Хариет Бичер Стоу
Чичо Томовата колиба (7)

Глава VII
БОРБАТА НА МАЙКАТА

Не може да си представи човек по-нещастно и самотно Същество от Елиза, когато напусна колибата на чичо Том.

Страданията на нейния мъж, опасността, която го застрашаваше, и заплахата, надвиснала над нейното дете — всичко това се объркваше и преплиташе в нейното съзнание заедно с гнетящата мисъл за риска, на който се излагаше, като напускаше родния си Дом и се лишаваше от закрилата на своята любима и уважавана господарка. Беше й също мъчно, че се разделя с всичко скъпо: мястото, където бе отрасла, дърветата, под които бе играла, пътечките, по които се бе разхождала вечер с младия си мъж през миналите щастливи дни. Под студената светлина на звездите всичко родно и близко като че с укор я питаше: „Защо напусна този дом? Къде отиваш?“ Но по-силна от всичко беше майчината любов, която в минути на такава смъртна опасност граничеше едва ли не с безумие.

Хари не беше малък и обикновено Елиза го водеше за ръка. Но сега дори мисълта да го изпусне от своите прегръдки я плашеше и тя бързо вървеше по пътя, като силно го притискаше до гърдите си.

Скованата от студ земя скърцаше под нозете й и това я караше да потръпва от страх. При всяко шумолене на лист, при всяка преминаваща сянка сърцето й замираше и тя ускоряваше стъпките си. Елиза сама се чудеше откъде се взема у нея тази сила; тя не усещаше тежестта на детето — струваше й се, че е леко като перце и всеки пристъп на страх като че увеличаваше свръхестествената й сила.

Хари спеше. Отначало разсънен от странното нощно пробуждане и уплашен от лошия човек, той не можеше да заспи. Но майка му не му позволи да промълви нито дума и го увери, че само ако мълчи, тя ще може да го спаси. Детето уви ръчички около шията й и чак когато сънят почна да го надвива, тихо я запита:

— Мамо, трябва ли да бъда буден?

— Не, милото ми, спи, спи.

— Но, мамо, ако заспя, нали няма да му дадеш да ме вземе?

— Не, не — прошепна майката. Тя пребледня още повече и големите й черни очи пламнаха.

— Сигурна си, нали, мамо?

— Да, сигурна — каза майката и се уплаши от собствения си глас, толкова й се стори чужд.

Детето отпусна уморената си глава на рамото й и скоро заспа. Какъв жар, каква сила се преливаше в Елиза, като чувствуваше на шията си топлите ръчички и спокойното, дишане на сина си. Струваше й се, че тази сила като електрически ток преминава в нея от всяко нежно докосване, от всяко движение на детето, което доверчиво спеше в ръцете й.

Границите на имението, алеята и горичката останаха зад нея и тя продължаваше да върви като насън, без да забавя стъпките си, без да спира, докато розовите лъчи на зората я завариха на широкия път, далеч от родните места.

Тя често бе ходила със своята господарка на гости у роднините на Шелби в селцето Т. на брега на река Охайо и познаваше добре този път. Да отиде дотам, да премине на другия бряг — така се очертаваше първоначално набързо съставеният й план за бягството.

Когато първите коне и коли започнаха да се движат по пътя, Елиза с бързата съобразителност, присъща на хората в опасност, си даде сметка, че стремглавият й ход и възбудеността й могат да привлекат вниманието на минаващите и да събудят подозрение.

— Тя сложи детето на земята, оправи роклята и шапката си и тръгна по-бавно, като се стараеше да изглежда спокойна. В малкия вързоп тя бе сложила сладкиши и ябълки, с които залъгваше детето да върви по-бърже. Тя търкулваше ябълката и детето тичаше с всичка сила да я гони. И тази хитрост, често повтаряна, им Помогна бързо да извървят няколко мили.

Скоро те стигнаха до една гъста гора, през която ромолеше бистър ручей. Хари започна да се оплаква от глад и жажда. Елиза се прехвърли с детето през оградата, седна зад един голям камък, който ги скриваше от пътя, и му даде да закуси. Хари се учуди и натъжи, че майка му не хапва нищо. Той обви шията й с ръце К й се опитваше да сложи парче от своя сладкиш в устата й, но на нея й се струваше, че нещо се е свило в гърдите й и я задушава. — Не, Хари, не, мило дете, мама не може да яде, докато не си в безопасност. — Ние трябва да вървим, още много да вървим, докато стигнем до реката.

Те пак забързаха и Елиза отново се стараеше да върви естествено и спокойно.

Местата, където я познаваха, останаха далече зад нея. Сега дори случайно да срещнеше някой познат, той нямаше да допусне, че е избягала от своите господари, чиято добрина беше известна на всички. Освен това и тя, и детето имаха бяла кожа и на пръв поглед трудно можеше да се забележи, че са от негърски произход. Към обяд те стигнаха до една спретната ферма. И Елиза се осмели да си почине малко и да купи храна за детето и за себе си. Колкото повече се отдалечаваше от опасността, толкова повече намаляваше страшното й нервно напрежение и тя се почувствува уморена и гладна.

У Добрата фермерка, мила и разговорлива жена, беше много доволна, че има с кого да си побъбри и не се усъмни в думите на Елиза, че отива наблизо да прекара една седмица у свои близки. А как желаеше Елиза да беше наистина така.

Малко преди залез слънце Елиза влезе в селцето Т. на брега на река Охайо. Тя беше уморена, краката я боляха, но духът иде беше сломен. Тя веднага отправи поглед към реката, отвъд която бе нейното освобождение.

— Беше ранна пролет. Реката бе пълноводна и буйна. Огромни плаващи ледени блокове се люшкаха в неспокойните й води. Там, където брегът откъм Кентъки се вдава много навътре в реката, блокове лед се бяха струпали един върху друг в големи количества и образуваха временна преграда, която задържаше идващите блокове. Те се простираха почти до брега на Кентъки като огромен люшкащ се сал.

Елиза се спря за малко да погледа реката. Тя веднага разбра, че при това положение не е възможно да има редовен ферибот за другия бряг, и влезе в малката гостилница край брега, за да се осведоми как може да се премине реката.

Съдържателката, заета с приготовление на вечерята, печеше и пържеше най-различни неща край огъня. Тя се обърна с вилица в ръка, като, чу нежния жаловит глас на Елиза.

— Какво има? — запита тя.

Има ли сега лодка или сал, които да превозват за отсрещния бряг?

— Каква ти лодка! Движението е вече спряно — каза жената, но като забеляза ужасения и отчаян израз на Елиза, запита: — Искате да отидете отсреща? Болен ли е някой? Изглеждате много обезпокоена.

— Детето ми е в опасност — каза Елиза. — Разбрах това едва снощи й извървях дълъг път с надеждата да се прехвърля на другия бряг с лодка.

— Това е цяло нещастие — каза жената, у която се пробуди майчинско съчувствие. — Много ми е мъчно за вас… Соломон — извика тя от прозореца.

Един мъж в кожена престилка и много мръсни ръце се появи на вратата. — Кажи, Сол — обърна се към него жената. — Оня човек ще пренася ли днес бурета на другия бряг?

— Той каза, че ще се опита, ако види, че не е много опасно — отговори Сол.

— Има един човек, който иска тази вечер да пренесе стока през реката, но кой знае дали ще се реШи. Той ще дойде за вечеря тук. Най-добре седнете и го почакайте… Какво хубаво момченце имате — добави тя и му подаде един сладкиш.

Но детето, уморено и измъчено от дългия път, се разплака.

— Горкичкото, то никога не е вървяло толкова много, а аз на всичко отгоре го карах да бърза — въздъхна Елиза.

— Ето, елате тук и го сложете да спи — каза жената и отвори вратата на малка спалня, където имаше удобен креват.

Елиза постави умореното дете в леглото и не изпусна ръчичката му, докато детето не заспа дълбоко. Но за нея нямаше почивка. Мисълта, че е преследвана я изгаряше. Тя гледаше с копнеж мрачните буйни води на реката, които течаха между нея и свободата…

А сега да оставим за малко Елиза и да видим какво правят нейните преследвачи.

Въпреки че мисис Шелби обеща обядът да бъде поднесен незабавно, скоро стана ясно, че това не зависеше само от нея. Съответните разпореждания бяха дадени в присъствието на Хейли и предадени на леля Клоу от неколцина малки пратеници. Но тази важна особа само сърдито изсумтя ипоклати глава, като продължаваше работата си с необичайна за нея несръчност и мудност.

По някакви непонятни причини между слугите се създаде впечатление, че мисис Шелби няма много да се сърди, ако обядът Закъснее, и беше наистина чудно колко много неща се случиха, които забавиха неговото приготвяне. Един несръчен помощник се изхитри и разля соса. Трябваше да се приготви нов със съответното старание по всички сложни правила на изкуството. Леля Клоу настойчиво бъркаше соса и при всяко подканяне да бърза отговаряше остро, че „няма да поднесе на масата недоварен сос; за хатъра на някой си, комуто скимнало да лови някого си“. Друг слуга падна и разля ведрото с вода, та трябваше отново да отиде до кладенеца. Трети бутна маслото… От време на време до кухнята Отърчаваше някой и с кикотене разправяше, че „мистър Хейли бил страшно неспокоен и не го свъртало на едно място, че се разхождал назад-напред, като ту поглеждал през прозореца, ту изскачал на верандата“.

— Така му се пада — каза леля Клоу възмутено. — Ако не се поправи, ще има още да пати. Ще видим какво ще прави на оня свят с всичките си грехове.

— Сигурно ще се мъчи в ада — каза малкият Джек.

— Там му е мястото — мрачно каза леля Клоу. — Той е разбил много, много сърца.

В кухнята леля Клоу се ползуваше с голямо уважение и всички я слушаха с отворени уста. Обядът беше вече поднесен и затова можеха свободно да побъбрят с нея и да чуят нейното мнение.

— Такива като него ще горят във вечен огън, нали? — запита Анди. — Ех, да можех да го видя — извика малкия Джек; — Деца — каза един глас зад тях. Всички трепнаха и се обърнаха. Чичо Том стоеше на вратата и бе чул техния разговор. — Деца — повтори той, — вие не знаете какво приказвате. „Вечно“ — това е ужасна дума. Страшно е дори и да си помисли човек за тази дума. Вечни мъчения! Не бива да пожелавате това на което и да е човешко същество.

— Не на който и да е, а само на такива кръвопийци — каза Анди. — Те го заслужават, щом са толкова зли.

— Самата природа е против тях — каза леля Клоу. — Нима те не откъсват кърмачето от майчината гръд? Не изтръгват ли малките деца, които плачат, вкопчели се в полите на майките си, за да ги продадат. Нима те не разделят жена от съпруг — каза леля Клоу и заплака, — когато тази раздяла е за тях самата смърт. А тях много ги е грижа — пушат си, пият си и се веселят. Ако дяволите не се заемат с тях, за какво са те тогава? — И леля Клоу закри лице с пъстрата си престилка и заплака неудържимо.

— Светото писание ни учи: „Моли се за враговете си…“ — каза Том.

— Да се моля за тях? — извика леля Клоу. — Господи, това не е по силите ми. Не мога да се моля за тях! „Природата е против тях“, казваш, Клоу. Природата е силна. Но милостта господня е по-силна. Помисли си само каква е неговата душа и благодари на бога, че ти не си като него. Предпочитам да ме продадат десет пъти, отколкото да имам греховете на този нещастник. Доволен съм, че господарят не замина тази сутрин, както бе намислил — продължи Том. — Щеше да ме наскърби повече, отколкото с това, че ме е продал. Може би за него щеше да е в реда на нещата, но за мене щеше да бъде страшно тежко. Та аз го знам още от бебе… Но аз се видях с господаря и почвам да се примирявам с божията воля. Господарят не е имал друг изход. Той постъпи правилно, но боя се, че като си отида, работите тука няма да вървят добре. Господарят едва ли ще може да следи за всичко отблизо и да бъде навсякъде, както аз правех. Нашите хора не са лоши, но са много небрежни. Ето това ме тревожи.

В този момент се позвъни — викаха Том в столовата.

— Том — обърна се към него добродушно мистър Шелби, — бих желал да знаеш, че ще трябва да заплатя хиляда долара неустойка на този джентълмен, ако ти не си тука, когато той те потърси. Днес той има друга работа и ти си свободен да правиш, каквото искаш, и да отидеш, където искаш.

— Благодаря ви, господарю — каза Том.

— И мисли му — намеси се търговецът на роби, — ако изиграеш на господаря си някой от вашите негърски номера, аз ще му взема всичко до последния цент. Ако ме слуша мене, той не би трябвало да има вяра в никого от вас — изплъзвате се като змиорки.

— Господарю — каза Том и се изпъна, — аз бях само осемгодишен, когато старата господарка ви повери на мене; тогава вие бяхте едва на година. „Ето, Том — каза тя, — това е твоя млад господар. Грижи се добре за него.“ И кажете ми, господарю, случило ли се е някога да съм ви излъгал, или да съм отишъл против вашата воля?

Мистър Шелби дълбоко се развълнува и сълзи се показаха на очите му.

— Добри ми приятелю — каза той, — господ ми е свидетел, че ти казваш самата истина и ако имаше и най-малка възможност, не бих те продал за нищо на света.

— Вярвай ми, Том — каза мисис Шелби, — ние ще те откупим веднага, щом съберем необходимата сума. Сър — обърна се тя към Хейли, — разберете добре на кого го продавате и ме уведомете.

— Непременно ще ви уведомя — каза търговецът на роби.

— А бих могъл да ви го доведа след година цял-целеничък и да ви го продам обратно.

— Ние ще го купим тогава, и то при изгодни за вас условия — каза мисис Шелби.

— Разбира се — отвърна търговецът, — за мене е все едно на кого ще го продам, стига да направя добра сделка. Трябва да се живее, госпожо… И за мене, и за всеки, мисля, това е първата грижа.

Мистър и мисис Шелби изпитваха досада и се чувствуваха унизени от дръзката безочливост на търговеца, но и двамата виждаха, че не трябва да издават чувствата си. Колкото по-долен и безсърдечен се разкриваше този човек, толкова повече мисис Шелби се страхуваше да не би той да успее да залови Елиза и нейното дете, и естествено толкова по-усърдно тя се стараеше да го забави, като проявяваше разни женски хитрости. Тя му се усмихваше любезно, съгласяваше се с него, говореше му приятелски и правеше всичко, каквото можеше, за да мине времето незабелязано.

Точно в два часа Сам и Анди доведоха конете, които изглеждаха много освежени и ободрени от сутрешното препускане.

Подкрепен от сития обяд. Сам показваше голямо усърдие и необикновена услужливост. Когато Хейли се приближи, той започна с цветисти изрази да се хвали на Анди, че с негова помощ — „делото“ сигурно ще се увенчае с успех.

— Вашият господар държи ли кучета? — замислено попита Хейли, като се готвеше да се качи на коня.

— Колкото искате — каза Сам възторжено. — Ето го Бруно — цял звяр! А освен това всички наши негри държат кучета от една или друга порода.

— Пфу — изсумтя Хейли и добави още няколко не твърде любезни думи за гореспоменатите кучета, на което Сам измърмори:

— Не виждам защо трябва да ги ругаете.

— Но господарят ти не държи кучета — сигурен съм в това — за преследване на негри!

Сам много добре разбра какво го питат, но продължаваше да се прави на безнадеждно глупав:

— Нашите кучета много добре подушват отдалече. Сигурно на вас такива ви трябват, ако и да не са имали случай да се упражнят в подобна гонитба. Те са бързи и ще свършат работа, стига да ги насъскате. Бруно, тука — извика той и подсвирна на тромавото нюфаундлендско куче, което радостно се хвърли към тях.

— Върви по дяволите — каза Хейли и възседна коня. — Хайде, размърдайте се.

Сам се качи на коня си, но успя незабелязано да погъделичка Анди. Анди избухна в смях и страшно разгневи Хейли, който го шибна с камшика си.

— Чудя ти се на ума, Анди — каза Сам съвсем сериозно. — Тръгнали сме да вършим такава важна работа, Анди, а ти всичко вземаш на шега. Така няма да помогнем на господаря.

— Ще тръгнем направо към реката — каза Хейли решително, когато излязоха от пределите на имението. — Знам ги аз тези негри. Те всички се опитват да се доберат до подмолния^[1] път.

— Така е, — извика Сам. — Те точно това правят. Мистър Хейли удря право в целта. Само че виждате, има два пътя към реката — старият път и новият път. По кой смята господарят да тръгнем.

Анди, изненадан от този нов географски факт, погледна наивно към Сам, но веднага потвърди разпалено неговите думи.

— Защото — каза Сам — аз съм склонен да мисля, че Лиза е тръгнала по стария път, тъй като по него минават по-малко хора.

Хейли, въпреки че беше стара лисица и мъчно попадаше в капана, се подведе по думите на Сам.

— Ако не бяхте и двамата такива проклети лъжци… — каза той загрижено и се замисли.

Неувереният тон на Хейли се стори много смешен на Анди. Той изостана малко назад и така се затресе на седлото от смях, че едва не падна от коня. Сам остана невъзмутимо спокоен. Той погледна Хейли и съвсем сериозно каза:

— Разбира се, господарят може да постъпи както намери за добре. Да тръгнем по новия път, ако господарят иска — за нас е все едно. Сега като размислих, струва ми се, че новият път е по-добър.

— Тя естествено ще предпочете да върви, където няма много хора — каза Хейли, като мислеше на висок глас, без да обръща внимание на думите на Сам.

— Но човек не може да бъде сигурен — продължаваше Сам. — Жените са едни такива своенравни; никога не правят това, което очакваш да направят, а обикновено вършат обратното. Такива са си. Затова, ако мислиш, че са тръгнали по един път, тръгни по другия и бъди сигурен, че ще ги намериш. И аз лично мисля, че Лиза е тръгнала по стария път, значи ние трябва да тръгнем по новия!

Тази дълбокоумна оценка за жените от цял свят не успя да предразположи Хейли да избере новия път. Той решително заяви, че ще тръгнат по стария път и попита Сам кога ще стигнат до него.

— След малко — каза Сам и намигна на Анди. После добави сериозно: — Но аз мислих, мислих и ми стана ясно, че не трябва да тръгваме по този път. Никога не съм минавал по него. Съвсем е обезлюден. Ще се залутаме и къде ще излезем, един господ знае…

— И все пак ще тръгнем по него — каза Хейли.

— А, сега си спомних, казваха ми, че този път е преграден и не стига до реката. Нали, Анди?

Анди не знаеше нищо положително. Той бил „чувал“ само, че имало някакъв път, но никога не бил минавал по него. С една дума, той не можеше да даде никакви положителни сведения.

Хейли, свикнал да намира истината някъде по средата между по-големите и по-малките лъжи, реши, че е по-добре да тръгнат по стария път. Той мислеше, че Сам отначало е споменал за него съвсем неволно, а после, тъй като не му се искаше да заловят Елиза, бе започнал да измисля всевъзможни лъжи, за да го разубеди и да тръгнат по новия път.

Ето защо, когато Сам му посочи пътя, той бързо препусна напред, последван от Сам и Анди.

Пътят действително водеше към реката, но след като бяха направили новия път, старият беше напълно изоставен. Те яздиха безпрепятствено един час, но след това започнаха често да се натъкват на ниви и ферми, които пресичаха пътя. Сам прекрасно знаеше това, но Анди никога не бе чувал за този път, защото много отдавна никой не минаваше по него. Той покорно яздеше след Хейли, но мърмореше тихо, а от време на време се провикваше, че „това е най-лошият път, какъвто може да се измисли за болния крак на Джери“.

— Ей, предупреждавам ви — извика Хейли, — знам ви аз какви сте! Но няма да ме накарате да се върна от този път, колкото и да мърморите. Затова по-добре затваряйте си устата.

— Ваша воля, господарю — отвърна Сам покорно и намигна многозначително на Анди, който едва се сдържаше да не избухне в смях.

Сам беше в отлично настроение и разправяше, че нищо не може да му избегне от погледа, като ту се провикваше: „Виждам женска шапка хей там на оная височинка“, ту се обръщаше към Анди: „Я, не е ли това Лиза там в низината?“ Той гледаше да се провикне винаги, когато пътят беше най-разбит и каменист и където беше почти Невъзможно изведнъж да се ускори ходът на конете. Така той държеше Хейли в постоянно напрежение.

След като яздиха около час по този начин, конниците ненадейно се спуснаха от една височина и отведнъж се намериха в двора на голяма ферма. Не се виждаше жива душа, защото всички работници бяха излезли на полето, но тъй като постройките на фермата лежаха точно сред пътя, беше съвсем ясно, че не можеха да продължат в тази посока.

— Какво ви казах, господарю — рече Сам, като се правеше на засегнат и невинен. — Може ли вие, който не сте оттука, да познавате по-добре тези места от нас, които сме родени и израсли в този край?

— Мошеник — извика Хейли. — Ти знаеше, че тука няма път. — Та нали ви казах това? А вие не искахте да ми вярвате. Аз казах на господаря, че пътят е затворен и преграден и че не виждам как ще минем през него. На, и Анди ме чу. Истината бе очевидна; нямаше място за спорене. Нещастният Хейли трябваше да потисне гнева си, доколкото можеше. Тримата обърнаха конете си и поеха към новия път. Поради всички тези препятствия преследвачите влязоха в селото близо цял час, след като Елиза бе сложила детето да спи в гостилницата. Елиза стоеше на прозореца и гледаше в противоположна посока, но Сам, от чийто поглед нищо не се изплъзваше, веднага я Забеляза. Хейли и Анди яздеха малко зад него. В тази критическа минута Сам нарочно изпусна шапката си, като че ли духната от вятъра, и нададе силен вик. Като чу познатия глас, Елиза веднага се отдръпна. Конниците минаха покрай прозореца и спряха пред входа на гостилницата. В този миг Елиза преживя напрежението на хиляда живота. Една странична врата водеше от стаята й към реката. Тя грабна детето си и полетя през стълбите навън. Търговецът на роби я зърна точно когато тя изчезваше надолу към брега. Той скочи на коня, изкрещя на Сам и Анди и се втурна след нея като куче след сърна… В този шеметен момент Елиза като че не стъпваше на земята. За един миг тя стигна до самия бряг. Преследвачите я настигаха. Обхваната от такава сила, каквато дава само отчаянието, Елиза полетя с див вик над мътните води и се задържа на леда. Това беше безумен скок, на който човек може да се реши само в момент на лудост или пълно отчаяние. Хейли, Сам и Анди извикаха неволно и вдигнаха нагоре ръце в ужас.

Огромният зеленикав леден блок изскърца и се наклони под нейната тежест, но Елиза не остана на него повече от миг. С диви викове и отчаяна решителност тя скачаше от един леден блок на гдруг, препъваше се, падаше, плъзгаше се и пак се изправяше на краката си; обущата й паднаха, чорапите й се разкъсаха, наранените й нозе оставяха на всяка стъпка кървави следи. Но тя не виждаше нищо, не чувствуваше нищо, додето, като насън, видя съвсем близко другия бряг на реката и някакъв човек, който й помагаше да се изкачи на брега.

— Смело момиче — каза той.

Елиза позна гласа и лицето на един фермер, който живееше недалеч от нейния предишен дом.

— О, мистър Симс, спасете ме О, моля ви, спасете ме. Скрийте ме — извика тя.

— Какво се е случило? — запита той. — Та ти не си ли от имението на Шелби?

— Детето ми, моя син, той го продаде! Ето там е новият му господар. — Тя посочи към отсрещния бряг. — О, мистър Симс, вие също имате син…

— Да, имам — каза й той и енергично, но внимателно я изтегли по стръмния насип. — Ти наистина си храбра жена! Обичам смелите хора!

Когато се изкачиха на брега, човекът се спря.

— Бих искал да ти помогна — каза той, — но няма къде да ви скрия. Мога само да ти дам един съвет. Върви там. — И той посочи една голяма бяла къща, която беше малко встрани от главната улица на селището. — Върви! Там живеят добри хора. Там няма никаква опасност. Те сигурно ще ти помогнат… Те са готови всекиму да помогнат.

— Господ да ви благослови — каза развълнувано Елиза.

— Остави — каза Симс. — Няма какво да ми благодариш.

— О, сър — продължи Елиза, — нали няма да кажете никому, че сте ме видели?

— Ама че питане. Та за какъв човек ме вземаш? Разбира се, че няма да кажа. Хайде на добър път. Ти спечели свободата си и ще бъдеш свободна. Помни ми думата.

Младата жена притисна детето до гърдите си и с бързи и твърди крачки се запъти към селището. Човекът дълго гледа след нея.

— Шелби може да каже, че не постъпвам като добър съсед. Но какво да правя? Ако някоя от моите негърки избяга и той я види; нека ми се отплати със същото. Не мога да гледам как гонят хора с кучета, а те, горките, запъхтени, бягат с последни сили… И изобщо отде накъде ще ловя чуждите роби?

Така разсъждаваше този беден и необразован жител на щата Кентъки. Той не беше чел законите на страната и постъпваше така по съвест, нещо, което едва ли би могло да се очаква от него, ако беше по-образован и човек с по-високо обществено положение.

Хейли стоеше съвсем зашеметен от това, което стана пред очите му. Когато Елиза изчезна от отсрещния бряг, той се обърна и погледна Сам и Анди изпитателно.

— Ама че работа! — извика Сам.

— Сам дяволът трябва да се е вселил в тази жена! — каза Хейли. — Как скачаше като дива котка.

— Надявам се, че господарят не ни се сърди, че не тръгнахме да я гоним по този й път — каза Сам и се почеса по главата. — Чак дотолкова не мога. — И той хрипливо се изсмя.

— Как? Ти се смееш? — изръмжа търговецът на роби.

— Ох, господарю, не мога повече — извика Сам и даде воля на дълго потисканата си радост. — Толкова чудно беше! Скок, подскок, а ледът скърца: кръц! кръц! А Тя бяга ли, бяга. Господи, как скачаше само! И Сам, и Анди се смяха, докато сълзи потекоха по бузите им.

— Ще ви накарам да се засмеете другояче — развика се Хейли и размаха камшика над главите им. Те се наведоха, за да избягнат удара, изтичаха с викове нагоре По брега и преди Хейли да ги настигне, бяха вече на конете си.

— Лека нощ, господарю — извика Сам важно. — Мисис сигурно отдавна се безпокои за Джери. Мистър Хейли не се нуждае повече от нас, нали? И господарката няма да позволи да караме конете по моста, по който Елиза избяга! Той шеговито смушка Анди и те препуснаха с всичка сила.

Вятърът носеше отдалеч веселия им смях и викове.