новокупените си роби подобни, наставления. Той мислеше, че по този начин ще успее да ги ободри и да ги предразположи към себе си, а и той самият ще се избави от излишни неприятности.

А сега да се разделим за известно време с Том и да проследим съдбата на другите герои на нашия разказ.

Бележки

[1] В Южните щати, разположени до долното течение на Мисисипи, робите са работили на памуковите плантации и там животът на негрите е бил много по-тежък, отколкото в Централните щати.