Том Кланси
Червеният заек (35)

Глава 32
БАЛ С МАСКИ

По време на двучасовия полет към „Хийтроу“ Райън обърна три питиета малцов скоч, тъй като на борда не разполагаха с друг твърд алкохол. Неясно как, но страхът му от летенето бе изчезнал. За това помогна и фактът, че самолетът се носеше така плавно, сякаш си стоеше на земята, а и мозъкът му бе зает с други мисли.

— В какво сбъркахме, Мик? — попита Райън, докато прелитаха над Алпите.

— Не успяхме да предвидим, че Строков не е имал намерение да извърши покушението сам и е наел друг стрелец.

— Тогава защо носеше пистолет със заглушител?

— Не се ли досещаш? Явно се е готвел да застреля убиеца и след това да изчезне в тълпата. Ние не можем да четем човешките мисли — добави Кинг.

— Значи се провалихме — заключи Райън.

— Вероятно. Зависи къде е попаднал куршумът. Джон казва, че е имало един изстрел в тялото, втори, който е засегнал ръката, и трети неуспешен. А дали ще оцелее, зависи от хирурга — Кинг вдигна рамене. — Извън нашите възможности е, приятел.

— Мамка му — изсъска Райън.

— Не направи ли онова, което беше по силите ти, сър Джон?

Въпросът го накара да се опомни.

— Да, предполагам, направихме, каквото можеше да се направи.

— Така е, Джак. Работя на терен от колко станаха? От дванайсет години. Понякога всичко става по план. Понякога не. Съобразно информацията, която имахме, и човешките ресурси, с които разполагахме, не виждам какво друго можеше да се направи. Ти си аналитик, нали?

— Да.

— Е, като за писарушка се справи добре и освен това вече ще знаеш повече за оперативната работа. В нея гаранции няма — каза Кинг и отпи глътка от питието си. — Не че това ми харесва. Преди две години изгубих един агент в Москва. Капитан от съветската армия. Почтен човек. Имаше жена и малък син. Застреляха го. Само Господ знае какво се е случило със семейството му. Може да са ги пратили в трудов лагер в Сибир. Никога няма да узная. Безименни жертви.

 

 

— Президентът е бесен — уведоми Мур своите заместници, а дясното му ухо още гореше от разговора по телефона десет минути по-рано.

— Толкова ли е зле? — попита Гриър.

— Да — потвърди шефът на ЦРУ. — Иска да знае кой го е направил и защо, за предпочитане преди обедната почивка.

— Не е възможно — възрази Ритър.

— Ето го там телефона, Боб. Обади му се и му го кажи — предложи му съдията.

Никой от тях не бе виждал досега президента ядосан. Обикновено се опитваха да не допускат подобна ситуация.

— Значи, Джак е постъпил правилно, така ли? — попита Гриър.

— Предположенията му са били правилни, но така или иначе не е успял да го предотврати — каза Ритър.

— Е, поне разполагаш с нещо, което да му докладваш, Артър — посочи Гриър с известна надежда в гласа.

— Да речем, че е така. Чудя се колко ги бива италианските доктори.

— Какво знаем за състоянието му? — попита Гриър.

— Една сериозна рана в гърдите. Президентът вероятно може да провери — отвърна Мур. — Още две рани в бедрото, но не са опасни.

— Добре, обади се на Чарли Уедър в Харвард и го попитай какви са според него шансовете да оцелее — предложи Ритър.

— Президентът вече е разговарял с хирурзите в болницата „Уолтър Рийд“. Казали са, че има надежда, но не са се ангажирали с прогноза.

— Сигурен съм, че са се били в гърдите, че ако те оперират, ще го спасят — каза Гриър, който имаше опит с военните лекари.

Пилотите на бойни самолети бяха цвете в сравнение с хирурзите на бойното поле.

— Ще се свържа с Базил и ще поискам Заекът да бъде доведен тук веднага щом подготвят самолет на военновъздушните сили. Райън да е на същия самолет. Предполагам, че в момента лети от Рим към Лондон, доколкото познавам стила на Базил.

— Защо ти е Райън? — попита Ритър.

— За да докладва на нас, а може би и на президента, на какво се е базирал анализът му, че е бил заплашен животът на папата.

— За Бога, Артър — избухна Гриър. — Казаха ни за заплахата преди четири-пет дни.

— Но ние искахме да разпитаме лично човека — призна Мур. — Знам, Джеймс, наясно съм.

 

 

Райън слезе след Мик Кинг от самолета. До стълбата ги чакаше човек от Сенчъри Хаус. Райън забеляза, че той се бе вторачил в него.

— Доктор Райън, бихте ли дошли с мен, ако обичате? Ще се погрижим за багажа ви — обеща мъжът.

— Къде отиваме?

— Хеликоптер ще ви отведе до военновъздушната база в Милдънхол.

— Мамка му. Не се качвам на хеликоптери, откакто за малко не се пребих с последния, на който летях. Колко път има дотам?

— Час и половина с кола.

— Добре. Осигурете кола — нареди Джак. След това се обърна: — Благодаря, че опитахте, момчета.

Спароу, Кинг и останалите поклатиха глави. Те наистина бяха опитали всичко, макар че едва ли някой някога щеше да узнае за това. След това Джак се замисли какво ли щеше да направи Том Шарп със Строков, но реши, че Мик Кинг е прав. Не му трябваше да знае.

 

 

Базата Милдънхол се намираше на север от Кеймбридж, града с едни от най-известните университети в света. Шофьорът на ягуара, с който пътуваше Райън, въобще не се съобразяваше с ограниченията на скоростта по британските пътища. След като мина през КПП-то, автомобилът не продължи към самолета на пистата, а спря пред ниска постройка, която приличаше на ВИП терминал. Там подадоха на Райън телекс. Отне му двайсетина секунди да го прочете, след което възкликна:

— Браво!

После Райън забеляза телефон и звънна у дома.

— Джак? — каза жена му, разпознавайки гласа му. — Къде си, по дяволите?

Явно се бе притеснила. Кети Райън обикновено не използваше такъв език.

— В базата Милдънхол. Налага се да летя до Вашингтон.

— Защо?

— Чакай малко, скъпа. Първо ми отговори дали ги бива италианските лекари.

— Въпросът ти е свързан с папата, нали така?

— Да — отговори той, кимвайки уморено, но тя нямаше как да види.

— Във всяка страна има добри хирурзи. Джак, какво става? Беше ли там?

— Кети, бях само на четирийсет стъпки от мястото, но не мога да ти кажа повече засега, а и не бива да говориш пред никого за това, разбра ли?

— Добре — отвърна тя, а гласът й издаваше недоумение и притеснение. — Кога ще си дойдеш вкъщи?

— До два дни, надявам се. Налага се да поговоря с неколцина души в централата и после се връщам. Съжалявам, мила. Работа. И така, не разбрах бива ли ги лекарите в Италия?

— Ще се чувствам по-сигурна, ако Джак Камър го оперираше, но би трябвало и там да имат добри хирурзи. Във всеки голям град ги има. В университета в Падуа се намира един от най-старите медицински факултети в света. Техните офталмолози са добри, колкото в „Хопкинс“. Не може да нямат светила и в общата хирургия. За мен обаче Джак е най-добрият. — Джон Майкъл Камър беше завеждащ хирургическото отделение в „Хопкинс“, декан на престижния институт „Холстед“ и дяволски добър със скалпела. Кети беше близка с него. Джак се бе срещал няколко пъти с него на благотворителни прояви и се бе впечатлил от изящните му маниери, но не беше лекар и не можеше да прецени професионалните му качества. — Най-доброто в случая е директно третиране на огнестрелната рана, освен ако не е засегнат черният дроб или далакът. Най-сериозният проблем е кръвоизливът. Ако са го закарали навреме и ако хирургът си знае работата, шансовете му да оживее са реални. Ако не е разкъсан далакът и ако черният дроб не е раздробен. Гледах кадрите по телевизията. Сърцето не беше улучено. Раната беше отдясно. По мое мнение възможността да се възстанови е повече от петдесет на петдесет. Вярно, че не е в първа младост, но опитен хирургически екип понякога върши чудеса, стига да са го закарали навреме.

Тя си замълча за ужасяващите травми, които куршумът може да причини, ако рикошира в ребрата и се отклони в непредвидима посока. Възможни бяха поражения на най-различни места в организма. На практика бе абсурдно да се постави точна диагноза и да се препоръча лечение въз основа на видяното в петсекунден телевизионен репортаж. Шансовете на папата да оживее бяха повече от петдесет на петдесет, но на надбягванията в Кентъки конят на пето място в списъка победи фаворита и спечели състезанието.

— Благодаря, скъпа. Ще ти разкажа повече, като се прибера. Прегърни децата от мен.

— Струваш ми се уморен — каза тя.

— Наистина съм уморен, маце. Изкарах два доста напрегнати дни. — А и не се очертава работите да утихнат. — Чао засега.

— Обичам те, Джак — напомни му тя.

— И аз те обичам, скъпа. Благодаря ти.

Райън почака близо час, докато доведат семейство Зайцеви. Ако бе приел идеята за хеликоптера, щеше да виси още по-дълго — типично за американските военни. Настани се на удобно канапе и подремна около половин час.

Зайците пристигнаха с автомобил. Сержант от ВВС събуди Джак и посочи към очакващия ги самолет КС-135. По същество това бе „Боинг“ 707, само че без люкове и с оборудване за зареждане на други самолети във въздуха. Липсата на прозорци не го въодушевяваше, но заповедите си бяха заповеди, така че изкачи стълбата и се настани на кожена седалка точно пред пилотската кабина. Самолетът тъкмо се отделяше от земята, когато Олег се отпусна на седалката до него.

— Какво стана? — попита Зайцев.

— Хванахме Строков. Аз го пипнах. Носеше пистолет в ръката си — информира го Райън. — Но имаше друг стрелец.

— Строков? Арестувал си го?

— Не точно арест, но той се съгласи да дойде с мен до британското посолство. Сега с него се оправя СИС.

— Надявам се да убият тоя сволоч — изръмжа Зайцев.

Райън нищо не отговори и се зачуди дали го очакваше именно това. Дали британците действаха така грубо? Беше извършил гнусно убийство на тяхна земя, при това на хвърлей разстояние от Сенчъри Хаус.

— Папата ще оживее ли? — попита Заекът.

Райън остана учуден от огромния интерес, който демонстрираше.

Очевидно беше беглец по съвест.

— Не знам, Олег. Говорих с жена си. Тя е хирург. Смята, че шансовете му са над петдесет процента.

— И това е нещо — сподели Зайцев.

 

 

— Е? — попита Андропов.

Полковник Рождественски бе заел прекалено изпъната стойка.

— Другарю председател, знаем съвсем малко за момента. Човекът на Строков е стрелял, както знаете, и е уцелил субекта на опасно място. Строков не е успял да елиминира стрелеца, както бяхме планирали, по неизвестни причини. Резидентурата ни в Рим работи усилено да разбере какво точно се е случило. Полковник Годеренко лично ръководи разследването. Ще научим повече, когато полковник Строков се върне в София. Има резервация за редовния полет в деветнайсет часа. Засега изглежда, че успехът ни е частичен.

— Няма такова нещо като частичен успех, полковник! — кресна Андропов.

— Другарю председател, предупредих ви преди няколко седмици, че подобен риск съществува. Спомнете си. А и тоя поп ако оживее, скоро няма да отиде в Полша, не смятате ли?

— Надявам се — измърмори Юрий Владимирович.

— А това бе истинската цел на задачата, нали?

— Да — призна председателят. — Още нямаме връзка, така ли?

— Не, другарю председател. Трябваше да намерим нов офицер за комуникационния център и…

— Какво означава това?

— Майор Зайцев, Олег Иванович, загина със семейството си при пожар в Будапеща. Той беше свръзката ни за операция шест-шест-шест.

— Защо не съм информиран?

— Другарю председател, беше направено пълно разследване — зауспокоява го Рождественски. — Телата бяха върнати в Москва и надлежно погребани. И тримата са загинали от отравяне с изгорели газове. Аутопсията бе направена под контрола на съветски лекар.

— Сигурен ли сте, полковник?

— Мога да ви предоставя официалния доклад, ако пожелаете — каза уверено Рождественски. — Лично го прочетох.

Андропов махна с ръка.

— Добре. Дръжте ме в течение. Искам също да ме уведомявате за състоянието на папата.

— На вашите заповеди, другарю председател. Рождественски излезе, а председателят се захвана с друга работа. Здравето на Брежнев се бе влошило рязко. Много скоро Андропов щеше да напусне КГБ, за да си осигури председателския стол, а това бе в момента най-важният проблем. От друга страна, Рождественски беше прав. Тоя полски свещеник нямаше да създава грижи в следващите месеци, дори да оживееше. Засега това му стигаше.

 

 

— Е, Артър? — попита Ритър.

— Поуспокои се малко. Разказах му за операцията БЕАТРИКС. Обясних му също, че заедно с британците сме имали хора там, на място. Иска да се срещне със Заека, щом пристигне, лично. Все още е ядосан, но не на нас — съобщи им Мур на връщане от Белия дом.

— Британците са задържали Строков — информира Гриър шефа на ЦРУ. — Току-що ни уведомиха от Лондон. Можеш ли да повярваш, че Райън му е нахлузил торбата на главата? Сега британците го държат в посолството си в Рим. Базил още мъдрува какво да правят с него. Обзалагам се, че Строков е оглавявал операцията и лично е наел турчина за стрелбата. Британците казаха, че при задържането са намерили у него пистолет със заглушител. Предполагат, че е трябвало да ликвидира стрелеца, както прави мафията в Ню Йорк.

— Твоето момче го е пипнало, така ли? — попита изненадано директорът на ЦРУ.

— Беше там с екип опитни британски шпиони, а и обучението в морската пехота е помогнало — допусна Ритър. — Е, Джеймс, твоят любимец хвана лошото момче.

„Само да не си прехапеш езика, докато подписваш заповедта за награда, Робърт“ — помисли си Гриър.

— Сега къде се намират?

— На път към къщи. Идват насам със самолет на военновъздушните сили — каза Ритър. — Разбрах, че ще кацнат в базата Андрюс в единайсет и четирийсет.

 

 

Райън установи, че в предната част на самолета има прозорци и че екипажът бе приятелски настроен. Дори си поговори с тях за бейзбол. На „Ореолите“ им оставаше само един мач, преди да сразят „Филис“, научи той за свое удоволствие и изненада. Никой от екипажа не попита защо ги отвеждат в Америка Бяха го правили много пъти, но никога не получаваха отговори. Зайците спяха за разлика от Райън, който все още не успяваше да достигне подобно съвършенство.

— Колко остава? — попита Райън пилота.

— Под нас е Лабрадор. Не повече от три часа и кацаме, сър. Защо не поспите?

— Не мога да спя в самолет — призна Джак.

— Не се притеснявайте, сър. Ние също не можем — успокои го вторият пилот.

 

 

Сър Базил Чарлстън беше по същото време на среща с министър-председателя. Както в Америка, и в Обединеното кралство журналистите не съобщаваха кога и защо шефовете на разните разузнавателни служби се срещат с политическите си ръководители.

— И така, разкажи ми за тоя Строков — нареди тя.

— Не особено приятен тип — отвърна Чарлстън. — Смятаме, че се е намирал там, за да ликвидира стрелеца. Хванали са го с пистолет със заглушител. Явно идеята е била да бъде застрелян не само папата, но и неговият убиец. Мъртъвците не говорят, както знаете, госпожо министър-председател. Този обаче ще проговори. Италианската полиция би трябвало да го разпитва вече. Той е турчин и се обзалагам, че е с криминално минало, а може би се е занимавал с контрабанда на стоки в България.

— Значи зад тая история стоят руснаците? — попита тя.

— Да, госпожо. Няма никакво съмнение. Том Шарп разпитва в момента Строков в Рим. Ще разберем колко е лоялен към управниците си.

— Какво ще правим с него? — попита министър-председателката.

На този въпрос обаче единствено тя можеше да даде отговор. И го направи.

 

 

На Строков изобщо не му хрумна, че когато Шарп спомена имената на Алексей Николаевич Рождественски и на Иля Фьодорович Бубовой, неговата собствена съдба бе предопределена. Той се самозаблуди, че британското разузнаване е проникнало надълбоко в КГБ. Шарп не виждаше причина да го разубеждава. Под влияние на шока от разкритието Строков не можа да реагира интелигентно, забрави всичко, на което го бяха обучавали, и пропя. Дуетът му с Шарп продължи два часа и половина и всичко бе записано.

 

 

Райън беше на автопилот повече и от боинга, преди да кацне на писта нула-едно във военновъздушната база Андрюс. Колко ли дълго продължи полетът? Двайсет и два часа? Нещо такова, нещо, което понасяше по-леко, докато служеше в морската пехота, достигайки чин лейтенант (на двайсет и две годишна възраст), отколкото като женен мъж с две деца (на трийсет и две годишна възраст) след един ден на изключително напрежение. Алкохолът също бе оказал ефект.

До стълбата на самолета ги очакваха два автомобила. Първо слязоха двамата със Зайцев. Госпожа Зайка и малкото Зайче ги последваха. Две минути по-късно те пътуваха по магистралата Сютланд към окръг Колумбия. Райън се нагърби със задачата да им разяснява маршрута. Сега Зайцев не се притесняваше, както в Англия, че всичко това може да се окаже инсценировка. А когато минаха покрай сградата на Конгреса на Капитолия, и най-малкото подозрение изчезна. Дори Джордж Лукас в най-продуктивните си години не би могъл да фалшифицира декора. Автомобилите, с които пътуваха, пресякоха реката Потомак, после се насочиха на север по шосето „Джордж Вашингтон“ и накрая стигнаха в Ленгли.

— Значи тук е щабът на Главния враг? — попита Заекът.

— Аз пък го възприемам както мястото, където работех.

— Работех?

— Не знаете ли? В момента съм на работа в Англия — осведоми го Джак.

Екипът за разпита ги очакваше в пълен състав под козирката над главния вход. Райън познаваше само единия от тях — Марк Раднър, руски учен от Дартмът. Понякога го викаха при специални поводи. Харесваше му да работи за ЦРУ, но не на постоянен договор. На Райън вече му бе ясно защо. Колата спря. Той излезе пръв и веднага тръгна към Джеймс Гриър.

— Доста работа ти се отвори през последните два дни, момче.

— Какви са новините, адмирале?

— Как беше в Рим?

— Първо ми кажете как е папата — настоя Джак.

— Операцията мина добре. Състоянието му е критично, но говорихме с Чарли Уедър от Харвард и той ни успокои. Хората на неговата възраст обикновено ги смятат за критични след хирургическа намеса, вероятно за да надуят сметката. Ако не се получат някакви необичайни усложнения, ще се оправи. Чарли твърди, че в Рим разполагат с някои отлични хирурзи. Той очаква Негово светейшество да се прибере у дома до три-четири седмици. Не биха си позволили да пришпорват нещата при неговата възраст.

— Слава Богу. Сър, след като пипнах Строков, си помислих, че сме се справили. Но когато чух изстрелите, Исусе, само аз си знам какво преживях, адмирале.

Гриър кимна.

— Мога да си представя. Но Добрите спечелиха този път. Между другото, твоите любими „Ореоли“ отнеха на „Филис“ първото място в сериите. Играта свърши само преди двайсет минути. Новият ви стопер, Рипкън, го очаква бъдеще.

— Райън — поздрави го съдия Мур, присъединявайки се към тях. — Добра работа, синко.

Последва ново ръкостискане.

— Благодаря, директоре.

— Добро представяне, Райън — намеси се и Ритър. — Сигурен ли си, че не искаш да минеш тренировъчния курс във Фермата?

Ръкостискането беше невероятно сърдечно. Джак реши, че Ритър трябва да е ударил някое и друго питие преди това в кабинета си.

— Сър, точно в този момент най-много ми се ще да се върна към преподаването на история.

— При нас е по-забавно, момче. Запомни го от мен.

Всички влязоха вътре, минаха покрай паметната плоча за загиналите агенти, имената на мнозина от които още се пазеха в тайна, след това свиха наляво към асансьора за началствата. Отведоха заешкото семейство в друга посока. Разполагаха на шестия етаж с апартаменти за високопоставени посетители и за отзовани разузнавачи от чужбина. Явно щяха да ги настанят там. Джак последва шефовете си в кабинета на съдията.

— Ще ни е от полза ли Заекът? — попита Мур.

— Сведенията, които ни даде за папата, бяха дяволски полезни, съдия — отговори Райън доста изненадан. — Британците останаха много доволни и от онова, което чуха за оня агент МИНИСТЪРА. Любопитен съм да узная това-онова за КАСИЙ.

— И за НЕПТУН — добави Гриър.

Флотът се нуждаеше от безопасни комуникации, за да оцелява в съвременния свят, а Джеймс Гриър още държеше в гардероба си синята униформа.

— Нещо друго? — въпросът отново зададе Мур.

— Замислял ли се е някой колко отчаяни трябва да са руснаците? Искам да кажа, че макар папата да е наистина политическа заплаха за тях, операцията им беше лишена от здрав разум, не мислите ли? — попита Джак. — Струва ми се, че те са много по-отчаяни, отколкото си представяме. Трябва да се опитаме да се възползваме от това.

Комбинацията от алкохол и умора помогна на Райън да изкаже мнението си по-свободно от обикновено, а и бе чепкал тая идея цели дванайсет часа.

— Как? — попита Ритър, припомняйки си, че Райън беше фурия в икономиката.

— Едно мога да кажа със сигурност: Католическата църква няма да е особено доволна. В Източна Европа живеят доста католици, приятели. Това е обстоятелство, от което трябва да помислим как да се възползваме. Ако подходим умно към Църквата, тя може да ни помогне. Тя опрощава греховете, но преди това трябва да се изповядаш.

Мур повдигна вежди.

— Друго нещо. Изучавам икономиката им. Много е разклатена, много повече, отколкото си мислим, адмирале — продължи Джак, обръщайки се към непосредствения си шеф.

— Какво искаш да кажеш?

— Сър, нашите хора проучват официалните икономически доклади, които идват от Москва, нали така?

— Да, работим усърдно да се доберем до тях — потвърди Мур.

— Господа директори, а защо смятаме, че данните в тях са верни? — попита Райън. — Защото са подготвени за Политбюро? Знам, че те лъжат не само нас, но и собствения си народ. Ами ако се самозалъгват? Ако работех за данъчната полиция, мисля, че бих изпратил доста приятелчета във федералния затвор в Алънуд. Онова, което твърдят, че имат, не отговаря на нашите сведения за това, какво имат. Икономиката им затъва и ако продължи в същия дух, цялата им система ще рухне.

— Как можем да се възползваме? — попита Ритър.

Неговите аналитици му бяха споменали нещо такова преди няколко дни, но той дори не го бе споделил със съдия Мур.

— По какъв начин печелят твърдата си валута?

— От петрол — отвърна Гриър.

Руснаците изнасяха почти същото количество петрол, колкото саудитците.

— А кой контролира световните цени на петрола?

— ОПЕК?

— А кой — продължи Райън — контролира ОПЕК?

— Саудитците.

— Те не са ли наши приятели? — каза в заключение Джак. — Погледнете на СССР като на превземаема цел, както правехме в „Мерил Линч“. Активите са много по-ценни от търговската централа, тъй като корпорацията се ръководи зле. Не е никак трудно да се разбере. „Дори от човек, изтощен до смърт след напрегнат ден, дълъг полет и малко повечко питиета“ — помисли си Райън. В ЦРУ работеха доста интелигентни хора, но някак не успяваха да излязат извън чиновническия манталитет и да мислят повече за Америка. — Не разполагаме ли с някой, който да мисли извън клишетата?

— Боб? — попита Мур.

Ритър веднага омекна и се усети как моментално промени отношението си към младия аналитик.

— Райън, чел ли си Едгар Алън По?

— В гимназията — отговори Джак леко смутен.

— А какво ще кажеш за „Червената маска на смъртта“?

— Разказваше се, май, за чума, която връхлита страната и я разрушава.

— Почини си. Утре, преди да вземеш самолета за Лондон, ще поговорим за нещо.

— Умирам за сън, господа. Къде ще се строполясам за през нощта? — попита той, давайки им да разберат, ако не се бяха досетили все още, че има опасност всеки момент да се сгромоляса.

— Подготвили сме ти едно място в Мариът, нагоре по шосето. Проверено е. Колата вече те чака. Бягай — каза му Мур.

— Робърт, много ми е приятно, че намери сили да промениш мнението си — обади се Гриър, протягайки се за бутилката бърбън върху бюрото на Мур.

Трябваше да го отпразнуват.

 

 

На следващия ден в италианския вестник „Темпо“ бе отпечатано съобщение за мъртъв мъж, намерен в автомобила му. Предполагаше се, че е умрял от удар. Мина известно време, преди трупът да бъде идентифициран. Накрая бе установено, че е български турист, починал внезапно. При медицинския преглед не можаха да разберат дали е страдал много.