Том Кланси
Червеният заек (30)

Глава 27
БЯГСТВОТО НА ЗАЕКА

„Още един ден в непознатия град“ — мислеше си Зайцев. Тук слънцето изгряваше два часа по-късно, отколкото в Москва. А ако всичко вървеше по план, скоро щеше да попадне на друго непознато място, отново в различен часови пояс. Засега обаче трябваше да кротува и да чака. Навън цареше тишина, нарушавана от време на време от камионите, с които зареждаха търговската мрежа. Слънцето още не се бе показало напълно над хоризонта. Беше тъмно, макар и не нощ, развиделяваше се, но утрото не бе настъпило. Тази част от утринта бе по своему пленителна. Миг, изпълнен с вълшебство, който децата щяха да харесат и в който светът принадлежеше на малцината будни. Всички останали бяха още в леглата и малчуганите можеха да излязат навън и да се чувстват като малки царе, докато майките им не ги пипнат и не ги набутат насила в леглата.

Но Зайцев кротко си лежеше, чуваше равномерното дишане на жена си и дъщеря си и тъй като бе напълно буден, можеше да мисли на спокойствие.

Кога ли щяха да го потърсят? Какво ли щяха да му кажат? Дали ще променят решението си? Ще излъжат ли доверието му?

Защо се чувстваше така неспокоен? Не беше ли крайно време да се довери поне малко на ЦРУ? Нямаше ли да е огромен удар за тях? Та нали щеше да им е от голяма полза. Дори КГБ се отнасяше с уважение към бегълците и удовлетворяваше капризите им, въпреки че проявяваше скъперничество като малко дете към най-любимите си играчки. На Ким Филби беше осигурил толкова алкохол, колкото можеше да изпие, на Бърджис^[1] толкова жопники^[2], колкото можеше да оправи, поне такава беше мълвата. И при двамата, както се твърдеше, апетитите били много големи. Разбира се, подобни клюки винаги се преувеличаваха, а това се дължеше на съветската нетърпимост към хомосексуалистите.

Той обаче не мислеше по този начин. Той беше човек с принципи. Заради своите принципи сега рискуваше живота си като жонгльорите от цирка, които подхвърлят ножове и които при един грешен ход могат да наранят единствено себе си. Олег запали първата си цигара за деня, опитвайки се да премисли действията си за стотен път поне, търсейки още варианти.

Той можеше да посети концертите, да продължи с пазаруването, да вземе влака обратно до Киевската гара и да стане герой в очите на колегите си, като им занесе поръчаните от тях видеокасетофони, порнографски видеокасети и луксозно бельо за съпругите им, а и някои неща за себе си. КГБ едва ли щеше да узнае каквото и да било.

„Но тогава полският свещеник ще умре от съветски ръце… ръце, които ти имаш възможност да спреш, а ако не го направиш, как ще се гледаш в огледалото, Олег Иванич?“

Всичко опираше все до това.

Нямаше вече смисъл да се мъчи да заспи, затова продължи да пуши, наблюдавайки през прозореца на хотела как навън се развиделява.

 

 

Кети Райън се събуди, след като ръката й се плъзна по леглото и усети празното място, където трябваше да лежи съпругът й. Това някак автоматично я накара да се ококори съвсем и веднага да си спомни, че той беше извън града и извън страната — и тяхната, и тукашната, — поради което тя сега беше сама с децата, а не за това мечтаеше, когато се омъжи за сър Джон Патрик Райън. Едва ли бе единствената жена в света, чийто съпруг пътува в командировка. Но откакто бяха сключили брак, Джак отсъстваше за първи път, а на нея съвсем не й допадаше. Не че се опасяваше да не би Джак да кръшне, докато е далеч от къщи. Тя често си бе мислила за това при пътуването на своя баща. На моменти бракът на родителите й бе изглеждал несигурен, макар да не знаеше дали нейната майка (сега покойница) е изпитвила съмнения. Но с Джак подобен проблем бе изключен. Тя го обичаше и знаеше, че и той я обича, а когато двама души се обичат, държат един на друг. Ако го беше срещнала по време на службата му в морската пехота, честите раздели сигурно щяха да са проблем, с който да й се наложи да се примири. Още по-неприятно, щеше непрекъснато да трепери да не му се случи нещо лошо, а това би било ад. Но тя го срещна, след като този период от живота му бе минал. Собственият й баща я бе запознал с него на вечеря, представяйки го като интелигентен млад брокер с остри инстинкти, който вече е готов да се премести от филиала в Балтимор в Ню Йорк. Той се бе изненадал тогава — отначало приятно, — че двамата проявиха един към друг интерес. А по-късно Джак им сервира решението си да си прибере парите и да се върне към преподаването на история. За нея бе много по-трудно да се оправи с тази ситуация, отколкото за Джак, който ненавиждаше Джоузеф Мюлър, вицепрезидента на „Мерил Линч“.

„Какво, по дяволите, работи? — чудеше се тя. — Бон? Германия? Натовски глупости?“ Мръсният шпионски занаят, търсене на секретни щуротии и след това писане на също толкова секретни анализи, които отиваха при други хора, а те я ги четяха, я не. Тя поне си изкарваше открито хляба, лекуваше болните или им помагаше да виждат по-добре. Не и Джак.

Не че той вършеше безполезни неща. Беше й обяснил това-онова преди година. Там някъде живееха лоши хора и някой трябваше да се бори с тях. Слава Богу, че не правеше това със зареден пистолет — Кети мразеше оръжията, дори онези, с които предотвратиха да бъде отвлечена и убита в дома им в Мериленд през онази нощ, която в крайна сметка бе завършила благословено с раждането на малкия Джак. Беше превързвала огнестрелни рани и в спешното отделение по време на стажа си и много добре знаеше каква вреда могат да причинят оръжията, но същевременно съзнаваше, че могат да предотвратят и беда. Затова и позволи на Джак да държи няколко в дрешника си под ключ, за да не могат децата да стигнат до тях, дори да се качат на стол. Веднъж се опита да я научи как да си служи с пистолет, но тя отказа да докосне проклетото нещо. Донякъде съзнаваше, че страховете й са преувеличени, но тя беше жена и толкова… А като че ли Джак не държеше достатъчно сметка за това.

„Защо не е сега до мен?“ — мислеше си Кети в мрака. Какво би могло да е толкова важно, че съпругът й да е далеч от жена си и децата си?

Не можеше да й разкрие. А това страшно я ядосваше. Но бе невъзможно да се пребори, а и не бе същото като да лекуваш безнадеждно болен от рак пациент. Но… дявол да го вземе. Тя просто искаше съпругът й да се върне.

 

 

На около хиляда и двеста километра разстояние Райън се бе събудил, изкъпал, избръснал и сресал вече и бе готов да посрещне новия ден. По някакъв начин това пътуване му влияеше така, сякаш се събуждаше по-лесно сутрин. Само дето нямаше какво да прави, докато отворят бюфета на посолството. Погледна към телефона до леглото и му се прииска да се обади вкъщи, но не знаеше как се взима външна линия, а и вероятно трябваше да получи разрешение от Хъдсън, както и помощ да изпълни мисията. Мамка му. Той се събуждаше обикновено в три сутрин и целуваше Кети по бузата — тя никога не си спомняше след това. Но му отвръщаше. Наистина го обичаше. Иначе нямаше да отговаря на целувките му. Хората не умеят да се преструват, когато спят. Това бе важен факт в личния свят на Райън.

Нямаше никакъв смисъл да си пуска радиото. Унгарският език му се струваше като измислен на планетата Марс. Във всеки случай беше нечовешки. Той така и не чу поне една, една-единствена дума, която да напомня на английска, германска или латинска — трите езика, които бе учил в различни периоди от живота си. Местните говореха на всичкото отгоре като картечници, което правеше дваж по-трудно да се разчлени и една дума. Ако Хъдсън го зарежеше някъде из града, той въобще нямаше да се оправи и да намери пътя към британското посолство, а това бе усещане за уязвимост, каквото не бе изпитвал от четиригодишна възраст. Със същия успех щеше да се справи и на чужда планета, а дипломатическият паспорт нямаше да му помогне ни най-малко, тъй като той беше акредитиран от чужда страна в този извънземен свят. Въобще не му бе идвала на ума тази подробност. Като всеки американец той си бе въобразявал, че с паспорт и кредитна карта „Американ Експрес“ може да пътува спокойно из целия свят с късите си панталони. Но явно това се отнасяше само за капиталистическия свят, където достатъчно хора говореха английски и можеха да го упътят към сградата с американския национален флаг на покрива и морски пехотинци във фоайето. Не и в този чужд град. Той едвам успяваше да открие мъжка тоалетна, е, беше я намерил предния ден в бара, призна на себе си Райън. Чувството за безпомощност бе завладяло съзнанието му като чудовището от приказките под леглото. Той обаче беше пораснал американец над трийсетте и бивш морски пехотинец. Обикновено не възприемаше по този начин предизвикателствата. Загледа се в циферблата на дигиталния часовник върху радиоапарата, очаквайки да стане време за срещата със съдбата, каквато и да беше тя. Червените цифри се сменяха една след друга.

 

 

Анди Хъдсън беше на крак отдавна. Ищван Ковач се подготвяше за поредния контрабанден удар, този път се канеше да внесе маратонки „Рийбок“ в Будапеща от Югославия. Валутата си криеше в метална кутия под леглото. Пиеше сутрешното си кафе и слушаше музика по радиото, когато се почука по вратата. Отвори така, както си беше по бельо.

— Анди! — изненада се той.

— Да не те събудих, Ищван?

Ковач му махна да влезе вътре.

— Не, от половин час съм се събудил. Какво те носи насам?

— Трябва да пренесем пакетите тази нощ — отвърна Хъдсън.

— Кога по-точно?

— Около два след полунощ.

Хъдсън бръкна в джоба си и извади пачка банкноти.

— Ето половината от договорената сума.

— Отлично, ще пийнеш ли кафе, Анди?

— Да, благодаря.

Ковач го поведе към кухнята и му сипа кафе.

— Как искаш да процедираме?

— Ще докарам пакетите близо до границата, а ти ще ги прекараш през нея. Надявам се, че познаваш граничарите на пропускателния пункт.

— Да, дежурен е капитан Ласло Будай. Преди години сме правили бизнес с него. Също и сержант Михай Керекеш, добро момче, иска да учи инженерство. Дежурят по дванайсет часа на пропускателния пункт — от полунощ до обед. Ще са уморени и лесно ще се разберем с тях.

Той избърса челото си с ръка.

— Каква е обичайната цена?

— За четирима души?

— Нужно ли е да знаят, че става дума за хора? — попита Хъдсън вместо отговор.

Ковач вдигна рамене.

— Не, не мисля. Тогава маратонки. „Рийбок“ в момента много се търсят, а също някой и друг западен филм на касети. Видеокасетофони си имат — обясни Ковач.

— Бъди щедър — предложи Хъдсън. — Ако са женени, нещо за съпругите и децата им…

— Познавам добре семейството на Будай, Анди. Знам какво ще им хареса.

Будай имаше дъщеричка, а за печения контрабандист не беше проблем да подари нещо на малката Жока.

Хъдсън пресметна разстоянието. По това време на нощта щяха да стигнат до югославската граница спокойно за два часа и половина. За първата част от пътуването щяха да използват лекотоварен камион. Останалото бе работа на Ищван и неговия по-голям камион. Ищван щеше да си мисли, че британският агент ще го застреля, ако нещо се объркаше. Това бе една от ползите от популярните в цял свят филми за Джеймс Бонд. Но да не се отклонява от същината, в Унгария пет хиляди германски марки вършеха чудеса.

— В каква посока ще карам?

— Ще те инструктирам довечера — отговори Хъдсън.

— Както кажеш. Ще те чакам в два след полунощ при Чурго и без закъснения.

— Няма проблем, Ищван — Хъдсън си допи кафето и стана да си ходи. — Колко е хубаво, когато човек може да разчита на добри приятели.

— Плащаш ми добре — напомни му Ковач цената на техните взаимоотношения.

Хъдсън се изкушаваше да добави, че му има пълно доверие, но това не отговаряше съвсем на истината. Като повечето шпиони и той не се доверяваше на никого — не и докато не си изпълнеше задачата. Дали Ищван не беше доносник на унгарската държавна сигурност? Вероятно не. Те никога не биха могли да си позволят да платят пет хиляди марки, а Ковач обичаше охолния живот. Ако комунистическата власт си отидеше, той щеше да е един от първите милионери с луксозна къща под хълмовете на Пеща, която се намираше на другия бряг на Дунава точно срещу Буда.

 

 

Двайсет минути по-късно Хъдсън се сблъска с Райън до входа на бюфета.

— Яйцата са ти харесали, доколкото разбирам — каза главният агент.

— Тукашни ли са или ги доставяте от Австрия?

— Местно производство. Селскостопанската продукция тук е на ниво. Но не можем без нашия английски бекон.

— Аз също свикнах с него — уведоми го Джак. — Нещо ново? — попита Райън, забелязвайки вълнението в очите на Анди.

— Тази нощ. Първо ще идем на концерт, а след това ще ги измъкнем.

— Ще го предупредим ли?

Хъдсън поклати глава.

— Не. Може да сгафи нещо. Предпочитам да избегнем усложненията.

— Ами ако няма готовност? Ако промени мнението си? — сподели безпокойството си Джак.

— При подобно развитие мисията се проваля. И ние изчезваме сред мъглата на Будапеща, а на следващия ден в Лондон, Вашингтон и Москва много лица ще почервенеят от гняв.

— Много си хладнокръвен, приятел.

— Това е част от работата. Действаш според ситуацията. Прекалените емоции не помагат много. — Той успя да се усмихне. — Докато кралицата ми плаща, ще й служа.

— Винаги готов, човече — отвърна Джак.

Добави сметана към кафето и отпи от него. Не беше върхът, но ставаше.

 

 

Същото се отнасяше и за храната в държавната закусвалня до хотел „Астория“. Светлана поиска датски черешов пай, който поглъщаше с голям апетит, и пълна чаша с мляко.

— Довечера сме на концерт — напомни Олег на жена си. — Вълнуваш ли се?

— Нали знаеш от колко време не съм била на истински концерт — отвърна тя. — Олег, никога няма да забравя колко си мил.

Тя се изненада от изражението на лицето му, но не каза нищо.

— Всичко е наред, драга, днес ни предстои още пазаруване. Женските работи. Трябва да свършиш тая работа вместо мен.

— А аз мога ли да си купя нещо?

— Останаха ни осемстотин и петдесет валутни рубли и всичките са за теб — каза й Олег с лъчезарна усмивка, чудейки се дали онова, което щеше да си купи, няма да се окаже безполезно до края на седмицата.

 

 

— Съпругът ви още ли е в командировка? — попита Бийвъртън.

— За съжаление да — потвърди Кети.

„Много жалко“ — не посмя да добави бившият морски пехотинец. Той се бе научил през последните години да разбира човешката душа и сега не му бе никак трудно да забележи колко е притеснена. Без съмнение сър Джон бе заминал на някаква интересна мисия. Беше си направил труда да понаучи това-онова за семейство Райън. Във вестниците прочете, че тя е хирург, както му бе казала преди няколко седмици. Съпругът й, от друга страна, макар да твърдеше, че е младши служител в американското посолство, явно работеше за ЦРУ. Още по време на случката с терористите от Армията за освобождение на Ълстър се появиха намеци за това, но предположението не бе потвърдено по-късно. Вероятно защото някой беше помолил учтиво „Флийт Стрийт“ да не се пише повече за това. За Еди Бийвъртън тези факти бяха напълно достатъчни. От вестниците научи също, че макар да не бе богаташ, състоянието му бе добро, което се потвърждаваше от скъпия ягуар в гаража им. Значи, сър Джон изпълняваше секретна мисия някъде. Излишно беше да умува, помисли си таксиджията, паркирайки близо до гара Чатъм.

— Приятен ден, госпожо — каза й той, след като тя слезе от таксито.

— Благодаря, Еди.

Обичайните лигавщини. Не бе никак зле да си имаш толкова стабилни постоянни клиенти.

За Кети пътуването с влака към Лондон мина както винаги с медицинското списание за компания, но без приятното усещане за присъствието на съпруга й до нея, който да чете вестник „Дейли Телеграф“ или да дреме. Колко бе смешно да чувстваш липсата на един спящ мъж до себе си.

 

 

— Ето я концертната зала.

Подобно на автомобилчето „Фолксваген“ от детските години на Райън, будапещенската концертна зала беше изпипана до най-дребната подробност, макар че трудно се връзваше с околната градска среда. Архитектурата й напомняше на имперския стил във Виена, която се намираше на около триста и петдесет километра от тук и където бе застъпена в много по-големи мащаби и в по-добра форма. Анди и Райън влязоха вътре, за да вземат билетите, осигурени от посолството с помощта на унгарското външно министерство. Фоайето бе изненадващо маломерно. Хъдсън поиска разрешение да огледат ложата и благодарение на дипломатическия му статут им предоставиха разпоредител, който ги придружи нагоре по стълбите и после по коридора до нея.

Вътрешното оформление напомни на Райън на бродуейски театър — например „Маджестик“, не голяма, но елегантна зала със седалки, тапицирани в червен плюш, и богати гипсови орнаменти. Сякаш беше правена за императора, в случай че благоволи да се отдалечи от двореца си във Виена и да посети един от подчинените си градове. Място, където местните високопоставени особи да посрещнат своя император и да демонстрират своето благосъстояние, макар сънародниците им да тънат в мизерия.

Един добър оркестър обаче можеше да компенсира всички недостатъци. Акустиката бе отлична, а само това имаше значение. Райън никога не бе ходил на концерт в „Карнеги Хол“ в Ню Йорк, но явно тази зала беше местният й еквивалент, само че по-малка и по-скромна.

Райън огледа наоколо. Ложата беше невероятно удобна за това. От тук се виждаше всяко място в залата.

— Кои са местата на нашите приятели? — попита той тихо.

— Не знам точно. Том ще ги следва, за да разбере къде ще седнат, преди да се присъедини към нас.

— А след това? — бе следващият въпрос на Райън.

Но Хъдсън го сряза:

— Ще видим.

 

 

В посолството Том Трент бе затънал до гуша от работа. Първо отвори петлитровата бутала със чист спирт деветдесет и пет градуса. На практика той ставаше за пиене, но само ако човек искаше да се отреже яко. Опита го, за да се увери, че съдържанието отговаря на етикета. Не можеше да си позволи да рискува. Едно близване бе достатъчно, за да установи, че течността е наистина чист спирт с характерния вкус и мирис, а не дестилирана вода. Трент беше чувал, че някои хора го добавят в пунша при сватби и други тържества… за да повдигнат градуса на настроението. Беше готов да се обзаложи три към едно, че ставаше за подобна цел.

Следващото действие беше доста по-неприятно. Трябваше да провери съдържанието на сандъците. В момента бяха забранили достъпа до мазето на посолството. Трент махна печатите и отвори капаците…

Телата бяха пъхнати в прозрачни найлонови чували, каквито използват в моргата за пренасяне на трупове. Торбите имаха различни големини, забеляза той, вероятно за да побират в тях труповете на възрастни и на деца със съответните размери. Първото тяло беше на малко момиченце. Слава Богу, найлоновата материя прикриваше лицето или онова, което беше останало от него. Личаха само смътните очертания на овъглените останки, което беше добре. Не се налагаше засега да отваря торбите, което също бе добре.

Останалите сандъци бяха по-тежки, но гледката някак си по-лека да се преглътне. Труповете поне бяха на възрастни хора. Извади чувалите и ги постави върху циментовия под на мазето, след това отстрани сухия лед и го струпа в отсрещния край, където замразеният въглероден диоксид щеше да се изпари, без да причини вреди. Труповете щяха да се размразят за около четиринайсет часа, а това бе достатъчно. Трент излезе от мазето и внимателно заключи вратата.

После се върна в отдела по сигурността. Британското посолство имаше на разположение трима служители по сигурността, бивши военнослужещи. Помощта на двама от тях щеше да му е нужна през нощта. Родни Трулъв и Боб Смол бяха здравеняци, бивши сержанти от британската армия.

— Момчета, ще ми трябва помощта ви довечера.

— За какво става дума, Том? — попита Трулъв.

— Налага се да преместим дискретно няколко чувала — обясни Трент.

Той не си направи труда да добави, че става дума за нещо от изключителна важност, тъй като тези мъже знаеха, че работата, която им възлагат, обикновено е важна.

— Нещо като измъкване и вмъкване? — попита Смол.

— Точно така — отговори Трент на бившия сержант от Кралските инженерни войски.

Смол беше служил в кралския полк в Харлех, Уелс.

— По кое време? — бе следващият въпрос на Трулъв.

— Ще тръгнем от тук към два часа след полунощ. Цялата операция ще продължи не повече от час.

— С какво облекло? — попита Боб Смол.

Въпросът беше важен. Костюмите и вратовръзките нямаше да са подходящи, а маскировъчните дрехи биха направили впечатление. Трябваше да се облекат така, че никой да не ги забележи.

— Нормално — реши Трент. — Якета, без сака. Като местните хора. Ризи и панталони е достатъчно. Също и ръкавици. — „Няма да съжаляват за ръкавиците“ — помисли си шпионинът.

— Можеш да разчиташ на нас — каза Трулъв.

Както всички войници, те бяха свикнали да изпълняват заповеди, без да ги обсъждат, и да приемат живота такъв, какъвто е. Трент се надяваше да си останат такива и на следващата сутрин.

 

 

Найлоновите чорапогащници бяха френски. Така поне пишеше на етикетите. Ирина за малко да припадне, когато пое в ръцете си пакета. Не можеше да повярва, че е истина. Беше чувала, че се продават такива неща, но никога не ги бе докосвала или обувала. Само като си помислеше, че жените на Запад могат да си купуват от тях, колкото си пожелаят. Съпругите на колегите на Олег щяха да ахнат, като ги видят, да не говорим каква завист щеше да предизвика сред приятелките си в ГУМ-а! Ще внимава много, като ги обува, от страх да не пусне бримка. Ще гледа да не опира краката си в нищо, за което може да ги закачи или да ги скъса, както децата късат дрехите си постоянно. Чорапогащниците бяха прекалено ценни, за да рискува да ги съсипе. Трябваше да избере подходящите номера за жените от списъка на Олег… и шест чифта за себе си.

Но какъв размер? За всяка жена по света бе непростима обида да си купува по-голям номер дрехи. Същото важеше и за Русия, където преобладаваха по-скоро жените с Рубенсови форми, отколкото кльощавите, недохранени екземпляри от Третия свят или… Холивуд. Размерите, указани върху опаковките, бяха А, В, С и D. Това създаваше допълнително усложнение, тъй като латинската буква „Бе“ на кирилица се четеше „Ве“, а „Це“ — „С“, тя обаче пое дълбоко дъх и поръча двайсет чифта размер „Це“, от които шест бяха за нея. Струваха безобразно скъпо, но не всички валутни рубли в портмонето й бяха нейни, така че след още едно дълбоко вдишване плати, а продавачката се подсмихна, тъй като се досети за душевните й терзания. На излизане от магазина с луксозните вещи в ръка Ирина се почувства като принцеса — най-приятното усещане за всяка жена в света. Оставаха й четиристотин осемдесет и девет рубли, които можеше да похарчи само за себе си, а тази мисъл я накара да изпадне в паника. Толкова много красиви неща. А толкова малко пари. А и мястото в гардероба вкъщи беше ограничено.

Обувки? Ново палто? Нова чанта?

За бижута дори не мислеше, тъй като това бе работа на Олег, който обаче подобно на повечето мъже в света въобще не бе наясно какво харесват жените.

„Ами луксозно бельо?“ — продължаваше да умува Ирина. Например сутиен „Шантарел“? Би ли посмяла да си купи нещо толкова елегантно? Струваше поне сто рубли, дори при изгодния валутен курс… А и беше нещо, което само тя щеше да знае, че носи под дрехите си. Такъв сутиен обаче щеше да е като… точно така, като ласка. Като ласка на любовник. Непременно трябваше да си купи.

Също козметика. Не трябваше да пропуска козметиката. Руските жени винаги са се интересували от козметика. Сега й бе паднала възможност и не трябваше да я пропуска. Унгарките се грижеха за лицата си. Ще влезе в някой хубав магазин и ще се консултира с другарките, които работят там. Веднага се забелязваше, че унгарските жени държат на външния си вид. В това отношение те бяха много по-културни.

Последваха още два часа на безоблачно щастие по магазините, което предизвика у нея такова блаженство, че тя дори не се сети за съпруга и дъщеря си. Беше се изпълнила мечтата на всяка съветска жена — да похарчи някоя и друга рубла за себе си, ако не на Запад, то поне на място като това. Усещането беше невероятно. Щеше да облече бельото „Шантарел“ довечера за концерта, да слуша Бах и да си представя, че живее в друга епоха и на друго място, където всички са културни и където е прекрасно да си жена. Колко жалко, че в Съветския съюз няма такова място.

 

 

Пред редицата от търговски обекти за женски стоки Олег се разхождаше нервно и пушеше цигара след цигара, както правят останалите мъже по света, отегчени до смърт от безумието на женското пазаруване. Как ли издържаха тия жени да премятат стока след стока, да я оглеждат, да я сравняват с останалите и да се тюхкат коя да изберат и в крайна сметка да не могат да решат, да ровичкат сред купища дрехи, които не им стават или не им харесват? Обикновено хващат роклята за горния край, опират го до вратовете си и започват да се въртят пред огледалото, за да отсекат накрая не, не тази. И така до безкрайност, до залез слънце, ако им падне и цялата нощ, сякаш животът им зависи от това. Олег се бе научил да бъде търпелив, особено след като пое настоящия риск за живота си, но имаше нещо, с което никога нямаше да свикне — да наблюдава спокойно как една жена пазарува, без да му се прииска да я стисне за гърлото. Никога нямаше да се примири да изглежда като пълен глупак, натоварен с торби и пакети, в очакване тя да реши дали да не вземе нещо друго. Единственото утешение беше, че няма как да продължи вечно. Имаха билети за концерта тази вечер. Трябваше да се върнат в хотела, да осигурят бавачка за зайчика, да се преоблекат и да отидат до концертната зала. Ирина не би се отказала от това.

„Вероятно“, надяваше се Олег. Сякаш си нямаше купища проблеми. Той обаче забеляза, че дъщеричката му не се тревожеше за нищо. Ближеше сладоледа си и наблюдаваше непознатия за нея свят с безкрайно любопитство. Детската невинност бе нещо, за което може да се говори до припадък. Жалко, че хората се разделят с нея. Беше необяснимо защо децата са толкова нетърпеливи да пораснат и да се лишат от своята невинност. Те не съзнават, че детският свят е най-вълшебното нещо. Не знаят, че след като човек порасне, чудесата на света се превръщат в бреме. И болка.

„И съмнения — каза си Зайцев. — Толкова много съмнения.“

Слава Богу, зайчикът не бе наясно с тези неща, а когато ги осъзнаеше, щеше да е твърде късно.

Накрая Ирина излезе навън цялата сияеща. Не я бе виждал такава от раждането на Светлана. Последва още по-необичайно действие от нейна страна. Доближи се до него, прегърна го и го целуна.

— Благодаря, Олег. Толкова си мил с мен.

Още една страстна целувка на жена, преситена от пазаруване. Дори сексът не им доставя толкова удоволствие, забеляза Зайцев.

— Да се връщаме в хотела, драга. Трябва да се приготвим за концерта.

Прибраха се спокойно с метрото в „Астория“ и се качиха в стая триста и седма. Без много-много да се колебаят, решиха да вземат Светлана със себе си. Изпитваха неудобство да молят някого да я наглежда. Олег първоначално смяташе да се уговори с някоя от служителките на КГБ в Културния дом, но и двамата със съпругата си се стесняваха да молят за подобна услуга, така че очакваха от зайчика послушание по време на концерта. Билетите бяха на шести ред, места едно, две и три, точно до пътеката, където най-много обичаше да седи. Светлана щеше да облече новите си дрешки, тя никога не беше носила толкова красиви неща и щеше да се чувства невероятно щастлива.

Изчакаха си реда за банята. Ирина доста се потруди, за да гримира лицето си. Съпругът й се приготви по-бързо, докато за дъщеря им бе достатъчна влажна хавлиена кърпа, с която избърсаха лицето й, докато тя правеше гримаси. След това се преоблякоха в най-хубавите си дрехи. Олег закопча черните лачени обущенца с каишки, които тя хареса от пръв поглед. Накрая й облякоха червеното палтенце с черна якичка и малкото Зайче беше готово за вечерното приключение. Взеха асансьора до фоайето, а отвън хванаха такси.

 

 

За Трент нещата стояха по по-сложен начин. Кибиченето във фоайето можеше да предизвика подозрения, но сякаш регистраторите не го забелязваха. Когато заешкото семейство излезе през централния вход, той бързо го последва с колата си по пътя към концертната зала. Почти веднага намери свободно място, паркира и след това се шмугна през вратата. На бюфета предлагаха напитки и Зайцеви си позволиха по чаша токайско вино. Малкото им момиченце сияеше повече отвсякога. „Сладко хлапе“ — помисли си Трент. Надяваше се животът на Запад да хареса на момиченцето. Изчака ги да заемат местата си, след което изтича по стълбите към ложата.

 

 

Райън и Хъдсън се бяха настанили вече върху старинните столове с плюшени възглавници.

— Анди, Джак — поздрави ги Трент. — Шести ред вляво от центъра, точно до пътеката.

Загасиха светлините. Завесата се вдигна, скрибуцащият звук от настройването на музикалните инструменти заглъхна постепенно и на сцената се появи диригентът Йожеф Рожа. Ръкоплясканията, с които го посрещнаха, като че ли не бяха достатъчно любезни, като се имаше предвид, че тази вечер щеше да дирижира първия от серията концерти и бе напълно непознат за публиката. На Райън му се видя странно. Той беше унгарец, възпитаник на Музикалната академия „Ференц Лист“. Защо ли не го поздравиха по-ентусиазирано? Беше висок и строен мъж, с черна коса и интелигентно изражение. Поклони се възпитано на публиката и се обърна с лице към оркестъра. Палката му — или както там се наричаше, Райън не знаеше точно — се намираше върху малката катедра отпред и когато той я вдигна, залата притихна. След това дясната му ръка даде знак на Държавния оркестър на унгарските железопътни линии и прозвуча първият акорд.

Райън не беше толкова вещ в музиката, както жена му, но Бах си беше Бах и концертът създаде усещане за величественост още от първия миг. Музиката, подобно на поезията и живописта, беше средство за общуване, помисли си Райън, но си даде сметка, че досега не се бе замислял какво искат да кажат композиторите. С филмовите мелодии на Джон Уилямс нещата бяха някак по-ясни, тъй като музиката му идеално пасваше с действието, но по времето на Бах не е имало кино и явно той се бе опитал „да внушава“ послания, които неговите съвременници са разбирали. Но Райън не бе от тях, така че не му оставаше нищо друго, освен да се наслаждава на великолепната хармония. Изведнъж осъзна, че звученето на пианото бе по-различно и когато се вгледа по-добре, забеляза, че инструментът не е пиано, а клавесин, на който свиреше възрастен виртуоз с дълга бяла коса и елегантни пръсти като на… хирург. Джак знаеше това-онова за изпълненията на пиано. Тяхната приятелка Сиси Джексън, солист на Вашингтонската филхармония, казваше, че Кети свири прекалено механично, докато единственото, което Райън забелязваше, бе, че тя не бърка клавишите, а това според него беше достатъчно. Райън следеше внимателно изпълнението на този музикант, наблюдаваше ръцете му и долавяше тоновете сред чудесната какофония. „Не пропусна нито тон“ — забеляза той, а всеки звук, който излизаше изпод ръцете му, беше нежен и изящен и хармонираше по височина с останалите инструменти до съвършенство. И другите музиканти имаха идеална техника и всичко бе премерено с точността на лазерен лъч.

Едно от нещата, които бяха пълна загадка за Райън, бе ролята на диригента. Нали имаха партитури? Работата му не се ли състоеше в това да се увери — предварително, — че всеки е научил своята партия и че се включва навреме? Трябваше да попита Кети за това, а тя щеше да го погледне в очите и да отбележи, че е пълен невежа. Но Сиси Джексън бе казала на Кети, че натиска механично клавишите, без да влага душа. Е, какво ще отговорите, лейди Керълайн?

Струнните инструменти също бяха превъзходни, а Райън се чудеше как, по дяволите, може да прокарваш лък върху струни и да произвеждаш звука, който искаш? „Вероятно защото с това си изкарват прехраната“ — реши той, след което се облегна на седалката, за да се наслади на музиката. Тъкмо тогава забеляза, че Анди Хъдсън наблюдава Зайците. Той също пусна едно око натам.

Малкото момиченце шаваше непрекъснато на стола, но все пак се стараеше да е послушно. Не беше като да гледаш на видео „Вълшебникът от Оз“, но нямаше как. Малкото Зайче трябваше да кротува, седнало между майка Зайка и татко Заек.

Мама Зайка се бе захласнала. Татко Заек слушаше внимателно по-скоро от учтивост. Дали да не се обадят в Лондон да набавят за Ирина уокмен и касети на Кристофър Хогуд и Невил Маринър… Кети май ги харесваше много.

След двайсетина минути менуетът свърши и оркестърът занемя, а когато диригентът Рожа се обърна с лице към публиката…

Залата избухна в овации и викове „Браво!“. Райън не беше забелязал нещо необичайно в изпълнението за разлика от публиката. Рожа се поклони ниско, изчака аплодисментите да утихнат и след като направи знак за тишина, вдигна високо бялата диригентска палка и даде началото на Бранденбургски концерт №2.

Първо засвириха духовите музикални инструменти и цигулките и Райън бе запленен от изпълнението на всеки отделен музикант много повече от онова, което диригентът правеше. „Колко ли време трябваше да се обучава човек, за да стане толкова добър?“ Кети свиреше два-три пъти седмично у дома в Мериленд. Къщата им в Чатъм беше малка, за да побере роял, за нейно разочарование. Беше й предложил пиано, но тя отказа, тъй като не било същото. Сиси Джексън бе споменавала, че свири най-малко по три часа всеки божи ден. Но Сиси си изкарваше прехраната, докато Кети изпитваше страст към професията си.

Вторият Бранденбургски концерт беше по-кратък от първия и свърши за около дванайсет минути. Третият го последва веднага. Изглежда, Бах е обичал цигулките повече от другите инструменти, а на местните цигулари им се носеше славата по целия свят. При други обстоятелства Джак щеше да се отдаде на насладата от музиката, но сега имаше по-важна задача. През няколко секунди очите му се извъртаха наляво към заешкото семейство…

 

 

Бранденбургски концерт №3 завърши точно час и половина след началото на първия. Светнаха лампите. Беше време за антракта. Райън забеляза, че мама Зайка и татко Заек станаха от местата си. Причината беше проста. На малкото Зайче му се пишкаше. Таткото вероятно също щеше да се възползва и да се облекчи. Хъдсън разбра какво става, скочи на крака и излезе от ложата в коридора, последван от Том Трент. Двамата заслизаха бързо по стълбите към фоайето, а от там се отправиха към мъжката тоалетна. Мисията бе в ход.

 

 

На три крачки от вратата Олег Иванович чакаше на опашката пред мъжката тоалетна. Хъдсън успя да се нареди точно зад него. Фоайето бе изпълнено с характерното жужене, което се получава, когато много хора разговарят помежду си. Някои от зрителите се отправиха към бюфета, за да пийнат по нещо. Други пушеха, а двайсетина мъже чакаха на опашка, за да облекчат пикочните си мехури. Опашката вървеше бързо — мъжете са по-ефективни в това отношение от жените — и скоро се намериха в облицованото с плочки помещение.

Писоарите бяха елегантни, както се полага за такова място и за подобна благородна цел. От пръв поглед личеше, че са направени от мрамор. Хъдсън изчакваше реда си като всички останали, надявайки се дрехите му да не го издадат, че е чужденец. Влезе през вратата от дърво и стъкло, пое дълбоко дъх, наведе се напред и извика на помощ своя руски.

— Добър вечер, Олег Иванович — каза Хъдсън тихичко. — Не се обръщайте.

— Кой сте вие? — прошепна Зайцев.

— Вашият туроператор. Разбрах, че искате да ви организираме малко пътешествие.

— И къде?

— Ами в западна посока. Загрижен сте за живота на някого, нали така?

— От ЦРУ ли сте? — Зайцев едвам прошепна абревиатурата.

— Работя при малко по-необичайни обстоятелства — каза Хъдсън.

Нямаше смисъл да притеснява човека в този момент.

— Какви са плановете ви?

— Тази нощ ще спите в друга държава, приятел — отвърна Хъдсън и добави: — заедно с вашата съпруга и сладката ви дъщеричка.

Хъдсън забеляза как раменете му се свиха — дали от облекчение, дали от страх, британският шпионин не можеше да определи със сигурност. Вероятно и двете.

Зайцев се изкашля, преди отново да прошепне:

— Какво се очаква да направя?

— Първо, трябва да потвърдите, че желаете изпълнението на плана да продължи.

Почти без никакво колебание той отвърна:

— Да. Продължаваме.

— В такъв случай — наближаваше техният ред — изслушайте докрай концерта и се върнете в хотела. Ще говорим там отново към един и половина. Ще можете ли?

— Да.

В този момент Олег Иванович наистина имаше нужда да се облекчи.

— Бъдете на разположение. Всичко е подготвено. Ще мине добре — каза Хъдсън.

Човекът се нуждаеше от малко надежда и увереност. Вероятно изживяваше най-страшния миг в живота си.

Не последва никакъв отговор. Зайцев се премести с още три крачки напред и се изправи пред писоара. Свали ципа на панталоните си и дълго уринира. Излезе от тоалетната, без да погледне Хъдсън в лицето.

Трент обаче зорко бдеше, отпивайки от чашата с бяло вино. Ако Зайцев бе дал някакъв знак на свои колеги от КГБ, британският шпионин не бе успял да забележи. Нито почесване по носа, нито нагласяне на вратовръзката, никакъв видим физически сигнал. Просто излезе през вратата и се върна на мястото си. БЕАТРИКС вървеше от добре по-добре.

 

 

Публиката бе заела отново местата си. Райън правеше всичко възможно да прилича на най-обикновен почитател на класическата музика. Хъдсън и Трент се върнаха в ложата.

— Е? — попита Райън.

— Музиката е невероятна, а? — отвърна Хъдсън. — Тоя Рожа е първокласен диригент. Колко учудващо, че в една комунистическа държава може да се чуе нещо по-свястно от изпълнение на „Интернационала“. Между другото, след като свърши — добави Хъдсън, — какво ще кажеш за по една чашка с нови приятели?

Джак пусна дълга въздишка.

— Разбира се, Анди, ще ми бъде приятно.

„Копеле, каза си мислено Райън, наистина ще се случи.“ До този момент изпитваше най-различни съмнения, но по всичко личеше, че нещата се подреждат по-добре, отколкото очакваше.

 

 

Втората част от концерта започна с Токата и фуга в ми минор от Бах. Този път вместо цигулките на преден план излязоха духовите инструменти. А водещият корнетист можеше да предаде на Луис Армстронг някой и друг урок за високите тонове. Райън слушаше за първи път през живота си толкова великолепно изпълнение на Бах, а и старият германски композитор наистина можеше да наелектизира сетивата ти, мислеше бившият морски пехотинец, който никога досега не бе изпитвал такава наслада. Унгария се славеше с любовта си към музиката. Или поне така изглеждаше. Дори оркестърът да бе допуснал някаква грешка, той не беше забелязал, а диригентът изглеждаше така, сякаш се любеше в леглото със собствения си живот, толкова бе погълнат от сладостта на преживяването. Джак се зачуди дали унгарските жени ставаха. Имаха вид на земни същества, но не се усмихваха много… Може би това се дължеше на комунистическото управление. И руснаците никога не се усмихваха.

 

 

— Има ли новини? — попита съдия Мур.

Майк Бостък му подаде кратка телеграма от Лондон.

— Базил казва, че неговият човек в Будапеща ще започне тази нощ. Още една подробност, която много ще ти хареса. Заекът е отседнал в хотел, който се намира точно срещу резидентурата на КГБ.

Очите на Мур светнаха.

— Шегуваш ли се?

— Съдия, може ли да ми мине през акъла да се шегувам с подобни неща?

— Кога се връща Ритър?

— По-късно днес, с полет на „Пан Ам“. Срещите му в Сеул са минали отлично.

— Ще получи сърдечен удар, като му кажем за БЕАТРИКС — предположи директорът на ЦРУ.

— Направо ще се облещи — съгласи се заместникът му по операциите.

— Особено след като научи, че Райън е в играта.

— Можете да заложите ранчото си за това, сър, с всичкия добитък и огромната къща.

Съдия Мур се захили.

— Е, смятам, че Управлението е над всички нас.

— И аз така съм чувал, сър.

— Както и да е, ще ни уведомят ли незабавно?

— Очаквам Базил да се свърже с нас веднага щом самолетът излети от Югославия. Очертава се дълъг ден за нашите приятели.

 

 

Следващото изпълнение беше отново опус на Бах. Райън го разпозна, тъй като бе чувал музикалния мотив в рекламата за набиране на морски пехотинци. Звученето бе нежно и успокоително за разлика от предишния опус. Така и не му стана ясно дали концертът бе в чест на Йохан Себастиан Бах или на диригента. Но и в двата случая бе приятно и вълнуващо преживяване, а и публиката реагираше по подобаващ начин и бурно аплодираше и изпълнителите, и подбора на музиката. Дойде ред на последното изпълнение. Райън имаше програма, но дори не я погледна, тъй като беше написана на унгарски, а той разбираше тоя език, колкото и марсианския.

Прозвуча прочутият „Канон“ на Йоханес Пахелбел^[3]. Когато слушаше, Райън си представяше красива девойка от седемнайсети век, която шепне молитвите си към Бога, опитвайки се да се съсредоточи — без особен успех — над своята вяра, вместо да мисли за момъка, който я чака на поляната край селската къща.

 

 

След последния акорд Йожеф Рожа се обърна към публиката, която скочи на крака и в продължение на няколко минути бурно изразяваше одобрението си. Да, помисли си Джак, едно местно момче, напуснало отдавна родината си, се бе върнало у дома, за да направи добро, а тукашните момчета оцениха по достойнство жеста му. Диригентът се усмихваше с мъка и изглеждаше толкова изтощен, сякаш току-що бе участвал в маратон. Джак забеляза, че целият бе плувнал в пот. Наистина ли дирижирането е толкова тежка работа? Ако се вживееш достатъчно надълбоко, сигурно. Заедно с британските си компаньони стояха на крака и ръкопляскаха както всички останали в залата, докато най-накрая залата поутихна. Рожа посочи към оркестъра, което предизвика нови ръкопляскания, след това към концертмайстора на оркестъра, първата цигулка. Изглеждаше като жест на благодарност от страна на Рожа. Явно, ако един диригент искаше музикантите да дават всичко от себе си, трябваше да прави такива неща. Най-после дойде време тълпата да се разотиде.

— Хареса ли ти музиката, сър Джон? — попита Хъдсън с хитра усмивка.

— Бие по всички точки онова, което пускат по радиото у дома — призна Райън. — А сега накъде?

— Сега ще ударим по едно питие на някое тихо местенце.

Хъдсън направи знак с глава към Трент, който влезе в ролята на домакин.

Навън беше хладно. Райън запали цигара. Забеляза, че същото направиха почти всички мъже наоколо, а и повечето жени. Явно унгарците не си правеха планове да живеят дълго. Чувстваше се като прикачен за Хъдсън, като дете към майка си, но това нямаше да трае дълго. Сградите от двете страни на улицата бяха предимно жилищни кооперации. В един западен град щеше да има повече заведения, но явно тук порядките бяха други. Хъдсън поведе Райън надолу по улицата и след две преки стигнаха до приятна кръчма. Заедно с тях вътре се настаниха поне трийсет от хората, които излязоха от концертната зала. Анди ги заведе до ъгловото сепаре, откъдето можеха да наблюдават цялото заведение, и поръча на сервитьора бутилка вино.

 

 

— Значи тръгваме? — попита Джак.

Хъдсън кимна.

— Тръгваме. Казах му да е в хотела в един и половина.

— А после?

— После потегляме към югославската граница.

Райън спря до тук с въпросите. Нямаше нужда да пита повече.

— Контролът по южната граница е незначителен за разлика от северната — обясни Анди. — На границата с Австрия е доста сложно, но Югославия е братска комунистическа страна, поне така си въобразяват тук. Макар че аз бих се въздържал да я определя така, в смисъл политически. Граничарите откъм унгарската страна се грижат добре за благополучието си и поддържат приятелски отношения с контрабандистите. Това е процъфтяващ бизнес, в който обаче умните не процъфтяват. Само посмей, и Белюдминистериум — вътрешното министерство, веднага ще забележи — каза Хъдсън.

— Но ако това е задната врата на Варшавския договор, тогава КГБ трябва да е наясно, мамка му.

Хъдсън довърши въпроса му.

— Защо си затварят очите, това ли искаш да знаеш? Предполагам, че много бързо може да се справят, но местната икономика ще пострада, а Съветите се снабдяват оттук с много стоки. Трент ме уведоми, че нашият приятел също е направил големи покупки. Видеокасетофони и чорапогащници — руските жени умират за тях. Вероятно част от покупките са за техни приятели и колеги в Москва. Така че, ако КГБ се намеси или принуди тукашната държавна сигурност да го стори, ще се лиши от източник на стоки, с каквито собствените му хора обичат да се снабдяват. Малко корупция не може да нанесе големи вреди, а и чрез нея се задоволяват апетитите на другата страна. Никога не забравяй, че и те си имат своите слабости. При това техните са повече от нашите, макар че мнозина твърдят обратното. Те искат да имат същите стоки, каквито ние имаме. По официалните канали не може да стане. Има една унгарска поговорка, която гласи: „А наги капу мелет, миндиг ван кис капу.“ Това означава: „До всяка голяма порта винаги има малка вратичка.“ Тук нещата вървят благодарение на малката вратичка.

— И ще ми се наложи да мина през нея?

— Точно така.

Анди допи виното си и реши да не поръчва повече. Предстоеше му да шофира през нощта и по второстепенни пътища. Предпочете да запали цигара.

Райън също запали.

— Никога не съм правил подобно нещо досега, Анди.

— Страх ли те е?

— Да — призна, без да се стеснява, Райън. — Страх ме е.

— Първия път е винаги така. На мен пък не ми се е случвало мъже, въоръжени с автомати, да нахлуят в дома ми.

— Не го препоръчвам на никого като забавление след вечеря — отговори Джак, подсмихвайки се леко. — Извадихме късмет.

— Да си призная, не разчитам много на късмета, с малки изключения може би. Късметът обикновено не се интересува от глупаците, сър Джон.

— Може да си прав. Трудно е да се видят нещата отвътре.

Райън отново си спомни за оная кошмарна нощ. Усети автомата „Узи“ в ръцете си. Наложи се да застреля оня тип. В тая игра втори шанс не предоставяха. И той се опря на коляното си, прицели се и улучи право в целта. Така и не научи името на човека, на когото свети маслото в лодката. „Странно — каза си той. — Когато убиеш някого близо до дома си, би трябвало поне да се поинтересуваш от името му.“

Всъщност, щом се справи тогава, би трябвало да се справи и сега. Погледна си часовника. Имаше още време, а и нямаше да шофира през нощта, така че можеше да си позволи още една чаша вино, но само толкова.

 

 

Обратно в „Астория“ Зайцеви сложиха малкото Зайче в леглото, след което Олег поръча да му донесат водка. Беше от вида, който пиеше работническата класа. Половинлитрова бутилка с въртяща се капачка, която сякаш те подканва да я изпиеш на един дъх, което не беше лоша идея в нощ като тази. Бутилката пристигна след пет минути, а дотогава зайчикът бе заспал. Седна на леглото. Жена му се настани върху единствения стол в стаята. Пиеха в чашите, които намериха в банята.

На Олег Иванович му предстоеше още един тежък момент. Жена му не знаеше нищо за намеренията му. Не можеше да предвиди как ще реагира. Беше наясно, че не се чувства доволна от живота си. Знаеше, че това пътуване бе върхът на техния брак, че мрази работата си в ГУМ-а, че мечтае за по-хубав живот. Но щеше ли доброволно да изостави родината си?

Единственото нещо в негова полза бе фактът, че руските жени не се радваха на голяма свобода, особено в семейството. Те обикновено се подчиняваха на мъжете си и правеха, каквото им наредят. Понякога съпрузите си плащаха за това, но по-късно. А тя го обичаше и му се доверяваше, а той й бе показал през последните дни, че има и по-добър начин на живот, така че бе логично тя да се съгласи.

Не, ще изчака още малко, преди да й каже. Не трябва да рискува точно сега. На отсрещния край на улицата се намираше резидентурата на КГБ в Будапеща. Ако чуеха и една думичка за намеренията му, щеше да е мъртъв.

 

 

В британското посолство сержантите Боб Смол и Род Трулъв повдигнаха найлоновите торби и ги отнесоха в камиона без опознавателни знаци — регистрационните табели бяха вече сменени. Мъчеха се да не мислят за съдържанието. После се върнаха в мазето за контейнерите със спирт, взеха също свещ и картонена опаковка от мляко. Всичко бе подготвено. Не си позволиха повече от една бира тази вечер, макар да им се искаше да пийнат повечко. Потеглиха точно след полунощ. Първо трябваше да разузнаят обстановката, преди да преминат към същинската част на операцията. Най-голямата трудност щеше да е намирането на подходящо място за паркиране, но разполагаха с достатъчно време и бяха сигурни, че ще се справят.

 

 

Барът се опразваше постепенно, а Хъдсън не искаше в никакъв случай да остане последен. Сметката му беше петдесет форинта. Плати, без да пусне бакшиш, тъй като тук нямаше такъв обичай, а той не искаше да го запомнят. Махна на Райън и тръгна към входната врата, но след това промени решението си и влезе в тоалетната. Идеята се стори на Райън добра.

Навън Райън го попита какво следва от тук нататък.

— Ще се пошляем из улиците, сър Джон — отвърна Хъдсън, използвайки рицарската му титла не на място. — Ще повървим около трийсет минути. Мисля, че ще е достатъчно.

Разходката щеше да им помогне да разберат дали не ги следи някой. Ако опозицията имаше информация за тяхната операция, не би устояла на изкушението да пусне сенки след двамата служители от разузнаването. А като се имаше предвид, че по това време на денонощието улиците са почти празни, нямаше да е проблем да „засекат“ нейните агенти, освен ако не са от КГБ. Руснаците бяха с пъти по-печени от местните.

 

 

Зайцев и жена му обърнаха набързо по три чашки, което се забелязваше по грейналите им погледи. Странно, че Ирина не показваше признаци да й се спи. Явно се бе превъзбудила от приятните преживявания от вечерта, помисли си Олег. Така дори беше по-добре. Единственото голямо притеснение бе свързано с това как ЦРУ смяташе да ги измъкне от Унгария. Какво ли са измислили? Хеликоптер близо до границата, с който да прелетят под обсега на унгарските радари? Той би избрал този вариант. Беше ли в състояние ЦРУ да ги измъкне през вътрешността на Унгария в Австрия? Дали бяха достатъчно кадърни? Дали ще го информират за плановете си? Дали са измислили нещо наистина хитро и дръзко? Дали щеше да е опасно?

Ще успеят ли? Ако ли не… последиците при евентуален провал бяха повече от ясни.

Нямаше да ликвидират и тримата. Не и при първо провинение. Олег си даваше сметка, че ако ги хванат, той щеше да се прости с живота си, докато жена му и дъщеря му щяха да бъдат обречени на мизерно съществуване. Нямаше да ги убият, но щяха да ги низвергнат завинаги и да превърнат живота им в ад. Значи двете бяха заложници на собствената му съвест. Колко ли съветски граждани се въздържаха от бягство именно по тази причина? Измяната — напомни си той — бе най-тежкото престъпление и се наказваше по най-тежкия начин.

Зайцев си наля остатъка от водката и я изгълта на един дъх. Оставаше само половин час до идването на хората от ЦРУ, на които разчиташе да спасят живота му…

Или да направят онова, което бяха решили, с него и със семейството му. Поглеждаше често часовника си, докато жена му се отпусна, затвори очи и усмихвайки се, тананикаше Бах, а главата й се поклащаше в ритъма на музиката. Поне й достави удоволствие, каквото не бе изпитвала никога досега…

 

 

Имаше свободно място за паркиране до страничната алея, закътана така, че да не бие на очи. Паралелното паркиране беше висше изкуство, което бе усвоил в Англия и което не бе забравил. Седяха и чакаха. Смол запали цигара, а Трулъв — любимата си лула. Наблюдаваха внимателно улицата, по която от време на време се мяркаше само някой пешеходец. Смол хвърляше по едно око и в огледалото за обратно виждане, за да разбере веднага, ако има раздвижване в резидентурата на КГБ. Светеха само няколко прозореца на втория етаж, но не се забелязваше никакво движение. Най-вероятно някое от момчетата на КГБ бе забравило да изключи осветлението, преди да си тръгне.

 

 

Наближиха хотела, който беше само на три преки от дясната страна на улицата, както забеляза Райън.

Стана време за шоуто.

Извървяха останалата част от пътя на един дъх. Том Трент стоеше на ъгъла на сградата. Отвътре излизаха хора. Най-вероятно от бара в приземието, който Хъдсън бе показал на Райън и който вече затваряше. Посетителите се движеха на групи от по двама или трима, не забеляза никой, който да е сам.

„Не е бар за самотници“ — помисли си Райън.

Но това съвсем не означаваше, че в комунистическите страни няма такива.

Когато наближиха, Хъдсън почеса носа си, което бе знак за Трент да влезе в хотела и да отклони вниманието на регистраторите. Как успя да го направи, Райън нямаше да разбере никога, но когато след няколко минути се намериха, във фоайето нямаше жив човек.

— Хайде — каза му Хъдсън и бързо заизкачва стълбите, които се виеха около асансьорната шахта.

Стигнаха до третия етаж за по-малко от минута. Ето я стая триста и седем. Хъдсън натисна дръжката. Заекът не беше заключил вратата. Хъдсън я отвори внимателно.

Зайцев забеляза, че вратата се отваря. Ирина беше задрямала. Погледна я, за да се увери, и се изправи.

— Здрасти — поздрави шепнешком Хъдсън и му подаде ръка.

— Здравейте — отговори Зайцев на английски. — Вие сте туроператорите, предполагам?

— Да, и двамата сме такива. Това е господин Райън.

— Райън? — учуди се Зайцев. — В КГБ има операция с такова кодово име.

— Наистина ли? — изненада се Джак.

Той още не бе чувал за нея.

— Ще говорим за това по-късно, другарю Зайцев. Сега трябва да се измъкваме.

— Да.

Зайцев побутна жена си, за да я събуди. Тя се уплаши, когато забеляза двамата непознати мъже.

— Ирина Богданова — заяви Олег с твърд тон. — Налага се да заминем непредвидено. Тръгваме веднага. Приготви Светлана.

Очите й се разшириха от изненада.

— Олег, какво става? Какво ще правим?

— Веднага тръгваме към ново място. Трябва да побързаме.

Райън не знаеше нито дума руски, но беше ясно за какво си говорят. Реакцията на жената го изненада обаче. Тя стана на крака и започна да действа като автомат. Дъщеричката им спеше на детското креватче. Майка Зайка вдигна спящото дете и започна да го облича.

— Как точно ще действаме? — попита Заекът.

— Заминаваме тая нощ за Англия — подчерта Хъдсън.

— Не в Америка, така ли?

— Първо в Англия — отвърна Райън. — След това ще ви отведем в Америка.

— Добре.

Райън забеляза, че Заекът е напрегнат, но в това нямаше нищо изненадващо. Тоя човек залагаше живота си, а заровете все още бяха във въздуха. Работата на Райън беше да не допусне да попадне в лапите на врага.

— Какво да вземем със себе си?

— Абсолютно нищо — отвърна Хъдсън. — Оставете всичките си документи тук. Подготвили сме ви нови. — Той му показа три паспорта с множество фалшиви марки на вътрешните страници. — Засега ще останат у мен.

— От ЦРУ ли сте?

— Не, аз съм британец. Райън е от ЦРУ.

— Но… защо?

— Дълга история, господин Зайцев — каза му Райън. — Сега трябва да вървим.

Малкото момиченце беше облечено, но още спеше също като Сали през оная кошмарна нощ в Перегрийн Клиф, забеляза Райън.

Хъдсън се огледа и се зарадва, когато видя празната бутилка водка на нощното шкафче. Истински късмет. Майка Зайка все още беше под въздействието на трите питиета и от неочаквания развой на събитията през тази нощ. След около пет минути всички бяха готови да се измъкнат. В този миг тя забеляза торбата с чорапогащниците и се пресегна да я вземе.

— Нет — каза Хъдсън на руски. — Оставете ги. Там, където отивате, е пълно с такива неща.

— Но… но… но…

— Прави каквото ти казват, Ирина — сопна й се Олег, чието самообладание беше нарушено от водката и от напрежението.

— Готови ли са всички? — попита Хъдсън за последно.

Ирина прегърна детето си, лицето й издаваше пълната й обърканост и всички излязоха през вратата. Хъдсън огледа коридора и след това махна на другите да го последват. Райън беше последен, затвори вратата и се увери, че не е заключена.

Във фоайето все още нямаше никого. Не знаеха какво бе измислил Том Трент, но каквото и да беше, свърши работа. Хъдсън изведе групата през страничния вход на улицата. Там стоеше колата от посолството, с която бе пристигнал Том, а Хъдсън имаше резервни ключове. Той махна към камиона на Смол и Трулъв. Колата беше тъмносин ягуар с кормило отляво. Райън им помогна да се качат на задната седалка, затвори вратата и се метна отпред на мястото до шофьора. Огромният автомобил запали веднага — поддържаха го много внимателно за подобни цели — и Хъдсън натисна газта.

 

 

Габаритите все още не бяха изчезнали от погледа, когато Смол и Трулъв скочиха от камиона и бързо заобиколиха отзад. Грабнаха по една от големите торби и се вмъкнаха през страничния вход. Фоайето все още беше празно и те заизкачваха стълбите с тежкия и неудобен за носене товар. Коридорът на третия етаж също бе празен и двамата сержанти се мушнаха по възможно най-незабележимия начин в стаята. Дръпнаха циповете на чувалите, сложиха си ръкавици и извадиха труповете. В първия миг се стъписаха. И двамата бяха професионални войници с боен опит, но гледката на изгоряло човешко тяло трудно можеше да се преглътне. Поеха дълбоко въздух и се опитаха да се стегнат вътрешно и да потиснат емоциите. Положиха труповете на жената и на мъжа, които произхождаха от различни страни и континенти, един до друг в двойното легло. След това излязоха от стаята и се върнаха при камиона, отнасяйки празните торби. Смол измъкна малкия чувал, докато Трулъв взе останалите такъми и забързаха към стаята.

Задачата на Смол беше най-тежка. До края на живота си нямаше да забрави трупа на малкото дете, който извади от найлоновата торба. Постави го в детското креватче в полуизгорялата му нощничка. Всичко, което можа да направи, бе да прошепне молитва за душата на невинното създание и преди стомахът му да загуби контрол, се извърна настрани.

 

 

Бившият войник от кралските инженерни войски се захвана за работа. Първо се увери, че не са забравили нищо. Последната найлонова торба бе сгъната и втъкната в колана му. Ръкавиците още бяха на ръцете им, така че нямаше какво друго да забравят в стаята. Огледа внимателно и след това даде знак на Смол да излезе в коридора.

След това разкъса горната част на картонената кутия. Запали свещта с газовата си запалка и капна горещ восък върху дъното на кутията, за да е сигурен, че свещта ще залепне здраво.

 

 

Дойде време за най-опасната част. Трулъв отвори капачката на контейнера със спирта и след това напълни с него една четвърт от картонената кутия, така че свещта да се подава на два и половина сантиметра над течността. След това изля спирт върху детското креватче. Останалото количество изсипа на пода, повечето около картонената кутия. След като приключи, подхвърли празния контейнер от спирта на Боб Смол.

Добре, помисли си Трулъв, близо пет литра чист спирт върху завивките и още толкова върху евтиния килим на пода. Специалист по разрушаването — всъщност гой имаше още много експертни познания като повечето военни инженери, — знаеше, че със следващия ход трябваше много да се внимава. Наведе се, щракна запалката си и с внимателно движение като на сърдечен хирург, който сменя сърдечна клапа, запали свещта. Без да се бави нито секунда, той се измъкна от стаята и след като се увери, че вратата е заключена, закачи върху топката на бравата табелка с надпис „Не ни безпокойте“.

 

 

— Време е да се омитаме, Робърт — каза Родни на своя колега и след трийсет секунди те вече бяха на улицата, измъквайки се през страничния вход.

— Кога ще пламне? — попита Смол, след като се качиха в камиона.

— До трийсет минути най-много — отвърна кралският инженер.

— Ами онова малко момиченце?

— Всеки ден умират хора при пожар, приятел. Те не са го направили нарочно, специално за целта.

Смол кимна.

— Надявам се.

Точно в този момент Том Трент се появи във фоайето. Така и не откриха камерата, която бе забравил в една от стаите на най-горния етаж, но все пак пусна бакшиш на регистратора, отблагодарявайки се за любезността му. Беше се оказало, че той е единственият дежурен служител в хотела до пет сутринта.

„Той така си мисли“ — каза си Трент и се качи в камиона.

— Обратно към посолството, момчета — нареди шпионинът на двамата служители от сигурността. — Чака ни цяла бутилка първокласен малцов скоч.

— Добре ще ми се отрази — каза Смол, представяйки си трупа на малкото момиченце.

— Можеш ли да ни кажеш за какво е всичко това?

— Не тази нощ. Друг път може би — отвърна Трент.