Том Кланси
Червеният заек (12)

Глава 9
АЛКОХОЛ

Досега Райън не беше смогвал да хване влака, с който пътуваше жена му, и винаги се връщаше вкъщи след нея. Време беше да поработи върху книгата за Холси. Беше свършил 70% от работата — зад гърба му бяха всички сериозни проучвания. Оставаше да я напише. Повечето хора не разбираха, че това бе най-трудната част. Проучването означаваше само откриване и записване на фактите. Да свържеш обаче фактите в последователна история не беше никак лесно, тъй като човешкият живот съвсем не е последователен, което важеше особено за такъв боец и як пияч като Уилям Фредерик Холси-младши. Писането на биография е повече от аматьорско упражнение по психология. Улавяш случките от живота му в произволно подбрана възраст или образователно равнище, но никога не можеш да знаеш кой е онзи малък ключ в паметта му, дал отпечатък върху целия му живот — дали побоят в училищния двор в трети клас или съветите на леля му Хелън, тъй като мъжете обикновено не споделят такива неща с другите. Райън имаше такива спомени и някои от тях връхлитаха съзнанието му периодично. Когато например му се привидеше сестра Франсис Мери от началното училище „Сейнт Матю“, той сякаш отново ставаше седемгодишен. Един вещ биограф трябва да е в състояние да си представя такива неща, но понякога можеше да приложи собствения си житейски опит към живота на друг човек, което би било… измислица, а се предполагаше, че историята не е измислица. Както вестникарската статия, но Райън знаеше от личен опит, че много често онова, което претендираше да е „новина“, бе съшито с бели конци. Но никой не е твърдял, че да се пише биография е лесно. Първата му книга „Обречени орли“ беше по-лека, като се замислеше сега. Бил Холси, адмирал от флота на САЩ, го очарова, след като прочете автобиографията му още докато беше момче. Адмиралът беше командвал военноморските сили по време на битка, но онова, което се бе сторило вълнуващо на десетгодишното момче, определено притесняваше трийсет и две годишния мъж, тъй като сега той разбираше какво Холси не бе обяснил изцяло — неизвестността, това, че е трябвало да разчита на разузнавателна информация, без да знае кой е източникът й, как е била събрана, анализирана и обработена, как е достигнала до него и дали врагът не я беше засякъл. В момента Райън бе на същото дередже, а да залагаш живота си на работата, която вършиш, е дяволски страшно, а още по-страшно е да залагаш живота на други хора, които може и да не познаваш.

Докато влакът минаваше край зелените английски поля, Райън си спомни за един виц в морската пехота. Мотото на неговия разузнавателен взвод беше: „Залагам живота ти!“ Точно това правеше в момента. Залагаше живота на други хора. Теоретично той дори можеше да направи преценка, която да постави на риск съдбата на неговата страна. Трябваше да си дяволски сигурен в себе си и в данните, които изпращаш…

Но не може винаги да си сигурен, нали? Той бе критикувал много от официалните преценки в ЦРУ, до които имаше достъп в Ленгли, но е далеч по-лесно, мамка му, да плюеш по другите, отколкото самият ти да сътвориш нещо по-добро. Неговата книга за Холси с работно заглавие „Морякът боец“ щеше да обърне наопаки някои общоприети истини за живота, при това умишлено. Райън смяташе, че общоприетото мислене в някои области е не само неправилно, но и невъзможно. Холси бе действал правилно в редица от случаите, за които някои всезнайковци го бяха набедили, че е сгрешил. Не беше честно. Холси е можел да отговаря само за наличната информация. Да се твърди обратното, е все едно да обвиняваш лекарите за това, че не могат да лекуват рака. Те правят всичко възможно, но има неща, които все още не знаят, а освен това полагат кански усилия да ги открият, но процесът на откривателството е бавен, помисли си Райън. А дали не беше вечен? И Бил Холси е знаел само онова, което са му предоставяли или което един отговорен и интелигентен мъж като него е можел да извлече от наличната информация на базата на своя житейски опит и въз основа на познанията си за психиката на врага. Освен това не може да се очаква врагът да ти сътрудничи съзнателно в собственото си унищожаване.

Това е работата ми, замисли се Райън. Търсене на истината и още нещо. Трябваше да пресъздава за своите шефове процеса на мислене на други хора, да обяснява на по-висшестоящите, за да могат шефовете на Райън да разберат по-добре враговете си. Правеше се на психолог, без да има диплома. Донякъде беше забавно. Но не чак толкова, ако се вземеха предвид мащабът на задачата и възможните последици от евентуален провал. Свеждаха се до две думи: мъртви хора. В школата за младши офицери във военноморската база в Куонтико ги учеха точно на това. Ако се прецакаш като командир на взвод, някои от пехотинците няма да се приберат у дома при своите майки и съпруги, а това ще е тежък товар, който ще носиш до края на дните си. Във военната професия цената за грешките бе прекалено висока. Райън не беше живял толкова дълго, за да е изпитал този урок на гърба си, но понякога в тихите нощи бе изпитвал страх, докато корабът му плаваше през Атлантика. Беше обсъждал това с артилериста Тейт, но сержантът — тогава „възрастен“ мъж на около трийсет и пет — го съветваше да си припомни онова, на което го бяха учили, да се доверява на инстинктите си и да мисли, преди да действа, като между другото го предупреди, че обикновено няма време за мислене. Беше посъветвал своя млад командир да не се притеснява, тъй като се справял много добре за младши лейтенант. Райън никога нямаше да забрави това. Уважението на един артилерист от морската пехота не се печелеше лесно.

Имаше акъл да прави добри разузнавателни преценки и самочувствието да поставя името си под тях, но трябваше да е дяволски сигурен, че са достатъчно добри, преди да ги предаде. Защото залагаше живота на други хора.

Влакът забави ход и спря на гарата. Изкачи се по стълбите. Горе чакаха няколко таксита. Джак си помисли, че шофьорите знаеха разписанието на влаковете наизуст.

— Добър вечер, сър Джон — беше Ед Бийвъртън, шофьорът, когото нае сутринта.

— Здравей, Ед. Знаеш ли — каза Райън, докато се наместваше на предната седалка за разнообразие. Имаше и повече място за краката. — Името ми е Джак.

— Не мога да си позволя да се обръщам към вас на малко име — възрази Бийвъртън. — Вие сте рицар.

— Само почетен, не истински. Нямам сабя, само собствената ми сабя от морската пехота, но тя остана в Щатите.

— Освен това сте лейтенант, а аз само ефрейтор.

— Да, ама си скачал от самолети. Да пукна, ако направя подобна глупост, Еди.

— Само двайсет и осем пъти. И никога не съм чупил нищо — отвърна таксиджията, докато се изкачваха по хълма.

— Даже глезена?

— Едно-две разтягания. Кубинките помагат — обясни той.

— Не обичам да летя, а освен това съм дяволски сигурен, че никога не бих скочил от самолет.

Не, Джак наистина беше сигурен, че никога не би се съгласил. Тия пехотинци направо не бяха с всичкия си. Той знаеше от личен опит, че да се лети над бреговата ивица с хеликоптер е достатъчно опасно. Още го сънуваше — внезапното усещане, че пада и вижда как земята лети към него, но винаги се събуждаше преди удара, най-често седнал в леглото си, след което се оглеждаше сред тъмнината на стаята, за да се увери, че не е на проклетия хеликоптер, който пада върху скалите на остров Крит. Беше чудо, че оцеляха. Той се нарани най-тежко, останалите от взвода се отърваха по-леко.

„Защо все мислиш за това“ — ядосваше се на себе си. Оттогава бяха минали осем години.

Спряха пред къщата в Гриздейл Клоус.

— Пристигнахме, сър.

Райън плати таксата и му пусна приятелски бакшиш.

— Името ми е Джак, Еди.

— Да, сър. Ще се видим утре сутринта.

— Дадено.

Райън слезе от таксито, съзнавайки, че никога няма да спечели тази битка. Входната врата бе отключена. Отправи се към кухнята.

— Тати! — изпищя от радост Сали и се хвърли в прегръдките му. Джак я притисна и двамата си размениха целувки.

— Как е моето голямо момиче?

— Добре.

Кети приготвяше вечерята. Остави Сали на пода и се приближи да целуне жена си.

— Как става така — попита той, — че ти винаги се прибираш първа? В Америка обикновено закъсняваше.

— Профсъюзи — отговори тя. — Тук вратите се заключват точно начаса, а „навреме“ обикновено означава по-рано — не като в „Хопкинс“.

Нямаше нужда да добавя, че там всички работеха до късно.

— Не е лошо да имаш работно време на банкер.

— Дори татко не напускаше офиса си толкова рано, но тук всички го правят. А обедната почивка е цял час — половината от времето извън болницата. Е, така може би храненето е по-здравословно — допусна тя.

— Какво ще вечеряме?

— Спагети.

Джак забеляза, че тенджерата беше пълна с нейния специален сос с месо.

— Къде е малкият?

— В дневната.

Райън отиде там. Малкият Джак седеше в кошарата си. Тъкмо се бе научил да сяда — малко по-раничко, отколкото трябваше, но татко му се гордееше. Наоколо бяха разхвърляни всичките му играчки, които в повечето случаи се озоваваха в устата му. Той погледна татко си и му хвърли беззъба усмивка. Това заслужаваше прегръдка и Райън го вдигна на ръце. Дупето му беше сухо. Без съмнение госпожица Маргарет му бе сменила памперса, преди да си тръгне — както винаги, преди Джак да се прибере от работа. Вършеше си работата много съвестно. Сали я харесваше, а това беше много важно. Върна сина си долу и малкото приятелче се заигра с гумен плъх, заглеждайки се от време на време в телевизора — особено в рекламите. Джак отиде до спалнята да се преоблече в нещо по-удобно и се върна в кухнята. Точно тогава звънецът дрънна за изненада на всички. Джак отиде да отвори.

— Донесох ви устройството против подслушване, сър. От комуникациите в посолството съм — обясни човекът. — Г-н Мъри ми нареди да ви го донеса.

Кутията беше от мукава и имаше формата на куб, чиито страни бяха с дължина около седемдесет и пет сантиментра, без никакъв надпис. Райън покани мъжа в къщата и го заведе право в кабинета си. Отне му три минути да извади огромния телефонен апарат от кутията, който се намери до компютъра „Апъл“.

— От Агенцията за Национална Сигурност ли сте? — попита Райън.

— Да, сър. Цивилен. Бях в службата за сигурност на армията Е-5. Уволних се и постъпих на работа като цивилен с по-висока заплата. Тук съм от две години. Това е шифровъчният ключ. — Подаде му пластмасовото устройство. — Знаете как се работи с тези неща, предполагам.

— Да — кимна Райън. — Имам същото на бюрото си в Центъра.

— Запознат сте с правилата. Ако нещо се повреди, ми се обаждате веднага. — Подаде му визитката си. — Освен мен и хората ми никой друг няма право да бърника вътре. Ако се скапе, системата се самоунищожава, разбира се. Няма опасност да се възпламени, но смърди заради пластмасата. Това е всичко.

— Желаете ли кока-кола или нещо друго?

— Не, благодаря, трябва да се прибирам — отговори експертът по комуникациите и се отправи през входната врата към колата си.

— Какво е това, Джак? — попита Кети откъм кухнята.

— Моят безопасен телефон — обясни Джак, докато се връщаше при жена си.

— За какво е?

— Ще мога да говоря с шефовете у дома.

— Не можеш ли да го правиш от службата?

— Разликата във времето не позволява винаги, а и има неща, за които не мога да говоря там.

— Тайни глупости — изсумтя Кети.

— Точно така.

Като пистолета в дрешника. Кети прие присъствието на ловджийската му пушка „Ремингтън“ със самообладание — използваше я за лов и тя се съгласи, тъй като птиците ставаха за готвене и за ядене. Освен това я държеше незаредена. Тя обаче се чувстваше неспокойно заради пистолета. Но като цивилизовани съпрузи не спореха. Важното беше да е далеч от Сали, която знаеше, че в дрешника на татко й не може да се пипа нищо. Райън обичаше своя деветмилиметров „Браунинг“ — автоматик, който за разлика от пушката беше зареден с четиринайсет патрона с кухи върхове, два резервни пълнителя и сигнални ракети. За всеки случай, ако му потрябва. Трябваше да намери място да се упражнява в стрелба, напомни си Райън. Може би в съседната база на кралския флот имаха стрелбище. Сър Базил вероятно щеше да го уреди с едно телефонно обаждане. Като почетен рицар не притежаваше сабя, но пистолетът — нейният съвременен еквивалент, можеше да е от полза в определени ситуации. Както в момента му бе от полза тирбушонът.

— Малко вино? — попита Райън.

Кети се обърна.

— Да, за утре нямам насрочена операция.

— Кат, не разбирам как една-две чаши вино вечерта биха се отразили на операция през следващия ден — та това са десет-дванадесет часа по-късно.

— Джак, не бива да се пие преди операция — обясни търпеливо тя. — Ти нали не пиеш, когато шофираш? Не пиеш и когато режеш някого. Никога. Без изключение.

— Тъй вярно, докторе. Значи утре само ще предписваш рецепти за очила?

— Ъ-хъ, очертава се лесен ден. А ти?

— Нищо важно. Същите глупости.

— Чудя се как издържаш.

— Е, интересно е, секретна работа, трябва да си шпионин, за да го разбереш.

— Ясно. — Тя изля соса в купата. — Готово е.

— Още не съм отворил виното.

— Действай бързо.

— Добре, професор лейди Райън — отговори Джак и отнесе купата със соса на масата, след което издърпа тапата от бутилката „Кианти“.

Сали беше вече голяма за високото столче, но все още се нуждаеше от възглавница, която дотътри сама до стола си. Тъй като щяха да вечерят „писгети“, татко й затъкна салфетката под брадичката й. Нямаше начин да не покапе със сос панталонките си, но трябваше да се научи да използва салфетка, а това според Кети беше важно. След това Райън наля виното. Сали не си поиска. Веднъж Райън й даде да опита въпреки възраженията на жена си и тя повече не пожела. Сложиха на Сали малко кока-кола.

 

 

Светлана заспа най-накрая. Тя обичаше да стои вечер до късно, докато очите й не се затвореха. Спеше усмихната като малките ангелчета, с които бяха украсени италианските катедрали в туристическите брошури, които обичаше да чете. Телевизорът работеше. Даваха филм за Втората световна война, доколкото може да разбере по звука. Всички те бяха еднакви. Германците нападаха ожесточено, е, понякога имаше някой германец — положителен герой, съхранил своята човечност, обикновено германски комунист, който се разкъсва между предаността към своята класа (работническата класа, естествено) и към страната си. Съветите се съпротивляваха смело, като отначало търпяха големи загуби в жива сила, докато обърнеха нещата в своя полза, обикновено край Москва през декември 1941 г., при Сталинград през януари 1943 г. и при Курската дъга през лятото на 1943 г. Винаги имаше смел политкомисар, безстрашен войник, мъдър сержант на възраст и умен младши офицер. Бас държеше, че се появява и прошарен генерал, който плаче насаме за своите войници, но трябва да се отърси от чувствата си и да жертва момчетата в името на победата. Имаше около пет варианта на този сюжет и единствената разлика беше в това дали Сталин е изобразен като мъдър вожд и полубожество, или въобще не се появява. Това зависеше от времето, когато е сниман филмът. Модата на Сталин в съветската кинематография беше отминала след 1956 г., малко след като в прословутата си тайна реч Никита Сергеевич Хрушчов го развенча и разкри какво чудовище е бил — нещо, което съветските граждани още не можеха да преглътнат, особено шофьорите на таксита, или поне така му се струваше. Истината в неговата страна беше рядка стока и обикновено трудна за асимилиране.

Но Зайцев не следеше този път филма. Пиеше водката си с очи вперени в телевизионния екран, без да вижда нищо. Още не можеше да се опомни от необичайната си постъпка тази вечер в метрото. Отначало му се стори като лудория, като детска игра — само да провери дали може да бръкне в джоба на американеца като дребен крадец. Никой не забеляза. Направи го хитро и много внимателно. Дори американецът не го усети, иначе щеше да реагира.

Всъщност какво се бе опитал да докаже? Че може да направи какво? Олег Иванович си задаваше този въпрос с учудваща настойчивост.

Какво, мамка му, се беше опитал да направи във влака? Какви ги вършеше? Не го беше планирал предварително. Беше глупава и импулсивна постъпка… Нали така?

Разтърси глава и отпи от водката. Беше интелигентен човек. С университетско образование. Отличен шахматист. Имаше работа, която изискваше най-висока степен на секретност, добре платена, беше достигнал до долните етажи на номенклатурата. Беше важен човек — поне донякъде. В КГБ му доверяваха много тайни. Имаха му доверие… но…

Но какво? — питаше се той. Какво следваше след това но? Мислите му се лутаха в посоки, които той не разбираше и не виждаше…

Свещеникът. Нещата се свеждаха до него, нали? Или не? За какво се тормозя? — питаше се Зайцев. Не можеше да разбере дали въобще мисли за нещо. Сякаш мислите му бяха чужди, а мозъкът му не можеше да ги контролира и те отиваха в посока, която не разбираше.

Да, сигурно беше свързано с проклетия свещеник. Да не беше омагьосан? Да не би някой да контролираше тялото му?

„Не! Абсурд!“ — каза си Зайцев. Това са глупости от приказките, бръщолевения на възрастни жени, скупчени около врящо гърне.

„Защо тогава си пъхнах ръката в джоба на американеца?“ — недоумяваше той, но отговорът не идваше.

„Искаш ли да си съучастник в убийство? — питаше вътрешен глас. — Искаш ли да помогнеш да не бъде убит невинен човек?“

„А невинен ли е?“ — продължаваше да се пита Зайцев, докато отпиваше нова глътка. Нито една телеграма, която беше минавала през бюрото му, не доказваше обратното. Всъщност той не си спомняше отец Карол да е бил споменаван в някое съобщение на КГБ през последните години. Вярно, отбелязаха пътуването му до Полша малко след като го избраха за папа, но кой човек не би се върнал в родината си след подобно издигане да се види с приятелите си и да потърси подкрепата им за новото си положение в света?

Партията се състоеше от хора. А хората допускаха грешки. Всеки ден се сблъскваше с тях, дори опитни офицери от КГБ получаваха наказания, порицания или забележки от своите началници в Центъра. Леонид Илич правеше грешки. Хората често си говореха за това по време на обяд или по-често обсъждаха тихичко алчните му деца, особено дъщеря му. Нейното си беше истинска корупция, а когато говореха за това, хората шепнеха. Той обаче мислеше в момента за много по-голяма и много по-опасен вид поквара.

Откъде идваше легитимността на съветската държава? Абстрактно погледнато, идваше от народа, но народът нямаше думата. Думата имаше партията, тя представляваше съвсем малка част от народа, а от партийните членове нищожно малцинство разполагаха с някакво подобие на власт. Значи, легитимността на неговата държава се намираше по върховете, което по силата на логиката означаваше, че е… фиктивна…

Това беше опасно разсъждение. Някои страни се управляваха от диктатори, често фашисти от политическата десница. В много малко страни правителствата принадлежаха на политическата левица. Хитлер беше най-властният и най-опасен представител на десницата и той беше свален с помощта на Съветския съюз и Сталин, от една страна, и западните държави — от друга. Два неочаквани съюзника се бяха обединили, за да унищожат германската заплаха. А какви бяха те? Твърдяха, че са демокрации и макар че в страната му непрекъснато ги хулеха, изборите в тези държави бяха истински — трябваше да са такива, след като неговата страна и службата му пилееха време и пари в опит да влияят върху тях. Следователно там волята на народа се зачиташе в някаква степен, иначе защо КГБ ще се опитва да им оказва въздействие? Доколко успяваше, Зайцев не знаеше. Невъзможно беше да се разбере от информацията, до която сънародниците му имаха достъп, а той не си правеше труда да слуша „Гласът на Америка“ и другите пропагандни оръдия на западните страни.

Значи, не народът искаше да бъде убит папата. Искаха го Андропов и вероятно Политбюро. Дори колегите му в Центъра нямаха зъб на отец Карол. Не се говореше за враждебност от негова страна към Съветския съюз. Държавната телевизия и радио не призоваваха към класова омраза срещу него, както правеха за другите външни врагове. В „Правда“ не публикуваха отрицателни статии за него. Пишеха само за профсъюзния проблем в Полша, без да вдигат голям шум, а все едно, че съсед се караше на пакостливо дете.

Но явно това беше причината. Карол беше поляк и гордост за своя народ, а Полша изпитваше политически трудности заради профсъюзните спорове. Карол искаше да използва своето политическо и духовно влияние, за да защити народа си. Беше разбираемо, нали така?

Но убийството му щеше ли да бъде разбираемо?

Щеше ли да се намери някой да възрази: „Не, не можете да убивате този човек само защото не харесвате политиката му.“ Политбюро? Не, те ще подкрепят Андропов. Той беше престолонаследникът. Когато Леонид Илич умре, той ще заеме поста му. Друг човек от партията? А кой би могъл да е той? Партията беше душата на народа, както се твърдеше в един от лозунгите. Това беше единственото място, където партията беше позволила да се употреби думата душа.

Дали част от човека продължаваше да живее след смъртта му? Предполагаше се, че това е душата, но в неговата страна партията беше душата, а партията беше творение на хора, някои от тях корумпирани.

И те искаха да убият един свещеник.

Беше чел телеграмите. Макар и в нищожна степен, Олег Иванович беше помагач. А това го ядеше отвътре. Съвест? Имаше ли право на това? Съвестта беше мерило за един набор от факти и идеи, съпоставен с друг, и беше удовлетворена или не. Ако не беше удовлетворена, ако намираше някоя постъпка за грешна, тогава съвестта започваше да те гризе. Да ти нашепва. Принуждаваше човека да бъде бдителен, докато проблемът се разреши, докато неправилната постъпка бъде спряна или поправена, или изкупена…

Но как можеше да спре партията или КГБ да не извършват нещо?

Зайцев знаеше, че за целта най-малкото трябваше да се докаже, че замисленото действие противоречи на политическата теория или че ще доведе до обратни политически последици, тъй като политиката беше мерилото за правдата и неправдата. Но не беше ли политиката твърде мимолетна за това? „Правдата“ и „неправдата“ не зависеха ли от нещо по-висше от политиката? По-висша ценностна система? Политиката беше просто тактика, не е ли така? А макар тактиката да е важна, стратегията беше по-важна, защото стратегията беше мярката, към която се прилагаше тактиката, а в този случай стратегията се предполагаше да е правилна — съвършено правилна. Правилна не само за момента, а за всички времена — нещо, което историците можеха да докажат, че е правилно и след сто или хиляда години.

Дали партията разсъждаваше по този начин? Как Комунистическата партия на Съветския съюз взимаше своите решения? Съобразявайки се с това, което е добро за народа ли? Но кой определяше кое е добро? Индивиди като Брежнев, Андропов, Суслов и останалите членове на Политбюро, които се съветваха с кандидат-членовете, а те на свой ред с Министерския съвет и членовете на ЦК, всички високопоставени представители на номенклатурата, за които резидентът в Париж изпращаше парфюми и дантелени гащи с дипломатическата поща. Зайцев беше виждал много такива съобщения. А знаеше и историите им. Това бяха хората, които раздаваха подаръци и постове на децата си, които профучаваха в лимузините си по широките московски булеварди, корумпираните марксистки велможи, които управляваха страната му с желязна ръка.

Дали тези велможи се интересуваха кое е добро за народа — както наричаха масите, — безбройните работници и селяни, които управляваха, за чието добро се предполагаше, че се грижат?

Вероятно и велможите при Николай Романов са мислели и говорили по този начин. А Ленин беше наредил да ги избият като врагове на народа. Както съвременните филми разказваха за Великата отечествена война, така по-старите филми ги изобразяваха като зли палячовци, врагове, които дори не може да се вземат на сериозно, които лесно можеш да намразиш и да убиеш, карикатури, които изобщо не приличат на хората, заели местата им, разбира се…

Както велможите от миналото бяха газили с руските тройки селяните, препускайки съм царския двор, така днес офицерите от московската милиция заграждаха центъра само за членовете на номенклатурата, които не могат да си губят времето със задръствания.

Нищо не се бе променило в действителност…

С изключение на това, че царете от предишните времена бяха почитали по-висша власт от своята. Те бяха финансирали изграждането на катедралата „Свети Василий“ в Москва, а други аристократи бяха издигнали безчет църкви из цяла Русия, тъй като дори Романови са признавали по-висша власт от тяхната. Партията обаче не признаваше по-висока власт.

Значи можеше да се убива без милост, тъй като често убийството беше политическа необходимост, тактически прийом, прилаган, когато това е удобно.

„Какво става тук? — питаше се Зайцев. — Нима искаха да убият папата просто за удобство?“

Олег Иванич си наля още водка и дръпна нова глътка.

В живота си имаше толкова неудобства. Бюрото му се намираше твърде далече от архива. Имаше колеги, които не харесваше — Стефан Евгениевич Иванов например, който беше майор и по-старши от него в комуникациите. Как така се издигна преди четири години, беше мистерия за цялата секция. Дори по-старшите и от него го смятаха за лентяй и некадърник. Зайцев предполагаше, че навсякъде има по някой като него, който създава трудности, но не може да бъде отстранен, защото… защото просто така стояха нещата. Ако го нямаше Иванов, Олег щеше да получи повишение, ако не по чин, то като завеждащ секцията. Всеки път, когато Иванов вдишваше въздух, създаваше неудобство за Олег Иванич, но това не му даваше правото да го убие, нали така?

Не, щяха да го арестуват и да го дадат под съд и дори да го екзекутират за убийство. Защото законът го забраняваше. Защото беше неправилно. Законът, партията и собствената му съвест му го подсказваха.

Но Андропов искаше да убие отец Карол, а съвестта му не казваше недей. Дали нечия друга съвест можеше да го каже? Още една глътка водка. Още една въздишка. Съвестта на Политбюро?

В КГБ също не изпитваха угризения. Никакви дебати. Никакви открити възражения. Само оперативни съобщения и сведения дали операцията е била успешна, или е претърпяла провал… Получаваха се оценки само за чужденците, разбира се, обсъждаха начина на мислене на чуждите агенти и сътрудници — в КГБ ги наричаха „полезни глупаци“. Никога не беше видял телеграма, оспорваща заповед, в която да пише: „Не, другарю, не бива да правим това, защото е морално грешно.“ Годеренко в Рим почти бе стигнал до там, предупреждавайки, че едно убийство на папата би имало пагубни последици за агентурните му операции. Това означаваше ли, че и у Руслан Борисович беше заговорила съвестта? Не. Годеренко имаше трима синове — единият в съветския флот, другият, доколкото беше чувал, в академията на КГБ на околовръстния път и третият — в Московския държавен университет. Ако Руслан Борисович си докараше неприятности с КГБ, щеше да му донесе ако не смърт, то поне сериозни трудности за децата му, а малцина правеха подобни жертви.

Значи ли това, че той единствен в КГБ имаше съвест? Зайцев отпи, за да преглътне тази мисъл. Вероятно не. Имаше хиляди мъже в Центъра и още хиляди другаде и по законите на статистиката мнозина от тях бяха „добри“ хора (каквото и да се разбираше под това), но как човек можеше да ги разпознае? Беше сигурна смърт — или дългогодишен затвор — да се опиташ да ги откриеш. Това беше главният му проблем. Нямаше с кого да сподели съмненията си, да обсъди притесненията си — нито лекар, нито свещеник… дори с жена си Ирина.

Не, само бутилката водка, която му помагаше да мисли, но не беше истинско общуване. Руските мъже не проливаха често сълзи, но понякога не можеха и да се сдържат. Ирина можеше да му зададе въпрос, а той нямаше как да й отговори. Всичко, което имаше, беше сънят. Той обаче беше убеден, че няма да му помогне, и беше прав.

Един час по-късно, след като беше изпил още две чаши водка, най-после му се доспа. Ирина дремеше пред телевизора — Червената армия пак беше спечелила битката при Курската дъга и филмът завърши в началото на дългия поход, който щеше да я отведе до Райхстага в Берлин, изпълнена с надежди и ентусиазъм след кървавата победа. Зайцев се изкиска. Това му дойде в повече. Отнесе празната чаша в кухнята, след това събуди жена си да си легнат. Надяваше се да заспи бързо. Четвъртинката алкохол в стомаха му трябваше да помогне. Така и стана.

 

 

— Знаеш ли, Артър, доста неща не знаем за него — каза Джим Гриър.

— Андропов ли имаш предвид?

— Дори не знаем дали копелето е женено — продължи заместник-директорът на разузнаването.

— Е, Робърт, това е работа на твоя отдел — отбеляза шефът на ЦРУ и хвърли поглед към Боб Ритър.

— Предполагам, че е женен, но никога не е водил жена си на официални прояви. Обикновено по този начин установяваме тези неща — бе принуден да признае заместник-директорът на операциите. — Те често крият семействата си, както правят и доновете на мафията. С тях си приличат по много от нещата, които крият. Освен това не сме си давали зор да разберем, тъй като тази информация е без оперативна стойност.

— Това как се държи с жената и децата си — отбеляза Гриър — понякога е много показателно за човека.

— Значи, искаш от мен да възложа на КАРДИНАЛА нещо подобно? Може да се справи, сигурен съм, но защо да му губим времето?

— Това загуба на време ли е? Ако бие жена си, ни казва едно нещо. Ако е грижовен баща — друго — настоя заместник-директорът на разузнаването.

— Той е главорез. Щом го погледнеш на снимката, веднага си личи. Виж само как изглеждат подчинените му. Гипсирани са, сякаш Хитлер им е шефът — отговори Ритър.

Няколко месеца преди това група американски щатски губернатори бяха посетили Москва за подобряване на връзките. Губернаторът на Мериленд, либерален демократ, беше съобщил, след като се завърна, че когато Андропов влизал в залата, той го помислил за главорез, но по-късно разбрал, че е председателят на Комитета за държавна сигурност. Човекът от Мериленд имал усет за хората и оценката му влязла в архива на Ленгли.

— Е, като съдия нямаше да го бива много — коментира Артър Мур, който също бе чел доклада. — Поне не на апелативно равнище. Изглежда готов да окачи бедния кучи син на въжето само за да провери дали ще го скъса.

Не че в миналото и в Тексас не е имало неколцина такива съдии, сега беше по-цивилизовано. Конете за крадене бяха по-малко, отколкото мъжете за убиване.

— Добре, Робърт, как може да го поразголим малко? Вероятно ще е следващият им генерален секретар. Идеята ми се струва добра.

— Мога да вдигна на крак неколцина мои хора. Защо не попитаме Базил какво знае? Те са по-добри в съветските работи, нашите са малко по-грубички.

— Харесвам Баз, но не искам да му давам толкова интифи за нас — отговори съдия Мур.

— Добре, Джеймс, имаш там протеже. Кажи му той да попита. Нали му прати специалния телефон?

— Трябва да го е получил днес.

— Е, обади му се и му кажи да попита не направо, а между другото.

Гриър погледна съдията.

— Артър?

— Одобрявам. Без шум обаче. Кажете на Райън да изтъкне, че проявява личен интерес, да не споменава за нас.

Адмиралът погледна часовника си.

— Добре, ще свърша това, преди да си тръгна.

— Боб, а някакъв напредък във връзка с „ЧЕРВЕНАТА МАСКА НА СМЪРТТА“? — попита директорът на ЦРУ на майтап в края на следобедното заседание. — Беше шега, а не сериозна идея, нали?

— Артър, хайде да не я подценяваме, а? Те са уязвими дотолкова, че да им теглим куршума веднага щом заредим пищова.

— Не споменавай за това пред Конгреса. Може да напълнят гащите — предупреди Гриър с усмивка. — Предполага се, че се стремим към мирно съвместно съществуване с тях.

— С Хитлер тая политика не доведе доникъде. Сталин и Чембърлейн се опитаха да се държат мило с кучия син. Докъде ги доведе това? Те са ни врагове, господа, и печалната истина е, че с тях не можем да живеем в истински мир, независимо дали ни харесва или не. Твърде различни идеи изповядваме, за да е възможно — той вдигна ръце. — Да, знам, предполага се, че не мислим в тази посока, но президентът, слава Богу, мисли точно така, а ние все още работим за него.

Не подлежеше на обсъждане. И тримата бяха гласували за настоящия президент в противоречие с популярния виц, че в Ленгли не могат да се открият две неща — комунисти… и… републиканци. Не, новият президент проявяваше твърдост и притежаваше инстинкта на лисица за възможностите. Това се харесваше особено на Ритър, който беше каубоят между тримата, ако не и най-твърдият.

— Добре. Трябва да поработя малко върху бюджета преди дебатите в Сената вдругиден — обяви Мур, закривайки заседанието.

 

 

Райън беше пред компютъра и разсъждаваше за битката в залива Лейте^[1], когато телефонът звънна за първи път, откакто го донесоха, със странен треперлив звук. Извади от джоба си пластмасовия ключ, вкара го в прореза и вдигна слушалката.

„ПРОБА — чу се механичен глас — СИНХРОНИЗАЦИЯ НА ЛИНИЯТА. ПРОБА, СИНХРОНИЗАЦИЯ НА ЛИНИЯТА — ЛИНИЯТА Е БЕЗОПАСНА.“

— Ало — каза Райън, чудейки се кой може да го търси толкова късно по специалния телефон.

— Здрасти, Джак — поздрави го познат глас.

Едно от хубавите неща на тези апарати беше, че благодарение на дигиталната технология се чуваше отлично, все едно събеседникът се намираше в съседната стая. Райън погледна стенния часовник.

— Доста къснично е, сър.

— Не толкова, колкото в добрата стара Англия. Как е семейството?

— Спят в момента. Кети може още да преглежда медицински списания — което тя предпочиташе, вместо да виси пред телевизора. — Какво мога да направя за вас, адмирале?

— Имам малка задачка за теб.

— Добре — отговори Райън.

— Поразпитай наоколо — като чисто любопитство — за Юрий Андропов. Има някои неща, които не знаем за него. Може Базил да има информацията, която ни трябва.

— Какво по-точно, сър? — попита Джак.

— Дали е женен, дали има деца.

— Не знаем дали е женен? — Райън осъзна, че наистина не му бяха попадали такива сведения, когато чете досието му, но бе предположил, че се съхраняват на друго място и затова не му бе направило особено впечатление.

— Точно така. Съдията иска да разбереш дали Базил знае.

— Добре, мога да попитам Саймън. Колко спешно е?

— Да изглежда като чисто любопитство, както вече ти споменах. След това ми звънни от тук, от дома ти, искам да кажа.

— Тъй вярно, сър. Знаем възрастта му, рождената дата, образованието и тям подобни, а не знаем дали е женен и дали има деца, виж ти?

— Понякога се случват такива неща.

— Да, сър.

Това накара Джак да се замисли. Знаеха всичко за Брежнев, включително размера на пишката му. Знаеха точно кой номер дрехи носи дъщеря му — 12. Някой бе сметнал това сведение за много важно и бе разпитал белгийския търговец, от когото изкуфелият й баща бе купил чрез посланика копринената сватбена рокля за нея. А не знаеха дали вероятният следващ генерален секретар беше женен.

Исусе, човекът беше ударил шейсетте, а те още не знаеха! Как беше възможно, мамка му?

— Добре, ще разпитам. Мисля, че няма да е трудно.

— Иначе в Лондон как е?

— Харесва ми, на Кети също, макар че е малко подозрителна към безплатното здравеопазване.

— Безплатно? Не я обвинявам за подозренията й. Все още се лекувам в Бетесда, но малко ми помага титлата „адмирал“ пред името. Обслужването не е така бързо за приятелчетата от запаса.

— Обзалагам се.

В случая с Райън помагаше това, че жена му работеше в „Джон Хопкинс“. Досега не го бе прегледал човек в бяла престилка, на чиято табелка да не пише „професор“, а и беше разбрал, че в света на медицината най-способните бяха преподавателите за разлика от останалата част на обществото.

 

 

Сънищата го връхлетяха след полунощ, макар че той нямаше как да знае това. Беше ясен летен ден в Москва и човек с дълга бяла дреха вървеше през Червения площад. Зад гърба му се издигаше катедралата „Василий Блажени“, а той вървеше срещу движението пред мавзолея на Ленин. Беше обграден от деца, а той им говореше мило като любим чичо… а може би като свещеник? Дори носеше златотъкан брокат. Децата, четири-пет момичета и толкова момчета, го държаха за ръце и се усмихваха невинно. Олег обърна глава и забеляза на трибуната на мавзолея членовете на Политбюро — Брежнев, Суслов, Устинов и Андропов, които наблюдаваха първомайската манифестация. Андропов държеше пушка, насочена срещу немноголюдната процесия. Наоколо минаваха и други хора с безизразни лица, отиваха по работа. В следващия миг Олег се намери до Андропов и се заслуша в думите му. Спореше за това дали има право да убие човека. „Внимавай за децата, Юрий Владимирович“ — предупреди Суслов. „Да, бъди внимателен“ — съгласи се Брежнев. Устинов се протегна да нагласи мерника на пушката. Никой не забелязваше Зайцев, който ръкомахаше, за да привлече вниманието им.

„Но защо? — попита Зайцев. — Защо го правите?“

„Кой е тоя?“ — обърна се Брежнев към Андропов.

„Не му обръщай внимание — изсъска Суслов. — Просто застреляй копелето!“

„Тъй вярно!“ — извика Андропов. Прицели се внимателно, а Зайцев не можеше да помръдне, за да му попречи, макар да беше до него. След това председателят натисна спусъка.

Сега Зайцев се намери обратно на улицата. Първият куршум удари едно от децата отдясно на свещеника, момченце, което падна безмълвно.

„Не него, идиот такъв — свещеника!“ — крещеше като обезумял Михаил Суслов.

Андропов стреля отново, този път улучи русо момиченце отляво на свещеника. Главичката се пръсна в червено. Зайцев се наведе да помогне, но детето каза, че всичко е наред и той се обърна към свещеника.

„Внимавай, защо не внимаваш?“

„Да внимавам за какво, млади човече? — попита свещеникът с благ глас и след това се обърна. — Хайде, деца, отиваме при Господа.“

Андропов пак стреля. Този път улучи свещеника право в гърдите. Рукна кръв с размера и формата на червена роза. Свещеникът направи гримаса, но продължи да върви заедно с усмихнатите деца.

Нов изстрел, нова червена роза вляво от първата. Той обаче продължаваше да върви, не спираше.

„Ранен ли сте?“ — питаше Зайцев.

„Нищо сериозно — отговори свещеникът. — Но защо не го спря?“

„Опитах“ — настоя Зайцев.

Свещеникът спря, обърна се и го изгледа право в лицето. „Наистина ли?“

Точно в този момент третият куршум го улучи в сърцето.

„Наистина ли?“ — попита отново свещеникът. Сега в него се бяха вперили очите на децата, а не на свещеника.

Зайцев се опомни и забеляза, че е седнал в средата на леглото. Беше малко преди четири часа сутринта. Плуваше в пот. Стана и отиде до банята. Изпика се, пийна чаша вода и се затътри до кухнята. Изправен до мивката, запали цигара. Преди да се върне да спи, искаше да се отърси напълно от кошмара. Не желаеше същият сън да продължи.

От прозореца Москва изглеждаше тиха, улиците бяха празни — не се въргаляха дори пияници, което също беше добре. Не се чуваше асансьорът. Дори коли не минаваха, което бе малко необичайно, но не колкото в западен град.

Цигарата си свърши работата. Беше достатъчно буден да се върне в леглото. Но знаеше, че кошмарът никога няма да го напусне. Повечето сънища изчезваха като дим от цигара, но този нямаше да изчезне. Зайцев беше сигурен.